Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (33)

Следващата година мина без някакви особени събития в живота на Цезар, който остана в Рим и продължи да адвокатства на форума. Цицерон обаче напусна града и двамата нито веднъж не се изправиха един срещу друг. Избран за квестор, Цицерон беше пратен по волята на жребия в Лилибей, на западния бряг на Сицилия, където управляваше под командването на претора Секст Педуцей. И понеже като квестор беше влязъл и в сената, напусна Рим с огромно удоволствие (нищо че се бе надявал на служба в Италия и кълнеше лошия си късмет), за да се залови с някаква полезна работа. Падна му се да осигурява снабдяването със зърно за големия град. Годината беше бедна, но консулите бяха намерили начин да се справят с проблемите — закупиха огромни количества още на склад в Сицилия и я продадоха на ниски цени в Рим, прилагайки новия „лекс фрументария“.

Подобно на повечето грамотни римляни и Цицерон от всичко на света най-много обичаше да пише и чете писма. От години той се славеше като един от най-приятните кореспонденти в римския свят, но годината служба в Сицилия се оказа по-плодотворна от предишните. Не за друго, а защото си беше намерил достоен кореспондент — високообразования плутократ Тит Помпоний Атик. Благодарения на Атик самотата на Цицерон в Лилибей се разведряваше с новини и клюки за всичко и за всеки в Рим.

Ето какво гласеше едно писмо от Атик, което Цицерон получи малко преди отпътуването си от Сицилия:

„Очакваните хлебни бунтове така и не се състояха, не за друго, а защото Рим извади късмет с тазгодишните си консули. Размених няколко думи с брата на сегашния консул Гай Кота Марк — той е избран за консул за догодина. Защо един толкова образован народ като нашия, попитах го, позволява обикновените хора да живеят от просо и ряпа? Крайно време е, настоях аз пред Марк Кота, Рим да вземе по-сериозни мерки срещу частните производители на жито в Сицилия и другите провинции, та да ги принуди да продават стоката си на държавата, вместо да я държат в силозите на Сицилия и да чакат покачването на цените. Така дори да има жито, обикновените хора страдат и гладуват. Аз твърдо се възпротивявам на традицията житото да се пази в частни складове, когато цял един високообразован народ е заплашен от недоимък. Марк Кота ме изслуша с голям интерес и обеща да направи нещо по въпроса догодина. Като се има предвид, че участие в житната търговия аз нямам, мога да си позволя отговорни и родолюбиви изказвания. И престани да се смееш, Марк Тулий.

Квинт Хортензий, най-самонадеяният плебейски едил от последното поколение, организира забележителни игри. Освен че раздаваше безплатно жито на народа… Той определено държи да навакса изгубените години и да се добере до консулския пост, когато му дойде времето! Разбира се, твоето отсъствие спомогна той да възвърне част от изгубената си слава из съдилищата, но младият Цезар винаги успява да го постави натясно, понякога дори му отнема лаврите. Хортензий не се радва ни най-малко на конкуренцията и преди няколко дни го чули да говори колко добре би било, ако и Цезар си намери работа някъде далеч от града. Но тези му глупости са нищо в сравнение с банкета, който той даде по случай избирането си (да, най-после го доживя) за авгур. Поднесе на гостите печен паун. Точно така: печен паун. Шест птици бяха изчистени, изпечени и натъпкани с пълнеж, след което готвачите бяха заболи обратно перата и ги бяха поднесли на златните плата разперили опашки. Събитието беше посрещнато с големи вълнения, докато по-известните кулинари като Цетег, Филип и новоизбраният консул Лукул желаеха да потънат вдън земя. И все пак, скъпи Марк, оказа се, че вкусовите качества на птицата не струват — все едно да си дъвчещ ботуша край лагерния огън.

Смъртта на Апий Клавдий Пулхер миналата година в Македония стана причина за доста любопитни събития. В семейството не могат да се похвалят с голям късмет, не мислиш ли? Най-напред племенникът Филип лиши вуйчо си Апий Клавдий от всичко, което притежава, сетне Апий Клавдий не се сети да купува по време на проскрибциите, най-накрая се разболя и докато отиде в провинцията, за да свърши черната работа и да мине към конфискациите, взе, че умря… Децата му не наследиха почти нищо.

Разбира се, всички добре знаем що за стока са шестте му наследника! Особено по-малките са ужасни хулигани. Но Апий Клавдий, най-големият син, се оказа хитър и предприемчив. Най-напред, още щом баща му напусна Рим, той даде голямата си сестра Клавдия на Квинт Марций Рекс нищо че момичето беше без зестра. Предполагам, че на Рекс му е излязъл през носа подобен брак! Като повечето си братовчедки Клавдия Пулхра е влудяваща красавица, което навярно е решило нещата. Марций Рекс все пак трябва да се радва, че се ожени за нея, защото се говори, че тя е единствената сестра с по-благ характер.

Трима синове са голяма тежест за всеки баща, никой не го отрича. В случая обаче и дума не може да става за осиновяване. Най-малкият (който носи скромното име Публий Клодий) е толкова противен и невъзпитан, че никой не би го допуснал да припари в дома му. Гай Клавдий Пулхер, вторият брат, е идиот. И той не става за осиновяване. Така че двайсетгодишният Апий Клавдий трябва да търси пари не само за собствената си политическа кариера, но и за двамата си братя. Това, което Квинт Марций Рекс е трябвало да даде на фамилния бюджет, ще да е било капка в бездънно море.

И все пак Апий Клавдий се справи забележително добре, скъпи Марк Тулий. След като си даде сметка, че никой баща с ум в главата не би му дал дъщеря си за жена, той потърси богата съпруга, пък по-добре без баща изобщо. И познай кого си избра? Онази непривлекателна, дори отблъскваща стара мома Сервилия Гнея! Сещаш се за коя става въпрос — тя бе, ако мога да се изразя, наета от Скавър и Мамерк да живее с шестте сирачета на Друз. Нямаше никаква зестра, затова пък я тероризираше най-ужасната майка в цял Рим — Порция Лициниана. Изглежда, че Скавър и Мамерк са оставили нещо за Гнея — двеста таланта зестра, които тя трябва да получи, щом и последното от децата навърши пълнолетие. Това вече е факт! Марк Порций Катон, най-малкият от всички, навърши осемнайсет, живее в дома на баща си и се обяви за самостоятелен човек.

Когато двайсетгодишният Апий Клавдий Пулхер отиде да иска ръката на Сервилия Гнея, тя веднага му я даде. Говорят, че била на трийсет и две. Аз поне не вярвам, че се бръсне, но за майка й всички го знаем със сигурност. Най-хубавото в брачната сделка е, че тъщата, гореспоменатата Порция Лициниана, се оттегли в самостоятелна крайморска вила. Изглежда, за нея са били помислили Скавър и Мамерк, когато са наемали дъщеря й. На Апий Клавдий не му се налага да живее под един покрив с тъща си. А двестате таланта ще му дойдат много добре.

Но и това не е най-интересната клюка, Марк. Няма да повярваш, не Апий Клавдий е омъжил най-малката си сестра Клодила за Луций Лукул! Тя е на петнайсет години, така поне говорят Клавдий и Лукул. Аз бих й дал четиринайсет, но може и да греша. Каква двойка! Благодарение на Сула Лукул е баснословно богат, освен това е опекун на небесните близнаци — децата на Сула. Не искам дори да намекна, че почтеният и неподкупен Лукул ще ограби малките Фауст и Фауста, но какво му пречи да прибере лихвите от семейните сметки в своята собствена?

И така, благодарение на своята завидна енергия и предприемчивост, Апий Клавдий Пулхер спаси положението на цялото си семейство. Цял Рим се смее над клюките, но не и без известно възхищение. Струва си да го видиш нашия Апий Клавдий! Публий Клодий, който е на четиринайсет — значи сестра му наистина е на петнайсет, — е заплаха за целия град, но брат му не се опитва с нищо да го спре. И все пак момчето е красиво и будно. Да му мислят момичетата, а и всички останали, защото пакостите му са неизброими. Аз поне го намирам за изключително интелигентен, затова няма да се учудя, ако с времето се успокои и се превърне в пример на патрицианска добродетел.

Какво друго да ти разправя? О, да, за онази шега, която Гней Сициний беше изрекъл по адрес на Марк Крас, нали се сещаш за сламата около рогата. Оказа се, че не е просто шега, ами истинска игра на думи. Напоследък се разчу, че Сициний имал големи дългове към Крас, при това от години. Затова смисълът на шегата е по-дълбок. «Фенум» означава слама, а «фенератор» заемодател. Оказа се, че Сициний не е говорил за слама, а за парите, които е получил навремето от Крас! Рим се запозна с този нюанс, когато Сициний разпродаде по спешност имуществото си, за да се изплати на Крас. Не знаех, че Крас дава пари на заем, но за жалост и сега пак се измъкна чист като сълза. Дава пари само на сенатори, при това без никаква лихва. Така печели поддръжници в сената. Мисля, че ще е добре да внимаваме с нашия Марк Крас! Да вземаш пари без лихва е голямо изкушение, но Крас има навика да си иска парите обратно, когато сметне за добре — ако не му ги изплатиш веднага, си свършен човек. А цензорите не биха могли да сторят нищо по въпроса (така де, ако цензори изобщо имахме) — Крас дава парите си без лихва, което означава, че не е лихвар и не върши нищо против сенаторското си положение. Той е просто един любезен човек, който помага на приятели в затруднено положение.

Мисля, че това е всичко, което си струва да знаеш. Теренция е добре, както и малката Тулия. Каква прекрасна дъщеря си имаш! Брат ти е все такъв, какъвто си е бил. Бих желал да се разбират по-добре със сестра ми! Но мисля, че и ти, и аз вече сме вдигнали ръце от тях. Помпония е опърничава жена, но пък и Квинт е типичен провинциалист. Под това разбирам горделив и твърдоглав човек със скромни вкусове. Във всеки случай мъж, който държи да командва вкъщи.

Всичко добро ти желая. Ще ти пиша пак, преди да замина за Епир, където добитъкът ми носи все по-големи печалби. Мястото е твърде влажно да гледам овце. Но пък покрай толкова производители на вълна сякаш забравяме, че хората по света още ценят кравешката кожа. Говедовъдството се оказа печеливша дейност.“

 

 

В края на секстил Цезар получи спешно писмо от Витиния. Цар Никомед бил на смъртно легло и искал да го види. Младежът имаше нужда от това пътуване; скуката в Рим започваше да му тежи, дори в съда не се случваше нищо интересно. И макар вестта от Витиния да не бе радостна, рано или късно това трябваше да се случи. Ден, след като получи писмото от Орадалтида, Цезар си събра багажа.

Както винаги Бургунд щеше да пътува с него. Също и Деметрий — робът, който скубеше космите на Цезар, и спартанецът Брасидас — той пък плетеше венците от дъбови листа за тържествените случаи. Всъщност Цезар си позволи този път да пътува начело на по-голяма свита: общественото му значение нарастваше, затова му трябваше секретар, няколко писари, няколко души лична прислуга, както и скромна охрана от освободени роби — клиенти. В крайна сметка групата наброяваше не по-малко от двайсет души. Цезар имаше достатъчно самочувствие — беше навършил двайсет и пет години, от които пет беше прекарал в сената.

— Но не си мислете — закани се Бургунд на новите членове на групата, — че пътуването ви ще е приятно. Когато Гай Юлий реши да върви, нищо не може да го спре!

 

 

Когато Цезар пристигна, Никомед беше много зле.

— Не става дума за болест, човекът просто е твърде стар — обясняваше Орадалтида. — Ще ми липсва! Станах му жена на петнайсетгодишна възраст. Как ще се справя без него?

— Ще се справиш, защото така трябва — избърса сълзите й Цезар. — Сула ще ти прави компания. От това, което научавам, Никомед няма да си отиде нещастен. Аз самият се плаша от самата мисъл да доживея безпомощна старост.

— Не се е вдигнал от леглото вече десет дни — обясняваше царицата, докато водеше гостенина си из мраморните коридори. — Лекарите казват, че може да ни напусне всеки момент — днес, утре, след месец… Никой не знае.

Един поглед към свитата фигура на голямото дървено легло увери Цезар, че Никомед няма да доживее до сутринта. Царят беше само кожа и кости — старецът сякаш беше изгубил чертите на лицето си. Беше се сбърчил като спаружена ябълка. Но когато Цезар му се обади, умиращият веднага отвори очи, протегна ръце и през сълзи му се усмихна с беззъбата си уста.

— Ти дойде! — зарадва се той. Гласът му беше неочаквано мощен.

— Как можех да не дойда? — отвърна младежът, седна на ръба на леглото и хвана кокалестите ръце на царя. — Повикаш ли ме, винаги идвам.

Присъствието на Цезар зарадва Никомед. Но така и не намери сили да се изправи на крака, а и често задрямваше на средата на изречението си; след известно време се разсънваше, но не си спомняше за какво са си говорили. Никомед не можеше да приема твърда храна, живееше само от козе мляко, подсилено с неразредено вино и мед. Но когато се хранеше, млякото се изливаше по лицето и дрехите му. „Интересно — разсъждаваше въздигащият в култ чистотата Цезар, — но когато това се случва на човек, когото обичам, обичайните реакции липсват. Аз не се отвращавам от старческите слабости на Никомед, нито ми се иска да извикам някой от робите да го избърше. Напротив, с удоволствие се грижа за него.“

— Имаш ли новини от дъщеря си? — попита един ден Цезар, когато Никомед се чувстваше по-добре.

— Не и от самата нея. Но по всичко личи, че е жива, при това си живее добре в Кабейра.

— Не можеш ли са се споразумееш с Митридат да я върне у дома?

— Само срещу царство ми, Цезаре, добре го знаеш.

— Но ако тя не дойде, царството остава без наследник.

— Витиния има наследник и той е тук в момента — изрече загадъчно Никомед.

— Тук, в Никомидия? Кой?

— Мислех да оставя Витиния на теб.

— На мен?

— Да, на теб. Ти ще станеш цар.

— Не, стари приятелю, това не е възможно.

— От теб ще стане велик цар, Цезаре. Не ти ли се ще да управляваш своя държава?

— Моята държава се нарича Рим, Никомеде. Както всички останали римляни и мен са ме възпитавали в респект към републиката.

Устата на царя потрепери.

— Толкова ли не мога да те подкупя с подобно предложение?

— Не.

— Витиния се нуждае от млад и силен владетел, Цезаре. Не мога да се сетя за друг, освен теб!

— Самият Рим.

— Начело с римляни като Гай Верес.

— Така е. Но има и римляни като мен. Рим е единственото спасение, Никомеде. Освен ако не искаш царството да се превърне в понтийско владение.

— Всичко друго, но не и това!

— Тогава остави Витиния на Рим.

— Можеш ли да изготвиш завещанието му по римски образец?

— Мога.

— Тогава действай, Цезаре. Завещавам Витиния на Рим.

 

 

В средата на декември Никомед III Епифан Филопатор, цар на Витиния, умря. С едната си ръка държеше Цезар, с другата — вярната си съпруга Орадалтида. Но така и не се събуди от последния си сън, за да се сбогува с двамата.

Завещанието беше пратено незабавно в Рим, затова още преди смъртта на царя Цезар получи отговор от римския сенат, че управителят на Римска Азия, Марк Юний Юнк, е бил предизвестен и всеки момент щял да пристигне в Никомидия, за да започне приобщаването на провинцията в Римска Азия. Тъй като Цезар имал намерение да остане при Никомед до самата му смърт, той щял да бъде така добър да съобщи за нея на Юнк.

Това беше голямо разочарование; първият римски управител на Витиния не беше добросъвестен човек.

— Искам да съставите списък на всички скъпоценности и произведения на изкуството във Витиния — поръча Цезар на царицата. — Ще опишете и съдържанието на царската хазна, броя на корабите във флотата, числеността на армията, броя на всички оръжия, с които войската разполага, както и на всички обсадни и прочее съоръжения.

— Ще го направим, но защо? — навъси се тя.

— Защото искам да знам, когато управителят на Азия реши да се обогати за сметка на новата провинция — отговори мрачно Цезар. — Така ще имам основание да го съдя в Рим, а и не само да го съдя, но да го осъдя! Докато съставяте въпросния списък, ще помолите поне шестима от влиятелните римляни в страната да свидетелстват, че списъкът отговаря на истината. Така документът ще бъде достатъчно категорично доказателство и никой съдебен заседател, пък дори сенатор, няма да може да си затвори очите.

— О, богове! А аз ще бъда ли в безопасност? — завайка се Орадалтида.

— Никой няма с пръст да те побутне. И все пак няма да е зле, стига да намериш сили, да напуснеш двореца и да се преместиш в частно жилище — по възможност нито в Никомидия, нито в Халкедон или Пруза — заедно с личното си имущество. Така ще си осигуриш живота до старини.

— Ти не харесваш Марк Юний Юнк.

— Ненавиждам го.

— И той ли е като Гай Верес?

— Съмнявам се, че е чак като него, но е типичен корумпиран римлянин. Ще се перчи като паун, че е първият римски управител на Витиния, и предполагам, че ще използва случая да прибере нещичко за себе си — толкова колкото Рим му позволи. — Цезар обясни всичко това съвсем невъзмутимо. — Рим ще поиска да опише всичко, което завари на място, но според мен неговият и списък и този, който ти ще изготвиш, ще се разминават съществено. И така ще ми падне в ръцете!

— Той няма ли да заподозре, че сме съставили друг списък?

Цезар се засмя.

— Не и той! От източните деспоти никой римлянин не очаква чиновническа точност. Тя се смята за присъща на римляните. Разбира се, след като знае, че съм бил тук, Юнк ще реши, че целта ми е била да го изпреваря. Няма дори да си помисли, че може да съм на твоя страна и искам да го компрометирам.

 

 

До края на декември всичко беше готово. Царицата се премести в малкото рибарско селище Риба, близо до мястото, където Боспорът се вливаше в Евксинския понт. Никомед имаше вила на морския бряг, затова царицата си каза, че мястото е идеално за оттеглила се от власт царица.

— Когато Юнк поиска да конфискува и вилата ти, ще му представиш копие от нотариалния акт и ще му съобщиш, че оригиналът е у банкерите ти. Ти къде смяташ да си скриеш парите?

— Смятах да го сторя във Византион. Като най-близко.

— Чудесно! Византион не е част от Витиния, затова Юнк няма да е в правото си да се рови из сметките ти… Съответно и да заграби нещо за себе си. Освен това ще кажеш на Юнк, че всичко вътре във вилата е твоя лична собственост, че е част от зестрата ти. Затова не вписвай в каталога нито една от вещите, които смяташ да отнесеш със себе си в Риба! Ако ще се краде, ти единствена си в правото си да го сториш.

— Е, трябва да помисля и за Ниса — замисли се хитрата старица. — Кой знае? Може би ще се върне, преди да умра.

Разчу се, че Юнк е отплавал и вече е навлязъл в Хелеспонта. До няколко дни щеше да пристигне в Никомидия. Според куриера Юнк възнамерявал по пътя да се отбие в Пруза. Цезар настани царицата във вилата, уреди всичко с банкерите, за да е сигурен, че ще е осигурена до смъртта си, остави на съхранение при византионци и списъка с богатствата на Витиния и като качи двайсетте си придружители на кораба, отплава. Щеше да следва тракийските брегове на Хелеспонта, за да не се срещне с Марий Юний Юнк — управител на Азия, а вече и на Витиния.

Цезар не се прибираше в Рим. Имаше намерение да посети остров Родос, където на свой ред да учи риторика при Аполоний Молон. Цицерон го беше убедил, че подобно учение ще изглади още по-добре речта му, нищо че Цезар имаше високо мнение за ораторските си способности. За разлика от Цицерон той не страдаше от носталгия по Рим, нито му беше толкова мъчно за домашните. Колкото и уютно да се чувстваше сред семейството си, никой нямаше да избяга — нито жена му, нито дъщеря му, нито майка му, ако той се забавеше по-дълго из средиземноморския изток. Никога не му мина през ума мисълта, че смъртта може да отнеме някого от близките му, докато отсъства.

Това пътуване, установи Цезар, се оказваше доста скъпо, а той изрично беше отказал на Никомед и Орадалтида парите, които те му предлагаха. Беше поискал само нещо за спомен и беше получил истински изумруд от Скития — не от онези бледи камъчета, които се намираха в Арабския залив. Камъкът беше с големината на кокоше яйце, но сплескан; на равната повърхност бяха гравирани в профил изображенията на Никомед и Орадалтида. Във всеки случай изумрудът не беше нещо, което би могъл да продаде, ако му дотрябват пари… Цезар се справи и сам. На първо време нямаше защо да се тревожи за финансите си, а бъдещето, уверяваше се той, щеше да му донесе каквото заслужава. Майка му не беше такъв оптимист, но той беше свикнал с настроенията й. И все пак, едно беше да пътуваш с пет души прислуга, друго — с двайсет.

В Смирна Цезар прекара известно време при Публий Рутилий Руф, който го забавляваше с разказите си за Цицерон — прочутият адвокат на свой ред го беше посетил на връщане от Родос в Рим.

— Удивителен човек! — възхищаваше се Рутилий Руф. — Колкото и да боготвори Рим, градът няма да го направи щастлив. За мен той е човек, роден да живее близо до земята — почтен, топлосърдечен и старомоден.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Цезар. — Проблемът, вуйчо Публий, е, че Цицерон притежава твърд висок интелект и твърде големи амбиции.

— Като Гай Марий.

— Не — възрази твърдо Цезар. — Не и като Гай Марий.

 

 

В Милет Цезар трябваше да се увери как и този град е бил споходен от чумата, наречена Гай Верес. Съгражданинът му беше успял да задигне всички килими, халища и гоблени в града. Той посъветва етнарха да прати писмена жалба в Рим.

— И все пак — каза на прощаване, преди да отплава за Халикарнас, — радвайте се на късмета си. На други места Верес не се посвени да ограби и оскверни храмовете ви.

Корабът, който беше наел във Византион, беше съвсем приличен, с по двайсет гребла от всяка страна. Кърмата с двете кормчийски гребла беше висока и откриваше добра гледка, а по средата на палубата се намираха удобни каюти за пътника. В пространството между кабината и кърмата имаше конюшня, с която пътуваха трийсет мулета и коне, сред тях огромният жребец на Бургунд и неговият любим кон със сцепените копита. И понеже не им се налагаше да плават повече от петдесет мили на ден и всяка вечер отсядаха в ново пристанище, животните се превърнаха в голямо мъчение — всяка вечер трябваше да бъдат сваляни на сушата, за да ги качват обратно на борда на сутринта.

Милет не беше по-различен от Смирна, Питана и останалите малки и големи пристанища по малоазийския бряг на Егейско море. Цяла Римска Азия беше научила за римския сенатор, който си е наел кораб и обикалял региона. Съответно всички бяха силно заинтригувани от присъствието му. Ето го и него! Красивият младеж с бялата тога, който се разхождаше, все едно е господар на света. Е, не беше ли наистина господар на света? Та той беше римски сенатор. Разбира се, слугите му бяха разговорливи люде, затова в Милет не остана човек, който да не научи за патрицианското потекло на пътника, за високия му интелект, за близките му връзки с цар Никомед, когото лично бил убедил да завещае Витиния на Римската република. Нищо чудно тогава, че Цезар винаги бързаше да се прибере обратно на борда и да отплава на спокойствие.

Сега времето беше хубаво, нямаше вълни, свеж морски вятър издуваше платната и позволяваше на гребците почивка. Капитанът обясняваше на Цезар как още на другия ден щели да стигнат Халикарнас.

На около седем-осем мили на юг, брегът се извиваше навътре в морето и образуваше издаден нос. Корабът на Цезар плавно се плъзгаше по вълните между носа и малък остров.

— Фармакуза — посочи капитанът с пръст острова.

Минаха край бреговете на острова. В далечината, откъм сушата, се виждаше пристанището Ясос. Насреща вече се забелязваше следващият нос — островът се впиваше навътре в залива и корабът трябваше да опише широка дъга, за да заобиколи двете препятствия. Фармакуза беше малко островче с доста характерен профил — напомняше на женски гърди.

— Някой живее ли на острова? — заинтересува се Цезар.

— Никой. Дори овцете.

Почти бяха подминали острова, когато се подаде малка маневрена бойна галера. По бързия й ход личеше, че иска да засече кораба на Цезар.

— Пирати! — извика капитанът и пребледня като платно.

Младежът се обърна назад и кимна с глава.

— Да, още една галера ни се е лепнала откъм кърмата. Колко души има на борда на тази отпред? — попита той.

— Колко бойци, имаш предвид? Поне стотина, при това въоръжени до зъби.

— А на тази отзад?

— Корабът е по-голям. Може би сто и петдесет — отвърна капитанът.

— Значи не ни препоръчваш да оказваме съпротива.

— Богове, сенаторе, в никакъв случай! — заекна от уплаха капитанът. — Ще ни избият, без да им мигне окото! Да се надяваме, че ще искат откуп. Отдалеч си личи, че не носим стока.

— Искаш да кажеш, че те предварително са знаели, че на кораба има човек, от когото могат да извлекат голям откуп?

— Те знаят всичко, сенаторе! Имат си шпиони във всяко пристанище из Егейско море. Според мен шпионите са отплавали снощи, за да съобщят как изглежда корабът, с който пътува римският сенатор.

— Излиза, че Фармакуза е тяхно старо свърталище!

— Не, сенаторе, ако беше така, жителите на Милет и Приена отдавна щяха да са ги очистили. Крили са се няколко дни по тези места. Понякога дори и това не е нужно. Покрай малоазийския бряг все ще мине някой добре натоварен търговски кораб. Просто имахме лош късмет. Надявах се, че зимата ще ни прати лошо време и бурите щяха да ни скрият от пиратите. Но за съжаление времето се оказа хубаво!

— Какво ще правят с нас?

— Ще ни откарат в базата си и ще чакат откупа.

— И къде ли се намира тази база според теб?

— Вероятно в Ликия. Някъде между Патара и Мира.

— Доста далеч оттук.

— На няколко дни плаване.

— Защо толкова далеч?

— Защото там са в пълна безопасност. Мястото е истински рай за всякакви пирати! Има стотици заливчета и островчета. По крайбрежието на Ликия има поне трийсет пиратски свърталища.

Цезар не издаде с нищо чувствата си, нищо че двете галери приближаваха; вече виждаше силуетите на въоръжените пирати и чуваше виковете им.

— Ами ако си платя откупа и ме пуснат на свобода, какво ще ми попречи да събера бойна ескадра и на свой ред да ги изловя?

— Никога няма да намериш залива, сенаторе. Казвам ти, има ги със стотици по бреговете на Ликия, а отдалеч всички изглеждат еднакви. Нещо като лабиринта в Кносос.

Цезар извика личния си прислужник и му нареди да извади тогата. От ужас робът изглеждаше по-бял и от дрехата, която носеше в треперещите си ръце.

Бургунд се появи на палубата.

— Ще се бием ли, Цезаре?

— Не, разбира се, че не. Едно е да се биеш, когато имаш поне минимални шансове за успех, друго е, когато всяка съпротива е равна на самоубийство. Ще се държим възпитано, разбираш ли ме, Бургунд?

— Разбирам.

— Тогава кажи и на останалите — не искам глупави геройства. — Цезар се обърна към капитана: — Значи казваш, че никога няма да намеря мястото?

— Никога, сенаторе. Повярвай ми, много други са опитвали без успех.

— В Рим ни се внушаваше, че Публий Сервилий Вация е успял да отърве целия регион от пиратите, когато завладя земите на исаврите. Затова дори се нарече Вация Исаврик, толкова решителна ни се струваше победата му.

— Пиратите са като буболечките, Цезаре. Ще разпалиш огън, ще раздухаш дим, но те пак ще се върнат, щом димът се разсее.

— Разбирам. Когато Вация Исаврик сложи край на своеволията на пиратския цар Зеникет, всъщност само е обрал пяната. Така ли да разбирам, капитане?

— И да, и не. Цар Зеникет беше само един от многото пиратски главатари. Колкото до исаврите — капитанът вдигна пренебрежително рамене, — никой от нас, които плаваме из тези води, не разбра защо римляните водиха война срещу някакво си племе, което живее далеч навътре в сушата. При условие, че целта бе да се изкорени пиратството! Може сред малоазийските пирати да е имало исаври по произход, но самите исаври живеят твърде далеч от морето, за да имат нещо общо с морското разбойничество.

Двете галери се изравниха с кораба на Цезар и пиратите един по един се прехвърляха на палубата на товарния съд.

— Аха! Ето го и капитанът — рече невъзмутимо Цезар.

Висок, младолик мъж, облечен в туника от тирски пурпур, цялата извезана със сърма, разблъска хората пред себе си и се качи на палубата. Нито беше въоръжен, нито изглеждаше войнствено настроен.

— Добра среща — поздрави го Цезар.

— Дали греша, или ти си римският сенатор Гай Юлий Цезар, носителя на граждански венец?

— Не, не грешиш.

Зелените очи на морския вълк се присвиха и той почеса накъдрената си руса коса.

— Ти си много спокоен човек, сенаторе — отбеляза пиратът. По говора му се усещаше, че е родом от Спорадите.

— Не виждам причина да не бъда спокоен. Казах си, че сигурно се надявате на порядъчен откуп за моята, както и на слугите ми, особа. Затова не се чувствам застрашен.

— Това е самата истина. Но пък досега, колкото пътници съм залавял в плен, всички са се страхували.

— Не и днешният ви пленник!

— Е, да, ти си герой от войната.

— И сега какво ще стане, ъъъ, не ти научих името.

— Полигон. — Пиратът се обърна към хората си, които вече бяха отделили капитана и екипажа на една страна, а двайсетте спътници на Цезар — на друга.

Подобно на своя предводител и пиратите бяха суетни люде: някои си бяха сложили перуки, други къдреха косите си с маша, трети се бяха гримирали като пристанищни курви, за разлика от онези, които си бръснеха тила до кожа и залягаха на мъжествения си вид. Всички бяха облечени със скъпи дрехи.

— Какво ще стане сега? — попита за втори път Цезар.

— Екипажът се прехвърля на моя кораб, а твоят кораб се предава на мой екипаж. След което гребците напъват мишци и се отправяме възможно най-бързо на юг, сенаторе. До залез-слънце ще сме подминали Книдос, но ще продължим да плаваме и по тъмно. След три дни ще бъдеш мой гост и ще се радваш на гостоприемството ми, докато някой не плати откуп за теб.

— Няма ли да е по-лесно да пуснеш повечето от слугите ми още тук? Ще ги прехвърлиш на лодка и още днес ще се приберат обратно в Милет. Градът е богат, няма да е проблем жителите да съберат пари за откупа. Между другото, колко голям откуп искаш?

Пиратският главатар не отговори на втория въпрос, но рязко поклати глава на първия.

— Не, сравнително скоро беше, когато събирахме откуп от Милет. Имаме навика да разпределяме тежестта поравно между големите пристанища, защото ако на един град му се падне да плаща твърде много, хората се охарчват и се налага да чакаме със седмици откупа за някоя важна особа. Днес е ред на Ксантос или на Патара. Колкото до самия откуп, двайсет таланта сребро.

Цезар чак отстъпи крачка назад от ужас и възмущение.

— Двайсет таланта сребро! Толкова евтин ли ти се струвам?

— Това е общоприетата цена за римски сенатор. За повече трябва да си поне магистрат.

— Но аз съм Гай Юлий Цезар! — процеди през зъби високомерният патриций. — Очевидно, човече, ти не си разбрал кого си пленил. Аз съм не само римски патриций, а човек от рода на Юлиите! Ще попиташ, какво като съм Юлий? Ами това, че съм пряк наследник на богинята Афродита, по-точно на нейния син Еней. В рода ми има римски консули и аз самият ще стана такъв, когато навърша нужните години. Дори сега не съм обикновен сенатор. Та аз съм награждаван с граждански венец, имам право да говоря пред сената, седя на втория ред в Курията и всеки път, щом вляза на заседание, останалите сенатори са длъжни да ми станат на крака и да ми ръкопляскат — всички, дори консуларните сенатори и цензорите. Двайсет таланта сребро! Та аз струвам поне петдесет!

Полигон го беше изслушал в дълбоко недоумение. Досега определено не беше попадал на такъв заложник! Толкова самоуверен, толкова небрежен, толкова нахален! И все пък у хубавеца имаше нещо, което привличаше Полигон — дали не забелязваше някаква игрива искрица в очите му? Дали пък Гай Юлий Цезар не му се подиграваше? Но каква е тази подигравка — да предложи сам повече от два пъти по-голяма сума за откупа си? Не, не се подиграваше, говореше напълно сериозно! И все пак… Игривата искрица беше в погледа му, в това не можеше да има и съмнение.

— Добре, ваше величество, нека бъдат петдесет таланта! — смигна му в отговор Полигон.

— Така е по-добре — успокои се Цезар и му обърна гръб.