Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (38)

Пет дни по-късно първата група от пет хиляди войници се строи в пристанището на Сцилей. Всеки войник държеше багажа до себе си, шлема — на главата си, а вътре в душата си таеше ужасен страх. Щеше да плава между Сцила и Харибда! Това, което вдъхваше известна смелост у хората, бяха разговорите с местните рибари, които ги успокоиха Сцила и Харибда съществували, твърдяха рибарите, но те знаели магията, с която да приспят чудовищата, и щели да я използват.

Времето се беше задържало хубаво през всичките пет дни, морето беше спокойно, но пиратите не се появяваха. Спартак извика при себе си Каст и Ганик. Решиха да оставят петте хиляди войници в пристанището за през нощта. Мина шестият ден, седмият, осмият… Пиратите продължаваха да се бавят. Десет дни минаха от уговорката, петнайсет. Петте хиляди войници отдавна бяха пратени обратно в лагера, но Спартак напразно стоеше по цял ден на височината при входа на пристанището, напразно се взираше в далечината на юг. Щяха да дойдат. Трябваше да дойдат!

— Излъгаха те — каза най-накрая Алузо на шестнайсетия ден, когато Спартак дори не си направи труда да отиде до наблюдателницата.

— Излъгаха ме — съгласи се той.

— Ех, Спартак, светът е пълен с лъжци и мошеници — възкликна тя. — Поне няма защо да страдаш от угризения — каквото направи, направи го от добри намерения. Ти си като баща на всички тези нещастни люде! Виждам в далечината, отвъд морето, дом за нас двамата. Виждам го толкова ясно, че бих могла да го докосна с ръка. И все пак никога няма да го достигнем. Още от първия път, когато прочетох предсказанието на кокалите, знаех, че така ще стане. Но оттогава насам кокалите все ме лъжеха. Лъжци и мошеници, това е, всички са лъжци и мошеници! — Очите й засвяткаха и тя отново изръмжа. — Но ти се пази най-вече от онзи, които идва през снега!

Спартак дори не я слушаше. Беше се разплакал като малко дете.

— Станах на посмешище — сподели той пред помощниците си Каст и Ганик скоро след това. — Ония си заминаха с парите и още тогава са знаели, че няма да се върнат. Платих им две хиляди таланта.

— Не е твоя вината — успокои го Ганик, който рядко се обаждаше. — Дори в сделки като тази човек разчита на известна почтеност у партньора.

Каст вдигна рамене.

— Тия не са търговци, Ганик, те не са свикнали да дават, а само да вземат. Пиратът се е родил, за да краде.

— Е, историята приключи — въздъхна Спартак. — Трябва да мислим за бъдещето си. Трябва да издържим в Италия до лятото, тогава ще наемем цялата рибарска флотилия в Кампания и Регий и ще се пренесем в Сицилия.

 

 

Разбира се, Спартак знаеше за съществуването на нова римска армия на полуострова, но след като толкова време беше обикалял безнаказано цялата страна, малко го интересуваха действията на римляните. Дори съгледвачите му страдаха от леност, а той не се интересуваше от докладите им. През последните няколко месеца той все по-малко гледаше на себе си като на пълководец, застанал начело на непобедима армия. Вместо това се чувстваше истински патриарх на цял един народ — не цар, а патриарх на деца без баща и без дом. Как щеше да ги поведе отново по пътищата? С какво щеше да ги изхрани?

Когато Крас потегли на поход, с него вървеше същинска военна машина с една-единствена цел — изтребването на всички бунтовници. Проконсулът нямаше защо да бърза. Знаеше точното местоположение на жертвите си, даваше си сметка, че Спартак иска да се прехвърли в Сицилия. За Крас това не беше от никакво значение. Ако се наложеше, щеше да се бие и на сицилийска земя. Беше установил връзка с провинциалния управител Гай Верес и бе получил уверения, че сицилийските роби не са в състояние да започнат трето въстание срещу Рим дори при идването на Спартак. Верес вече бе вдигнал на крак местните милиции, разполагайки ги в околностите на Пелор. Каквито редовни войски имаше, смяташе да пази за по-нататък, ако войната наистина се прехвърлеше на острова. Той нямаше намерение да влиза в активни действия, преди Крас да е дошъл достатъчно близо.

Но нищо подобно не се случи. Огромната армия на Спартак продължаваше да стои при Сцилей. Очевидно не бяха намерили кораби, с които да преминат морето. Най-накрая Гай Верес писа на Крас:

„Тук се носят любопитни слухове, Марк Крас. Изглежда, че Спартак е влязъл в контакт с пиратските главатари Фарнацес и Мегадат. Помолил ги е да прекарат двайсет хиляди души войска от Сцилей в Пелор. Пиратите се съгласили срещу цена от четири хиляди таланта сребро. От тях две хиляди искали да получат като предплата, останалите — щом свършат цялата работа.

Спартак им дал две хиляди таланта и те си заминали. Представям си как са се смели! За едно голо обещание са прибрали баснословна сума. Някой би казал, че са постъпили глупаво, ако не са изпълнили поръчката — така щели да изкарат още две хиляди таланта. Но, изглежда, Фарнацес и Мегадат предпочели да си приберат половината богатство и повече да не се занимават. Явно не са останали с добри впечатления от Спартак.

Мен ако ме питаш, Спартак не е никакъв пълководец. Фарнацес и Мегадат го измамиха със същата лекота, с която един римски търговец ще измами апулийските събратя. Да имахме сериозна армия на италийска земя, отдавна да сме се разправили с него. Това, на което той разчита, е численото превъзходство. Но когато се изправи срещу теб, Марк Крас, светът ще му стане тесен. Спартак не се радва на късмет, докато ти, скъпи Марк Крас, вече си доказал, че Фортуна те закриля.“

Когато изчете и последното изречение, Цезар прихна да се смее.

— Тоя какво иска? — попита той, като върна писмото на Крас. — Да няма нужда от заем?

— На него не бих дал никога — рече Крас. — На Верес му се вижда краят.

— Надявам се да си прав! Откъде знае подробности какво се е случило между Спартак и пиратите?

Крас се ухили и в същия миг лицето му се подмлади, а в очите му заиграха палави искрици.

— О, предполагам, че всичко са му разказали, след като е поискал своя дял от двете хиляди таланта.

— Мислиш ли, че наистина са му дали нещо и на него?

— Без съмнение. Нали тъкмо той им позволява да използват Сицилия за своя?

Двамата седяха в палатката на главнокомандващия, в укрепения лагер при град Терина, някъде по протежението на Попилиевия път. Намираха се на сто и петдесет — двеста километра от Сцилей. Беше началото на февруари, зимата най-сетне бе дошла. Двамата се топлеха на запалените мангали.

Защо Марк Крас бе избрал от всички свои офицери тъкмо двайсет и осем годишния Цезар за компания, никой от легатите му не можеше да си обясни, затова се водеха и безконечни спорове. В интерес на истината пренебрегнатите офицери по-скоро се учудваха, отколкото обиждаха. Крас не беше човек с приятели — преди да започне да кани по-често при себе си Цезар, той бе прекарвал времето си в усамотение, затова и никой колега на Цезар не можеше да се чувства пренебрегнат. Ако останалите недоумяваха, то беше заради неестествения характер на подобна дружба. Между Крас и Цезар имаше шестнайсет години разлика, единият беше алчен, другият — небрежен спрямо всичко материално, единият се интересуваше от литература и изкуство, другият напълно нехаеше. Хора като Луций Квинкций познаваха Крас от години, бяха участвали заедно с него във всякакви политически и търговски игрички, но така и не бяха успели да се нарекат негови близки приятели. Но сега, след като бе привикал военните трибуни два месеца по-рано от обичайното, той сам бе потърсил контакт с Цезар и младежът не беше отказал.

Всъщност обяснението беше елементарно. И Крас, и Цезар си даваха сметка, че влиянието им ще продължава да расте и за в бъдеще, тъй като и двамата имаха едни и същи политически амбиции. Ако не бяха усетили, че са сродни души, едва ли щяха изобщо да разговарят. Но след като се бяха опознали, това, което откриваха един у друг, ги правеше още по-близки. У Крас коравият характер личеше отдалеч, но той се откриваше и у младия, чаровен Цезар; ако Крас беше изгубил всякакви илюзии относно събратята си римски аристократи, същото важеше и за Цезар; ако Крас гледаше във всяка ситуация да действа по най-прагматичния начин, същото вършеше и Цезар; ако Крас мразеше лукса и разкошния живот, това важеше и за Цезар.

Разликите между двамата бяха съвсем повърхностни, затова пък до такава степен се набиваха в очи, че криеха приликите: Цезар Хубавеца си беше спечелил репутация сред слабия пол, граничеща с легендите — за разлика от него Крас никога не изневеряваше на жена си. Цезар беше сред блестящите представители на изящната мисъл, докато Крас предпочиташе простотата. Двамата бяха странна двойка. Така поне отсъждаха всички техни странични наблюдатели, които започнаха да усещат политическата тежест на Цезар. Ако не беше човек с тежест, защо Марк Крас ще си губи времето с него?

— Довечера ще вали сняг — каза Крас. — А на сутринта тръгваме на поход. Вместо да се спираме пред снега, нека го използваме.

— Ще бъде толкова по-добре — въздъхна Цезар, — ако календарът ни се съобразяваше с годишните времена! Понякога се нервирам само при мисълта как може такова нехайство!

Крас го погледна учуден.

— Какво те безпокои?

— Това, че вече се водим февруари месец, а навън тепърва става студено.

— Говориш като грък. Стига човек да знае датата и да протегне ръка през вратата да усети колко е студено, какво значение има?

— Има значение за това, че сега всичко е една бъркотия! — ядосваше се Цезар.

— Ако светът не беше такава бъркотия, човек трудно би направил пари.

— Искаш да кажеш, трудно би скрил направените пари — усмихна се младият мъж.

 

 

Когато наближиха Сцилей, съгледвачите съобщиха, че Спартак и войската му все още са на малкия полуостров встрани от пристанището, но имало изгледи в съвсем скоро време да се преместят. Бунтовниците били изяли всички запаси на областта.

Крас и Цезар вървяха най-отпред на колоната, където бяха строителните части и тяхната конна охрана. Крас разчиташе на конницата си, защото знаеше, че Спартак не притежава такава. Беше опитал да научи част от пехотата си да язди кон, за целта дори се бе опитал да обязди дивите коне из планините и горите на Лукания, но нито хората, нито животните се оказаха склонни да свикнат едни с други.

Снегът валеше непрестанно, но времето беше спокойно. Двамата пълководци и войниците зад тях вече бяха проникнали в непосредствена близост с естествения триъгълник, който Спартак беше отцепил при идването си. Дори бунтовниците да бяха поставили наблюдатели из околността, те очевидно не се стараеха. Никъде не забелязваха жива душа. Разбира се, снегът ги криеше, понеже не само ги обличаше всички в бяло, но заглушаваше гласовете и тропота на копитата.

— По-добре, отколкото си представях — рече със задоволство Крас и даде знак на всички да се прибират в лагера — ако построим палисада с ров между тези два склона, ще затворим всички пътища за изтегляне на Спартак.

— Няма да успеем да ги задържим дълго — възрази Цезар.

— Ще ги задържим, колкото ни е нужно. Искам да гладуват, искам да се вкочанясат от студ, искам да изпаднат в пълно отчаяние. И когато най-после пробият, да се насочат право към Лукания.

— Последното поне ще стане. Ще търсят слабото ни място, а то не е на юг. Предполагам, че с копаенето ще се заемат консулските легиони?

— Консулските легиони ще копаят на общо основание с всички останали. Нашият вал трябва да е готов до най-много осем дни. Това означава, че и най-старите ветерани ще работят заедно с новобранците, пък и физическите упражнения ще ги сгряват в студа.

— Ще се заема със строежа — предложи Цезар, но с тайната надежда, че Крас няма да приеме.

Крас отказа.

— Много бих се радвал, но няма как. Най-висш от всички легати е Луций Квинкций, работата се полага на него.

— Жалко. У него има твърде много служебно мислене.

 

 

Дали мислеше служебно или не, Луций Квинкций се захвана със строежа на защитния вал с огромен ентусиазъм. За щастие на Крас и армията бившият народен трибун не стигна дотам, че да отнеме техническите задачи от ръцете на инженерите. Цезар с право предположи, че Квинкций не разбира от строеж на крепостни съоръжения.

Преградният ров беше пет метра широк и пет метра дълбок и заемаше цялата ширина между двата склона. От изровената пръст римляните успяха да издигнат висок вал, укрепен с дървена палисада и наблюдателни кули. От единия до другия край на клисурата имаше десетина километра, но с големи усилия легионите успяха да построят съоръжението в рамките на осем дни. Зад стената бяха издигнати осем отделни укрепени лагера — по един за всеки легион; Крас разчиташе на достатъчно войници да защитават всяка точка от вала.

 

 

Спартак научи за идването на Крас в мига, в който римляните се захванаха за работа. Нищо чудно да е знаел и от по-рано, но действията на римляните малко го интересуваха. Изведнъж му беше дошла идеята да се сдобие със салове и беше натоварил войската си със сглобяването им. Саловете щяха да бъдат повлечени през протока с рибарските корабчета на сцилейци. Според римляните, които го наблюдаваха отдалеч, той залагаше на бягството през морето. Явно бунтовникът до такава степен имаше вяра в успеха на начинанието си, че не се тревожеше от отрязването на всякакъв сухопътен изход. Дойде денят, когато масовото бягство по море започна. Всички свободни от строителна повинност римляни се покатериха по склоновете на близката планина Сила да наблюдават какво ще се случи в залива на Сцилей. Това, което се случи, беше пълна катастрофа. Онези салове, които се оказаха достатъчно устойчиви, за да поемат на борда си товар, не можеха да излязат от пристанището, камо ли да плават из развълнуваното море. Малките рибарски корабчета нямаха достатъчно тяга да влачат след себе си толкова тежки съдове.

— Ако не друго, то поне не изгубиха много хора в морето — отбеляза Цезар пред Крас, докато двамата следяха действията на врага.

— А това — отговори Крас — едва ли ще зарадва Спартак. Той май се надяваше, че ще се отърве от гладните гърла.

— Аз пък мисля — не се съгласи Цезар, — че Спартак обича хората си. Всеки самообявил се цар ще обича поданиците си.

— Какво значи „самообявил се“?

— Наследствените царе, които от рождение знаят, че ще управляват, губят връзка с народа и нехаят за него — обясни той, който добре познаваше един наследствен цар. Посочи с пръст бреговете на залива, където кипеше трескава дейност. — Казвам ти, Марк Крас, този човек изпитва чувства и към най-неблагодарните представители на ордата! Ако не беше така, отдавна да ги е зарязал. Чудя се кой ли ще е той изобщо?

— Вече съм започнал разследване по въпроса. За основа ми служи разказът на Гай Касий. — Крас се канеше да слезе от планината. — Хайде, Цезаре, достатъчно се нагледахме! Обичал ги бил! Значи е глупак.

— О, да, разбира се — съгласи се Цезар. — Ти какво си научил за него?

— Почти всичко, освен истинското му име. То може да си остане завинаги в тайна. Някой тъп архивист, който е решил, че Табулариумът на Сула трябва да се пълни не само с военни архиви, но и с всякакви други глупости, просто е оставил свитъците със списъците на влажно място. Мастилото се е размазало и нищо не се чете. Питах Косконий, но той не си спомня имена. В момента се опитвам да намеря младшите трибуни в армията му.

— Успех! И те няма да си спомнят имена.

Крас изсумтя, което може би трябваше да се изтълкува като смях.

— Знаеше ли какви легенди се разправяха за него в Рим? Че бил тракиец?

— Е, всички знаят, че е тракиец. Тракиец или гал — трета възможност няма — засмя се на свой ред Цезар. — Но аз самият предполагам, че слуховете се разправят от приближени на сената.

Крас се спря на едно място и се обърна да изгледа Цезар. Очевидно приятелят му го беше изненадал.

— Ама ти наистина си бил умен!

— Така е, умен съм.

— Е, не смяташ ли, че сенатът си има основания?

— Смятам — рече Цезар. — Напоследък ни се струпаха твърде много римляни — изменници. Би било глупаво да допълваме списъка на Марий, Цина и Серторий. По-добре да го изкараме тракиец.

— Ха!

— Ще ми се да го видя как изглежда!

— Може и това да стане, когато го принудим да влезе в сражение. Яздел едър сив кон на бели петна. Конят бил оседлан с червено кожено седло, имал е червени юзди. Спартак го наследил от претора Вариний. Освен това Касий и Манлий са разговаряли с него, затова разполагаме с подробно описание. Имал запомнящ се вид — висок, едър и русокос.

 

 

Между римляни и спартаковци се започна тежък двубой, който продължи повече от месец. Спартак се опитваше да пробие през укрепленията на Крас, но той упорито го отблъскваше. В римския щаб си даваха сметка, че хранителните запаси на бунтовниците трябва да са на привършване. Това си пролича в деня, когато цялата армия на Спартак — Цезар я изчисляваше на седемдесет хиляди души — се втурна по цялата дължина на вала. Най-накрая Спартак реши, че е напипал слабото място на римляните около средата на палисадата — под напора на подземните води ръбовете на защитния ров се бяха срутили и ямата беше запълнена догоре. Той поведе войската през засипания ров, бунтовници, те дори успяха да прехвърлят стената, колкото да попаднат в подготвения капан. Дванайсет хиляди души загинаха, преди Спартак да заповяда отстъпление.

Като отговор тракиецът, който не беше тракиец, реши да подложи на показни изтезания малцината пленници, които следваха армията му още от битката с Гелий и Клодиан. В близост до местата, където римляните бяха се съсредоточили най-много войници, по няколко души измъчваха пленниците с нажежени маши и шишове. Нека защитниците по укрепленията видят с очи мъченията на техните другари и чуят с ушите си болезнените им стенания. Но след като бяха наблюдавали и дори участвали в децимацията преди няколко месеца, легионерите на Крас се страхуваха най-много от самия него. Бедните пленници бяха изпържени пред погледите на своите съграждани, но войската предпочете да запуши очи, да закрие очи и да се прави, че нищо не е станало. В изблик на отчаяние Спартак извади пред редиците най-високопоставения си пленник — първия центурион на втория легион на Гелий Попликола. Закова го с пирони за дървен кръст и го поби насред полето, без да се смили преди това да натроши краката му, та да умре по-бързо. Единственото, което Крас стори, бе да нареди на най-добрите си стрелци с лък да убият центуриона отдалеч.

 

 

Дойде март месец и Спартак прати Алузо да преговаря за условията, при които бунтовниците да се предадат. Крас я прие в собствената си колиба в присъствието на всички легати и военни трибуни.

— Защо самият Спартак не дойде? — попита той.

Тя му отвърна с престорена усмивка.

— Защото без мъжа ми бунтовниците ще се пръснат на всички страни. А Спартак ти няма доверие, Марк Крас, дори след като постигнем примирие.

— Изглежда е поумнял, откакто пиратите му измъкнаха двете хиляди таланта.

Но Алузо не отговори, дори не удостои с поглед римлянина. Във външния й вид, разсъждаваше Цезар, докато я наблюдаваше отстрани, нямаше нищо случайно — тя се бе постарала да се представи като самото въплъщение на варварството в очите на римляните — традиционалисти, с които щеше да разговаря. Лененожълтата й коса се спускаше на гърба й, облеклото й се състоеше от тъмна, почти черна туника с дълги ръкави. По ръцете и краката си, върху ръкавите и крачолите, носеше купища златни гривни, на ушите й висяха тежки обици, пръстите й бяха отрупани с пръстени. На врата си Алузо носеше наниз от птичи черепи, докато на обкования със злато колан бяха окачени зловещи трофеи — човешка ръка, по чиито пръсти все още се забелязваха ноктите и парченца плът, детско черепче, гръбначния стълб на кутре или котка с опашката. Всичко това се допълваше от вълчата кожа, която Алузо бе вързала за лапите пред гърдите си. Главата на вълка с оголени зъби и скъпоценни камъни вместо очи се взираше в околните.

Но дори така облечена, жената не оставяше безразлични мъжете край себе си, които не сваляха очи от нея. И все пак никой не би я нарекъл красива, за римските разбирания тя беше просто твърде чужда, за да я определят.

Крас обаче бе останал крайно неподатлив на впечатленията, които тракийката искаше да внуши с вида си. Той имаше само едно слабо място и това бяха парите. Както и да се издокараше някаква си тракийска жрица, за него тя щеше да си остане човек като всички други.

— Говори, жено — подкани я той.

— Дошла съм да чуя какви условия поставяш да се предадем, Марк Крас. Ние скоро ще останем без храна, децата и жените гладуват, за да има какво да ядат мъжете. Мъжът ми не е човек, който би останал безучастен към мъките на безпомощните. По-скоро би се предал заедно с цялата си армия. Само ми кажи условията и аз ще му ги предам. А утре ще се върна с отговора му.

Крас й отговори на доста по-добър гръцки от нейния:

— Кажи на мъжа си, че няма условия, при които бих приел неговата капитулация. Няма да му позволя да се предаде. Той започна всичко. Нека изпие горчилката до дъно.

Тя го зяпна. Беше очаквала всякаква реакция, но не и тази.

— Не мога да му съобщя подобно нещо! Трябва да му позволите да се предаде!

— Не — отказа Крас, все така обърнат с гръб към нея. Вдигна дясната си ръка и щракна с пръсти. — Изпрати я до укрепленията, Марк Мумий, нека се прибере в лагера си.

Мина известно време, преди Цезар да успее да разговаря с Крас насаме.

— Ти се справи блестящо — похвали той началника си. — Тя беше толкова убедена, че ще успее да ти повлияе.

— Глупачка! От това, което съм чувал за нея, била жрица в племето на бесите… Аз самият бих я нарекъл вещица. Повечето римляни са суеверни, забелязал съм, че това важи и за теб, Цезаре, но аз не съм. Вярвам само на очите си, а това, което видяха очите ми, беше някаква жена, сравнително интелигентна, която се беше натъкмила според представите си за горгоната Медуза. — Крас изведнъж почна да се смее. — Спомням си как навремето се говореше за един случай със Сула. На млади години се бил облякъл като Медуза и така отишъл на някаква забава. На главата си бил поставил цяло гнездо живи змии, които уплашили всички присъстващи. Но ти се досещаш, че не са били змиите, които са изплашили околните — те са побягнали от самия Сула. Ако тази жена беше като него, навярно бих се разтреперил от страх.

— Така е. Но все пак тя се оказа човек с шесто чувство.

— Много хора имат шесто чувство! Познавам разни старици, които също имат шесто чувство. Познавам и адвокати, които едва ли мислят за нещо друго, освен за параграфите в законите, но пак са надарени с шесто чувство. Кое все пак те кара да мислиш, че тя има шесто чувство?

— От самото начало знаеше, че ще я изплашиш много повече, отколкото тя — теб.

 

 

В продължение на цял месец времето се беше „стегнало“, както би се изразила майката на Квинт Серторий. През нощта температурите падаха много под точката на замръзване, през деня почти не се усещаше промяна. Небето беше ясно, снегът по земята се превръщаше на ледена кора. Но след мартенските иди настъпи жестока буря, изви се снежна виелица и дебели преспи затрупаха цялата област. Спартак реши отново да опита късмета си.

Там, където римският вал се опираше в планинския склон — от страната на Сцилей, и защитата се поемаше от най-старите Красови легиони, всички сто хиляди оцелели — войници и цивилни — от ордата на Спартак се хвърлиха в общ щурм. Под сипещия се сняг успяха да прехвърлят мостове през рова и да се покатерят на палисадата. За целта бунтовниците използваха всичко — дървени трупи, камъни, човешки трупове, дори купчини от плячката. Подобно на призраци неясните силуети на бегълците се открояваха на фона на заснеженото небе, катереха се един след друг по образуваната рампа и отново се губеха сред снежните преспи. Никой не ги посрещна — Крас беше пратил вест до началника на легиона да стои в лагера си и да не предприема нищо.

Дезорганизирани и без ясна представа накъде да продължат, бунтовниците се пръснаха във всички посоки без всякаква надежда, че предводителите им ще успеят да ги съберат в общ строй. Докато бойците — навикнали на известна дисциплина и способни по-лесно да се придвижват на групи — се изтегляха на север начело със Спартак, Каст и Ганик, огромният брой от жените, децата и старците се изгубиха сред виелицата и вместо подир войската се залутаха из горите на планината Сила. Там, сред камъните, коренищата и храстите, мнозина намериха смъртта си. Онези, които доживяха края на виелицата, попаднаха на близките села, където веднага бяха разпознати и избити.

Не че Марк Лициний Крас се интересуваше от съдбата на невъоръжените бунтовници. Когато снеговалежът отслабна, римляните събориха лагерите си и осемте легиона се построиха на Вия Попилия, подгонвайки бегълците. Крас се придвижваше бавно и предпазливо, като още веднъж доказваше приликата си с воловете. Пък и нямаше смисъл да преследва Спартак: вместо да влиза в открито сражение с него, той разчиташе на студа, глада и най-вече на липсата, на каквато и да е спасителна цел. Бунтовниците рано или късно щяха да се уморят да отстъпват без посока и легионите щяха да ги застигнат. По-добре беше Крас да пази своя обоз по средата на строя, да върви бавно, според скоростта на волските каруци, и да чака Спартак сам да се умори от гонитбата.

Съгледвачите на Крас имаха много работа. Нито за миг не изпуснаха бегълците от поглед. Когато наближи краят на март, Крас научи, че войските на Спартак са достигнали бреговете на река Силар и са се разделили на две. Едната половина от бунтовническата армия беше продължила по Вия Попилия към Кампания. Другата половина, под командването на Каст и Ганик, беше свърнала на изток и по долината на Силар беше поела към планините.

— Чудесно! — рече Крас. — Нека оставим Спартак за известно време и съсредоточим усилия да се отървем от двамата самнити.

Скоро съгледвачите донесоха, че Каст и Ганик не са отишли далеч — били се натъкнали на малкия и богат градец Волцей и за пръв път от два месеца насам имали с какво да се нахранят. Нямало защо Крас да бърза!

Когато четирите легиона, строени пред обоза на Крас, се появиха в далечината, войската на Каст и Ганик бе твърде заета с ядене и крадене, за да ги забележи. Бунтовниците се бяха пръснали из областта, без да построят дори лагер. Бяха издигнали безразборно палатките си по бреговете на малко езеро, което по това време на годината им осигуряваше сладка питейна вода. Зад езерото се издигаше планина. Крас веднага разбра какво трябва да направи и реши да не чака другите четири легиона, които се движеха зад обоза.

— Помптин и Руф, ще вземете дванайсет кохорти и ще се промъкнете от другата страна на планината. Когато се изкачите до билото, нападайте веднага — така ще се озовете в самия център на техния, хммм… да речем, лагер. Щом забележа, че нападате, аз на свой ред ще ги ударя оттук.

Планът щеше да проработи, ако не се появиха случайни обстоятелства, които и най-обиграният съгледвач не би могъл да предвиди. След като се бяха уверили колко големи запаси има във Волцей, Каст и Ганик бяха пратили бърза вест до Спартак да се връща и да се присъедини към тях. Той не беше губил време и тъкмо в мига, когато Крас даде заповед за атака, основното ядро на бунтовниците се появи откъм далечната страна на езерото. Войниците на Каст и Ганик хукнаха по посока на подкрепленията и докато римляните успеят да реагират, Спартак и цялата му армия се изгубиха.

— Нямахме късмет — призна Крас. — Нищо, следващия път ще успеем.

 

 

На няколко пъти се разразяваха бури, които забавиха придвижването и на Спартак, и на Марк Крас. И двете армии не се отдалечаваха от бреговете на Солар, но по всичко изглеждаше, че този път Спартак се кани да изостави Вия Попилия, докато Каст и Ганик щяха да опитат вместо него късмета си в Кампания. Крас се държеше далеч зад едните и другите, подобно на паяк, който дебне жертвите си. След като осемте му легиона се бяха събрали на едно място, и той имаше намерение да раздели силите си на две. Беше сигурен, че няма кой да нападне обоза му. Два легиона пехота и цялата налична конница бяха поставени под командването на Луций Квинций и Тремелий Скрофа. Те имаха заповед да следят онази част от армията на Спартак, която щеше да отбие встрани от Попилиевия път, докато самият Крас щеше да продължи гонитбата към Кампания.

Крас продължи напред. Цезар, който служеше при него, можеше само да се удивлява на изключителната упоритост и желязното търпение на началника си. При Ебур, малко на север от бреговете на Силар, Крас най-сетне догони армията на Каст и Ганик и я унищожи. Трийсет хиляди бунтовници загинаха на бойното поле, подмамени в поредния капан; само неколцина щастливци успяха да пробият през римските редици и с бягство да се присъединят към Спартак.

Най-голямо удоволствие на всеки войник от легионите на Крас беше намереният обоз — вътре все още се пазеха петте орела, които Спартак беше отнемал при победите си над различните римски армии, както и двайсет и шест знамена на кохорти, и фасциите, принадлежали на петима претори.

— Погледни само! — сияеше от щастие Крас. — Има ли по-прекрасна гледка от това?

Сега той трябваше да докаже, че при нужда може да се придвижва и бързо. Луций Квинкций му прати вест, че заедно със Скрофа са попаднали в капан — без да са претърпели големи загуби — и че Спартак все още бил близо до тях.

Крас се притече на помощ.

 

 

Голямото начинание беше пропаднало. Спартак бе останал само с част от огромната си доскоро войска и вървеше нагоре по течението на река Танагър. Единственото, което можеше да се похвали, че притежава, бяха Алузо и синът му.

След като успехът срещу Квинкций и Скрофа се оказа скромен — конницата на римляните, по-бърза и маневрена от пехотата, бе успяла да прикрие двата легиона и да им отвори път за отстъпление, — Спартак нямаше намерение да се изтегля надалеч. В района се беше натъкнал на три градчета, които имаха с какво да нахранят войската поне на първо време. Но какво щеше да го чака в съседната долина и по-нататък, той не знаеше. Наближаваше пролет, хамбарите бяха поопразнени, а зеленчуци още нямаше; дори кокошките изглеждаха някак мършави, а прасетата се бяха изпокрили из дълбоките гори. Някакъв неприятен тип от Потенция беше бил километри път, само и само да посрещне Спартак и да му съобщи, че в Брундизий очаквали всеки момент да пристигне Варон Лукул с цялата римска армия от Македония — сенатът вече му бил наредил да се присъедини незабавно към Крас.

— Дните ти са преброени, гладиаторе! — хилеше се в лицето му непознатият. — Рим е непобедим!

— Би трябвало да ти прережа гърлото! — рече му с досада гладиаторът.

— Хайде, направи го! Това и очаквах! И не ме е грижа!

— Тогава няма да ти окажа честта да умреш като достоен човек. Върви си у дома!

Алузо ги слушаше. След като непознатият си тръгна обратно, тя се доближи до Спартак и го погали нежно по ръката.

— Всичко свършва тук.

— Знам, жено.

— Виждам те как падаш насред бойното поле. Но не виждам смъртта ти.

— Ако падна в сражение, значи съм умрял.

Беше изморен до смърт, а и катастрофата при Сцилей все още го измъчваше. Как можеше да погледне хората в очите, след като само заради неговите грешки и нехайство Крас бе успял да ги натика в този капан? Жените и децата бяха изчезнали завинаги, никой никога повече нямаше да ги види. Навярно всички бяха измрели от глад из голите поля на Брутий.

Спартак си даваше сметка, че пътят към Брундизий е затворен за него. Крас държеше под контрола си Вия Попилия; новината за разгрома на Каст и Ганик беше достигнала Спартак още преди да нападне из засада Квинкций и Скрофа. Нямаше къде да отиде. Оставаше му само да излезе за последен път на бойното поле. Той се радваше, че мигът наближава… Нито се беше раждал, нито се беше учил да поема такава огромна отговорност, да ръководи съдбите на толкова хиляди души. Той си оставаше най-обикновен римлянин, родом от Италия, израсъл по склоновете на Везувий. Никой не бе очаквал от него друго, освен да прекара живота си в родния край, заедно с баща си и брат си. За кого се беше помислил, та си постави за цел създаването на нова нация? Нито беше благородник по потекло, нито се беше показал усърден в учението. И все пак, имаше нещо достойно в това един обикновен римлянин да умре като свободен гражданин на бойното поле; Спартак никога повече нямаше да стъпи в затвор. Никога.

Когато се разбра, че Крас и армията му наближават, той отведе Алузо и сина си в каруца, теглена от шест мулета. Каруцата се намираше достатъчно далеч от мястото, където възнамеряваше да даде сражение на римляните. Би предпочел семейството му да замине незабавно, но Алузо отказа, заявявайки, че трябва да види с очите си изхода от битката. В закритата част на каруцата се намираха купища злато, сребро и всякакви други съкровища. Те щяха да позволят на Алузо и момчето охолен живот до старини. Че и двамата ги грозеше смърт, Спартак добре си даваше сметка. И все пак съдбата им беше в ръцете на боговете, а те никога не разкриваха своите истински намерения.

Около четиридесет хиляди бунтовници се строиха, за да посрещнат удара на Крас. Спартак не държа реч преди сражението, но войската му оглушително го поздрави, докато той обикаляше редиците й на своя сив Бациат. Гладиаторът застана под символа на народа му — скачащата риба, свалена от шлема на гладиатора-гал. Спартак се обърна, както стоеше на седлото, и вдигна юмруци към небето. Скочи от коня и извади меча си — същия извит меч, с който се бе сражавал по гладиаторските арени навремето. Затвори очи, вдигна меча и с все сила го заби във врата на Бациат. Кръвта шурна, но красивият жребец дори не реагира. Като упоено жертвено животно той коленичи на земята, падна настрани и умря.

Това беше. Нямаше нужда от речи. Убийството на любимото животно бе достатъчно красноречиво. Спартак нямаше намерение да бяга от полесражението — сам си беше отрязал пътищата за бягство.

Битката беше жестока, кръвопролитна, но без тактически уловки и хитрини. Следвайки примера на Спартак, повечето му войници се сражаваха до последна капка кръв, някои падаха убити. Самият Спартак уби двама центуриони, преди някой да го издебне в суматохата и да пререже сухожилията на единия му крак. Безсилен да се изправи, той падна на колене, но продължи да размахва меча си, докато камарата от телата на жертвите му не стана толкова голяма, че го задуши под тежестта си.

Петнайсет хиляди бунтовници успяха да избягат от бойното поле; от тях шест хиляди се насочиха към Апулия, останалите се изпокриха из планините на Брутий.

— Всичко приключи за някакви си шест месеца, при това при зимни условия — похвали се Крас пред Цезар. — Общо взето, изгубих малко хора, а Спартак е мъртъв. Рим си върна изгубените орли и фасции, а възвърната плячка трудно би могла да се възстанови на законните й собственици, да речем, защото повечето са мъртви.

— Има едно усложнение, Марк Крас — рече Цезар, който трябваше да обходи цялото бойно поле да провери няма ли живи.

— Какво?

— Спартак. Няма го.

— Глупости! — тросна се изненадан Крас. — Нали видях с очите си, че го повалиха!

— И аз така видях, дори запомних точното място, където това стана. Бих могъл да те заведа. Няма го, Марк Крас, не е там.

— Странно! — Пълководецът прехапа устна, замисли се за секунда-две, но накрая вдигна рамене. — В крайна сметка какво толкова? Нали армията му вече я няма, това е важното. При всички случаи не мога да ознаменувам триумф, тъй като официално сме воювали срещу роби. Сенатът ще ме удостои с овация, но това не е същото. Не е същото! — Той въздъхна. — А какво стана с оная, с тракийската вещица?

— И нея не сме я намерили, нищо че заловихме доста хора от обоза, които се бяха изпокрили край пътя. Разпитах ги какво знаят за нея, от тях научих, че името й било Алузо, но те ми се кълняха, че се била качила на някаква огнена колесница, теглена от змейове, които я отнесли в небето.

— Както Медея навремето! А Спартак се оказва същински Язон! — Крас придружи Цезар на бойното поле към купчината трупове, сред които се очакваше да е и този на Спартак. — Аз пък мисля, че двамцата са успели все някак да се измъкнат, ти какво ще кажеш?

— Дори съм сигурен, че така е станало — съгласи се Цезар.

— Е, така или иначе ще трябва да претърсим цялата област за избягали бунтовници. Може и те да изникнат отнякъде.

Цезар нищо не отговори. Според него Спартак и Алузо никога нямаше да се появят. Гладиаторът беше умен човек. Твърде умен, за да тръгне да събира нова армия. Щеше да се изгуби завинаги.

 

 

През целия месец май римските войски преследваха остатъците от Спартаковата армия из дебрите на Лукания и Брутий. И двете области бяха идеални за разбойници, затова беше жизненоважно всички бунтовници да бъдат изловени навреме. Цезар изчисляваше бегълците в южна посока на девет-десет хиляди души, но след всички положени усилия легионите на Крас успяха да хванат шест хиляди и шестстотин. Останалите вероятно се бяха изпокрили из горите. Пътят чак до Регий се оказваше опасен и човек не биваше да пътува без въоръжена охрана.

— Бих могъл да продължа преследването — рече Цезар на Крас на юнски календи, — но от ден на ден задачата ще е по-трудна, а и заловените — все по-малко.

— Не — възрази му той. — Искам армията ми да се прибере до следващия пазарен ден в Капуа. Заедно с консулските легиони. Другия месец ще се проведат изборите за магистрати, а аз искам да се върна в Рим достатъчно скоро, за да се кандидатирам за консул.

Това не беше изненада за никого. Цезар дори не сметна за необходимо да го коментира. Вместо това продължи темата с бегълците — бунтовници.

— Ами какво ще стане с ония шест хиляди души, които се измъкнаха към Апулия на североизток.

— Успели са да стигнат границата на Италийска Галия — отговори Крас. — Там са се натъкнали на Помпей Велики и неговата испанска армия. Нали го знаеш Великия! Избил е повечето на място.

— Което означава, че освен тези тук, други пленници няма. Какво възнамеряваш да сториш с тях?

— Ще дойдат с нас в Капуа. — Крас говореше все тъй флегматично, но в очите му се четеше убийствен студ. — На Рим не му трябват подобни войни, Цезаре. Това са само допълнителни разходи за хазната. Ако не бяхме с такъв късмет петте орела и петте фасции щяха да бъдат изгубени завинаги — петно върху римското достойнство, което аз самият не бих понесъл лесно. При други обстоятелства хора като Спартак могат, да придобият огромна мощ — в случай, че се намери кой да ги подпомогне отвън. Други биха се опитали да му подражават, без да са наясно що за човек е бил той. Двамата с тебе добре знаем, че Спартак е излязъл от средите на римските легионери, той е много по-близо до Квинт Серторий, отколкото до някой жалък роб, възроптал срещу тормоза. Ако не беше живял в легионите, никога нямаше да стигне толкова далеч. Не искам да го превръщам в герой на робското съсловие. Затова смятам да използвам името му, за да сложа веднъж завинаги край на робските въстания.

— Бих казал, че въстанието беше повече самнитско, отколкото робско.

— Така е. Но самнитите са проклятие, с което Рим ще трябва да се съобразява и за в бъдеще. Докато робите са длъжни да си знаят мястото. И аз ще им го покажа. След като свърша с пленниците, повече никой няма да вдига робски въстания в римския свят.

Цезар беше свикнал да разсъждава бързо и да отгатва намеренията на другите, затова сега беше смутен — така и не знаеше какво всъщност има предвид Крас.

— Как ще го постигнеш? — попита той.

У Крас проговори старият счетоводител.

— Ами виж сега, ние държим точно шест хиляди и шестстотин пленници. Разстоянието от Капуа до Рим е точно сто трийсет и две римски мили, всяка от тях по пет хиляди стъпки. Това прави точно шестстотин и шейсет хиляди стъпки. Като разделим на шест хиляди и шестстотин, ще получим сто стъпки разстояние. Смятам да разпъна бунтовниците на кръстове — от Капуа до Рим по един кръст на всеки сто стъпки. И те ще останат да висят покрай пътя, докато не изгният и не се превърнат на голи скелети.

Цезар ахна.

— Ужасяваща гледка.

— Имам един въпрос — погледна го изпитателно Крас и на устните му се появи усмивка. — Как мислиш, ще е по-добре: дали да наредя всички кръстове от едната страна на пътя или да ги редувам?

— От едната страна на пътя — отговори веднага Цезар. — Имам предвид, ако смяташ да използваш Вия Апия, а не Вия Латина.

— О, да, Вия Апия. Той е абсолютно прав в продължение на десетки мили, а и не пресича големи възвишения.

— Тогава нека бъдат от едната страна на пътя — погледът ще ги обхваща по-лесно — усмихна се на свой ред Цезар. — По въпроса за кръстовете аз вече имам известен опит.

— Чух нещо такова — кимна Крас. — Така или иначе не мога да връча подобна задача на теб, не отива на военен трибун да се занимава с подобна черна работа. Ти си избран от народа магистрат, за мръсната работа си имаме „префектус фабрум“.

Тъй като въпросният „префектус фабрум“ — човекът, който се грижеше за всички технически проблеми около снабдяването на войската, — беше някогашен роб на Крас, научен от бившия си господар на акуратност, Крас и Цезар не се съмняваха, че работата ще бъде свършена както трябва.

 

 

И така, в края на юни Крас, неговите легати, старши и младши военни трибуни поеха на коне от Капуа на север по Апиевия път, съпровождани само от една кохорта пехотинци. От лявата им страна се издигаха хиляди дървени кръстове с окачени хора по тях. Крас дори сега не се беше показал великодушен: на нито един от шестте хиляди и шестстотин пленници не беше спестена дългата агония. Всички бяха вързани живи по кръстовете, осъдени да стенат с дни по цялото протежение на пътя.

Имаше хора, които специално дойдоха да видят кръстовете. Някои нарочно доведоха със себе си непослушните си роби да им покажат как господарите се възползват от своите права, щом се наложи. Но мнозина от свидетелите бързаха да се приберат у дома, а онези, които по силата на обстоятелствата трябваше да използват Апиевия път, се радваха, че кръстовете са само от едната страна и могат да гледат на другата. От разстояние гледката не беше толкова потискаща, та мнозина римляни се качваха на Сервиевите стени от двете страни на Капенската порта, за да наблюдават.

Бунтовниците висяха в продължение на осемнайсет месеца. Бавно изгниваха по кръстовете, докато кожата и месата им не се стопиха и не останаха само тракащи кокали. Крас не позволи мъртъвците да бъдат свалени от кръстовете до последния ден от управлението си като консул.

Със сигурност, мислеше си Цезар, след като всичко свърши, никоя друга война в историята на Рим не беше протекла толкова бързо, не беше следвала такива прави очертания и не бе завършила до такава степен в същия дух, в който бе започнала: един поход, започнал с децимация, бе завършил с масово разпъване на кръст.