Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (12)

От януари 81 г. пр.Хр. до секстил (август) 80 г.пр.Хр.

 

 

Не бяха изминали и два месеца и Сула реши, че римското население се е приспособило към действието на проскрибциите. Масовите убийства, които поръчваше, донякъде се различаваха от грозното клане, което Марий беше започнал по време на краткия си седми консулски мандат; тъй като улиците на Рим не се миеха от толкова много кръв, пък и на Форум Романум никой не се спъваше в човешки тела. Труповете на проскрибираните (на които законите забраняваха достойно погребение и траурна церемония) бяха влачени с месарски куки до бреговете на Тибър, където бяха и хвърляни. На Форума се събираха само отрязаните глави на убитите — около градската чешма, известна като Сервилиев извор.

По времето, когато с хазната се разпореждаше Хризогон, държавата натрупа доста състояние за сметка на убитите, затова Сула прокара нови закони: вдовицата на осъден на смърт нямаше право да се омъжва за друг, а по време на траурни церемонии изрично се забраняваше да се излагат на показ восъчните маски на Гай Марий, на сина му, както и на Цина и неговите славни предшественици. Това се отнасяше за маските на всички проскрибирани.

Къщата на Гай Марий бе продадена на търг. Купи я Секст Перквициен, внук на прочутия богаташ, който бе превърнал семейството си в една от опорите на конническото съсловие. Всъщност Перквициен и Марий бяха живели врата до врата. Богаташът смяташе да използва огромното жилище на съседа си за хранилище на огромната си колекция от произведения на изкуството. Така къщата на Марий се запази като нещо отделно и самостоятелно.

В началото провежданите от Хризогон публични търгове бяха спечелени от заможни римляни, които предлагаха добри пари. Но лека-полека търсенето намаляваше и от десетия търг нататък цените драстично паднаха. Едва тогава в наддаването се включи Марк Крас. Действията му изглеждаха необичайни в очите на гражданите; вместо да се полакоми за най-ценните имоти, той предпочете далеч по-скромните и непривлекателните; затова пък ги получи срещу символични суми. Луций Сергии Катилина предприе различна тактика. Той се зае най-напред да информира Хризогон за съществуващи и несъществуващи заговори и така успя да включи в списъка на проскрибираните родния си брат Квинт, а след него — и зет си Цецилий. Брат му се оттегли в изгнание, но Цецилий бе убит, затова Катилина се обърна към диктатора Сула с молба за нов закон: според съществуващите той не получаваше нищо, защото и двамата му роднини имаха мъжки наследници и неговото име не се споменаваше в завещанията им. Сула откликна на молбата му и Катилина забогатя достатъчно, без да му се налага да участва в търговете.

Когато Сула реши да отпразнува своя триумф, януари можеше да се нарече студен и в прекия, и в преносния смисъл. Обикновените граждани излязоха по улиците, за да го почетат, но от конническото съсловие предпочетоха да си останат вкъщи; навярно си правеха сметката, че ако диктаторът и Хризогон ги забележат при церемонията, може да се сетят да добавят и тях в списъците. Сула показа пред римския народ плячката, която беше отнел от цар Митридат, надявайки се да избегне въпроса, дали подписването на мирния договор не е било прибързано. Като се имаха предвид несметните богатства на Митридат, изложеното беше жалко.

На другия ден Сула организира нещо като изложба — във всеки случай не можеше да се говори за триумфално шествие. На нея бяха показани ценностите, събрани от войските на младия Марий и Карбон. Той предвидливо обясни на гражданите, че всички вещи ще бъдат върнати обратно по храмовете, от които са били иззети. В този ден завърналите се от изгнание врагове на предишния режим — Апий Клавдий Пулхер, Метел Пий, Варон Лукул, Марк Крас и други като тях — нямаха правото да се облекат като сенатори, понеже още не бяха възстановили гражданството си. Сула поне им спести унижението да плащат така наречената „такса на свободата“, която даваха за хазната освободените роби.

 

 

Да се укроти Помпей се оказа по-трудна задача от усмиряването на победения Рим. Така поне стана ясно в деня преди триумфа на Сула. Помпей бе пренебрегнал нарежданията на диктатора и бе отплавал заедно с цялата си армия от Африка за Италия. Беше изпратил писмо от Тарент, в което обясняваше, че армията не му позволила да напусне Африка, преди да е натоварил и последния легионер на корабите. Според думите му той просто бил принуден да отстъпи пред ентусиазма на своите войници (без да обясни как така е събрал предварително кораби за шест легиона пехотинци, вместо за един и две хиляди души конница). В края на писмото си Помпей пак настояваше да ознаменува триумф в своя чест.

Диктаторът побърза да прати куриер в Тарент, който носеше повторен отказ. Същият куриер донесе в Рим извиненията на Помпей за осъдителното поведение на войската му, която не искала да му се подчини. Войниците настоявали любимият им пълководец да получи своя заслужен триумф! Ако диктаторът упорствал, Помпей искрено се страхувал да не би войниците му да поемат нещата в свои ръце и да тръгнат срещу Рим. Той самият щял, разбира се, да стори всичко по силите си, за да ги възпре.

Сула прати втори куриер по Апиевия път, водещ към Рим. Писмото носеше трети отказ: „НИКАКЪВ ТРИУМФ“. Оказа се, че е отишъл твърде далеч според вижданията на войската. Шест легиона и две хиляди души конница потеглиха към Рим. Щом Сула и Сенатът научиха за намеренията на Помпей и войниците му, които бяха достигнали Капуа, те се настроиха още повече срещу младия пълководец. Наближаваше краят на февруари, виеха виелици, а Марсово поле се изпълваше с нови войски, които чакаха да минат по улиците на Рим: двата легиона на Луций Лициний Мурена, бившия управител на Римска Азия и Киликия, както и двата легиона на Гай Валерий Глак, бившия управител на Трансалпийска Галия. И двамата чакаха да проведат своя триумф.

Скоро след поредния куриер, който препускаше на юг към Капуа (за да заповяда на Помпей веднага да спре и да го предупреди за четирите легиона, които го чакаха край Рим), сам Сула напусна столицата и се насочи в същата посока. Придружаваха го двамата консули — Декула и Долабела, върховният понтифекс Метел, началникът на конницата Флак Принцепс Сенатус и подобаваща дружина ликтори; не бяха сметнали за нужно да водят войска със себе си.

Писмото на Сула свари Помпей, преди да е напуснал Капуа. Вестта за четирите легиона, които случайно се подвизавали по това време на Марсово поле, го беше отрезвила и той не смееше да мръдне. Младежът не бе имал намерение да воюва срещу диктатора. Походът беше само блъф, който да му осигури отказвания триумф. Вестта, че диктаторът смята да го пресрещне с четири легиона, при това все стари войници, уплаши Помпей.

Затова, когато му съобщиха, че самият Сула му идва на крака, при това без армия зад гърба си, Помпей се спусна да го посрещне. Обстоятелствата, при които се срещнаха, напомняха на тези около запознанството им преди няколко години. Сула пак беше яхнал муле, но сега не беше пиян. Беше облечен в сенаторска тога и го придружаваха двадесет и четирима ликтори, които мръзнеха от студ в тънките си моравочервени туники. Измежду дървените летви на фасциите заплашително стърчаха брадви. Зад диктатора маршируваха още тридесет ликтори — дванайсет на разположение на Декула, още толкова — на Долабела и шестима — на началника на конницата, който се ползваше с преторски почести. Всичко беше доста по-внушително, отколкото на бреговете на Калор, и повече отговаряше на юношеските мечти на Помпей.

Но, от друга страна, самият Помпей също се бе издигнал през последните двайсет и два месеца; беше ръководил военна кампания заедно с Метел Пий и Крас, после още една в Клузий заедно със Сула и Крас и трета, този път напълно самостоятелно, в отвъдморските провинции. Затова и си беше позволил да си сложи златна броня, лъснала не по-малко от украсата на „държавния“ му кон. Делегацията на диктатора идваше пеша; затова Помпей на свой ред слезе на земята.

Сула носеше венец от трева на главата си, доста груб намек, че младежът още не се е сдобил с подобен — всъщност още не си беше извоювал венец изобщо! Диктаторът държеше да напомни кой е. Помпей веднага усети това в поведението му. Ликторите се построиха в две колони и се дръпнаха в края на пътя, за да не пречат на обруления от слънцето младеж със златната броня да се срещне с водача им. Самият Сула стоеше на едно място, на няколко крачки пред останалите.

— Аве, Помпей Велики! — Сула вдигна дясната си ръка за поздрав.

— Аве, диктаторе! — отвърна му опиянен от радост той. Сула го беше нарекъл с третото му име, при това в присъствието на такава официална публика. Излизаше, че вече официално може да се нарича Велики!

Двамата се целунаха по устата, след което, предшествани от ликторите, се запътиха към лагера на Помпей. Останалите ги последваха.

— Ти си склонен да приемеш, че съм „велик“! — въодушевяваше се младежът.

— Прякорът ти се наложи — оправда се Сула. — Също както и „малкият касапин“.

— Армията ми е решила веднъж завинаги, че ще триумфирам, Луций Корнелий.

— Армията ти няма абсолютно никакви правомощия да взема подобни решения, Гней Помпей Велики.

— Какво мога да направя? Та те дори не желаят да ме слушат!

— Глупости! — сряза го диктаторът. — Надявам се, Велики, даваш си сметка, че в писмата си ти изрично признаваш пред мен и пред Сената, че си абсолютно неспособен да командваш армията си.

Помпей целият се изчерви и присви устни.

— Не е честно да говориш така!

— Защо? Ти самият го признаваш в поне три от писмата си.

— Ама ти се правиш, че не разбираш! — възрази му младежът. — Те действат така само от любов към, мен!

— От любов или омраза, неподчинението си е все неподчинение. Ако това бяха мои войници, отдавна да съм наказал някого със смърт.

— Дори да е неподчинение, никому не е донесло вреда.

— Няма неподчинение, което да не носи вреда, и ти много добре го знаеш. Дръзнал си да заплашваш законно избрания римски диктатор.

— Това не е поход срещу Рим, Луций Корнелий, това е просто поход към Рим. Има разлика! Войниците просто искат да се уверят, че ще получа каквото заслужавам.

— Какво заслужаваш, Велики, определям аз, римският диктатор. Ти си на двадесет и четири години. Още не си влязъл в Сената. Съгласих се да те наричам с новоизмисленото ти име, „Магн“, което някой ден може да прерасне в „Максим“, но може и да се смали на „Парв“, „Минут“ или дори „Пузил“^[1].

Помпей се спря насред пътя и се обърна към Сула; останалата част от делегацията уж случайно не се усети навреме и незабележимо се доближи до двамата.

— Искам триумф! — изтърси гневно Помпей и тропна с крак.

— А аз ти казвам, че няма да го получиш! — заяви му Сула. Широкото лице на младежа стана червено като цвекло, тънките му устни разкриха малките му бели зъбки.

— Добре ще е да запомниш, диктатор Луций Корнелий Сула, че хората почитат изгряващото, а не залязващото слънце!

Сула изведнъж избухна в гръмък смях.

— О, това беше добро! — задъхваше се той. — Ще го имаш своя триумф! — И накрая, разтърсен от нов прилив на смях, допълни: — И не ме гледай като истукан, маймуно! Помогни ми да си наместя тогата!

 

 

— Ти си пълен глупак, Велики — заяви Метел Пий на Помпей, когато двамата останаха насаме.

— Защо? Мисля, че постъпих доста умно — отвърна той.

Прасчо Младши отдавна беше навършил годините за консул и макар още да не се бе добрал до високата длъжност, възрастта му личеше: чупливата му кестенява коса се бе прошарила, край кафявите му очи се бяха появили бръчки.

— Всичко друго, но не и умно — подхвърли Метел и със задоволство забеляза недоумението в красивите сини очи на събеседника си. — Познавам нашия началник много по-отдавна от теб, имал съм случай да се уверя, че е не само по-велик от нас двамата, взети заедно, но е и много по-интелигентен. Той има слабости, но те не засягат способността му да разсъждава и действа.

Помпей шумно изсумтя.

— О, Пий, нищо не разбирам! Слабости? За какви слабости у Сула изобщо говориш?

— Имам предвид вкуса му към ироничното, разбира се. Изразът ми з-звучи по-точен, отколкото „ч-чувство за хумор“. — Прасчо млъкна, докато овладее заекването си. — Спомни си, че ме посочи за върховен понтифекс, при условие че заеквам. На него му е просто невъзможно да устои на подобни „шеги“.

Помпей си придаде отегчен вид.

— Нямам никаква представа накъде биеш, Пий, още по-малко виждам връзка с моя случай.

— Велики, Велики! Ами той се подиграваше с теб още от самото начало на тази история! Ето каква е връзката. Той винаги е смятал, че заслужаваш триумф, какво го вълнува на колко си години и дали си само конник или сенатор? Ти си герой — пълководец, а такива той е склонен да издигне до невероятни висоти! Но на Сула му се искаше да разбере ти до каква степен държиш на триумфа си, искаше да се увери на какво си способен, за да го получиш. Не трябваше да се хващаш на уловката му. Сега той има доста по-ясна представа за теб, знае на какво си способен. Разбра, че храбростта ти е почти колкото самочувствието ти, да не говорим за амбициите ти. Същевременно Сула се успокои, че няма да си му конкуренция.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да съм му конкуренция?

— Точно каквото ти си мислиш.

— Но аз бяха тръгнал срещу Рим!

— Глупости! — усмихна се Прасчо. — Ти беше тръгнал към Рим, нали така сам каза… А аз ти повярвах. И което е по-важно, Сула също ти повярва.

Помпей изгледа събеседника си с нескрито недоумение. Не знаеше какво трябва да отговори.

— Важното е, че си получих триумфа.

— Да, получи го. Но той ще те накара да заплатиш за това цена, каквато щеше да ти бъде спестена, ако се бе държал както подобава.

— Цена ли? Каква цена? — Помпей поклати глава. Приличаше на някой голям приказен звяр, който не иска да повярва, че другите му се присмиват. — Пий, омръзна ми да ми говориш с гатанки и недомлъвки.

— Ще видиш сам — отговори му Прасчо, все тъй загадъчно.

 

 

И Помпей има случай да се увери, при това в самия ден на триумфа си. Метел му беше подсказал какво ще се случи, но заслепен от гордост, той не бе разбрал намеците. Датата за триумфа му беше насрочена за дванайсетото число от март. На шестия ден от месеца Гай Флак, бившият управител на Галия, мина по улиците на Рим в прослава на победите си над галските племена; на деветия ден триумфира Мурена, бившият губернатор на Азия, заради успехите си в Кападокия и Понт. Затова докато дойде ред и на Помпей да ознаменува победите си над Карбон, римските граждани вече бяха пренаситени от празнични шествия. Малцина любопитни наизлязоха и този ден по улиците, но тълпи така и не се насъбраха. След двудневните зрелища, които организира самият Сула, Флак вече не представляваше голям интерес, Мурена — още по-малко; триумфът на Помпей просто беше отминат с безразличие. Името му не говореше нищо, никой не знаеше, че е млад и красив, а и да знаеше, едва ли би се впечатлил от ранните му успехи.

И все пак Помпей нямаше причини да се тревожи, докато поемаше по древния маршрут, започващ от така наречената Вила Публика. Клюката бързо щеше да се разпространи и когато народът научеше какъв е конкретният повод за триумфа, всички щяха да наизлязат, за да го поздравят. Докато завие от Големия цирк по Вия Триумфалис, цял Рим щеше да се появи, за да го види. Шествието на Помпей следваше класическия сценарий: отпред вървяха действащите магистрати и сенаторите, следваха ги музиканти и танцьори, после идваха колите с плячката и подвижните платформи, на които се разиграваха паметните събития, заради които Помпей биваше удостоен с високата чест, след тях се нареждаха жреците и жертвените животни — все мъжки и бели, — докато отзад се движеше самият пълководец начело на победоносната си армия.

Дори облеклото на младежа беше според случая — червена тога, богато обшита със злато, лавров венец на главата му, бродирана туника с дебела пурпурна ивица… Едва когато гримьорите понечиха да боядисат лицето му в червено, както изискваше традицията, той отказа. Държеше Рим да се увери с очите си колко е млад и красив; искаше да знаят всички, че има свое собствено лице, с което се гордее; искаше зрителите да го свържат с Александър Македонски. А с боядисано лице щеше да мине за един от многото, никой нямаше да се досети, че е само на двайсет и четири години.

Но не толкова липсата на грим правеше Помпей различен от другите триумфиращи пълководци; впечатление правеха животните, които бе сложил да теглят античната му колесница. Вместо класическите бели коне бе предпочел четири огромни африкански слона, които лично беше хванал в Нумидия. Четирима дресьори бяха работили, за да укротят дивите зверове и да ги научат да теглят колесница. Подвигът на дресьорите беше по-голям от този на ловеца. Помпей си получи своите четири опитомени слона, докато кочияшът до него само се правеше, че командва могъщите зверове: той просто държеше златните юзди, които висяха от устите на пищно украсените животни. В действителност слоновете слушаха своите дресьори. Само като се чуеше за невероятните създания, които се разхождаха по улиците на Рим, и любопитните римляни щяха да притичат да ги видят с очите си. Не беше ли невероятна гледка: новият Александър с колесница, теглена от животни, каквито в Рим почитаха едва ли не за свещени. Истински слонове! Огромни слонове с уши като корабни платна и огромни бивни.

Маршрутът на парада тръгваше от Вила Публика на Марсово поле, следваше витата алея, покрай която се издигаха вили и жилищни сгради, за да заобиколи Капитолия и старата Сервиева стена, която го беше бранила в миналото. От западния край на хълма шествието минаваше през Порта Триумфалис и се озоваваше в самия град. След като триумфът на Помпей бе третият поред през последните седем дни, повечето сенатори бяха махнали с ръка и само малцина бяха благоволили да застанат начело на колоната; при това бързаха да свършат с досадното задължение. Музикантите, танцьорите, колите с плячката, жреците, жертвените животни, военнопленниците, всички следваха примера им и буквално препускаха по улиците на града. Само слоновете не се отказваха от своята величествена, бавна крачка и скоро виновникът за триумфа изостана далеч след шествието си.

Най-накрая колесницата му се довлече до Триумфалната порта и спря. Армията, въоръжена единствено с тояги, опасани с лаври, на свой ред се спря зад предводителя си. Триумфалната колесница беше скована още в етруски времена и понеже е била предвидена за церемонии, а не за сражение, беше доста по-ниска от класическите бойни колесници, каквито използваха например галите. Ето защо Помпей не можеше да види каква е причината за спирането. Той прати кочияша да види какво става.

Човекът се върна ужасен.

— Триумфаторе, слоновете не могат да се проврат през портата!

— Глупости!

— Истина говоря, триумфаторе, така е! Слоновете са много едри и не могат да минат.

Помпей позабрави за славата и достолепието и скочи от колесницата да види с очите си какво се е случило. Водачите на предните два слона безпомощно се суетяха и посрещнаха своя началник едва ли не с радост.

— Входът е много нисък.

Триумфалната порта — единствената, през която имаха право да минат военните паради, — бе предвидена да побере редица от осем души едновременно; дори колесница, теглена от четири коня, или широка платформа. Но се оказа твърде ниска, за да може едър слон да се провре под свода й.

— Добре — каза Помпей, без да се отчайва. — Проврете ги един по един през портата. Ще се наложи просто да се наведат.

— Но те не са дресирани за това! — изпадна в паника един от водачите.

— Това не ме интересува! — тросна му се младежът. — Просто правете каквото ви казвам!

Но още първият слон отказа да си наведе главата.

— Дръпнете го за хобота и го накарайте! — заповяда Помпей.

Но колкото и да го дърпаха, той не пожела да се наведе; напротив, ядоса се на хората край себе си. Безпокойството му се предаде и на другите три слона, два, от които все още бяха впрегнати в колесницата. Те започнаха инстинктивно да отстъпват, при което колесницата заплашително се надвеси над облечените в лъвски кожи знаменосци.

Докато дресьорите продължаваха да се борят със слона, Помпей ги гледаше отстрани и не пестеше войнишките си псувни по техен адрес. На нещастниците им се искаше да потънат вдън земя от страх и от срам. Но нищо не помогна: слоновете не пожелаха да сътрудничат на някакви си човеци.

Мина повече от час, преди Варон на свой ред да се върне, за да разбере какво се е случило с колесницата — като римски сенатор той беше вървял начело на шествието.

Като видя какво се е случило, той едва се сдържа да не се изсмее.

— Прати Скапций и хората му до Стабула да доведат конете — предложи Варон. — Хайде, Велики, забрави тези ходещи кули! Шествието вече е излязло на Форума, а никой дори не е разбрал, че теб те няма. Сула чака пред храма на Кастор и се нервира. Организаторите на пиршеството са притеснени.

Вместо да му отговори, Помпей избухна в сълзи и с пищните си одежди седна на калните павета край пътя. Така че Варон пое нещата в свои ръце, прати хора да докарат триумфалните коне от държавната конюшня и се зае с разпрягането на размирните слонове. Обстановката допълнително се нажежи с пристигането на няколко градинари, въоръжени с кофи и лопати, за да се сдобият с най-полезната естествена тор на света. Без да се плашат от величествените зверове, те невъзмутимо се запровираха между краката им. Само от съжаление към приятеля си и от желание да свърши по-бързо цялата работа, Варон не си позволи дори да се усмихне. С цената на големи усилия и немалко ругатни успя да изведе слонове и водачи встрани от пътя — към Форум Холиторий; едва ли някой би ги пуснал обратно към Марсово поле, където чакаха шест легиона строени войници.

Междувременно колоната наистина се беше спряла на Форум Романум пред внушителната йонийска фасада на храма на Кастор и Полукс. На площадката пред светилището седеше не друг, а самият диктатор Сула, заедно с началника на конницата, двамата консули и неколцина приятели и роднини. Традицията повеляваше в шествието на триумфатора да не вземат участие хора, заемащи по-висши длъжности от неговата; същото важеше и за пиршеството. Излизаше, че най-важните римски управници напразно чакат насред площада, при това без надежда дори да се нахранят след това.

Всички присъстващи бяха загубили търпение. Освен това духаше студен северен вятър. Най-накрая се появи Варон, който изкачи стъпалата към площадката и се наведе да прошепне нещо в ухото на Сула. Внезапният смях изненада всички останали; Сула доста се смя, после стана от стола, пристъпи към ръба на площадката и извика към тълпата:

— Почакайте още малко! Нашият триумфатор идва! Бил решил да внесе малки нововъведения и вместо коне впрегнал в колесницата си истински слонове! Да, ама слоновете не могли да минат през Триумфалната порта, затова трябвало да прати за коне! Ех, защо не бях там да го видя с очите си!

Зяпачите посрещнаха думите му със смях, но само онези, които лично познаваха Помпей — Метел Пий, Варон Лукул или Марк Крас, — си даваха сметка колко жестока е шегата.

— Знаете ли, не е мъдро да се предизвиква Сула — говореше Метел Пий на хората край себе си. — Много пъти съм се уверявал, че той има някаква мистична способност да привлича Фортуна на своя страна. Дори не му трябва сам да се потруди, за да унизи другия. Богинята ще свърши всичко вместо него.

— Това, което не мога да разбера — навъси се Варон Лукул, — е как Помпей не се е сетил да премери височината на портата предварително. Та като военачалник той е изключително предвидлив.

— До мига, в който младежките мечти не го заслепят — изрече задъханият Варон; беше тичал от Триумфалната порта и до храма на Кастор. — До такава степен се беше вкопчил в проклетата си идея за слоновете, че не му остана време да се замисли за възможните неприятности. Горкият Помпей, той направо е съсипан!

— И на мен ми става по-скоро жалко за него — обади се Крас.

— И на мен, нищо, че му доказах, че не е прав — отбеляза Метел Пий. — Как го понесе? — обърна се той към Варон.

— Докато пристигне на Форума, ще се оправи.

И наистина, Помпей доведе втората половина от шествието с подобаваща тържественост. Разбира се, даваше си сметка, че след двучасовото закъснение съгражданите му са загубили интерес. Малцина бяха благоволили да го поздравят по улиците.

Едва при влизането си в храма на Юпитер Статор, където трябваше да се състои пиршеството, Помпей си даде сметка колко смешен се е сторил инцидентът със слоновете в очите на римските големци. Терзанията му бяха започнали още по улиците на Рим, когато минаваше покрай колоната със статуята на Сципион Африкански. В краката на великия пълководец се бяха скупчили неколцина граждани, които шумно се смееха. Щом Помпей се приближи, те се отдръпнаха, за да може той да прочете надписа на постамента:

По въпроса за слона,

ако питате Сципиона,

ще ви каже, че е мъдър за двама.

На Касапина детето

обаче знае, че слонето

е една голяма драма.

Вътре в храма на Юпитер положението беше още по-сложно. Някои от гостите се задоволяваха с това да подчертаят с известна ирония прякора му „Велики“. Някои обаче уж неволно го произнасяха вместо „Магн“ „Маг“ — както се наричаха персийските влъхви — или „Ман“ (ръка), намеквайки, че или Помпей е целувал ръка на Сула, за да се издигне, или че е на една ръка разстояние от своя господар. Малцина се отнесоха с необходимата почит към триумфатора. Помпей разчиташе и на своите приятели и роднини, които обаче наляха масло в огъня, като се наежиха срещу присмехулниците и дори изявиха желание да се бият. Най-накрая, важни личности като Катул и Хортензий просто не благоволиха да присъстват.

Все пак се случи и нещо хубаво: Помпей неочаквано си намери приятел, не друг, а отдавна забравения племенник на диктатора, Публий Корнелий Сула. Той му бе представен от Катилина.

— Никога не съм знаел, че Сула има племенник! — призна си Помпей.

— Ами и той не е знаел доскоро — подхвърли весело Публий Сула. — А което е най-странното, самият аз нямах представа.

Катилина прихна да се смее.

— И все пак е истина — каза той на Помпей, който гледаше доста объркано новия си познат.

— Я обяснете по-подробно — подкани ги той, доволен, че поне в този случай не се смеят на него.

— Цял живот съм си мислил, че съм син на Секст Перквициен — започна Публий Сула. — И цял живот съм бил съсед на Гай Марий! Когато дядо ми умря и баща ми наследи всичко, нито той, нито аз сме подозирали истината. Но баща ми беше приятел с Цина, затова след като започнаха да излизат списъците с проскрибциите, той всеки път очакваше да открие своето име. И от тревога взе, че умря.

Последното бе произнесено с такова безразличие, че Помпей лесно си направи заключението колко са се обичали баща и син Перквициен. И нищо чудно, като се има предвид колко омразен бе старият Перквициен на цял Рим.

— Не мога да го повярвам — иронично изрече Помпей.

— Разбрах кой съм едва когато се разрових из някакви стари книжа, принадлежали навремето на дядо ми. Сред тях се натъкнах и на документите по осиновяването! Оказа се, че баща ми бил осиновен от дядо ми, преди чичо ми, диктаторът, да се роди. Така че и той не е подозирал за съществуването на брат си. Както и да е, реших, че ще е най-благоразумно, ако занеса документите на чичо Луций, преди някой да е сложил моето име в списъците!

— Абе, като те гледам, ти си същински Сула — усмихна се Помпей. — Предполагам, не ти е било трудно да го убедиш?

— Ни най-малко! Та не е ли това късмет? Сега хем наследявам богатствата на Перквициените, хем не ме ловят проскрибции, хем ще получа и тлъст дял от милионите на чичо Луций.

— А не мислиш ли да станеш нещо като негов наследник?

Публий Сула се изкикоти.

— Аз? Да наследя Сула? Богове, никога! Аз, Помпей Велики, не съм човек с политически амбиции. Ама никакви!

— Може би си влязъл вече в Сената?

Катилина използва случая, за да се намеси в разговора.

— Двамата Сула сме канени от Сула да присъстваме на заседанията на Сената, макар че официално не сме се сдобили със сенаторско положение… Не и засега. Но с Публий Сула просто си рекохме, че ще ти е приятно да разговаряш с дружески настроени люде.

— Много се радвам, че дойдохте — благодари им Помпей.

— Не се оставяй на тия дърти традиционалисти — окуражи го Катилина и го тупна приятелски по гърба. — Поне няколко души искрено се радваме на триумфа на млад човек като теб. Съвсем скоро и ти ще влезеш в Сената, имаш ми думата. Сула има намерение да вкара вътре доста хора, които не се нравят на традиционалистите.

Помпей се навъси.

— Знам какво да правя с живота си, там няма място за членство в Сената! Преди да се разправя веднъж завинаги с тази институция — или поне, преди да вляза в нея, — смятам да докажа на всички, че никой не може да попречи на кадърни хора като мен да заемат, който пост пожелаят в държавата. На мен ми стига да съм конник, ще мина и без сенатски привилегии.

Катилина примигна, но Публий Сула като че ли изобщо не чу заканата. Помпей се огледа и веднага си оправи настроението.

— А, ето го и него! И той самичък на кушетка! Елате да се нахраним в компанията на зет ми Мемий! Той е най-достойната компания от всички присъстващи.

— Би трябвало да легнеш при старците, които са благоволили да те почетат с присъствието си — напомни му Катилина. — Не се безпокой за нас. Ще се разположим при Гай Мемий и ще се чувстваме доволни.

— Това е моят триумф и аз ще реша с кого ще обядвам — възрази му Помпей.

 

 

В началото на април Сула обнародва списък на нови двеста сенатори, обещавайки, че и други ще се присъединят към списъка през идните месеци. Начело на списъка стоеше името на Гней Помпей Велики. Той побърза да се срещне с диктатора.

— Няма да влизам в Сената!

Сула изненадано го изгледа.

— Защо? Мислех, че много държиш да станеш сенатор.

Помпей набързо забрави яда си; инстинктът му за самосъхранение проговори — най-добре беше Сула да не си дава сметка колко различен от останалите римляни е той.

— Става дума — започна Помпей — за урока, който получих с този проклет триумф. — Той си пое дъх, сякаш му се налагаше да направи тежко признание. — Доста мислих по въпроса, Луций Корнелий, и си давам сметка, че съм твърде млад. Моля те, Луций Корнелий, остави ме сам да си намеря път към Сената, когато му дойде времето. Ако вляза сега, години ще минат и пак ще ми се смеят.

Което си беше самата истина, убеждаваше се. Няма да се присъедини към хора, които ще се подхилкват всеки път, щом го забележат. Ще отиде при тях едва когато коленете им треперят при самата мисъл, че се появява.

Сула омекна и вдигна рамене.

— Както желаеш, Велики.

— Благодаря. Наистина така предпочитам. Ще изчакам, докато извърша нещо, което да се запомни по-добре от злощастната история със слоновете. Като например една почтена квесторска службица, щом навърша трийсет.

Тук май прекали. В бледите очи на Сула се появиха иронични искрици, но той само каза:

— Много добра идея! Ще махна името ти от списъка. Но все пак държа да присъстваш утре в Сената. Етикетът изисква всички мои легати да присъстват поне в началото на заседанието. Затова държа и ти да дойдеш.

И Помпей отиде.

— Ще започна — обърна се диктаторът към сенаторите — с въпроса за Италия и италийците. Съгласно моите обещания към италийските политически водачи смятам да се погрижа всички италийци да бъдат записани в гражданските списъци според съответните процедури; всички ще бъдат разпределени из тридесет и петте триби. Няма да позволя повече да се лъжат нашите италийски съюзници и да се погребва техният глас в ограничен брой триби, които нищо не могат да решат. Дал съм дума по този въпрос и ще я удържа.

Хортензий и Катул седяха един до друг на втория ред и многозначително си намигнаха. И двамата не одобряваха сериозните политически отстъпки в полза на хора, които не бяха истински римляни.

Сула се размърда на стола си.

— За съжаление не мога да изпълня другото си обещание: да разпределя пак равномерно из трийсет и петте триби освободените роби. Ще се наложи и занапред да останат в Субурана и Есквилина. Трябва да бъдем сигурни, че едри робовладелци няма един ден да решат да освободят своите роби, само и само да си осигурят вярната политическа подкрепа на нови клиенти.

— Мъдър е Сула, няма що! — подхвърли Катул на Хортензий.

— Трудно ще му убегне нещо — подшушна другият. — Да не би да е чул, че Марк Крас купува роби?

Сула продължи да говори за римските градове и земи.

— Брундизий, град, където аз и моята войска бяхме почетени с нужното уважение, ще бъде възнаграден, като го освободим от всякакви мита и косвени данъци.

— Пфу! — ядоса се Катул. — Още утре Брундизий ще стане най-претовареното пристанище в Италия!

Диктаторът отреди възнаграждения за няколко други области из полуострова, затова пък наложи тежки наказания на други. Навярно най-тежко щеше да пострада Пренесте.

Докато Сула изброяваше градове и села, Катул лека-полека се бе унесъл и може би дори щеше да задреме, ако Хортензий не го беше побутнал.

— Квинт, Сула говори за теб!

— … Квинт Лутаций Катул, моя верен последовател, натоварвам с реконструкцията на храма на Юпитер Оптимус Максимус на Капитолия. — Старческите устни се сбърчиха в подигравателна усмивчица и ироничният поглед на Сула се спря върху Катул. — По-голямата част от средствата ще дойдат от доходите, които уголемените площи на държавната земя ще донесат, но аз се надявам, че и ти самият, Квинт Лутаций, ще допълниш разликата за своя лична сметка.

Катул не посмя да каже нищо от страх. Това беше неговото наказание, задето толкова години бе прекарал мирно и тихо в дома си, докато Цина и Карбон управляваха града.

— На нашия върховен понтифекс, Квинт Цецилий Метел, се пада честта да възстанови храма на Опс, засегнат от същия пожар — продължи Сула. — И все пак този проект ще бъде изцяло изплатен от държавната хазна, тъй като Опс е символ на римския държавен бюджет. Държа именно върховният понтифекс да поеме грижата за повторното освещаване на възстановения храм. Току-що обнародвах списък с имената на двеста души, които каня в Сената — продължи диктаторът, — макар Гней Помпей Велики да ми съобщи, че не желае да встъпва в сенаторска длъжност толкова рано. Затова и неговото име беше махнато от списъка.

Това вече беше новина и всички се размърдаха и впериха поглед в Помпей, който седеше до вратата и се усмихваше.

— Възнамерявам да включа още стотина души, така сенаторите ще станат четиристотин. Давате си сметка колко сенатори сме изгубили през последните десет години.

— И хич да не си помисли човек, че той е убил някого от тях — ядосваше се Катул. Откъде да изнамери пари за възстановяването на огромния храм? Подозираше, че кесията му доста ще олекне, докато държавното участие щеше да си остане символично.

Диктаторът продължаваше нататък:

— Опитах се да въведа в Сената представители на старите сенаторски фамилии, макар че в списъка се срещат и конници; за тях обаче лично съм се уверил, че имат достойно потекло. В списъка ми няма да срещнете случайно име! И все пак позволих си да включа един нов вид сенатор, който не отговаря на досегашните ни разбирания — цензът от един милион сестерции никъде не е узаконяван официално, както и изискванията за благороден произход. Имам предвид онези доблестни римски войници, които са допринесли за успехите на римското оръжие. Искам Рим отново да отдаде нужната почит на тези хора, така както го правеше навремето, в дните на Марк Фабий Бутеон. Последните няколко поколения откровено пренебрегнаха героичния воин. Е, аз ще сложа край на подобно отношение! Ако човек е достоен за венец от трева или за което и да е друго от нашите воински отличия, той автоматично ще влиза в Сената, независимо от своя произход. По този начин ще бъдат допуснати нови лица, но за тях поне ще знаем, че са храбри и са имали случай да докажат предаността си на Рим. Ще ми се да се надявам, че сред заслужилите бойни венци ще се срещат и имена, добре известни на всички нас!

Хортензий недоволно изсумтя.

— Това е демагогия.

Унесен в мислите си, Катул дори не го чу. Откакто Сула го бе натоварил с това непоносимо финансово бреме, нищо друго не го интересуваше.

— Един последен въпрос и ще разпусна заседанието — заяви диктаторът. — Всички, които са изброени в моя списък, ще трябва да бъдат представени на народното събрание; няма значение дали са патриции или плебеи, за да влязат в Сената, ще им е нужно одобрението на народа. — Той се надигна от стола си. — С това слагам край на заседанието.

— И откъде ще намеря пари? — вайкаше се Катул пред Хортензий, докато бързаха да напуснат Курия Хостилия.

— Не си прави труда.

— Никой не ме пита!

— Той скоро ще умре, Квинт. А дотогава ще си търсиш поводи да протакаш. Щом Сула ни напусне, никой няма да се интересува от това. Нека държавата плати и последната сестерция.

— И всичко заради този проклет Фламин! — ядосваше се Катул. — Той стана причина за пожара, нека той плаща за реконструкцията!

Хортензий обаче се навъси:

— Внимавай някой да не те чуе да го казваш! Фламин Диалис не може да бъде държан отговорен за природно бедствие, освен ако не бъде обвинен и съден според закона, така както и всеки друг жрец. Сула не ни обясни защо младежът е напуснал града, но също така и не го е включил в списъка на проскрибираните. Нито е предявил обвинение срещу него.

— Ами нали му се пада племенник!

— Точно така, скъпи Квинт.

— Ех, зетко, защо изобщо се занимаваме с всичко това? Все по-често ми се иска да си събера парите, да разпродам всичко и да се заселя на спокойствие в Киренайка.

— Занимаваме се с това, защото така повелява кръвта ни — отговори Хортензий.