Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (22)

Същата пролет Нола капитулира. В продължение на близо дванайсет години този горд град в Кампания, както винаги под силно самнитско влияние, се бе съпротивлявал на Рим и на Сула, без да се плаши от обсадите, които най-често организираше действащият консул Апий Клавдий Пулхер. Затова беше съвсем логично Сула да заръча на Клавдий лично да приеме капитулацията, още по-логично бе Апий Клавдий да се радва, когато изброяваше на градските управници изключително тежките условия, наложени от диктатора. Подобно на Капуа, Фезула и Волатера, Нола нямаше да запази никаква власт над крайградските територии: всички земи, които досега бяха принадлежали на града, отиваха за Рим. Жителите на Нола нямаше да получат римско гражданство, а административната власт се предаваше на диктаторския племенник Публий Сула. Последното само по себе си беше страшно наказание, като се имаше предвид горчивият опит от близкото минало: същият този Публий Сула предната година беше назначен да реши съдебните спорове между различните клонове на Помпеевия род и се справи с такава забележителна акуратност, че проблемът се заплете окончателно.

Но Сула възприе падането на Нола като знак. Можеше да се оттегли от властта със самочувствието, че късметът никога не го е напуснал — от деня, когато спечели своя венец от трева под стените на Нола, до слизането си от политическата сцена, когато Нола се предаваше. Месеците май и юни изминаха в постоянно прехвърляне на мебели и вещи към Мизен, докато специално назначени строители ремонтираха и пренареждаха вилата: малък театър, очарователен парк със сенчести дъбрави, водни каскади и множество фонтани, огромен дълбок басейн, няколко допълнителни помещения, по всяка вероятност за очакваните пиршества и други веселби. Към всичко това се добавяха и шестте жилища за гости, които цял Мизен обсъждаше: кого смяташе Сула да забавлява след оттеглянето си? Да не би да очакваше царя на партите?

Най-накрая дойде и месец квинктил с последните избори, проведени от диктатора Сула. За голяма мъка на Катул той беше избран втори консул.

В началото на месеца Валерия Месала и двамата близнаци на Сула и Далматика заминаха за Кампания: вилата беше готова да ги посрещне. Никой в Рим не очакваше изненади. Диктаторът щеше да си отиде, също както беше дошъл и както беше сломил всякаква опозиция, той и сега щеше да си спази обещанието, при това в атмосфера на всенародна почит и подкрепа сред целия Сенат. Рим щеше да се прости със своя пръв диктатор от сто и двайсет години насам, а и първия, който някога беше управлявал повече от шест месеца.

Аполоновите игри, организирани за пръв път векове по-рано от някой славен предшественик на Корнелий Сулите, минаха и заминаха, както и изборите. В деня след формалното провеждане на изборите за консули и претори народът се тълпеше на Форум Романум, за да види с очите си как Сула сам ще свали от плещите си тежкото бреме на властта. Предпочиташе да стори това пред целия народ, не в ограничения кръг на римските сенатори. Затова вместо в Курия Хостилия церемонията се проведе на рострата — един час след изгрев-слънце.

Сула се държа с достойнство и внушаваше както никога страхопочитание у околните. Най-напред освободи двайсет и четиримата ликтори, като им поднесе скъпи (поне според разбиранията на свидливия Сула) подаръци; след това се обърна с реч към тълпата и начело на всенародно шествие се запъти към Марсово поле, където подложи на гласуване официалното премахване на закона на Валерий Флак, който го назначаваше за римски диктатор. Сула отиде в народното събрание диктатор, но се прибра оттам като обикновен гражданин, лишен от империум и официална длъжност.

— Но бих желал някои от вас да дойдат да ме изпратят, когато замина от Рим — обърна се той към Вация, Клавдий Пулхер, Катул, Лепид, Цетег и Филип. — Бъдете на Капенската порта час след изгрев-слънце утре! На Капенската порта, повтарям! Искам да ме видите как се сбогувам завинаги с Рим.

Разбира се, всички му се подчиниха. Той можеше да е частно лице и официално да не притежава никакви правомощия, но след толкова време диктатура никой не си правеше илюзиите, че до смъртта си Сула ще бъде опасен за всички.

Затова онези, които бяха поканени, се отзоваха на уговорката. Само трите най-известни протежета на Сула отсъстваха: Лукул, Мамерк и Помпей. И тримата се намираха далеч от Рим. Лукул беше в разгара на подготовката за римските игри през септември, Мамерк си почиваше в Кума, а Помпей се беше скрил в родния Пицен, за да чака на спокойствие раждането на първото си дете. Когато по-късно научи за събитията край Капенската порта, той благодареше на съдбата, че е бил далече; но Лукул и Мамерк съжаляваха.

Пазарът от вътрешната страна на портата беше изпълнен с хора, които се занимаваха с всекидневните си дела продаваха, купуваха, пазаряха се, ходеха на училище, шляе се, задяваха се, хапваха си. Разбира се, групата сенатори техните официални тоги направи известно впечатление, всички страни се дочуха обичайните за подобни срещи ругатни по адрес на висшето общество и управляващите, но куриатните сенатори и преди бяха чували подобни обръщения, затова не им обърнаха внимание. Вместо това се наредиха до внушителната арка и зачака.

Скоро отнякъде се разнесе силна музика. Тълпата на пазара се раздвижи и се отдръпна в двете посоки, за да пропусне задаващото се откъм Палатина шествие. Най-отпред вървяха окичени с цветя и облечени в червени тоги проститутки. Всяка от тях дрънкаше с дайрета и бъркаше в гънките на тогата си, за да сипе розови цветчета по главите на зрителите. След проститутките идваха изроди и джуджета с гримирани лица или шапки — маски със звънчета по краищата. Джуджетата гротескно се поклащаха и се спъваха в дългите поли на шарените си наметала, които отдалеч напомняха на многоцветна дъга. По-нататък следваха музикантите, някои съвсем голи, опасани само с венци от цветя, други навлечени с кожи като мистични сатири, трети — в полумъжки, полуженски дрехи, все едно са евнуси. Между музикантите, заобиколено от танцуващи и кикотещи се деца, се клатушкаше пийнало магаре с позлатени копита, розов венец и огромна сламена шапка с две зеещи дупки, през които се подаваха клепналите му уши. На наметнатия му с пурпурен плат гръб седеше не по-малко пияният Луций Корнелий Сула, който в едната си ръка държеше златна чаша и разливаше червено вино в опитите си да отпие. Беше облечен в контешка пурпурна туника, извезана със злато, и се беше окичил с два венеца: един на врата и друг на челото. До магарето вървеше някакво, общо взето, красиво същество, което искаше да мине за жена, но очевидно беше мъж. Жената — мъж се радваше на гъсти, дълги, черни коси, които тук-таме бяха прошарени от сребрист кичур. Едрата й фигура изпълваше почти прозрачната женска роба от шафран. Жената — мъж държеше в ръце голям златен съд, от който наливаше вино в златната чаша на Сула.

По едно време Сула забеляза арката на портата и внезапно нареди всички да спрат, но сред музикантите, изродите и проститутките настъпи такъв смут, че те започнаха да се блъскат и препъват едни в други. Магарето залитна и е облегна на близката чешма; Сула понечи да цопне във водата, но жената — мъж със златната амфора го хвана и го издърпа на обратната страна. Диктаторът стъпи здраво на крака и се насочи към смаяните сенатори. Някъде по пътя обаче разголените прелести на пияните проститутки го разсеяха и той клекна, за да бръкне с пръст в женската гордост на една от тях. Вместо да се възмути, тя едва не изпадна в екстаз.

Докато музикантите и останалите изправят редиците и подновят песните и танците, Сула се изравни с двамата консули и все така прегърнал красивата жена — мъж, размаха златната си чаша за поздрав.

— Млъкнете! — изрева изведнъж той по адрес на свирачите и певиците. Те млъкнаха и настъпи дълбока тишина.

— Е, най-после! — възкликна Сула. — Първият ден на свободата!

Златната чаша започна да изписва кръгове из въздуха, докато начервената му уста се разкривяваше в огромна усмивка и разкриваше противните беззъби венци. Лицето му под абсурдната червено-оранжева перука беше боядисано с бял грим, за да не си личат жестоките червени белези от болестта. Но червилото се бе размазало на лицето му, сякаш имаше зееща рана, която несръчен лекар е успял да зашие с дебели червени конци. Сула беше пиян.

— В продължение на повече от трийсет години — започна той да обяснява на консулите — аз отричах себе си. Отрекох се от любовта и от удоволствията, най-напред заради собственото си име и амбициите си, а после, след като получих всичко — заради доброто на Рим. Но всичко вече свърши. Свърши веднъж и завинаги! Ето, връщам ви обратно Рим, връщам ви го, дебелоглави, тесногръди, тъпоумни и коравосърдечни нещастници! Ето ви свободни да изливате злобата си върху цялата страна, ето ви свободни да избирате, когото искате, да харчите държавните пари за глупости, да не мислите за утрешния ден и да се ръководите само от собствения си жалък интерес. В следващите трийсет години, чуйте ме какво предричам, в следващите трийсет години вие и вашите наследници ще сте успели да разрушите всичко!

Сула погали с пръсти лицето на приятеля си, много нежно, като в израз на искрена любов.

— Всички го познавате, разбира се, така де, тия, дето ходите на театър. Метробий. Моето момче. Моето момче за цял живот!

Той се обърна на другата страна, придърпа черните къдрици към себе си и звучно целуна Метробий по устата.

С хълцане и сподавен смях Сула се насочи към пияното си магаре и с помощта на Метробий го възседна отново. Пъстрото шествие се събра наново и се изниза през Капенската порта към разклона на Вия Латина и Вия Апия. Хората от пазара се наредиха подир празнуващите, за да ги изпратят.

Сенаторите се чудеха къде да се дянат, особено след като консулът Вация се разрида като малко дете. Обърканите управници се отправиха към домовете си, докато Апий Клавдий се опитваше да утеши колегата си.

— Не мога да повярвам! — говореше Цетег на Филип.

— Мисля, че се налага да повярваме — отговори му той. — В крайна сметка нали затова ни покани на този парад на травеститите? Според мен се опитва да ни разтърси из основи, да ни внуши, че сме свободни, че нямаме повече нищо общо с него.

— Как така да ни разтърси из основи? Какво искаш да кажеш?

— Сам го чу. В продължение на повече от трийсет години Сула е действал против собствената си природа. Успя да заблуди дори мен. Успя да заблуди цялото висше общество. Представи си каква радост е за него да може веднъж завинаги да си отмъсти за проваленото детство! Рим е бил управляван, напътстван и реформиран от един извратен тип. Ние сме били разигравани от панаирджийски актьор. Представи си как ни се е надсмивал през всичките тези години!

 

 

Сула наистина се смееше. Смееше се по целия път от Рим до Мизен, докато двамата с Метробий пътуваха в окичената с цветя носилка в компанията на развилнелите се вакханки. Когато пристигнаха, той великодушно покани всички участници в шествието да му гостуват. Междувременно към гостите се бяха присъединили известният комик Росций, мимът Сорекс и още много представители на театралната гилдия.

Шествието се спусна към вилата на Сула, в която навремето бе живяла Корнелия, майката на братята Гракхи, символ и стълб на римските добродетели. Наобиколили пияния Сула и пияното му магаре, празнуващите нахлуха в тихия дом, който доскоро беше пазил спомена за една толкова свята личност.

„Либер Патер“ наричаха всички доскорошния диктатор — „свободния отец“. Поздравяваха го с въздушни целувки с игривите мелодийки на флейтите, а той хълцаше, заекваше и се хилеше насреща им.

Празникът продължи осем дни и се превърна в наистина паметно събитие заради несметните количества вино и храна, които бяха погълнати, и заради безбройните никому непознати гости, които продължаваха да пристигат от съседните вили и села. Домакинът посрещаше всички като приятели от детинство и ги запознаваше с най-известните курви на Рим.

Встрани от тази шумотевица стоеше Валерия, която отказваше да вземе участие в празника; още при пристигането на пияния си съпруг тя се беше прибрала и залостила в покоите си, където се обля в сълзи. Едва след известно време Метробий лично се представи на вратата й и я убеди да му отвори.

— Нещата няма да са вечно такива, Валерия Месала. Сула от много години очакваше този ден, затова не бива да му се сърдим. Само след няколко дни той ще се кае за случилото се — очаквам дотогава да се разболее и да се откаже по принуда от участие във веселбата.

— Ти си негов любовник — взираше се в него Валерия.

— Аз съм му любовник от времето, когато ти още не си била родена — отвърна й мило той. — Аз му принадлежа. Винаги съм му принадлежал. Но и ти също му принадлежиш.

— Любовта между мъжете е нещо отвратително и долно!

— Глупости. Това са само предразсъдъци, които порядъчните ти роднини са ти втълпявали. Но откъде можеш да си толкова сигурна? Какво си видяла ти от живота, Валерия Месала, освен потискащата самота на една римска аристократка, лишена от правото да бъде себе си? Това, че аз присъствам в този дом, не означава, че тук няма място и за теб; също както и това, че Сула се ожени за теб, не означава, че няма нужда от мен. Ако искаш да останеш, ще трябва да се примириш с факта, че в живота му има повече от една любов.

— Всъщност като че ли нямам голям избор — изрече Валерия. — Трябва или да се върна в дома на брат си, или да се науча да живея насред тази вакханалия.

— Точно така. — Метробий й се усмихна с разбиране и съчувствие, след което се наведе и я погали по врата.

— Той не те заслужава — каза Валерия.

— Всичко, което представлявам, дължа на него — отговори Метробий. — Ако не беше той, щях да си остана най-обикновен актьор.

— Изглежда, нямам какво друго да правя, освен да се присъединя към този цирк! Но ако нямаш нищо против, сега-засега ще изчакам атмосферата да се успокои. Не съм подготвена за подобни веселби. Когато решиш, че той има нужда от мен, повикай ме.

И така се разделиха. Както Метробий беше предрекъл, осем дни след началото на оргията Сула се разболя и гостите бяха отпратени. Мимът Сорекс и комикът Росций се скриха в отредените им жилища, докато Валерия, Метробий и Луций Тукций се опитваха да помогнат на Сула. Понякога той им благодареше за усилията, но друг път умишлено им утежняваше живота.

Най-накрая, след като се възстанови донякъде и свикна със спокойния живот край морето, бившият диктатор се зае с написването на отдавна мечтаните си мемоари. Тържествено бе обявил пред Валерия и Метробий, че ще отдаде дължимото на последните стълбове на римския политически морал като Катул Цезар и самия себе си и в същото време ще подпише с перото си окончателната смъртна присъда на злосторници като Гай Марий, Цина, Карбон и останалите марианци.

 

 

Към края на годината, в която консули бяха Вация и Апий Клавдий, Сула вече си беше установил своего рода режим в Мизен и околните бяха свикнали с него. Известно време старецът щеше да прекара над мемоарите си, в които ожесточено отричаше политическите си врагове, най-вече Гай Марий, чието зловещо лице трябваше да остане завинаги запечатано в историята; най-голямо удоволствие Сула изпитваше, докато пишеше за Югуртинската война и изтъкваше своите заслуги за пленяването на нумидийския цар — ха-ха, къде беше Марий да му открадне втори път заслужените лаври… Но след няколко дни, прекарани край писалището, Сула изведнъж захвърляше перото и се отдаваше на голяма си страст — театралните представления, които той самият поставяше, или на поредната многолюдна оргия, в която всичко беше позволено. Той беше човек с въображение, затова не се отказваше да внася новости в живота си, като например лов на голи момченца и момиченца из парка, конкурс за най-необичайна поза при полов акт, екстравагантни карнавали, при които участниците можех да се облекат наистина според фантазията си. Сула събираше приятели да се надлъгват и да си разправят анекдоти, след което организираше голи забави на лунна светлина или дневни партита около големия басейн, където присъстващите гледаха в захлас изпълненията на голи момчета и момичета във водата. Развихрилата се фантазия на Сула сякаш нямаше граници в склонността му да търси все нови и нови сексуални изживявания. Все пак гостите забелязаха, че бившият диктатор никога не прибягва до насилие или контакти с животни, нещо повече, научеше ли, че някой от гостите изпитва слабост към подобни забавления, той го отпращаше.

Колкото и да го криеше обаче, здравето му видимо се влошаваше. След новогодишните празници половата му активност осезаемо намаля; в края на февруари нищо повече не можеше да го възбуди. И когато си даде сметка за това, Сула изпадна в мрачно настроение.

От всички високопоставени приятели на Сула единственият, който посмя да го посети в Мизен, беше верният Лукул. Целия квинктил той прекара в Африка, където заедно с брат си се отдадоха на лов за диви зверове, които да пуснат на игрите през септември. Когато Лукул се върна в Рим в средата на секстил, целият град продължаваше надълго и нашироко да обсъжда поредните слухове за скандалните оргии, които се разигравали във вилата на Сула в Мизен.

— Всички, които сега сте склонни да го осъждате, погледнете се най-напред себе си — ядосваше се Лукул. — Сула е свободен да върши каквото си пожелае.

Но самият той трябваше да изчака края на римските игри, за да намери достатъчно свободно време да посети покровителя си. Сула беше почти трезвен и продължаваше да громи престъпния Гай Марий.

— Ти си единственият, Лукуле — посрещна той приятеля си. В насълзените му, зачервени очи все още блестеше някогашният лукав поглед.

— Никой няма право да те критикува! — заяви Лукул. — Ти се посвети на Рим!

— Така е, посветих се. И не отричам, че ми беше доста трудно. Но, моето момче, ако не се бях подложил на такива ограничения през годините, нямаше да изпитам и наполовина насладата, която изпитвам сега!

— Разбирам го. Особено ако се имат предвид всички привлекателни страни на сегашния ти живот — намигна му той и отмести поглед към пленителното създание, което танцуваше голо-голеничко пред отворения прозорец на кабинета. Момичето едва беше навлязло в пубертета.

— Нали беше казал, че ги харесваш по-младички? — подсмихна се Сула и се наведе, за да сграбчи Лукул за рамото. — Изчакай я да си свърши танца и след това можеш да се поразходиш с нея.

— Какво си направил с майките?

— Нищо. Просто ги купувам от тях.

Лукул остана. А и после често идваше.

Но през март, изгубил всякаква жизненост, Сула ставаше все по-неконтролируем, дори за Валерия и Метробий. За изненада на всички, се оказа, че Валерия е бременна. Надяваше се детето да е от Сула. Но не можеше да му го каже и изпитваше ужас при мисълта, че един ден може да забележи. Всичко се беше случило един декемврийски ден, когато Лукул беше донесъл някакви много специални гъби, както той самият каза, от Африка. Като в някакъв кошмар тя си спомняше как всички мъже бяха споделили ласките й, като се започне със Сула и се свърши със Сорекс, та дори Метробий. Това беше единственият случай, когато беше взела участие в общата веселба, но ужасяващите последици я караха да потръпва от ужас и погнуса.

Сула все по-често изпадаше в същински бяс и с часове крещеше и шеташе нагоре-надолу из вилата. Близките му трябваше да го следват неизменно навсякъде, да не би да налети на някое от децата, които купуваше, за да задоволява долните страсти на приятелите си, или от стариците, които чистеха и перяха. Като се имаше предвид охраната от наемници-суланци, които пазеха бившия диктатор, всеки от околните, който се опитваше да го вразуми, рискуваше да стане жертва на гнева му.

— Не можем да му позволим да убива! — тюхкаше се ужасен Метробий.

— Иска ми се да се примири с това, което му се случва — плачеше Валерия.

— Но ти самата ми изглеждаш доста зле.

Той не знаеше колко неуместна е забележката му; Валерия най-сетне си призна, че е бременна, а това не биваше да се знае.

— Кой знае? — зарадва се той. — Може и аз най-сетне да стана баща! Вероятността е едно към четири.

— Към пет.

— Към четири, Валерия. Детето не може да бъде от Сула.

— Той ще ме убие!

— Живей ден за ден, все едно нищо не се е случило, и в никакъв случай не казвай на Сула — посъветва я актьорът. — Никой не знае какво крие бъдещето.

Скоро след това Сула започна да изпитва остри болки в областта на черния дроб. Ден и нощ той неуморно крачеше из просторния атрий, неспособен да остане на едно място. Единствената му утеха беше мраморната баня до спалнята.

— Онзи глупак, дето изхвърля нощното му гърне, е пуснал слуха, че Сула е разяждан от червеи отвътре — ядосваше се лекарят Тукций пред Метробий и Валерия. На лицето му беше изписано дълбоко презрение към подобни невежи. — Понякога ми иде да се пропия при мисълта колко неграмотни са хората, как си нямат и представа на какво се дължат човешките болести! Мислите ли, че ще успея да убедя прислугите, че червеите са нещо съвсем естествено, че те цял живот съжителстват с нас.

— А тези червеи какво ядат? — пребледня от ужас Валерия.

— Това, което ядем и ние — отговори Тукций. — Сигурен съм, че следващия път, когато отида в Рим, ще чуя тази глупава история и там. Робите са най-големите клюкари.

— Успокои ме, няма що — каза Метробий.

— Не съм искал да те успокоявам, а само да те предупредя да не слушаш какво си говорят робите. Действителността така и така не е радостна. Урината му — продължи Луций Тукций — е по-сладка от мед, а кожата му мирише на презрели ябълки.

Метробий го изгледа с отвращение.

— Ти си му опитвал урината?

— Да, но след като използвах един стар трик, който знам още от малък, от една знахарка. Оставих малко от урината му в една чинийка на открито. Всички мухи и пчели се насъбраха. Луций Корнелий пикае захаросан мед.

— И губи тегло буквално пред очите ни.

Валерия задъхано попита:

— Той да не умира?

— О, да — отговори Луций Тукций. — Като оставим меда — нямам представа на какво се дължи, но знам, че е признак на смъртоносна болест, — черният му дроб е безнадеждно увреден от виното.

Черните очи на Метробий се изпълниха със сълзи и той отмести поглед встрани.

— Трябваше да се очаква.

— Какво ще правим сега? — попита съпругата на Сула.

— Ще видим. — Двамата изчакаха Луций Тукций да се върне при пациента си. И щом двамата с Валерия останаха сами, Метробий изрече най-тъжните слова на земята: — От толкова години го обичам. Преди много, много време го умолявах да ме остави при себе си, нищо че това означаваше да напусна спокойния си, сит живот, за да заживея в мизерия. Но той ми отказа.

— Сигурно те е обичал твърде много, за да ти позволи — предположи Валерия.

— Не! Той обичаше единствено и само патрицианското си име. Знаеше къде се е прицелил и това, към което се беше устремил, струваше за него много повече от мен. — Метробий се обърна да я погледне право в очите. — Не си ли се замисляла колко различна е любовта за всеки от нас? За всеки човек тя означава нещо различно и много рядко човек е готов да дари толкова любов, колкото получава. Никога за нищо не съм го обвинявал. Как бих могъл, щом не мисля като него? Но най-накрая, след като на няколко пъти бях ходил при него и на няколко пъти той ме беше отпращал, той ме призна за свой любовник пред най-високопоставените си събратя. „Моето момче“, ме нарече. Ех, бих изживял целия си живот отново, само и само да го чуя как ме нарича „моето момче“ пред Вация и Лепид.

— Той няма да види детето ми.

— Съмнявам се дали ще види, че си бременна.

Болката остави за известно време Сула на мира, но сега пък се появи ново усложнение: финансовите проблеми на град Путеоли. Той беше разположен до Мизен и от десетилетия се намираше под неофициалната власт на фамилията на Граниите, които бяха едновременно банкери и едри търговци. С времето Граниите бяха свикнали да гледат и града като на своя лична собственост. Без да знае за ексцесиите на Сула, още по-малко за неговите болести, един от градските големци дойде да поиска аудиенция при бившия диктатор. Според пратеника, дошъл във вилата, градът се оплаквал от някой си Квинт Граний, който дължал на градската хазна доста голяма сума, но упорито отказвал да я плати. Дали не би могъл Сула да помогне?

Работата беше там, че Сула се дразнеше при самото споменаване на името Граний — за него това бяха най-ужасяващите хора на света след Гай Марий. И то не за друго, а именно заради близките родствени връзки между Граний и Марий. В продължения на десетилетия знатните фамилии на Арпин — Мариите, Гратидиите и Тулиите — неизменно си бяха търсили снахи сред своите близки съседи — Граниите от Путеоли. Дори първата съпруга на Гай Марий беше Грания, заради което мнозина Граний бяха намерили имената си в списъците с проскрибциите, а останалите не смееха да се покажат в Рим да не би Сула да ги добави и тях. Сред щастливците, които бяха избегнали разправата, беше и въпросният Квинт Граний. Той беше отвлечен от група суланци, които го отведоха без обяснения във вилата на Сула в Мизен.

— Никакви пари не дължа — упорстваше Квинт Граний. Личеше си, че нищо не може да го склони да отстъпи.

Сула седеше на куриатния си стол, облечен в сенаторска тога. Изражението му с нищо не подсказваше, че вече не е римски магистрат, а най-обикновено частно лице.

— Ще правиш каквото ти кажат управниците на Путеоли! Ще платиш!

— Не, няма да платя! Нека градът ме извика на съд и да видим дали има с какво да докажат иска си — отвърна Квинт Граний.

— Плащай, Граний!

— Няма!

Благодарение на временното успокояване на болките Сула бе успял досега да запази привидно спокойствие, но упорството на путеолеца срина всякакви прегради. В следния миг той стоеше изправен и яростно размахваше юмрук пред Граний.

— Или ще платиш, Граний, или ще заповядам да те удушат тук, пред мен!

— Може да си бил диктатор в Рим — отвърна му с презрение той, — но вече не си и нямаш ни най-малко основание да ми заповядваш каквото и да било. Занимавай се с перверзните си и остави магистратите на Путеоли сами да си оправят нещата!

Сула отвори уста, за да заповяда Граний да бъде удушен, но от гърлото му не излезе и звук; тялото му внезапно отмаля и му се зави свят. Той леко изпъшка, но с известни усилия се задържа на крака, обърна поглед към началника на охраната си и със сподавен глас нареди:

— Удушете тоя нещастник!

Но преди охраната да е помръднала, Сула отново отвори уста и изхрачи кръв. Той застана неподвижен и от гърдите му се разнесе смразяващо кръвта бълбукане като от вряща вода. Лицето му бе станало мъртвешки бледо. Нов пристъп го обхвана, Сула се сгърчи и изхвърли нова тъмночервена струя. След което падна на земята, охраната му се разтича с викове за помощ… или по-скоро на ужас, защото никой не понечи да помогне на болния; всички бяха убедени, че червеите са изяли вътрешностите му и всеки момент ще се покажат.

След минута-две дотичаха Луций Тукций и Метробий, както и пребледнялата като платно Валерия. Сула се гърчеше в мъчителна агония и храчеше кръв. Любовникът му го хвана нежно за главата, докато жена му трепереше и не знаеше как да помогне. Тукций даде нареждане и прислугата се разтърча да носи кърпи. Робите отказваха да гледат към господаря си, който продължаваше да се гърчи и да се дави в собствената си кръв. А Сула отчаяно се опитваше да каже нещо, вкопчвайки се в ръката на Метробий.

Съвсем забравен от околните, Квинт Граний изтича вън от къщата, пробяга цялата пътека до входа на вилата, яхна коня си и без да се обръща назад, препусна към родния си град.

Доста време мина, преди гърчовете да оставят Сула на мира. Той престана да храчи кръв и робите успяха да го вдигнат от пода. На всички им направи впечатление колко лек беше станал Сула. Без да ги е грижа за прислугата, хората от охраната му напуснаха вилата.

В плен на паниката и безпомощността, Сула се държеше за Метробий като корабокрушенец за спасителна дъска в морето. Очите му не се откъсваха от красивото мургаво лице, сякаш искаха с поглед да му предадат някакво отчаяно послание, останало неизречено. С периферното си зрение Сула зърна и Валерия, в чиито огромни сини очи сякаш четеше своя собствен ужас.

„Това ли е смъртта? — попита се Сула и знаеше, че отговорът е «да». — Но аз не искам да умирам по този начин! Искам всичко да свърши отведнъж, както приляга на един достоен римски патриций. Та аз бях некоронованият цар на Рим, носил съм венец от тревата край Нола. Аз бях най-великият човек между Океана и Инд. Нека смъртта ми бъде достойна! Нека не бъде този кошмар!“

Сула се сети за Юлила, която беше умряла в собствената си кръв. После се сети за Никополис, която с часове агонизираше след поемането на отровата. И за Клитумна, която беше свършила със скършен врат. И за Метел Нумидик с пламналото му лице, разкривено в опитите му да си поеме въздух. „Никога не съм си представял, че ще е толкова ужасно!“ Пред очите му се появи Далматика, зовяща името му в храма на Юнона Соспита. И синът му, слънцето на живота му, момчето на Юлила, което бе означавало повече от всеки друг за него… И синът му бе умрял като него — жаден за поне още една глътка въздух.

„Страх ме е. Толкова ме е страх! Никога не съм си представял, че ще ме е страх. Смъртта е неизбежна, никой не се е спасил от нея, ето всеки момент ще настъпи и аз никога повече няма да виждам, да чувам, да усещам и да мисля. Няма да съществувам. В това няма нищо мъчително, това е съдбата на спящия, на нищо незнаещия. Вечният сън. Аз, Луций Корнелий Сула, некоронованият цар на Рим, но носител на короната от Нола, ще престана да съществувам, освен в спомените на хората. Защото това е единственото безсмъртие — да останеш жив в мислите на живите. Почти бях довършил мемоарите си. Оставаше ми да напиша една съвсем малка глава. Достатъчно материал съм оставил на бъдещите историци, за да убия спомена за Гай Марий. Той не доживя да пише мемоари. Докато аз доживях. Затова аз печеля. Аз вече спечелих! И от всички мои победи тази над Гай Марий ми е най-скъпа.“

Около час продължи кръвоизливът, а също и страданията на Сула. Но най-накрая кръвотечението престана и той можеше по-спокойно да диша. Умиращият все още бе в съзнание, дори много по-ясно от повечето време през последните месеци. Сега пред него се открояваха лицата на Метробий, Валерия и Луций Тукций. Може би това бяха огледалата, чрез чиито изражения той най-добре можеше да забележи какво се е променило у него самия?

Най-сетне успя да проговори:

— Завещанието ми. Повикайте Лукул, той трябва да прочете завещанието след смъртта ми. Той е негов изпълнител и попечител на децата ми.

— Вече съм пратил хора да му съобщят, Луций Корнелий — увери го Метробий.

— Дали успях да ти дам достатъчно, Метробий?

— Винаги си ми давал предостатъчно, Луций Корнелий.

— Така и не разбрах какво е любов. Аврелия повтаряше, че съм знаел. Аз не съм толкова сигурен. Миналата нощ сънувах Юлила и сина си. Синът ми дойде при мен и ме помоли да отида при майка му. Трябваше да се досетя. Но не се сетих. Само се разплаках. Него, виж, го обичах. Повече, отколкото обичах себе си. Колко ми липсваше през тези години!

— Раната ще зарасне, Луций Корнелий.

— Като че ли най-добрата причина човек да иска смъртта.

— Искаш ли нещо друго?

— Само спокойствие… Искам да усетя, че целият съм изгорял.

— Ти вече изгоря.

— Тялото ми.

— Какво, тялото ти, Луций Корнелий?

— Корнелиите ни погребват. Но не и мен, Метробий. Писал съм го в завещанието си, но ти ще повториш пред Лукул, че така съм пожелал и преди смъртта си. Ако погребат тялото ми в земята, може някоя прашинка от пепелта на Гай Марий да се залепи за мен. Аз разпилях пепелта му. Не трябваше да го правя. Кой знае къде дебнат тези прашинки, кой знае къде ме чакат и до днес? Спомням си ги как се разхвърчаха над Анио, как се изсипаха над водата! Но духна вятър и част от пепелта се разсея. Затова не мога да съм сигурен. Трябва да бъда изгорен. Ще кажеш на Лукул, че лично съм настоявал, че тялото ми трябва да бъде изгорено, че пепелта ми трябва да бъде събрана в затворена кутия, която да бъде запечатана с восък в урна. Така Гай Марий няма да може да се докопа до останките ми. Ще бъда единственият Корнелий, който няма да бъде погребан.

— Ще бъде, както искаш, обещавам.

— Изгори ме, Метробий! Накарай Лукул да ме изгори!

— Ще сторя, както казваш, Луций Корнелий.

— Иска ми се да бях научил що е любов!

— Но, разбира се, че си научил! Любовта те накара да се откажеш от себе си, за да се посветиш на Рим.

— Това ли е любов? Не може да бъде. Твърде суха е тази любов, суха като пепелта ми. Единственият Корнелий, който ще бъде изгорен, а не погребан.

Скоро след този разговор Сула отново започна да повръща кръв. Тялото му бе изгубило жизнените си сили, съзнанието му тънеше във все по-непрогледен мрак. И колкото пъти се върнеше към реалността, Сула умоляваше Метробий да не позволи някоя прашинка от Гай Марий да се докосне до неговите останки, а след това питаше какво е любовта и защо той така и не я е познал.

Лукул пристигна навреме, за да го види как умира. Но Сула вече не можеше да говори, навярно дори не разбра, че верният му приятел е при него. Незабравимите му очи, които обикновено всяваха ужас, сега излъчваха примирение, безсилие и умора. Той едва дишаше и лекарят му трябваше да слага огледало пред устата му, за да се увери, че още не е умрял. Но изведнъж нещо се промени в погледа, зениците започнаха да се разширяват, светлите ириси се стопяваха и белотата им се изгуби в черните контури. Пред очите на всички присъстващи светлината в погледа на Сула угасна и черните му зеници останаха да се взират като в недоумение.

Луций Тукций се наведе и затвори очите му, Метробий сложи за всеки случай две монети върху тях, за да не отворят, а Лукул пъхна сребърния денарий в устата на покойника, за да има с какво да плати на лодкаря Харон.

— Умря след мъки — отбеляза Лукул, без да дава воля на мъката си.

Метробий заплака.

— Всичко, което постигна Луций Корнелий, е било с мъки. Не би могъл да умре безболезнено.

— Ще отнеса тялото му в Рим, където ще уредим държавно погребение.

— Той би се радвал. При условие, че бъде кремиран.

— Ще бъде кремиран.

Обезумял от мъка, Метробий тръгна да търси Валерия, която не бе намерила достатъчно сили да стои до самия край.

— Всичко свърши — съобщи й той.

— Аз го обичах — отвърна му тя тихо, сякаш се срамуваше. — Знам, че цял Рим говори как съм се омъжила заради парите и властта му, за да осигуря нови почести на фамилията си. Но той беше велик човек, а и винаги се е държал добре с мен. Аз го обичах, Метробий! Наистина го обичах!

— Вярвам ти.

Той седна до нея, хвана я за ръката и започна замислено да я гали.

— Какво ще правиш сега? — попита тя.

Метробий се сепна, погледна бялата й, изящна ръка — с дългите пръсти. Като че ли напомняше за ръцете на Сула. Е, след като и двамата са патриции…

— Ще замина.

— След погребението?

— Не, не мога да присъствам там. Представяш ли си как ще ме посрещне Лукул, ако се наредя сред опечалените?

— Но Лукул знае какво си представлявал за Луций Корнелий!

— Това ще бъде държавно погребение, Валерия. То трябва да мине тържествено, без нередности. Какво ще търси един гръцки актьор в тази среда? — Метробий вдигна рамене. Стига толкова злост. — В интерес на истината не мисля, е самият Луций Корнелий би желал да ме види сред опечалените. Колкото до Лукул, той е високопоставен аристократ. Това, което се случваше в Мизен през последните месеци, му позволи да задоволи някои от не дотам аристократичните си страсти към малките момиченца. — Болка се изписа на мургавото му лице. — Сула беше порочен, но поне не прекаляваше с пороците! Позволяваше всичко на Лукул, но сам никога не би сторил такова нещо!

— И къде ще отидеш?

— В Киренайка. Позлатеният заден двор на света.

— Кога тръгваш?

— Още тази вечер. Веднага щом Лукул замине за Рим тялото на Сула и къщата се успокои.

— Как ще стигнеш до Киренайка?

— През Путеоли. Сега е пролет. Ще има кораби за Африка, за Хадрумет. Оттам ще си наема транспорт.

— Можеш ли да си го позволиш?

— О, да, Сула не ме е споменал в завещанието си, но ми е давал много. Той беше странен човек в това отношение. Изключително стиснат, но не и с хората, които обичаше. Най-тъжното е точно това: че дори пред смъртта той продължаваше да се съмнява в способността си да обича. — Метробий вдигна поглед към лицето й и мрачният му поглед издаде, че го налягат по-тревожни мисли. — Ами ти, Валерия? Ти какво ще правиш?

— Ще се прибера в Рим. Щом погребението свърши, ще се завърна в къщата на брат си.

— Това — възрази й Метробий — може да се окаже лоша идея. Имам по-добро предложение.

Тя го изгледа с дълбоко недоумение.

— Какво?

— Ела с мен в Киренайка. Ще родиш детето и ще ме обявиш за баща. Който и да е истинският баща, за мене е без значение. Просто ми мина през ума, че Лукул също беше онази вечер, при това знае не по-зле от мен, че Сула не може да е бащата. Мисля, че в Рим те чакат големи беди, Валерия. Лукул ще те издаде. Така ще те дискредитира, а на него това му е нужно. От всички, които бяха тук през последните месеци, само ти си от висшето общество, следователно само ти ще можеш да свидетелстваш за неговите извратени вкусове.

— Богове!

— Трябва да дойдеш с мен.

— Но няма да ме пуснат!

— Няма и да научат. Ще съобщя на Лукул, че се чувстваш много зле и няма да можеш да пътуваш с траурния кортеж. Ще обещая, че ще те пратя преди самото погребение. Лукул в момента е твърде зает и няма да се сети отсега да мисли за собственото си деликатно положение. Затова ако ще бягаш, сега му е времето.

— Прав си. Той наистина ще ме издаде.

— Може дори да нареди да те убият.

— О, не!

— Ела с мен, Валерия. Щом Лукул тръгне за Рим, двамата с теб също си тръгваме. Никой няма да ни види. Никой дори няма да разбере какво точно се е случило с теб. — Той горчиво се усмихна. — В крайна сметка аз бях момчето на Сула, а ти, Валерия Месала, негова законна съпруга. Стоиш много над мен!

Но тя изобщо не смяташе, че стои над когото и да било. Още преди месеци се беше влюбила в Метробий, макар да разбираше, че той е неспособен да откликне на любовта й. Затова нямаше да му откаже.

— Ще дойда.

— Добре! Засега не мърдай оттук. Лукул изобщо не бива да те вижда. Събери малко багаж, но не повече, отколкото може да носи едно муле. Вземи само тъмни, най-обикновени дрехи и всички горни дрехи да бъдат с качулки. Трябва да приличаш на моята жена, не на вдовицата на Луций Корнелий Сула.

Той излезе от стаята. Валерия Месала остана сама да гадае какво крие бъдещето, което само за няколко минути се оказа съвсем различно от това, което цял живот беше предполагала. Валерия никога не си беше давала сметка каква опасност представлява за Лукул и знаеше, че има за какво да благодари на актьора. Да замине с него означаваше сама да се подложи на терзания, докато го гледа как се люби с други мъже, вместо да се люби с нея; но той щеше да приеме детето за свое и тя щеше да има семейство; а може би с времето съвместният живот щеше да накара любимия й и да обърне внимание на съпругата си. Да, това беше по-добро решение, отколкото никога повече да не го види! По-добро и от смъртта. Без да знае защо, тя винаги беше изпитвала страх от ледения и надменен Лукул. Сега разбираше истинската причина.

Стана от стола и започна да рови из множеството сандъци да намери някоя по-скромна роба. Пари нямаше, затова пък притежаваше скъпи бижута. Изглежда, Метробий имаше достатъчно пари, затова щеше да гледа на нейните бижута просто като на зестра.

Киренайка! Позлатеният заден двор на света. Звучеше прекрасно.

 

 

В сравнение с погребението на Сула някогашният му триумф изглеждаше скромен. Двеста и десет носилки се огъваха под огромните количества балсами и аромати, които жените на Рим доброволно бяха дарили за погребението на някогашния си любимец. И понеже тялото на покойника до такава степен се беше сгърчило и свило заради загубата на кръв, че не можеше да бъде изложено на показ няколко скулптори се бяха заели да изваят статуя на диктатора от канела и тамян. Статуята изобразяваше Сула легнал на собствения си ковчег, предшестван от един ликтор, и той направен от благоухания и подправки. Бяха построени множество сцени, на които се изобразяваха всички паметни деяния на Сула, като се изключат тайните му занимания през първите трийсет и три години от живота му. На една от платформите се представяха забележителните мигове след битката при Нола, когато непознат центурион връчваше венеца от трева на покойника; на друга Сула се беше надвесил над треперещия от страх Митридат, който подписваше договора от Дардан; на останалите диктаторът печелеше сражения, пишеше закони, залавяше Югурта, екзекутираше марианците на Карбон пред Колинската порта. Специална волска кола беше натоварена с повече от две хиляди златни венци, които му бяха връчвали градове и племена, царе и господари от цял свят. Предшествениците на покойника, облечени в черно, се возеха на черни колесници с позлатени ръбове, докато пухкавите близначета — петгодишните Фауст и Фауста — вървяха сред опечалените.

Денят беше горещ и задушен, очакваше се да завали. Но най-голямото траурно шествие, което Рим познаваше, все пак се състоя. Оплакваните тръгнаха от дома на Сула, който гледаше към Големия цирк, проправиха си път надолу през Велабрума до Форум Романум, където Лукул — известен с красноречието си — прочете траурно слово от рострата. До оратора стоеше чудесно замисленият ковчег: отгоре ухиленият лъхащ на тамян и канела Сула с фалшивия ликтор — отдолу — обезобразеното тяло на покойника. За втори път през последните три години цял Рим се събираше, за да плаче за родителите на двете близначета, затова тълпата избухна в гръмки аплодисменти, когато Лукул обяви, че ще бъде попечител на сирачетата и те от нищо няма да се лишат. Хората с насълзени очи наблюдаваха двете дечица. Може би сълзите скриха от всички факта, че близнаците изобщо не приличат на великия си баща, а са копия на представителния, но не дотам забележителен Квинт Цецилий Метел Нумидик — чичо на покойната им майка. Когото баща им бе наричал Прасето… И когото беше убил просто ей така, от яд, че Аврелия е отблъснала любовта му.

Като че ли някаква магия се беше спуснала над града, та дъждът все така отказваше да рукне от натежалите облаци. Шествието пое нагоре по Клив Аргентарий пред Фонтиналската порта, зад която се издигаше огромното крайградско имение — собственост допреди години на Гай Марий, — и излезе на Марсово поле. Гробницата на Сула вече чакаше. Издигаше се встрани от Вия Лата, недалеч от празното пространство, където се събираха центуриатните комиции. В деветия час на деня ковчегът бе поставен на голямата клада. Между треските и гредите беше изсипано съдържанието на двеста и десетте носилки с подправки, благоухания и помади. Сула никога приживе не бе ухаел толкова прекрасно, колкото сега, когато изгаряше пред очите на своите съграждани.

В същия миг, в който запалените главни на робите подпалиха основите на кладата, се надигна силен вятър. Грамадата от дърва се срути и от разпаления огън се разхвърчаха искри. Оплаквачите закриха лица и отстъпиха назад. И тогава, когато огънят погълна всичко, дъждът най-сетне се изля над полето. Порой като из ведро бързо изгаси въглените, така че гробарите успяха да съберат пепелта на Сула. Тя беше изсипана в изящна алабастрова урна с орнаменти от злато и скъпоценни камъни; Лукул пренебрегна молбата на покойника най-напред да прибере всичко в херметически затворена кутия. Дъждът продължаваше да се лее над главите им и нямаше опасност каквато и да е прашинка да се докосне до останките на диктатора.

Урната беше положена във вътрешността на голямата гробница от разноцветен мрамор, построена за четири дни.

Постройката беше кръгла и покривът й се носеше от издължени колони с капител в коринтски стил — едно от нововъведенията, които самият Сула беше донесъл със завръщането си от Гърция и които се бяха превърнали в мода. На голяма плоча, обърната към пътя, стоеше изписано името му, заедно с всичките заемани от него длъжности и подробен отчет на великите му деяния. Под всичко това стоеше съвсем кратък епитаф, който Сула сам си беше измислил приживе:

„НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ — НАЙ-ЗЪЛ ВРАГ“

— Е, радвам се, че всичко най-сетне свърши — каза Лукул на брат си, докато двамата се прибираха насред бурята у дома. Бяха измокрени до кости и трепереха от студ.

Лукул започваше да се тревожи: Валерия Месала така и не се беше върнала в Рим. Брат й Руф, братовчедите й Месала Нигер и Метел Непот, както и пралеля й, бившата весталка Метела Балеарика, най-настойчиво го разпитваха какво се е случило. Той трябваше да ги уверява, че е пратил човек да я доведе от Мизен, но изтощеният пратеник му е съобщил, че вдовицата на Сула е изчезнала.

Мина почти месец, преди Лукул да прекрати издирването. Но последната жена на Сула сякаш беше потънала вдън земя, а също и скъпоценностите й.

— Била е обрана и заклана — заключи Варон Лукул. Брат му (който имаше тайни дори от него, нищо че го обожаваше) не отговори. Късметът на Сула, мислеше си той, може би се беше предал на него, верния му помощник. Защото още в деня преди погребението на диктатора Лукул си даде сметка колко опасна би се оказала Валерия Месала за него. Тя знаеше твърде много неща, докато той почти не я познаваше. Щеше да се наложи да я убие. Каква беше тази щастлива случайност, която подтикна друга ръка да го стори вместо него! Фортуна закриляше и него.

Изчезването на актьора Метробий не засягаше Лукул. Рим си имаше достатъчно актьори, които да заемат мястото на изчезналия грък, добре бе дори, че така се отваряше път за други. Това, което мъчеше Лукул, бе, че сексуалните развлечения с малки момиченца трябваше да бъдат забравени. Ех, колко щеше да му липсва Мизен!