Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (36)

Стоте хиляди понтийски войници, които пролетта бяха тръгнали на поход от Зела под командването на Евмах и Марк Марий, имаха заповед да нахлуят Римска Азия от югоизток. Това беше крайната им цел, но при условие, че се налагаше да минат през Фригия, а най-преките маршрути за там минаваха през Галатия, преди всичко останало трябваше да се проправи път през Галатия. А Митридат не беше сигурен дали това ще е лесно. Откакто преди трийсет години беше изклал всички келтски вождове на пиршеството, което уж беше дал в тяхна чест, в Галатия бяха отрасли ново поколение водачи, които макар и мълчаливо подкопаваха основите на понтийското владичество. В крайна сметка налагаше се Митридат да вземе мерки и срещу тях, но за това щеше да изчака, докато всичко друго си дойде по местата. Най-добрите войници от огромната си армия беше оставил за самия себе си, затова войската на Евмах и Марк Марий не беше добре обучена и тактически подготвена. Един поход по течението на Меандър срещу лишените от всякаква организация гръцки полиси щеше да закали духа на войниците и да им вдъхне нужното самочувствие.

Като следствие от тези си разсъждения царят на Понт държа Евмах и Марк Марий при себе си буквално до последния момент и двете армии заедно нахлуха в Пафлагония. Митридат се поздравяваше за нечуваното си превъзходство — не само в численост на войската, но и в материална подкрепа за нея, — с което започваше войната срещу римляните. В понтийските хамбари бяха натрупани два милиона медимни жито, а от една медимна можеха да се месят по два половинкилограмови хляба в продължение на цял месец. Излизаше, че само житото му можеше да гарантира прехраната на цялата му половинмилионна войска, заедно с мирното население в Понт и окупираните територии за срок от няколко години занапред. Затова дори не се замисляше за стоте хиляди излишни войници, които водеше със себе си в Пафлагония. На него определено му убягваха подробностите около пренасянето на огромните количества жито и други храни от складовете в Понт: това беше грижа на неговите подчинени, на които пък не оставаше друго, освен да размахват пръчки, за да поддържат добро темпо при пренасянето на храните. В действителност подчинените му нито имаха опит, нито се радваха на въображение, за да вършат работата на така наречения „префектус фабрум“ при римляните; да не говорим, че никой римски пълководец дори не би помислил да предприема далечен поход с повече от десет легиона войска.

Като следствие от всички тези неясноти и неуредици в деня, когато Евмах и Марк Марий трябваше да отделят своите сто хиляди войници от останалите триста хиляди на Митридат, запасите вече бяха изтънели до такава степен, че царят се видя принуден да изпрати дълги колони войници обратно по криволичещите пътеки, за да помогнат на каруците да минат през калта, а когато това беше невъзможно — да нарамят товара на собствения си гръб. Това пък от своя страна означаваше, че един съществен дял от понтийската армия е достатъчно изтощен от тежкия физически труд, за да не бъде боеспособен. Флотата носела постоянни запаси от храна на обсадената Ираклея, доложиха съгледвачите на царя; веднъж да влезе в Ираклея, и всичко щяло да си дойде на мястото.

И все пак Ираклея беше малка утеха за Евмах и Марк Марий, които изоставиха главните сили далеч преди града и се насочиха на юг през долината на река Билей. Оттам трябваше да прехвърлят някаква планина и да продължат по течението на Сангарий. Намираха се в най-плодородните краища на Витиния и можеха спокойно да заситят глада си за сметка на беззащитните земеделци. За лош късмет обработваемите земи свършиха и изведнъж стоте хиляди войници се оказаха сред гъсти горски масиви, между които само тук-там имаше разчистени поля и работещи стопанства.

Най-накрая Евмах и Марк Марий се разделиха — принуди ги не друго, а невъзможността да изхранват заедно огромната си армия.

— Няма да ти трябва цялата тази войска да се справиш с някакви си азиатски гърци — обясняваше Марк Марий на Евмах, — а най-малко ще ти е нужна конница. Затова аз ще остана по бреговете на река Тембрис заедно с част от обоза и цялата конница. Ще съберем реколтата, ще съберем фураж за конете и ще чакаме вести от теб. Бъди така добър да се върнеш преди настъпването на зимата. И най-добре използвай населението на Римска Азия за транспортирането на хранителните запаси. От долината на Тембрис до земите на галатите-толистобоги разстоянието не е голямо, затова напролет ще нападнем и тях и ще ги унищожим. А това ще ни осигури нужните количества храна за догодина.

— Не мисля, че братовчед ми, царят, ще се почувства горд, ако те чуе как гледаш на великото му начинание като на обикновен грабеж на хранителни продукти — отбеляза Евмах. Нито се беше обидил на Марий, нито го гледаше отвисоко, просто до такава степен се страхуваше от Митридат, че не можа да се сдържи.

— Братовчед ти, царят, се нуждае от обучение в римска тактика. Ако я беше получил още навремето, щеше да знае колко е трудно да се изхранва такава голяма армия далеч от изходните пунктове — отвърна му невъзмутимо Марк Марий. — Бях пратен да ви науча как да водите война в тила на врага, как да правите засади и внезапни нападения над селата. Вместо това ми връчихте една армия и ме направихте генерал. Аз не съм специалист в командването на големи армии, но поне притежавам трезв разсъдък. Именно трезвият разсъдък ми подсказва, че от една подобна армия поне половината трябва да се настани някъде, където има плодородна земя, с други думи, край река. Ако царят се разсърди, че говоря само за храна, толкова по-зле за нас!

Докато Марк Марий си намери къде да разположи войската си, двамата изгубиха още време, защото Евмах отказваше да потегли към егейското крайбрежие, преди да е сигурен, че ще успее да намери лагера на Марий. Едва в началото на септември понтиецът прекоси планините Диндимос начело на около петдесет хиляди пехотинци и пое по Долината на един от притоците на Меандър. Разбира се, че колкото по-надолу в долината слизаха войниците, толкова повече обработваеми земи откриваха — допълнителен стимул походът да свърши едва когато всички тези плодородни райони станат владение на Митридат Понтийски.

Понеже повечето големи градове се намираха от южната страна на Меандър, Евмах умишлено подкара войската по добре поддържания павиран път за Триполи, който се намираше на северния бряг. След като обеща на войниците, че ще имат право да грабят, колкото пожелаят, след завземането на Римска Азия, Евмах подмина отдалеч Ниса — първия голям град, който стоеше на пътя им, и продължи по течението на реката към Трали. Не беше възможно армията да не се разделя никъде по пътя, защото трябваше да се събира храна, а понякога някое голямо стадо вакли овци или угоени гъски можеше до такава степен да повлияе на войнишката дисциплина, че цели дружини да хукнат да гонят невинните животинки. Понтийците се оказаха упорити хора и бяха готови да тичат с часове по баирите.

В интерес на истината бавното придвижване на понтийската армия из беззащитните области на Мала Азия се превърна в същинско празненство. Евмах пращаше напред съгледвачи, които му долагаха два пъти на ден една и съща новина — насреща не се виждаше враг. Това той си обясни с пълната неподготвеност на римляните да посрещнат нападение от югоизток. Всички римски легиони (дори тези, които трябваше да бранят Киликия) бяха съсредоточени около Пергам, за да пазят скъпоценната персона на управителя; това го знаеше всеки понтийски пълководец, а Марк Марий го беше потвърдил, изпращайки свои съгледвачи в долината на Кайкос.

Евмах беше придобил толкова приятно усещане за непобедимост, че когато един ден съгледвачите му не се върнаха, той дори не се разтревожи. Армията му се намираше по-близо до Трали, отколкото до Ниса, живописните гънки на речната долина, заради които водите на Меандър изписваха такива сложни завои, се бяха обагрили в наситено златно от натежалите житни класове. Евмах даде заповед войската да се приготви за нощуване. Никой не мислеше да се вдигат укрепления, никой дори не смяташе за необходимо войската да се събира на лагер; войниците безгрижно се настаняваха, където намерят за добре, пръскаха се из цялата долина, палеха буйни огньове и вдигаха глъч, която се чуваше от километри.

Беше паднал здрач, когато от сенките на дърветата изникнаха четирите легиона азиатски доброволци, построени в бойни карета. Врагът налетя на седналите да вечерят понтийци и ги подложи на жестоко клане. Макар като численост да превъзхождаха двойно азиатските гърци, понтийците бяха сварени неподготвени и не можаха да организират никаква съпротива.

При атаката на Цезар Евмах се намираше в далечния край на лагера и тъй като имаше коне под ръка, успя да избяга заедно с повечето си офицери. Зарязал войската си, той хукна да се спасява при Марк Марий и неговата армия в долината на Тембрис.

Но късметът тази година обръщаше гръб на Митридат. Евмах пристигна в лагера на Тембрис точно навреме, за да види как Дейотар начело на галатите тестобоги атакуват Марк Марий с неговите петдесет хиляди войници. Сражението се реши най-вече от конницата, но така и не се стигна до продължителен сблъсък; Митридат разчиташе най-вече на сармати и скити, но те бяха свикнали с безкрайните пространства на степите и трудно се разгръщаха из тесните планински долини, докато галатите бяха у дома си. Хиляди понтийски конници бяха избити.

 

 

През декември остатъците от фригийската армия начело с Евмах се прибраха в Зела, докато самият Марк Марий отиде да разговаря с Митридат. Предпочиташе лично да обясни на царя какво се е случило, вместо да се мъчи с подробни доклади.

Азиатските милиции тържествуваха, а заедно с тях всички жители на градовете по Меандър. Празнуването на голямата победа продължи няколко дни.

Преди битката Цезар бе държал реч пред армията и изрично бе подчертал, че Римска Азия защитава самата себе си, че Рим е твърде далеч и римските управници не са в състояние да помогнат на провинцията, че за пръв път в своята история малоазийските гърци трябва сами да защитават свободата си. Цезар говореше на местния гръцки диалект, което допълнително повдигна патриотизма на войниците. В крайна сметка двайсетте хиляди доброволци от Лидия и Кария бяха така въодушевени, че победата им се видя прекалено лесна. В продължение на трийсет дни Цезар ги беше учил на дисциплина, беше им внушавал чувство на гордост и едновременно с това на отговорност и резултатите се оказваха дори по-добри, отколкото се беше надявал в началото.

— Тази година повече понтийски войски няма да видите — сподели Цезар пред Мемнон по време на празничното пиршество, което жителите на Трали дадоха два дни след разгрома на Евмах. — Но догодина могат пак да дойдат. Зависи единствено от жителите на Римска Азия, дали ще успеят да организират своята отбрана. Предполагам, че Рим ще бъде до такава степен зает с бойни действия по другите фронтове, та няма да намери и един излишен пълководец, да не говорим легион, за Азия. Но сега знаете, че можете и сами да се защитавате.

— И това дължим единствено на теб, Цезаре — каза Мемнон.

— Глупости! Това, от което имахте нужда, беше просто някой да ви даде началния тласък. Мой късмет беше, че се намирах в близост и можах да изпълня ролята.

Мемнон се наведе към него.

— Имаме намерение да издигнем храм на Победата възможно най-близо до полесражението. За да не го отнесе ръката при пълноводие, сме си избрали едно хълмче близо до Трали. Ще ни позволиш ли да ти издигнем статуя, която да стои вътре в храма и да напомня на хората кой ги е повел към победата?

Дори лично Лукул да присъстваше и да бе наложил вето над подобно предложение, Цезар не можеше да откаже. Трали се намираше достатъчно далеч от Рим, а и не беше сред големите градове на Римска Азия. Малцина римляни от неговия ранг биха посетили храма на Нике, който нямаше да привлича нито със старинния си характер (нали щяха тепърва да го строят), нито с големи художествени качества. Но за Цезар подобна чест означаваше изключително много. На двайсет и шест години той щеше да има собствена статуя в човешки размер, на която щеше да стои облечен в доспехите на римски пълководец — триумфатор. Защото на двайсет и шест години той беше направил една армия победител.

— Много ще се радвам — кимна той тържествено.

— Тогава още утре ще пратя Главк да те погледне и да ти вземе мерките. Той е добър скулптор, работи в ателиетата в Афродизия, но понеже дойде при нас като доброволец можем да го използваме, докато е тук. Ще гледам да дойде с художника си, който да ти направи няколко цветни скици. Така, ако си имаш друга работа, няма нужда да стоиш за модел.

 

 

Цезар си имаше друга работа. Най-неотложната от тях беше да замине при Лукул в Пергам, преди консулът да е научил за събитията при Трали от други източници. И тъй като Бургунд се беше върнал от мисията си при галатите седем дни преди битката срещу Евмах, можеше да прати германеца и двамата писари обратно в Родос — заедно с любимия си кон. Искаше да отиде в Пергам сам.

Разстоянието от Трали до Пергам беше повече от двеста километра, но Цезар се спираше само колкото да смени коня. Сменяше го често, защото искаше да поддържа скорост от поне петнайсет километра в час през деня и десет километра в час през нощта. Пътят беше добър, строен от римляни и макар луната да беше в последна четвърт, небето беше ясно и луната осветяваше местността. След като напусна Трали още на другия ден след празничното пиршество, Цезар пристигна в Пергам три часа след смрачаване на същия ден. Беше средата на октомври.

Лукул веднага го прие. Цезар възприе като знак отсъствието на вуйчо си Марк Кота на разговора, нищо че другият консул се намираше по това време в същия дворец. Добре поне, че го нямаше и старият управител Юнк.

Младежът подаде ръка на консула, но той сякаш не забеляза. Лукул дори не го покани да седне, двамата щяха да разговарят прави, сякаш имаха много спешна работа.

— Кое те води толкова далеч от учителя ти Молон, Цезаре? Да не си срещнал други пирати? — попита със смразяващ тон Лукул.

— Не бяха пирати — отговори той. — Този път беше една армия на Митридат. Петдесет хиляди души войска слизаха надолу по течението на Меандър. Научих за придвижването й, преди ти да пристигнеш в провинцията, а си помислих, че ще е безсмислено да уведомявам управителя. В крайна сметка той би трябвало да разполага с по-добри източници на сведения от мен, частното лице, но не беше направил абсолютно нищо, за да защити долината на Меандър. Затова се обърнах към етнарха на Приена, Мемнон, и го помолих да свика азиатските милиции. Като се имат предвид инструкциите от Рим, той е в пълното си право да го стори. А пък Мемнон нямаше причина да смята, че аз не действам от името на Рим. До средата на септември управниците на големите градове в Лидия и Кария бяха събрали армия от двайсет хиляди души, която аз подложих на кратки упражнения и подготвих за бой. Понтийската армия нахлу на територията на провинция Азия през втората половина на септември. Под мое командване азиатските доброволци разгромиха принц Евмах близо до град Трали преди три дни. Почти всички понтийски войници бяха заловени или убити, нищо че самият Евмах успя да избяга. Научавам, че друга понтийска армия под командването на испанеца Марк Марий ще бъде нападната всеки момент от предводителя на галатите-тестобоги Дейотар. До няколко дни ще научиш дали Дейотар го е победил. Това е всичко.

Издълженото лице с ледените сиви очи не трепна.

— Мисля, че това вече е прекалено! Защо не уведоми управителя за намеренията си? Откъде си знаел какви са плановете му?

— Управителят е некомпетентен и алчен за пари нещастник. Вече имах случай да се убедя в това. Дори да беше желал да поеме нещата под свой контрол — в което дълбоко се съмнявам, — това щеше да забави организацията. В последното съм дълбоко убеден. Именно заради това съзнателно не го уведомих. Не исках да ми пречи, защото бях убеден, че ще се справя със задачата по-добре, отколкото той би го сторил на мое място.

— Ти си превишил властта си, Цезаре. Всъщност ти нямаш никаква власт.

— Това е така. Значи нищо не съм превишил.

— Това не е състезание по софистика!

— По-добре така да беше. Какво очакваш да ти кажа? Аз съм млад човек, Лукуле, но вече съм видял достатъчно, за да знам що за хора Рим удостоява с империум, за да ги прати из провинциите. Не мисля, че Рим може да спечели нещо от сляпото подчинение на управници като Юнк, двамата Долабели или Верес. Повече ще спечели, когато хората имат за началник хора като мен, пък дори без империум. Разбрах как ще е най-добре да постъпя и го сторих. Мога да добавя, че го сторих с пълното съзнание, че няма да получа благодарности. Знаех, че ще бъда порицан, че дори мога да бъда изправен на съд за дребна измяна.

— Според законите на Сула няма дребна и едра измяна.

— Добре тогава, за едра измяна.

— Защо идваш при мен? Да ме молиш за милост?

— По-скоро бих умрял!

— Не си се променил.

— Значи не съм станал по-лош.

— Не мога да се примиря с това, което си сторил.

— Не съм и очаквал.

— И все пак дойде да ме видиш. Защо?

— За да докладвам пред върховния главнокомандващ, което е мой дълг.

— Предполагам, имаш предвид дълга си като римски сенатор — рече Лукул, — макар този дълг да те е обвързал колкото с мен, толкова и с действащия управител. И все пак няма да постъпя несправедливо. Очевидно Рим трябва да ти е признателен за бързите и решителни действия. Може би в подобна ситуация и аз бих действал така… С тази разлика, че щях най-напред да се заинтересувам не накърнявам ли с нещо властта на висшестоящите. За мен империумът, който човек държи, има много по-голямо значение от личните му качества. Навремето ме укоряваха за това, че цар Митридат се е спасил — и днес започна трета война срещу Рим, — защото аз навремето отказах на Фимбрия помощ за залавянето на Митридат при Питана. Според мнозина именно аз съм виновният, задето Митридат успя да избяга. Ти например щеше да си сътрудничиш с Фимбрия на принципа, че целта оправдава средствата. Аз обаче не виждам как бих могъл да поведа общи действия с един незаконен представител на едно още по-незаконно правителство, това би означавало, че приема каузата му за законна и непротиворечаща на римските интереси. И до ден-днешен съм убеден, че съм постъпил правилно, отказвайки съдействие на Фимбрия. Винаги ще застана на страната на онзи римски служител, който се ползва със силата на законния империум. Нека кажа в заключение, че на мен ти ми приличаш твърде много на оня, другия младеж, дето все знае по-добре от останалите — Гней Помпей, който се е нарекъл сам Велики. Но ти, Цезаре, си много по-опасен дори от Помпей. Защото си с благороден произход.

— Странно — прекъсна го Цезар, — но мисля, че и аз съм използвал израза.

Лукул го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Няма да те подведа под съдебна отговорност, Цезаре, но и няма да те представя за похвала. Битката, която си водил при Трали, ще бъде упомената съвсем накратко в редовния ми доклад до сената. Ще пиша, че сражението се е водило изключително от азиатски доброволци, които са били под командването на местни началници. Името ти изобщо няма да бъде споменато в доклада. Нито аз ще те назнача в щаба си, нито ще позволя на друг провинциален управител да го стори.

Цезар беше изслушал всичко това, без да реагира. Но когато Лукул даде знак, че срещата им е приключила, той отново възрази:

— Не настоявам да бъда споменат като началник на азиатските милиции, но твърдо настоявам да споменеш, че съм взел участие не само в сражението, но в цялата военна операция по долината на Меандър. Ако не ме споменеш, няма да мога да включа войната като четвърта отделна военна кампания. Решил съм да мина през десетте си кампании, преди да се кандидатирам за квестор.

Лукул зяпна.

— На теб изобщо не ти трябва да се кандидатираш за квестор! Ти вече си член на сената.

— Според законите на Сула трябва да стана най-напред квестор, преди да се кандидатирам за претор и консул. А преди да се явя на изборите за квестор, държа да съм отбил полагащата ми се военна служба.

— Много квестори не са изпълнили това изискване. Вече не живеем във времената на Сципион Африкански и Катон Цензор! Когато името ти се появи в кандидатските списъци, никой няма да седне да брои в колко военни кампании си служил.

— В моя случай — подчерта Цезар — ще се намерят много хора, които ще седнат да броят не това, ами дните от живота ми един по един. Аз вече съм приел принципите, които ще следвам цял живот. Няма да допусна политическата ми кариера да е вследствие на нечие благоволение, нито да се развива против общественото мнение. Аз стоя над всички останали, значи трябва да се докажа над всички останали. Но никога, имаш думата ми, никога против закона. Ще следвам своята политическа кариера така, както повелява законът и традицията. Ако избирателите знаят, че съм служил в нужния брой военни кампании, ако прочетат, че още при първата съм бил награден с граждански венец, тогава няма начин да не се наредя пръв сред избраните квестори. Всяко място по-надолу в списъка ще бъде неуспех за човек, който вече е прекарал няколко години в сената.

Лукул присви очи и внимателно изгледа красивото лице с очите на Сула пред себе си. След като се увери, че Цезар няма какво повече да допълни, на свой ред заяви:

— Боговете ми са свидетели, че нахалството ти няма граници! Добре тогава, ще те спомена в докладите. Нека всички научат, че си участвал в тази импровизирана кампания от началото до края.

— Това е мое законно право.

— Някой ден, Цезаре, ще се престараеш.

— Невъзможно! — засмя се той.

— Точно тези ти думи те правят толкова нетърпим за останалите.

— Не разбирам защо е нетърпим човек, който говори истината.

— Нека ти кажа още нещо.

Цезар се канеше да си тръгва, но спря.

— Слушам.

— Тази зима проконсулът Марк Антоний премества мястото на бойните си действия срещу пиратите от западния край на Нашето море в източния. Предполагам, че смята да насочи вниманието си към пиратите от остров Крит. Главната му квартира ще бъде Гитеон на Пелопонес. Там вече са се установили някои от легатите му, които имат да свършат огромна работа — на Марк Антоний му е нужна голяма флота. Ти, разбира се, си най-добрият специалист по събиране на кораби — знаем го от успехите ти във Витиния, когато служеше при Минуций Терм, и в Кипър, когато беше в щаба на Вация Исаврик. Родос на два пъти ти е услужвал! Ако искаш да запишеш още една военна кампания в биографията си, Цезаре, заминаваш незабавно за Гитеон. Твоят чин, както ще съобщя на Марк Антоний, ще бъде на младши военен трибун без право да се настаняваш на друго място, освен у римски граждани. Ако разбера, че си наел собствена къща или по някакъв начин си превишил правата си като младши трибун, ще упълномощя Марк Антоний да те изправи пред военен съд! И не си мисли, че ще ми е трудно да го убедя! След като ти, неговият роднина, посмя да съдиш брат му, не си мисли, че той изпитва топли чувства към теб. Разбира се, имаш пълното право на римски гражданин да откажеш поръчението. Но това е единственото военно поръчение, което ще получиш в близко бъдеще. Достатъчно ми е да напиша няколко писма, за да ти затворя всички врати. Аз съм действащият консул. Това означава, че имам по-голям империум от всеки друг, включително от втория консул… Това ти го казвам, ако случайно разчиташ на връзките си с него.

— Забравяш — напомни му любезно Цезар, — че Марк Антоний се ползва с неограничен империум за действията по море. Мисля, че там дори и първият консул нищо може да му нарежда.

— Тогава ще гледам да не се засекат на една акватория мои кораби с корабите на Антоний — махна с ръка Лукул. — Иди да видиш вуйчо си Кота, преди да заминеш.

— Какво? Дори легло няма за мен?

— На теб само едно легло ти отива, Цезаре — онова на разбойника Прокруст.

 

 

Няколко минути по-късно Цезар разговаряше с Марк Аврелий Кота.

— Знаех си, че ще имам проблеми, като воювам срещу Евмах, но не си представях, че Лукул ще стигне чак дотам. Всъщност очаквах, че или ще ми прости напълно, или ще ме съди за измяна. Вместо това Лукул реши да използва личните си връзки, за да попречи на кариерата ми.

— Аз нямам никакво влияние над него — отговори му Марк Кота. — Лукул обича всичко да върши сам. Но пък и ти си същият като него.

— Дори не мога да остана за по-дълго, вуйчо. Заповядано ми е да замина веднага… За къде ли? Предполагам, за Родос, откъдето да се прехвърля в Гитеон. Трябва задължително да живея на квартира, при това у римски гражданин. Колегата ти поставя доста странни условия! Ще трябва да изпратя цялата си прислуга обратно в Рим, включително Бургунд. Не ми се разрешава да живея, в какъвто и да е лукс.

— Това е наистина необичайно! Ако има пари, дори най-младшият римски офицер има право да живее като цар. Предполагам — подхвърли заядливо Кота, — че след преживяването с пиратите, ти можеш да живееш като цар.

— Не, това са клевети. Хитър ход от страна на Лукул — да ме прати при Марк Антоний. Напоследък Антониите не ме обичат особено. — Цезар въздъхна. — И да ми даде най-нисшият възможен чин. Та с моята военна кариера заслужавам да бъда най-малкото старши трибун.

— Ако искаш другите да те обичат, Цезаре… Ама и аз какви ги говоря! Кой съм аз да ти давам съвети? Ти знаеш отговорите на повече въпроси, отколкото аз самият бих могъл да измисля. Ти си този, който решава как ще живееш. Наистина си имаш проблеми, но никой не ти е виновен — направил си всичко съвсем съзнателно.

— Съгласен съм, вуйчо. Сега трябва да си търся стая за нощта, преди всички странноприемници да затворят. Как е вуйчо Гай?

— Успя да се спаси от нов мандат в Италийска Галия, нищо че провинцията остава без управител. Дотегна му. Освен това се надява да му бъде разрешен триумф.

— Пожелавам ти късмет във Витиния, вуйчо.

— Подозирам, че ще ми е нужен — рече на сбогуване Марк Кота.

 

 

Беше средата на ноември, когато Цезар пристигна в малкото пелопонеско пристанище Гитеон. Лукул не си беше губил времето — всички в града го очакваха и знаеха по-добре от него какви условия трябва да спазва.

— Какво си успял да направиш? — попита легатът Марк Валерий Маний, който отговаряше за настаняването в щаба на Антоний.

— Ядосах Лукул — отговори лаконично Цезар.

— Няма ли да обясниш по-подробно?

— Няма.

— Жалко, умирам от любопитство. — Маний развеждаше Цезар из тесните, калдъръмени улички. — Реших най-напред да ти покажа къщата, в която ще живееш. Мястото не е никак лошо. Къщата е голяма, стара, собственост на двама вдовци — Апроний и Канулей. Мисля, че са били женени за две сестри — местни гъркини, и след като и втората сестра умряла, са решили да живеят заедно. Щом получих заповедта на Лукул, се сетих най-напред за тях, защото разполагат с много свободни стаи. Двамата са големи чешити, но са много мили. Не че ти ще се задържаш за дълго време в Гитеон. Не ти завиждам, като знам как ще обикаляш да търсиш кораби из цяла Гърция! Но като гледам какво пише в досието ти, ще се справиш.

— И аз така се надявам — усмихна се Цезар.

Да се събират кораби от пелопонеските пристанища не оказа толкова неблагодарна задача за човек, който е расъл с гръцките класици. Пелопонеският пейзаж съдържаше в себе си ясно осезаема мистика, всичко беше пропито с толкова много история, че настоящето, в което живееше Цезар, изглеждаше жалко и неуместно. Сякаш самите богове бяха някакви недоносчета в сравнение с поколенията исторически личности, които бяха живели и умрели по тези места. А Цезар, както успяваше да настрои срещу себе си знатните римляни, така печелеше и сърцата на скромните местни жители, които много повече му допадаха.

Флотилията нарастваше с всеки изминал ден през зимата — с бързина, която Марк Антоний не би могъл да сметне за незадоволителна. Най-добрият събирач на кораби си присвояваше всички бойни кораби, които завареше из гръцките пристанища, сетне изискваше от градските управи да подпишат договор, че до април ще пратят в Гитеон всяка новопостроена галера. Марк Антоний, пресмяташе Цезар, нямаше да е готов за действие преди началото на април, след като възнамеряваше да отплава от Масилия в Галия през март.

През февруари един по един към щаба се присъединиха и личните придружители на великия пълководец. При вида им Цезар започна да придобива по-ясна представа що за военна тактика прилага Марк Антоний срещу пиратите. След като се оказа, че в цял Гитеон няма достатъчно подходяща резиденция за великия пълководец, неговите приближени настояха да му се построи нова на брега на Лаконския залив, откъдето се откриваше чудесна гледка към остров Китера. Резиденцията трябвало да има басейни, каскади, фонтани, бани с душ, централно отопление и интериори с облицовка от вносни мрамори.

— Няма как да стане за това лято — отбеляза Цезар пред Маний и в очите му заиграха лукави искрящи. — Затова се чудя дали да не настаним и великия пълководец при Апроний и Канулей.

— Няма да се зарадва, като види, че вилата не е завършена — съгласи се Маний, който също като Цезар гледаше на проблема откъм смешната страна. — Но пък иначе нещата вървят. Местните жители възприеха похвалната гръцка традиция да посрещат гостите с разтворени обятия. Сега цялата градска управа се е заела да събира пари за построяването на това главозамайващо съоръжение. Щом Антоний си замине, мястото ще бъда давано под наем на всеки желаеш да се изживява за източен деспот.

— Аз самият ще сторя всичко по силите си да популяризирам новата гордост на Гитеон — обеща Цезар. — Пък и как иначе — това е от местата с най-приятен климат в целия свят — идеален за дълга почивка и отдаване на извънбрачни и разни други, не за пред хора, наслади.

— Ще ми се да видя как ще си приберат парите обратно — въздъхна Маний. — Само охарчват целия град! Но все пак не им го казах в очите.

— Какво каза? — извика Цезар.

 

 

Когато Марк Антоний пристигна, удобното и закътано пристанище на Гитеон беше задръстено от всевъзможни кораби (Цезар беше преглътнал гордостта си и не отказваше обикновените товарни кораби, които гърците му предлагаха — нали на тях щяха да се возят легион войници), а вилата му беше готова наполовина. Но нищо не можеше да развали прекрасното му настроение. Откакто бе напуснал Масилия, беше пил само неразредено вино и не беше изтрезнявал. Доколко смаяният му легат Марк Маний и не чак толкова смаяният му младши военен трибун Гай Юлий Цезар забелязваха, но идеята за военни действия приемаше твърде необичайна форма в съзнанието на Марк Антоний — за него атаките се ограничаваха в това да нахлуе в интимните части на възможно най-голям брой жени и да ги убеди в качествата на, така разправяха поне, разрушителното си оръжие. За победа Антоний отчиташе женските писъци и опитите на противника да се спаси от по-нататъшна обсада, щом унищожителното оръжие изтощи всякаква съпротивителна енергия.

„Богове, какъв бездарник!“ — мислеше си Цезар. Не смееше да споделя подобни мисли с останалите.

Разбира се, Цезар помоли Марк Маний изрично да изтъкне приноса му в събирането на корабите, като го отчете за участие в поредната военна кампания. Когато в края на април Цезар получи писмо от майка си, в него тя му съобщаваше и за решението на милостивите сенатори да го освободят от службата при Антоний. Войната му се зачиташе.

 

 

Най-старият от вуйчовците на Цезар, Гай Аврелий Кота, се бе завърнал от Италийска Галия по-рано същата година и се беше споминал в навечерието на триумфа си из улиците на Рим. Освен другото той оставяше след себе си и едно празно място в колегията на понтифексите. Въпреки че Сула беше писал в законите си, че съставът на колегията трябва да включва осем плебеи и седем патриции, преди смъртта на Гай Кота плебеите бяха деветима, а патрициите — само шестима. Нямаше как, Сула бе принуден да пренебрегне закона си и да назначава хора заради заслугите му пред него. По традиция, щом умреше понтифекс — плебей, на негово място се назначаваше друг плебей, но за да се съобразят със закона, четиринайсетте колеги на покойника решиха да изберат за негов заместник патриций. И изборът им се беше спрял на Цезар.

Доколкото Аврелия бе успяла да разбере, изборът на сина й се дължал на факта, че от тринайсет години насам в никоя от жреческите колегии — нито тази на понтифексите нито тази на авгурите, — не присъствал представител на Юлиите. Навремето консулът Луций Цезар беше авгур, а брат му Гай Цезар Страбон — понтифекс, но и двамата бяха загинали по време на гражданската война между Марий и Сула. Всичко това Аврелия научила от Мамерк Лепид, който й бил донесъл официалната новина. Според това, което разправял, не всички били съгласни с избора на Цезар — негови твърди противници били Катул и Квинт, най-големият син на някогашния цензор Метел Капрарий — Козела. Но след провеждането на много ауспиции и съветване със свещените книги името на Цезар се наложило.

В писмото на Аврелия най-важно място заемаше личното послание на Мамерк — Цезар трябвало да се прибере възможно най-скоро в Рим за посвещаването си в сан; иначе не било изключено Катул да надделее и да убеди колегията да се отметне.

След като отбеляза и петата военна кампания в биографията си, Цезар си събра багажа, без да съжалява за нищо. Единственото, което щеше да му липсва, бе гостоприемството на Апроний и Канулей, както и приятелството с легата Марк Маний.

— Трябва да призная — сподели той пред Маний, — че ми се искаше да видя как изглежда специалното съоръжение в готов вид.

— По-важно е да станеш понтифекс — възрази той, който едва сега си даваше сметка, че Цезар е част от висшето общество; досега винаги го беше възприемал като скромен и лишен от излишни амбиции римски офицер, който гледа най-напред да си свърши работата, а после — да мисли за друго. — Какво ще правиш, след като влезеш в колегията?

— Ще си потърся някой скромен пропретор, който да е неспособен сам да спечели войната, която води. Лукул вече е само проконсул, което означава, че не може да нарежда на останалите провинциални управители.

— Къде смяташ да намериш този пропретор? В Испания?

— Двамата там са много известни. Не, ще видя дали Марк Фонтей не се нуждае от млад и обещаващ военен трибун в Трансалпийска Галия. Той е преди всичко военен, а военните са благоразумни хора. Фонтей няма да се безпокои какво мисли Лукул за мен, стига да върша работа. — Цезар се намръщи. — Но преди всичко останало ще съдя Марк Юний Юнк за злоупотреби.

— Ти не си ли чул още? — учуди се Маний.

— Какво да чуя?

— Юнк е мъртъв. Така и не успял да се прибере в Рим. Корабокрушение.

 

 

Беше тракиец, без да е тракиец. В годината, когато Цезар напусна Гитеон, за да бъде посветен в жреческа длъжност, тракиецът, който не беше тракиец, навърши двайсет и шест години и излезе на историческата сцена.

Семейството му заемаше добро обществено положение, нищо че не беше сред силните на деня. Баща му беше кампаниец, от земите край Везувий. Преди години, по времето на Съюзническата война, бащата се беше възползвал от лекс Плавция Папирия и беше подал молба при претора в определения шестдесетдневен срок; и понеже не беше воювал срещу Рим, получи римско гражданство.

Детето беше расло в типична селска среда, затова никой не можеше да си обясни вродената му страст към военното дело. И все пак тя бе тъй очевидна, че баща му не се изненада, когато едва навършил седемнайсет, синът му се записа в легионите. Бащата беше човек с връзки и успя да му осигури място на кадет в легиона, който Марк Лициний Крас набираше за Сула, когато бъдещият диктатор стъпваше на италийска земя и се готвеше да срази Папирий Карбон.

Момчето се разви неимоверно много в армията и още в първите месеци на службата се отличи в сраженията. Не беше навършил още осемнайсет, когато качествата му отвориха път към старите сулански легиони — там, където всички бяха опитни ветерани. Съвсем скоро след това младежът беше повишен в чин военен трибун. След края на последния поход в Етрурия му беше предложено да напусне армията, но той предпочете да се прехвърли под командването на Гай Косконий, който заминаваше да се бие срещу далматинските племена в Илирик.

В началото Илирик му се стори място тъкмо за човек с неговите качества. Той се опияняваше от кървавите победи и трупаше едно след друго отличия, които едва се побираха на гърдите му. Но един ден Косконий се озова под стените на непристъпна крепост и се наложи да я обсажда в продължение на цели две години: пристанището Салона така и не желаеше да се предаде на римляните. Момчето, което вече беше възмъжало, скучаеше под стените на Салона и започна да се убеждава, че само си губи времето. Беше направил своя житейски избор — да се превърне в човек на войната, вир милитарис, в професионален войник за цял живот. Гай Марий бе започнал своя възход в армията, а се беше издигнал до нечувани висоти! А на него му се налагаше да гние под стените на някакво си далматинско пристанище, да гледа тухлите и камъните и да стои със скръстени ръце.

Поиска да бъде прехвърлен в Испания, защото (както беше и с много други негови другари) мисълта за подвизите на Серторий не му даваше покой. За съжаление легатът, който командваше легиона му, не го обичаше и му отказа. Скуката го влудяваше, затова подаде втора молба да го прехвърлят в Испания. След като и втория път му беше отказано, започна да нарушава устава, бягаше от лагера без разрешение. Но когато Салона се предаде, а пълководецът Косконий и управителят на Македония Гай Скрибоний Курион започнаха съвместни действия срещу дарданите, лошата дисциплина беше забравена. Военната активност възвърна предишния боен дух на младия офицер, който отново се чувстваше като риба във вода.

Случи се обаче един инцидент, който беше окачествен като бунт и доведе младежа до неочаквано падение — оказа се, че легатът не само не го обичал, но бил негов заклет враг. Младежът беше извикан пред военния съд на Косконий, където беше признат за виновен в опит за бунт. Ако беше от спомагателните части или пък не се ползваше с римско гражданство, щяха да го осъдят на бой с камшик и смърт. Но понеже беше римски гражданин, при това младши военен трибун с многобройни бойни отличия, предложиха му две възможности. И при двете щеше да изгуби гражданството си, но при първата щеше да бъде бит с камшик, след което беше свободен да върви, където иска, само не и в Италия, при втората — трябваше да стане гладиатор. По разбираеми причини той избра гладиаторството. По този начин поне щеше да се прибере в родината си. Роден в Кампания, осъденият знаеше много неща за гладиаторите и техния занаят: всички гладиаторски школи се намираха в Капуа.

Заедно с още седем души, съдени като него за войнишки бунт, и пак като него избрали гладиаторската кариера, той беше поет от някакъв търговец и пратен на търг в Капуа. Никой обаче нямаше интерес да напомня за отнетото си римско гражданство. Баща му и брат му не се вълнуваха от гладиаторските битки и никога не стъпваха на подобни представления; така той щеше да живее близо до родния си дом, без никога в семейството му да разберат какво го е сполетяло. Затова си избра боен псевдоним, който трябваше да е кратък, характерен и войнствено звучащ. Прекръсти се на Спартак. И се закани, че ще стане известен гладиатор, ще го канят на игри от единия до другия край на Италия, докато се превърне в героя на цяла Капуа и всички момичета ще лудеят по него.

На капуанския пазар Спартак беше продаден на управника, така наречения ланиста, на известна гладиаторска школа, чийто истински собственик беше сенаторът и някогашен цензор Луций Марций Филип. На вид Спартак отговаряше на всички изисквания на занаята — беше висок, имаше великолепно оформени прасци, бедра, гръдни мускули, рамене и ръце, дебел като на бик врат, потъмняла от слънцето кожа, прошарена тук-там от белези; освен това беше красавец, със светли коси и сиви очи, а властната му походка излъчваше вроден аристократизъм. Ланистата, който беше платил от името на Луций Филип сто хиляди сестерции за Спартак (самият Филип не присъстваше на сделката — той през живота си не се беше срещал с петстотинте гладиатори, които притежаваше или наемаше от други собственици), от пръв поглед реши, че Спартак е роден за гладиатор. Филип нищо нямаше да изгуби.

По онова време гладиаторите се обучаваха само в два бойни стила — тракийския и галския. Ланистата дълго време се чудеше на кой от двата стила Спартак да започне обучението си; обикновено отговорът идваше с физиката на гладиатора, но той беше идеален във всяко едно отношение, така че можеше да бъде и едното, и другото. И все пак галите отнасяха по-често рани, оставаха с големи белези, пък и рискът да бъдат осакатени за цял живот беше малко по-висок, отколкото при траките. При огромната цена, която беше платил, ланистата не искаше да предизвиква съдбата; Спартак щеше да бъде тракиец. Колкото по-красив и запазен останеше, толкова повече интерес щеше да предизвика и с времето цената му само щеше да се качва. На вид Спартак приличаше на истински благородник, главата му трябваше да се вижда от всички. А траките не носеха шлемове на арената.

Обучението започна. Ланистата беше предпазлив човек, затова искаше да се увери, че физическото състояние на Спартак отговаря на външния му вид. Едва след това му поръча доспехи — със сребърен обков и златни орнаменти. Спартак щеше да носи на арената аленочервена дреха, прихваната на кръста с широк, черен кожен колан. Въоръжението му представляваше извит меч, каквито използваха в тракийската конница. Краката му се пазеха от стоманени наколенници, които за съжаление забавяха движенията му. Това означаваше, че тракът трябва да е по-разсъдлив и съобразителен от своя противник — гала, който имаше по-голяма свобода на действие. На дясната си ръка Спартак носеше кожен ръкав, който беше обшит с метални пластини и беше вързан с ремъци през врата и гърдите му. Последният елемент от снаряжението му беше малкият кръгъл щит.

Всичко тръгна като по вода за Спартак. Разбира се, трябваше да пази тайнствено мълчание (другарите му от Илирик се бяха разделили с него още в Аквилея), защото не искаше да се издаде със спомени от войската, а сведенията, които аквилейският търговец бе написал за него, бяха съвсем оскъдни. Но Спартак говореше латински с кампанийски акцент, както и гръцки пак с кампанийски акцент, беше що-годе грамотен и се държеше като в армията. Всичко това започна да смущава ланистата, който надушваше неприятности. Спартак беше твърде несдържан и агресивен, на тренировка дори с дървен меч и кожен щит в ръка ставаше опасен за другите. Това, че строши ръката на друг гладиатор, може да е било и грешка, но когато извади от строя за много месеци наред петима „доктори“ един след друг, ланистата не се сдържа и привика Спартак при себе си.

— Виж какво — започна той да му обяснява, без да се горещи, — ти трябва да свикнеш да гледаш на гладиаторския бой като на игра, а не двубой на живот и смърт. Задачата ти е да забавляваш зрителя! Етруските са измислили тази игра преди хиляда години и тя се е запазила през всичкото това време като почтено забавление и изтънчено изкуство. Никъде другаде извън Италия няма гладиатори. Някоя важна особа умира и роднините му организират в негова чест игри — не като онези, които Ахил провежда в памет на Патрокъл — бягане, скачане и борба, а с оръжие в ръка. И все пак това си остават игри!

Русокосият исполин го слушаше, без да издава с нищо чувствата си. Ланистата обаче забеляза, че пръстите на дясната му ръка играят, сякаш искат да докопат дръжката на меча.

— Ти изобщо слушаш ли ме, Спартак?

— Да, ланиста.

— Докторът е твой треньор и учител, а не враг. Имай предвид, че добри доктори няма да намериш лесно! Заради тебе в момента разполагам с петима доктори по-малко, отколкото преди месец, а няма откъде да им намеря пълноценни заместници. Е, вярно е, хората ще оживеят, но двама от тях никога повече няма да практикуват професията! Спартак, ти нямаш срещу себе си врагове на Рим, затова и целта на играта не е да унищожиш противника. Хората се тълпят по трибуните, за да наблюдават спортно състезание — физически упражнения на ловкост и умение, на фехтовка и борба, на хитрост и бързина. Публиката изпитва достатъчно силни емоции при вида на неизбежните рани, никой не иска да гледа саморазправа и убийства… Или сечене на крайници! Хората са дошли да гледат спортна надпревара. Спорт, Спартак, просто спорт! Атлетическо състезание. Ако публиката искаше да гледа как гладиаторите се избиват и осакатяват, щеше да отиде да гледа битки на бойното поле — боговете само знаят колко битки са се провели на кампанийска земя през последните години! — Ланистата млъкна и отново го изгледа. — Разбра ли какво искам да ти кажа?

— Да, ланиста — отговори Спартак.

— Тогава върви да тренираш. Ако толкова напираш от енергия, дървените тренажори са за тази цел — бий тях! Следящия път, когато се биеш с доктор, мисли си не как да му строшиш кокалите, а как да изписваш изящни движения с меча!

 

 

Спартак беше достатъчно интелигентен и схвана лесно какво точно му обясняваше уредникът на школата. След този разговор лека-полека се приспособи към правилата на гладиаторската игра и дори усети предизвикателството на това да се дуелираш с противник, без да го нараняваш. Настръхналите от страх доктори срещу него се успокоиха — ученикът им нямаше да ги остави инвалиди, вместо това щеше да се научи като тях да подлъгва противника и да забавлява тълпата с ловките си движения. Самият ланиста не изпускаше Спартак дълго време от очи, защото се съмняваше, че толкова лесно ще се отърве от кръвожадния си нрав. Ала най-накрая, след шест месеца се престраши да го включи в една от петте схватки, които организира някой от знатната фамилия на Гута в Капуа. Понеже зрелището беше в града, ланистата можеше лично да присъства на игрите и да види с очите си как Спартак се проявява на арената.

Галът, който щеше да се бие със Спартак (двамата излязоха трети поред), беше достоен противник — малко по-висок, със също така добре сложено тяло. Галът беше въоръжен с дълъг, леко извит щит и прав, двуостър меч. Най-голямо впечатление правеше сребърният му шлем с източените предпазители за лицето и врата; вместо обичайното перо от шлема стърчеше метална рибка.

Спартак не само не познаваше човека пред себе си, но и никога не го беше виждал преди това. В огромна школа като тази на Филип гладиаторите се запознаят само с докторите, ланистата и колегите си, с които са на един етап от обучението. И все пак някой беше предупредил Спартак, че има срещу себе си опитен боец, участник в четиринайсет схватки и голям любимец на зрителите в Капуа, където най-често се изявяваше.

В началото всичко се развиваше добре за Спартак, който бавно изписваше кръгове, но все пак държеше противника на разстояние. При вида на херкулесовата му физика и привлекателното му лице, много жени от трибуните се влюбиха в него и започнаха да му пращат въздушни целувки. Но тъй като управителят на школата не позволяваше на гладиаторите контакти с жени, преди да са се отличили на арената, въздушните целувки нарушиха концентрацията на Спартак, който изпусна гала от поглед. От невнимание Спартак вдигна малкия си щит твърде високо, при което галът се шмугна като змиорка и рани бедрото му с меча си.

Това беше краят на двубоя, както и краят на самия гал. Всичко се разигра толкова бързо, че зрителите почти не разбраха какво става. Спартак се извъртя и стовари извития си меч върху врата на противника си. Острието разсече прешлените и главата на гала увисна на една страна. Изпълнените с ужас очи на убития все още мигаха, докато устата му сякаш на свой ред пращаше въздушна целувка на убиеца. Разнесоха се писъци и крясъци и мнозина хукнаха да се спасяват, преди да се изповръщат на място.

Спартак беше отведен в служебните помещения.

— Това беше! — отсече ланистата. — От теб никога няма да излезе гладиатор!

— Но той ме рани! — оправда се Спартак.

Но управителят на школата поклати глава.

— Как може толкова интелигентен човек да бъде такъв глупак! — чудеше се той. — Глупак, кръгъл глупак! С тази фигура и с тези природни дадености ти можеше да се превърнеш в най-популярния гладиатор в цяла Италия. Щеше да си създадеш професионална кариера, аз щяха да си спечеля благословията на Луций Марций, който щеше да натрупа големите печалби. Но ти просто не си за този занаят, Спартак, защото си глупак! Умник и глупак едновременно! Напускаш още днес.

— И къде ще отида? — попита разгневен той. — Трябва да си отслужа годините като гладиатор!

— О, за това не се тревожи — успокои го ланистата. — Ще си ги отслужиш, но не тук. Луций Марций притежава още една школа в Капуа, затова ще продължиш в нея. Малко уютно заведение с около сто души гладиатори, десетина доктори и най-известния ланиста в цяла Италия. Казва се Гней Корнелий Лентул Бациат. Известен е като Бациат Варварина. Той е родом от Илирик. След месеците, които прекара при мен, Спартак, Бациат ще ти се стори като кошмар.

— Ще се справя — заяви той.

 

 

Призори на другия ден докараха затворена кола, извадиха го от килията, където беше прекарал нощта, и го натикаха вътре. Щом хлопнаха и залостиха вратичката зад гърба му, Спартак си даде сметка, че се намира в голям дървен сандък — дори с кочияша можеше да разговаря единствено през пролуките между дъските. Беше затворник и дори нямаше право да знае къде го водят! Затворник! За роден римлянин като него мисълта за отнетата свобода беше толкова чужда и непоносима, че докато колата стигне школата на Лентул Бациат, Спартак беше изпаднал в несвяст от блъскане с глава по дъските.

Това се беше случило преди година. Двайсет и пет години беше навършил в първата школа, но двайсет и шестия — между стените на школата, която другарите му наричаха Вила Бациатус. Списъците й обикновено включваха сто души — петдесет траки и петдесет гали. За Бациат хората нямаха имена. Всички бяха преместени от друга школа заради едно или друго прегрешение — най-често насилие или опит за бунт. Животът им напомняше този на робите в мините с тази разлика, че във Вила Бациатус не ги държаха оковани във вериги, а иначе ги хранеха добре, настаняваха си в удобни легла и дори им намираха жени.

Обаче гладиаторите живееха като роби. Всеки си даваше сметка, че няма да излезе жив от вилата, дори да не загине на арената; който доживееше оттеглянето от активна дейност, биваше назначен за доктор или прислужник. Срещу това не получаваше никакви пари, а боевете бяха толкова често един след друг, че дори не оставаше време раните от предишната схватка да зараснат. Бациат винаги имаше да изпълнява спешни поръчки, а го търсеха, защото поддържаше най-ниските цени в Италия. Всеки, който разполагаше с няколко излишни сестерции, можеше да почете паметта на покойния си роднина с гладиаторски борби. И понеже клиентите в Капуа бяха достатъчно, гладиаторите на Бациат рядко напускаха града.

Бягството от Вила Бациатус беше практически невъзможно. Вътрешността на сградата беше разделена на огромен брой отделни помещения, оградени с множество решетки. Пък и гладиаторите се движеха само из помещенията, които не бяха в непосредствено съседство с високите външни стени. Да избягаш, докато си вън от школата (покрай някоя от многото схватки из града или вън от него), беше също невъзможно. Всеки гладиатор пътуваше окован във вериги в затворена отвсякъде затворническа кола. Щом слезеше от колата, веднага беше наобиколен от въоръжени с лъкове пазачи, които държаха пръсти на тетивата. Освобождаваха го от веригите едва когато идеше ред за неговото излизане на арената. А и тогава хората с лъковете не го изпускаха от очи.

Всичко това коренно се различаваше от живота, който водеше обикновеният гладиатор. Той беше свободен да се движи из школата на воля, грижеха се за него, хранеха го, даваха му време за почивка, а пък около него винаги щеше да се навърти някоя лудо влюбена жена. При това легионерът знаеше, че с времето ще натрупа достатъчно пари и рано или късно ще си купи собствен имот. Срещу всичко това от него се изискваше да участва в не повече от пет-шест въоръжени схватки на година, а след пет години служба — или всичко на всичко трийсетина схватки — се оттегляше. Случваше се понякога свободни люде по свой избор да станат гладиатори, макар че школите се пълнеха предимно от бунтовници и дезертьори, а се намираха и такива, които и преди влизането си в школата са били роби. И всички грижи, с които го обграждаха, не бяха проява на милосърдие, а заради интереса на собственика — добре обученият гладиатор беше скъпо удоволствие, затова трябваше да живее добре, да се чувства уютно в школата и да печели добри пари за собственика й.

Но в школата на Бациат всичко беше различно. Той не се интересуваше дали гладиаторът ще загине още при първата схватка, или ще му служи в продължение на десет години. В школата рядко се допускаха мъже над двайсет и пет, понеже от тях се очакваше дълга служба, а гладиаторският спорт беше за млади хора. Дори Бациат не стигаше дотам, че да праща мъже с прошарени коси на арената; тълпата (съответно клиентът, който наемаше гладиаторите) обичаше на арената да се сражават пъргави и издръжливи бойци. Щом се оттегли от арената, гладиаторът от Вила Бациатус оставаше в школата, където го очакваха да умре. Това беше най-ужасното, ако Спартак трябваше да сравнява съдбата си с тази на другите гладиатори — един обикновен гладиатор си възвръщаше свободата след оттеглянето си от занаята, можеше да се пресели в Рим или друг голям град, където го наемаха за бияч, телохранител или нещо подобно.

Вила Бациатус следваше неизменни традиции. Дневният режим се определяше от графика, изписан с тебешир на дъската в центъра на двора — достатъчно високо, за да не може никой да изтрие написаното, — и се отмерваше с ударите на метална пръчка по метално колело. Стотината гладиатори бяха заключвани преди залез-слънце по седем-осем души в каменни килии с решетки на прозорците. Между различните килии не можеше да се поддържа контакт, дори викове не проникваха през дебелите стени. Никой не можеше да остане дълго време с едни и същи съкилийници. Графикът за нощите беше толкова добре разработен, че гладиаторът беше местен всяка вечер. След десет дни цикълът започваше отначало, но Бациат беше създал толкова сложна система, че на един гладиатор му беше нужна цяла година, за да се запознае лично с всички останали жители на школата. Килиите бяха поддържани чисти, леглата бяха удобни, а в съседство имаше баня с течаща вода и множество нощни гърнета. През зимата килиите бяха отоплявани, през лятото държаха хлад, но бяха използвани само между залез и изгрев-слънце. Цял ден ги обслужваше помощният персонал, с който гладиаторите нямаха абсолютно никакъв контакт.

При изгрев-слънце всички бяха разбуждани от дрънченето на резетата, които им напомняха за началото на дневния режим. Деня гладиаторът прекарваше в съвместни занимания с хората, с които е спал в килията, но всякакви разговори бяха забранени. Групите закусваха поотделно в заградените дворни пространства пред килията; ако вали дъжд, се спускаха платнени заслони. След това гладиаторите бяха оставени да потренират в залите за упражнения, след известно време докторите ги разпределяха на двойки гал срещу тракиец и ги пускаха да се бият с дървени мечове и кожени щитове. После идваше обядът — най-обилното хранене за деня, когато се сервираха месо, пресен хляб в огромно количество, качествен зехтин, плодове и зеленчуци в сос, яйца, солена риба, някаква чорба с накиснат хляб и вода — колкото пожелае човек. Вино, каквото и да е, дори бледорозово, не се поднасяше никога. След обяда гладиаторите почиваха два часа, сетне се залавяха да лъскат оръжието си, да търкат кожите, да си оправят обущата или някоя друга част от бойното си снаряжение. След края на заниманията надзирателите събираха всякакви инструменти, а пазачите с лъковете нито за миг не изпускаха гладиаторите от поглед. След кратки, но напрегнати физически упражнения идваше време за третото хранене — лека вечеря, след която всеки се насочваше към новата си килия и новите си съквартиранти.

Бациат държеше четирийсет робини, чието основно задължение, освен помощта в кухнята, беше да утоляват сексуалния глад на гладиаторите. Всеки гладиатор беше посещаван от жена веднъж на всеки три нощи. И тук имаше график. Седемте или осемте жени бяха водени групово към килията, където ги заставяха веднага да лягат в посоченото легло… И да станат от него веднага щом половият акт приключи. Мъжете, които можеха, имаха право на три или четири акта на нощ, но винаги с различна жена. Понеже си даваше сметка, че подобни връзки могат да създадат условия за близост между мъже и жени, Бациат нареди пазачи да стоят пред килиите с жени (задължение, от което никой не бягаше, тъй като килиите бяха осветени цяла нощ) и да наблюдават да не би някоя жена да смени леглото или някой гладиатор да се опита да поведе разговор.

Не всичките сто гладиатори се намираха в школата по едно и също време. Във всеки един момент между една трета и половината от тях бяха някъде по местоназначение. Гладиаторите ненавиждаха пътуванията, защото битовите условия бяха далеч по-лоши, отколкото в школата, а нямаше и жени. Но пък отсъствието на една или друга група гладиатори оставяше време за почивка на робините (които следваха поредното строго разписание, Бациат обожаваше да съставя всякакви графици и разписания) и позволяваше на онези в напреднала бременност да родят и да се върнат на работа. Жените имаха право на пълна почивка само един месец преди и един месец след раждане, което означаваше, че всяка от тях търсеше начин да не забременява или да направи аборт възможно най-скоро. Всяко новородено бебе беше отделяно незабавно от майката. Ако беше момиче, хвърляха го веднага на бунището, ако беше момче, носеха го за оглед при Бациат. Той винаги намираше по някоя клиентка, готова да заплати за осиновяването на момченце.

Начело на женското отделение в школата стоеше една истинска тракийка на име Алузо, която е била жрица при племето на бесите. Имаше войнствена природа и беше прекарала девет година като курва в школата на Бациат, заради което го ненавиждаше по-силно и от гладиаторите. През първата година на престоя си във Вила Бациатус беше родила момиченце, което по законите на родината й трябваше един ден да я наследи като жрица. Колкото и да беше умолявала Бациат да остави момиченцето живо, той го беше захвърлил на боклука. Оттогава Алузо си вземаше лекарството и никога повече не забременя. Но обидата остана и тя се кълнеше във всички тракийски божества, че Бациат ще умре от бавна смърт.

Вследствие на всичко изброено Гней Корнелий Лентул Бациат се славеше като един от най-добрите професионалисти в гладиаторския бранш. Всичко беше под контрол. От погледа му не убягваше нито една подробност, която можеше да застраши сигурността на школата. Именно заради тези негови изключителни качества гладиаторите, които бяха изгонени от другите школи заради неспособност при него се превръщаха в любимци на публиката. Другата причина за успеха бяха и личните му качества на управител. Той на никого нямаше доверие, всичко по-важно държеше да свърши и провери сам. Оръжието и доспехите се съхраняваха в каменна крепост, от която само той имаше ключ. Всички сметки и регистри минаваха през ръцете му, всички пътувания се уреждаха лично от него, всеки пазач, прислужник, оръжейник, готвач, перачка, курва, доктор или помощник-учител беше назначаван лично от него. Единствен Бациат от цялата школа се виждаше със собственика Луций Марций Филип, който не смееше да стъпи в школата, но викаше Бациат при себе си в Рим. Освен това Бациат беше единственият служител на Филип, който беше останал след повсеместните чистки, извършени от Помпей няколко години по-рано из имотите на сенатора. Помпей беше до такава степен смаян от способностите на Бациат, че му беше предложил да стане иконом на работодателя си. Той беше отказал с усмивка, тъй като обичаше работата си.

Но краят на Вила Бациат наближи, когато Спартак и седем други гладиатори се върнаха от един ангажимент в Ларин. Това беше в края на месец секстил, в годината, когато Цезар напусна службата си при Марк Антоний в Гитеон и бързаше да бъде посветен в жречески сан в Рим.

Случилото се в Ларин по същото време не остана скрито дори за осем души гладиатори. В края на предишната година един от най-знатните граждани на Ларин, Стаций Албий Опианик, беше съден от племенника си Авъл Клуенций Хабит заради опит за убийство срещу него. Делото се бе разглеждало в Рим и на бял свят излезе ужасяващата история на един масов убиец, който в продължение на двайсет години беше убивал своите съпруги, синове, братя, зетьове, девери и шуреи, братовчеди и т.н. Всяко убийство беше с цел присвояване на наследство и власт. Опианик беше личен приятел с богаташа Марк Лициний Крас и за малко да бъде оправдан. Не друг, а народният трибун Луций Квинкций бе взел участие в тъмната афера, като огромна сума беше събрана от обвиняемия и неговия патрон Крас за подкупване на всички съдебни заседатели. Това, че в крайна сметка Опианик беше осъден, не беше по негова вина, а заради човека, който трябваше да подкупи заседателите — същия онзи Гай Елий Стайен, който навремето беше помогнал на Помпей, а сетне си присвои деветдесет хиляди сестерции недоизплатени подкупи от Гай Антоний Хибрида. Стайен беше до такава степен пропаднал човек, че не можеше да свърши почтено дори най-непочтената сделка на света. Парите, които Опианик му беше дал да подкупи заседателите, Стайен запази за себе си, а Опианик беше осъден.

В Ларин трудно можеше да се намери друга тема за разговор, освен потресаващите престъпления на Опианик — дори по времето, когато в града дойдоха гладиатори. И причината за липсата на интерес бе тъкмо твърде честото провеждане на траурни игри; в града почти не бяха останали непогребани знатни хора. И така, докато гладиаторите стояха оковани в двора на местната странноприемница, четиримата им пазачи обсъждаха престъпленията, а гладиаторите се правеха, че ги слушат. Макар да им беше забранено да говорят, естествено, никой не спазваше забраната. С времето жителите на Вила Бациатус бяха създали своя система на общуване и сега, когато и четиримата пазачи се бяха разприказвали за масовото убийство, осемте затворници можеха да проведат оживен разговор.

Въпреки огромните препятствия, които старателният Бациат беше създал на своите възпитаници да поддържат какъвто и да е контакт, след дванайсет месеца, прекарани в школата, Спартак беше сред най-уважаваните ветерани сред гладиаторите и беше оплел в конците на сложен заговор всички свои другари по съдба. След една година престой той вече познаваше всички във Вила Бациатус, знаеше и как да поддържа ежедневни връзки с хора, които по правило трябва да вижда веднъж на няколко месеца. Ако Бациат се бе потрудил да създаде сложна плетеница от всякакви графици, за да не позволи на гладиатори и курви да общува помежду си, то Спартак от своя страна беше създал не по-малко сложна плетеница от връзки между същите тези гладиатори и курви, така че сведенията и идеите се разнасяха сравнително лесно между килиите. Всеки имаше право да изрази собствено мнение и да предложи нещо друго. В интерес на истината усложнената система на общуване спаси гладиаторите от излишни сблъсъци помежду им, а Спартак нямаше защо да се бои от съперници кой да застане начело на бунта.

Още в началото на лятото беше започнал да проверява настроенията и към края на горещия сезон планът му за действие беше напълно готов. Всички гладиатори без изключение бяха дали съгласието си в случай, че Спартак измисли начин за бягство, да участват в авантюрата. Курвите, на които Спартак особено разчиташе, щяха да помагат.

Сред гладиаторите имаше други двама римски дезертьори, чийто военен опит и чувство за дисциплина бяха кажи-речи равни на Спартаковите. След много задочни разговори с този и онзи той ги беше назначил за свои помощници. Двамата се биеха като гали на арената. Единият беше възприел псевдонима Крикс, другият — Еномай. Публиката не обичаше да чува латински имена — това й напомняше, че повечето гладиатори са низвергнати римски граждани. По волята на случайността Крикс и Еномай се намираха заедно със Спартак в групата от Ларин. Това позволи на Спартак да насрочи деня за действие по-рано, отколкото беше очаквал.

Щяха да действат осем дни след завръщането си от Ларин, независимо от броя на гладиаторите, намиращи се по това време в школата. Тъй като това беше точно след пазарния ден, навярно повечето гладиатори щяха да са на разположение. Септември месец Бациат съкращаваше участията на хората си, за да си вземе заслужена почивка и да навести Филип в Рим.

Тракийската жрица се беше превърнала в най-горещата поддръжница на Спартак. След като всички дадоха съгласието си със заговора, сред гладиаторите се наложи правилото, ако Алузо трябваше да легне с мъж от килията на Спартак, така да се наредят нещата, че да прекарат нощта в едно легло. Само с шепнене и знаци Спартак и Алузо бяха обсъдили всички подробности около плана за бягство, стараейки се да не подминат нито една възможност. Алузо обеща, че с помощта на курвите ще поддържа желанието за действие у мъжете. Робините се заеха да крадат кухненски прибори — правеха го толкова планомерно, че когато липсите се разкриха и Бациат набеди един от готвачите, никой дори не помисли, че случката предвещава бунт. Инструментите бяха няколко — сатър, ножче, връзка здраво конопено въже, стъклен буркан, който беше натрошен на парчета, и кука за месо. Скромни придобивки, но напълно достатъчни за осем души — гладиатори. Оръжията се криеха в женските килии, които курвите сами си чистеха. Но в нощта преди бягството жените, които трябваше да навестят килията на Спартак, носеха под оскъдното си облекло всеки един от инструментите. Алузо не беше сред тях.

Зазори се. Осемте излязоха на двора, за да закусват. Бяха полуголи, но под препаската си всеки носеше парче въже с дължина около метър. Пазачът с лъка, докторът и двамата бивши гладиатори, които сега надзираваха дворовете, бяха удушени толкова светкавично, че вратата на килията остана да зее отворена. Спартак и другите седем гладиатори грабнаха скритите под възглавниците оръжия и преди някой да е разбрал за инцидента, плъзнаха по коридора, отваряйки килиите с ключа, отнет от пазача. Спартак и другите действаха еднакво ефективно и бързо обезвреждаха всички пазачи в килията.

Никой не изрече и дума, никой не издаде дори стон. Спартак и останалите гладиатори бяха завзели всички килии и празните дворни пространства пред тях. Някои от убитите пазачи носеха ключове, които позволиха на бегълците да отключат още много от безбройните врати в школата. С всяка минута седемдесетте гладиатори, които се намираха в този паметен ден във Вила Бациатус, се приближаваха все повече и повече към заветните външни стени. Обсадиха дървената барака, в която се пазеха брадвите и другите сечива за около минута и без никакво суетене всички инструменти бяха разпределени. Сега се усети другото слабо място в системата на Бациат — именно дебелите вътрешни стени не позволяваха на пазачите от външните помещения да разберат какво се случва във вътрешните. Бациат не се беше сетил навреме да построи наблюдателни кули и да следи постоянно какво става из цялата школа.

Охраната даде тревога едва когато бегълците нахлуха в кухните, но вече беше късно. Гладиаторите се въоръжиха, с каквито остри предмети намериха, а готварските съдове използваха вместо щитове да се пазят от стрелите. Един по един пазачите бяха ликвидирани, докато най-накрая в ръцете на бегълците попадна самият Бациат. Той трябваше да замине на почивка предния ден, но някакво несъответствие в деловодната му книга го беше накарало да остане. Мъжете не бързаха да го убият — бяха се споразумели да го оставят на жените, които с огромно удоволствие го разкъсаха на парчета. Алузо лично му изяде сърцето.

Докато слънцето изгрее, Спартак и шейсет и деветимата му съмишленици бяха завладели Вила Бациатус. Оръжието беше извадено от складовете, във всяка кола бяха впрегнати волове и мулета. Каруците бяха натоварени с хранителните запаси от кухните, както и с всички излишни оръжия. Портите бяха широко отворени и малката дружина пое по пътя на свободата.

Спартак отдавна познаваше Кампания, затова беше решил какво ще правят и след като излязат от школата. Вила Бациат се намираше извън пределите на Капуа, на около десет километра по посока на Нола. Спартак насочи конвоя към Нола. Недалеч от школата се натъкнаха на някакъв друг конвой от търговци и го нападнаха — без друга причина, освен да не оставят живи хора, които да издадат накъде са побягнали. За всеобща радост товарът на каруците се оказа оръжие и доспехи, носени за някоя от другите гладиаторски школи. Бегълците разполагаха с повече оръжие, отколкото можеха сами да носят.

Скоро малкият керван се отби встрани от главния път и пое по самотна пътека в посока юг-югозапад, към вулкана Везувий.

Облечен в ризницата на един от убитите лъконосци, с тракийския меч в ръка, Алузо яздеше заедно със Спартак начело на колоната. Беше се измила от кръвта на Бациат, но продължаваше да ближе пръсти като доволна котка при мисълта как е изяла сърцето на негодника.

— Приличаш ми на Минерва — усмихна се Спартак; така и не виждаше защо да съди Алузо за начина, по който беше постъпила с Бациат.

— За пръв път от десет години се чувствам като самата себе си — отговори тя и разклати голямата кожена торба, която висеше на колана й; беше взела главата на Бациат със себе си, за да му изстърже мозъка и да превърне черепа на чаша, каквато беше практиката в родното й племе.

— Ако нямаш нищо против, отсега нататък ще бъдеш само моя жена.

— Няма да имам нищо против, ако стана член на бойния съвет.

Говореха си на гръцки, тъй като Алузо не знаеше латински. Без да са изпитвали страст един към друг, те отдавна се бяха опознали и разговаряха свободно, все едно бяха отраснали заедно, опиянени от най-голямото удоволствие на земята — усещането, че се движиш свободен, че не те задържат повече окови и решетки.

Везувий се различаваше от всички останали върхове в Италия. Издигаше се самотен над хълмистата равнина на Кампания недалеч от бреговете на залива Кратер. Склоновете му в подножието бяха полегати и гладки, бяха засадени с лозя, овощни зеленчукови градини и дори ниви с жито. Почвеният слой беше дебел, земята беше плодородна. Над първите хиляда метра планинските склонове изведнъж се устремяваха почти отвесно нагоре и до самия връх, подобен на крепостна кула, бяха осеяни с камъни и тук-там с някое жизнено дърво, което се вкопчваше с корените си за канарите. Но по високите части на планината нито хора живееха, нито някой можеше да обработва земята.

Спартак познаваше всяка педя от планината. Нивите на баща му се намираха по западните й склонове, затова двамата с брат си бяха прекарали детството си из скалистите зъбери по върха. Затова сега водачът на бегълците водеше уверено останалите нагоре по склона, докато стигнаха голямата кръгла котловина, която като чаша разсичаше северните склонове. Стените на котловината бяха стръмни и прибирането на волските каруци изискваше огромни усилия, но земята беше покрита с гъста трева, а и пространството можеше да побере много повече народ от спътниците на Спартак. Скалите бяха обагрени в жълто от серните изпарения, кратерът изпълваше с тежки миризми; и все пак това си имаше добрите страни — никой овчар нямаше да доведе стадото си толкова високо, следователно за добитъка на Спартак имаше предостатъчно паша. Причината, заради която никой не идваше, беше страхът от духове, които обитават планинската котловина, но тази подробност Спартак скри от другарите си.

В продължение на няколко часа той организираше построяването на лагер, като разглоби дървените коли — сандъци, с които превозваха гладиаторите, и издигна от тях бараки. Жените бяха пратени да готвят, мъжете — да поемат останалите грижи. Но когато слънцето се скри зад западния ръб на кратера, Спартак свика всички.

— Крикс и Еномай, застанете от двете ми страни. Алузо като водачка на всички жени сред нас и като моя жена, ще седне в краката ми. Останалите ще бъдете обърнати с лице към мен.

Изчака всички да се подредят, както беше наредил, след което скочи на близката скала и застана по-високо от Крикс и Еномай.

— Засега сме свободни хора, но не трябва да забравяме, че според римското право сме просто избягали роби. Ние убихме своите пазачи, своя господар, а когато властите научат, ще пратят войска да ни излови. Досега не ни се е удавал случай да се съберем всички заедно и да обсъдим свободно бъдещето си.

Спартак си пое дълбоко въздух и продължи:

— Нека заявя най-напред, че никого няма да задържа при себе си насила. Онези, които смятат, че ще е по-добре за тях да си търсят сами път в живота, са свободни да го сторят, когато пожелаят. Не искам нито клетви, нито обещания, нито каквито и да е церемонии, с които да изразявате своята преданост. До днес ние бяхме затворници, носехме окови, бяхме лишени от всички привилегии, които се полагат на свободните хора, а жените сред нас бяха принудени да проституират. Затова не искам пак да ви обвързвам, с каквото и да е.

— Това тук — Спартак показа с жест кратера, — е временно убежище. Рано или късно ще трябва да го напуснем. Хората са ни видели да изкачваме планината, вестта за нашето деяние скоро ще се разпространи.

Един от гладиаторите, които клечаха най-отпред на множеството, вдигна ръка да вземе думата.

— Разбирам, че ще бъдем преследвани — говореше навъсен непознатият. — Няма ли да е по-добре тогава да се разделим още сега? Ако се пръснем във всички посоки, поне някои от нас ще успеят да се спасят. Ако останем заедно ще ни заловят всички заедно.

Спартак кимна.

— В думите ти има много истина. Но все пак аз не мисля като теб. Защо? Най-вече защото не притежаваме никакви пари, никакви дрехи, освен тези, които Бациат ни е дал, не разполагаме, с каквито и да е средства, освен оръжията. Затова мисля, че ще е опасно да се разделяме. Бациат не държеше пари в школата. Но парите са от жизнена необходимост за всеки от нас. Затова трябва да останем заедно поне докато се снабдим с пари.

— А как ще го сторим? — попита същият гладиатор.

Спартак му се усмихна някак тъжно, но приятелски.

— Нямам представа! — призна си той. — Ако бяхме в Рим, можехме да ограбим някого. Но се намираме в Кампания и всички стопани наоколо са изпокрили парите си или в земята, или в най-сигурните банки. — Спартак простря ръце в умолителен жест. — Нека кажа какво бих искал да направим отсега нататък. Така всички ще можете да обмислите предложението ми. Утре по същото време ще се съберем отново и ще гласуваме.

Крикс и Еномай, които нямаха никаква представа за намеренията на предводителя си, кимнаха в съгласие.

— Кажи, Спартак — подкани го Крикс.

Денят си отиваше, но Спартак сякаш събираше последните лъчи на слънцето и внушаваше чувството, че е истински водач. Беше уверен, спокоен, убеден и най-вече искрен.

— Всички сте чували името на Квинт Серторий — рече той. — Римлянин, който се разбунтува срещу обществено устройство, хранещо хора като Бациат. Той успя да разпростре властта си над цяла Испания, всеки момент ще потегли на поход срещу Рим, ще се обяви за диктатор и ще наложи ново управление в републиката. Знаем всичко това, защото колкото пъти сме излизали да се бием, толкова пъти публиката е говорела за Серторий. Имаме причина да мислим, че мнозина в Италия искат да видят Квинт Серторий начело на римската държава. Най-вече самнитите.

Спартак млъкна и облиза устни.

— Аз знам какво ще направя за себе си! Ще отида в Испания и ще се присъединя към Квинт Серторий. Но ако е по силите ми, ще му доведа цяла армия със себе си — армия, която вече ще е доказала мощта си с ударите, които ще нанесе на суланските управници. Ще събера доброволци сред самнитите и луканите, сред всички жители на Италия, които предпочитат да видят Рим реформиран, отколкото цяла Италия съсипана. Ще събирам доброволци и сред кампанийските роби, ще им осигуря пълни граждански права в новия Рим на Квинт Серторий. Ние разполагаме с повече оръжие, отколкото бихме могли да използваме — при условие, че не намерим желаещи да се присъединят към нас. А когато от Рим пратят войска да ни залови, ние ще я разгромим и ще се сдобием с още оръжие!

Той вдигна рамене.

— Нямам какво да губя, освен живота си, но съм се заклел пред себе си, че повече няма да позволя някой да ме подложи на униженията, които изживях в школата на Бациат. Човек, пък бил той роб, трябва да бъде свободен да общува с хора, които сам избере за свои приятели. Човек трябва да бъде свободен да обикаля света. Затворът е по-голямо зло от смъртта. Аз лично никога повече няма да се оставя да бъде затварян!

Спартак изведнъж изпусна нервите си и заплака пред всички.

— Аз съм човек и съм готов да дам своя принос към другите хора по света! Но ми се иска и всички вие да мислите като мен! Ако останем заедно, ще се превърнем в боеспособното ядро на същинска армия. Така ще се браним по-добре и ще постигнем много повече. Ако се пръснем на всички посоки, всички ще се превърнем в бегълци за цял живот. Защо да бягаме като кози, когато можем да вървим с гордо изправена глава като истински хора? Защо да не си осигурим отсега достойно място в Рим на Квинт Серторий, като омаломощим Италия от негово име? Като го посрещнем както подобава при неговия поход срещу Рим? Всички знаем, че римляните не държат голяма войска в Италия. Кой от нас не е чул жалбите на капуанци, че не могат да свържат двата края, откакто легионерските лагери са празни? Кой ще ни спре, ако подхванем делото? Навремето бях военен трибун в армията. Крикс и Еномай, както и мнозина други сред вас, са служили в римските легиони. Има ли нещо от военното изкуство, което да знаят хора като Лукул и Помпей Велики, но да не знаем аз, Крикс, Еномай, който и да е сред вас? Не е толкова трудно да се създаде боеспособна армия! Защо тогава да не я създадем ние? Можем да печелим сражения! В Италия няма нито един легион от ветерани, който да ни спре, само тук-там кохорти от новобранци. Ние сме тези, които ще привлечем в редиците си опитните запасняци — най-вече сред самнитите и луканите, които от векове се борят за свободата си срещу Рим. А ако се появят хора без опит, ние ще изковем и от тях войници. Нима щом човек е роб, той по природа е лишен от способността да бъде войник? На няколко пъти Рим е бил пред гибел заради бунтовете на цели армии от роби; ако робите са губили, то е било, защото не са разполагали с пълководци, обучавани в римските бойни традиции. Защото не са имали римляни, които да застанат начело на войската!

Спартак изпъна ръце.

— Аз ще застана начело на такава армия! И ще я поведа към победи! Ще я отведа при Квинт Серторий, а Рим и Италия ще стенат под краката ни! Помислете над всичко, което ви казах, и не ме питайте нищо повече.

Малката дружина остана мълчалива, а Алузо му се усмихваше.

— Всички ще гласуват за теб утре — предположи тя.

— Да, и аз така мисля.

— Тогава ела да се разходим до извора. Трябва да го очистя, за да ни вдъхне нови сили.

Как точно Алузо разбираше какво върши, самият Спартак нямаше представа. Но за огромно негово учудване, след като тракийската жрица избоботи неясните си заклинания и започна да рови с отрязаната глава на Бациат из ронливата скала над горещия, ухаещ на сяра извор, от каменната стена изведнъж рукна нова водна струя — студена, сладка, способна да утоли жаждата.

— Това е предзнаменование — каза Спартак.