Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (43)

Ноември се оказа жесток месец за Цезар, нищо че времето беше все още топло и приятно, както би трябвало да е през май, ако календарът следваше годишните времена. Леля Юлия изведнъж заболя от неизвестна болест, която никой лекар, дори старият Луций Тукций не беше способен да определи. Но всичко започна да се губи видимо у нея — губеше килограми, воля за живот, енергия, интерес към всичко край нея.

— Мисля, че просто е уморена — предположи Аврелия.

— Надявам се, не и от живота! — възкликна Цезар, който не можеше да понесе мисълта леля му да го напусне.

— О, напротив — отвърна му Аврелия. — Точно от живота е уморена най-много.

— Тя има толкова неща, за които тепърва да живее!

— Няма. Съпругът й е мъртъв, синът й е мъртъв, тя няма за какво повече да мисли и да се грижи. Вече ти го казах веднъж. — И което беше най-странно, синьо-виолетовите очи на Аврелия се изпълниха със сълзи. — Разбирам я, защото и моят съпруг е мъртъв. Ако ти ни напуснеш, Цезаре, това ще е краят за мен. Не би имало за какво да живея.

— Ще бъде повод за мъка, майко, но това не значи, че всичко е свършило. — Той така и не разбираше колко много означава за Аврелия. — Ти вече си имаш внуци, имаш и две дъщери.

— Това е така, но Юлия няма нито други деца, нито внуци. — Аврелия избърса сълзите си. — Но животът на една жена се посвещава на мъжете край нея, Цезаре, не на другите жени, които е родила, или на техните деца. Никоя жена не се гордее със съдбата си, тя е тъмна и неблагодарна. Мъжете са тези, които управляват света, не жените. Затова мъдрата жена живее своя живот чрез този на мъжете край себе си.

Цезар усети, че майка му се поддава на моментна слабост и незабавно я атакува с най-тежкия въпрос:

— Майко, какво означаваше Сула за теб?

И този път тя не намери сили да избяга от въпроса му.

— За мен той означаваше вълнение и разнообразие. Отнасяше се към мене по начин, напълно непознат за баща ти. Но никога не съм искала да бъда жена на Сула, нито пък негова любовница. Твоят баща беше идеалният мой партньор. Но Сула беше моята мечта. Не защото беше велик, а защото у него се усещаше дълбоката агония на истинския човек. Сред хората, които го обграждаха, той нямаше нито един приятел. Единствените, които чувстваше близки, бяхме аз и гръцкият актьор, който го последва при оттеглянето му от Рим. — Аврелия се окопити и сложи край на разговора. — Стига толкова! Можеш да ме изпратиш до Юлия!

 

 

Юлия се беше превърнала в сянка. Дори гласът й звучеше, сякаш идваше от другаде. Но при вида на Цезар искрица блесна в погледа й и Цезар си обясни по-добре какво е имала предвид майка му — като всяка истинска жена Юлия живееше за и чрез мъжете, които я обграждаха. „Дали е така наистина? — питаше се той. — Не бива ли жените да получат нещо повече?“ Но след това си представи как Курия Хостилия е изпълнена наполовина с жени и потръпна от ужас. Жените бяха за удоволствие, за приятна компания, за услуги, да те накарат да се чувстваш полезен. Ако искат повече, толкова по-зле за тях!

— Кажи ми някоя клюка от форума! — помоли го Юлия, щом пое ръката му в своята.

Ръката й, забеляза Цезар, беше съвсем тънка, а острото му обоняние, което навремето се беше опивало от аромата й, сега усещаше горчивина, някаква тежка и задушлива миризма, която парфюмът й не можеше да скрие. Не беше от старост. По-скоро тази тежка миризма напомняше за смъртта; Цезар се освободи от мрачните мисли и се усмихна на леля си.

— В интерес на истината имам една клюка тъкмо за теб… Абе, тя не е точно от форума, ами по-скоро дюкянджийска.

— От кой дюкян?

— От най-старите. От Базилика Порция, която Катон Цензор построи преди сто години. Както знаеш, в единия край на приземния етаж се помещаваха службите на народните трибуни. Може би защото те отново се радват на някогашната си власт, тазгодишните колеги решили да си подобрят битовите условия. Точно по средата на тяхното общо помещение стои дебела колона, която заема толкова място, че ако вътре има десет души, единайсети човек трудно би могъл да влезе. Затова Плавций, най-важната фигура в колегията, решил да махне колоната. Повикал на помощ най-известни архитекти и ги попитал има ли някаква възможност да стане това. Те го уверили, че колоната може спокойно да се махне, на сградата нищо няма да й стане.

Юлия се беше свила в единия край на леглото си, за да остави място на Цезар. Големите й сиви очи го наблюдаваха с интерес. Тя се усмихна и му кимна в знак, че го слуша.

— Още не мога да се сетя какво искаш да ми кажеш.

— Е, не се притеснявай, и народните трибуни не се бяха сетили! Строителните работници донесли скелето си, обезопасили цялото място, архитектите взели мерките, направили сметките, всичко било готово колоната да бъде съборена. Когато изведнъж се появил някакъв младеж на двайсет и три години, сега, декември, щял да навърши двайсет и четири, и заявил, че забранява премахването на колоната!

— Кой ли си пък ти? — попитал Плавций.

— Казвам се Марк Порций Катон и съм правнук на Катон Цензор, който е построил тази базилика — представил се младежът.

— Много се радвам! — казал Плавций. — А сега би ли мръднал встрани да не ти падне колоната на главата!

Но Катон отказал да се мръдне и колкото и да го убеждавали, останал все на същото място. Барикадирал се пред колоната и се разправял цял ден, докато не останало с кого да се разправя. И така с дни, разправя се и се разправя, а той с неговото гласище може бронзова статуя на две да разцепи — така поне говори Плавций, а аз му вярвам.

Аврелия слушаше сина си с не по-малък интерес от леля му.

— Какъв глупак! — ядоса се тя. — Надявам се, че са му наложили вето!

— Опитаха се, но той отказал да приеме каквото и да е вето. Бил пълноправен член на плебса, а прадядо му бил построил базиликата. Само през трупа му могли да събарят каквото и да било. Което си е истина, истина си е, момчето говорело напълно сериозно. Измисляло какви ли не доводи защо колоната трябва да си остане на мястото, но най-сериозният бил този, че прадядо му бил построил Базилика Порция според някакъв свой си, особен план и че този особен план бил свещен и никой не трябвало с нищо да го променя, защото в него били вложени всички обществени традиции на римляните.

Юлия се засмя.

— И накрая кой победи?

— Катон, разбира се. Народните трибуни не могли повече да издържат на гласището му и побягнали.

— Не са ли се опитали да го махнат насила? Толкова ли не можаха да го хвърлят от Тарпейската скала? — попита Аврелия, засегната от такава липса на уважение към институциите.

— Мисля, че биха го сторили с удоволствие, но докато стигнат до такава крайна мярка, хората усетили, или по-скоро чули, за скандала и се скупчили да гледат как Плавций ще се справи. Накрая той стигнал до заключението, че ако хвърлят Катон от скалата, това щяло да донесе повече вреда на трибуните, отколкото полза — премахването на колоната. Така де, те не са се предали без бой, поне десет пъти го изхвърляли вън от сградата, но той пак се връщал! Станало ясно, че няма да се предаде. Плавций свикал официално събрание на колегията и те дали съгласие и занапред да търпят колоната между себе си.

— Как изглежда този Катон?

Цезар вдигна вежда.

— Труден е за описание. Хем грозен, хем хубав. Може би ще съм най-близо до истината, ако кажа, че ми напомня на дълговрат кон, който се опитва да докопа ябълка през решетка с леща.

— Кокалест с голям нос — сети се Юлия.

— Точно така.

— И аз мога да ви разкажа една история за него — обади се Аврелия.

— Давай! — рече Цезар, понеже видя, че на Юлия й е интересно.

— Случило се още преди Катон да навърши двайсет години. Той открай време бил лудо влюбен в братовчедка си Емилия Лепида, дъщерята на Мамерк. Тя вече била сгодена за Метел Сципион. Годеникът й заминал за Испания да служи в щаба на баща си. Когато се върнал от войната срещу Серторий, двамата с Емилия се скарали. Тя развалила годежа и обявила, че ще се омъжи за Катон. Мамерк изпаднал в ярост! Най-вече защото отдавна знаел за Катон — моята приятелка Сервилия, която се пада наполовина сестра на Катон, предупредила вуйчо си още преди години. Както и да е, всичко си дошло по местата, защото се оказало, че Емилия Лепида няма сериозни намерения спрямо Катон, просто го била използвала, за да предизвика ревността на Метел. Когато Сципион паднал на колене, тя му простила. Двамата скоро след това се оженили, но Катон възприел цялата история толкова болезнено, че се опитал да убие и Метел, и Емилия, а когато осуетили намеренията му, подал съдебен иск срещу Метел Сципион, задето му отнел любовта на Емилия Лепида! Брат му Сервилий Цепион, много мил младеж, женен за дъщерята на Квинт Хортензий, се опитал да го убеди, че става смешен, и Катон се отказал. Общо взето, се примирил със съдбата си, но на другата година почнал да пише стихове по този повод, без съмнение, ужасни.

— Доста забавно — смееше се Цезар.

— Преди години никак не им е било смешно! Не знам какво ще излезе след време от малкия Катон, но досега поне е доказал, че може да настрои целия свят срещу себе си. Мамерк и Корнелия Сула, да не говорим за Сервилия, го ненавиждат. Напоследък и Емилия, навярно…

— Той не се ли е оженил вече? — попита Цезар.

— Да, за някаква си Атилия. Не са много добра двойка, но пък и той не е кой знае какъв богаташ. Миналата година жена му роди момиченце.

А това, прецени Цезар, беше предостатъчно за болната му леля, която вече се уморяваше да ги слуша.

— Не искам да повярвам, но май си права, майко. Леля Юлия умира — рече той, след като двамата напуснаха дома й.

— Така е, но още има време, сине. Ще изкара до Нова година, ако не и повече.

— Надявам се да изкара, докато замина за Испания!

— Цезаре! Това са надежди на страхливец — сряза го тя. — Обикновено не се криеш от неприятните събития.

Той се спря насред улицата и размаха заканително юмруци.

— О, я ме остави на мира! — извика толкова високо, че двама минувачи ги изгледаха с любопитство. — Все едно си знаеш, задължения, та задължения, та задължения! Е, майко, нека ти кажа, че задължението да погреба леля Юлия ни най-малко не ме привлича!

Само от възпитание придружи майка си до вкъщи, иначе изгаряше от желание да я остави сама да се прибира в Субура.

Но и у дома не го посрещнаха радостни вести. Цинила вече беше в шестия месец, но продължаваше да се чувства зле. „Денонощната болест“, както се изразяваше Цезар, беше изчезнала, но на нейно място се беше появило някакво мистериозно подуване на краката, което тревожеше бъдещата майка. За нейно голямо неудоволствие налагаше се да прекарва все повече време в леглото. Цинила не само, че страдаше и се плашеше, но и все повече се ядосваше. А това беше толкова необичайно за нея, че никой в къщата не знаеше как да реагира.

За пръв път през живота си Цезар реши да напусне дома си и да потърси друго място за живеене в Рим. Да се нанесе у Крас беше невъзможно, той веднага щеше да си помисли, че иска да живее за негова сметка, а тъкмо наближаваше сезонът, когато храната поскъпваше. Гай Маций наскоро се беше оженил, затова Цезар не можеше да се скрие в съседния апартамент, от другата страна на дворчето (а предвид на обстоятелствата, там беше най-подходящото място). Не беше и в настроение да флиртува с непознати жени. Връзката му с Цецилия Метела беше свършила в мига, в който Верес бе заминал за Масилия, а Цезар още не й беше намерил заместничка. В интерес на истината тежкото състояние на леля му и на жена му не му позволяваше да мисли за чужди жени. Затова най-накрая си нае малък четиристаен апартамент, недалеч от инсулата на майка си, където прекарваше повечето време в компанията на Луций Декумий. Тъй като кварталът не беше с нищо по-представителен от този, в който Цезар по принцип живееше, нямаше опасност някоя политическа фигура да го види, а на него подобна тайнственост се харесваше. Пък и беше предвидлив човек, отсега си мислеше как ще използва жилището, когато си възвърне желанието за любовница; затова се залови да придаде облик на новия си дом и закупи мебели и произведения на изкуството. Да не говорим за голямото легло.

 

 

В началото на декември Цезар организира трогателното сдобряване между двамата консули. Двамата стояха един до друг на рострата в компанията на градския претор Луций Кота, който беше извикал трибутните комиции, за да ратифицират законопроекта му за промяна на съдебната система. Декември месец фасциите принадлежаха на Крас и той беше длъжен да присъства, но въпреки всички свои резерви Помпей не можеше да изпусне подобна възможност да се появи пред народа. И тъй като двамата консули нямаше как да застанат в противоположните краища на трибуните — така щяха да предизвикат слухове, — по принуда се бяха озовали един до друг. Никой дума не изричаше, но се опитваха да създават впечатление на дружески отношение и чудесно сътрудничество.

На заседанието на комициите присъстваше и младият Гай Кота, син на покойния консул Гай Кота и първи братовчед на Цезар. Той още не беше член на сената, но имаше право на глас в трибите, затова присъствието му беше напълно оправдано — в крайна сметка гласуваше се законопроектът на чичо му Луций. Но когато видя как Крас и Помпей са се събрали заедно за пръв път от месеци, младият Гай Кота нададе такъв вик, че всички около него застинаха и го загледаха.

— О! — възкликна той повторно, така че целият площад да го чуе. — Сънят ми! Моят сън се е сбъднал!

При които думи се качи толкова пъргаво на рострата, че Помпей и Крас инстинктивно се отдръпнаха встрани. Гай Кота застана между двамата, прегърна ги и обърна насълзени очи към тълпата в кладенеца на комициите.

— Квирити! — обърна се той към римското гражданство, — снощи ми се яви сън! Юпитер Оптимус Максимус ми говореше през облаци и пламъци! Първо ме окъпа с проливен дъжд, а после ме обгори с огън! Стоях долу на земята и виждах силуетите на двамата консули — Гней Помпей Велики и Марк Лициний Крас. Но не бяха така, както ги виждате днес, един до друг. Напротив, единият беше застанал на изток, другият на запад, бяха обърнали гърбове и гневно рееха взор в далечината. Великият бог проговори през облаците и пламъците и ето какво ми каза: „Те не бива да напуснат своята длъжност, без да се сдобрят! Не като врагове, а като приятели те трябва да свършат своя мандат!“

Настъпи дълбоко мълчание. Хиляди лица наблюдаваха тримата мъже на рострата. Гай Кота свали ръце и се обърна към консулите:

— Гней Помпей, Марк Лициний, няма ли да се сдобрите? — попита младежът със звънливия си глас.

Няколко секунди никой не помръдна. Помпей гледаше мрачно младежа, Крас — също.

— Хайде, стиснете си ръцете! Бъдете приятели! — подкани ги още веднъж Гай Кота.

Никой от двамата не помръдна. Най-накрая Крас се извъртя към Помпей и му подаде ръка.

— За мен е чест да отстъпя първенството на човека, който бе наречен Велики, преди да му е поникнала брада, и който ознаменува два триумфа, преди да влезе в сената! — извика той.

Помпей отговори с някакъв нечленоразделен звук, може би скимтене, може би хълцане, но грабна ръката на Крас и с грейнало от радост лице го хвана за рамото. Двамата се приближиха един до друг и се прегърнаха.

Скоро новината за помиряването между двамата консули се разнесе във всички посоки — към Велабрум, към Субура, чак до работилниците оттатък блатото Пал Церолия. Хора се стичаха от целия град, за да видят с очите си как консулите са се сдобрили. До вечерта двамата се разхождаха навсякъде заедно, стискаха си ръцете и се оставяха да бъдат пипани и щипани от всички свои възторжени съграждани.

— Има триумфи и триумфи — заключи Цезар, след като тримата с вуйчото и братовчеда Кота се отдалечиха от форума. — Днес триумфът беше прекрасен. Благодаря ви за съдействието.

— Трудно ли ти беше да ги убедиш? — попита Гай Кота.

— Не бих казал. Тия двамата много неща не разбират, но в едно са абсолютно единодушни — и на единия, и на другия им се иска да бъдат популярни. Никой от тях не е склонен да прави компромиси, но аз успях така да представя нещата, та да не излезе, че някой е отстъпил. Крас трябваше да преглътне гордостта си и да наговори всички онези ужасни приказки за Помпей. Но пък, от друга страна, спечели, защото цял Рим ще запомни, че тъкмо той пръв подаде ръка. Затова, ако двубоят е бил кой ще спечели повече симпатии, това е безспорно Крас. За щастие Помпей не може да го проумее. Той си мисли, че е спечелил, защото издържа повече време намусен и принуди колегата си да признае превъзходството му.

— Тогава да се надяваме — рече Луций Кота, — че Великият ще се сети кой е губещият едва след Нова година.

— Страхувам се, че така провалих твоето заседание, вуйчо. Няма да успееш втори път да събереш такова множество да гласува закона ти.

— Утре ще се справим.

Двамата Коти и Цезар се изкачваха по Весталските стълби към Палатина, но на средата Цезар се спря и се обърна назад. Помпей и Крас бяха наобиколени от цяла армия възторжени римляни. А пък и двамата бяха много щастливи.

— Тази година беше един голям вододел — рече Цезар, докато бързаше да настигне роднините си. — Всеки от нас преодоля някаква висока летва. Имам странното усещане, че никой няма да се радва повече на досегашния си живот.

— Да, разбирам какво имаш предвид — съгласи се Луций Кота. — Аз влязох в историята сега, с този закон за реформа на съдилищата. Ако някой ден се кандидатирам за консул, може би няма да изпитвам такова удовлетворение.

— А какво ще правят Помпей и Крас, щом изтече мандатът им? — попита младият Гай Кота. — И двамата разправят, че не желаят да управляват провинция.

— В това има нещо вярно — каза Луций Кота. — И двамата се връщат към щастливия живот на частни лица. Защо не? И двамата са водили победоносни войни наскоро, и двамата са толкова богати, че не им е нужно да събират данъци из провинциите, освен това си издействаха нужните закони, с които се спасяват от всякакви възможни съдебни преследвания. Най-накрая и войниците им получиха земята си. Аз не бих управлявал провинция на тяхно място!

— На тяхно място щеше да се чувстваш доста неприятно — рече Цезар. — Оттук накъде? Помпей говори, че щял да се прибере в любимия Пицен и повече нямало да го видят в сената. А Крас е амбициран да си върне на всяка цена хилядата таланта, които похарчи тази година. — Той тежко въздъхна. — А аз заминавам за Испания като квестор. При това ще имам за началник човек, когото харесвам.

— Някогашният шурей на Помпей, Гай Антистий Вет — напомни Гай Кота.

Цезар не спомена кое е най-горещото му желание — да напусне Рим, преди леля му Юлия да е умряла.

 

 

Но нямаше този късмет. Една бурна нощ с виелици спешно бе извикан при смъртното й легло; беше месец февруари, а майка му от няколко дни се беше преселила у болната Юлия.

Болната беше будна и все още беше в съзнание; когато Цезар влезе в стаята, погледът й леко просветна.

— Чаках те — каза Юлия.

Цезар усещаше болки в гърдите, може би от усилие да потиска чувствата си. Успя да се усмихне и я целуна, преди да седне на леглото й.

— Нямаше да те оставя да си тръгнеш без мен — отговори той.

— Исках да те видя — рече Юлия. Гласът й беше необичайно силен и отчетлив.

— Ето, виждаш ме, лельо Юлия. Какво мога да направя за теб?

— А ти какво би направил за мен, Гай Юлий?

— Всичко на света — отговори й той.

— Е, това ме утешава! Защото значи, че ми прощаваш.

— Да ти прощавам? — удиви се той. — Няма за какво да ти прощавам, няма абсолютно нищо, за което да ти прощавам!

— Прости ми, че не попречих Гай Марий да те направи фламен Диалис — помоли го тя.

— Лельо Юлия, никой не можеше да спре Гай Марий, за каквото и да е! — възкликна Цезар. — В околностите на Рим стоят гробовете на всички онези, които дръзнаха да го сторят! Нито за миг не ми е минавало през ума да обвинявам теб за нещо! Затова и ти не бива да се обвиняваш.

— Няма, ако знам, че не ме кориш за нищо.

— Не те коря за нищо. Заклевам ти се.

Юлия затвори очи и изпод клепачите й потекоха сълзи.

— Бедният ми син — промълви с болка. — Ужасно е да бъдеш син на велик баща… Надявам се ти да нямаш синове, защото ще станеш велик човек.

Цезар срещна погледа на майка си и за миг прочете цялата ревност в душата й.

Той прегърна Юлия и притисна лице до нейното.

— Лельо Юлия — каза той в ухото й, — какво ще правя аз без твоите милувки?

„Ето! — говореха очите му. — Тя беше жената, която ме обграждаше с нежност и топлина, а не ти! Никога ти! Как бих могъл да живея без леля Юлия!“

Но леля Юлия не отговори. Нито отвори повече очи да го погледне. Повече нямаше да проговори и нямаше да погледне. Прекара няколко часа заспала в прегръдките му, преди да си отиде завинаги.

Луций Декумий и синовете му бяха дошли при покойната, също както и Бургунд; Цезар ги изпрати да заведат майка му у дома, а сам той цял ден обикаляше изпълнените с народ римски улици, без да вижда никого пред себе си. Леля Юлия беше мъртва, а само той и семейството знаеха. Съпругата на Гай Марий беше умряла, а само той и семейството знаеха. Точно когато сълзите му се канеха да потекат, му хрумна, че Рим трябваше да научи за смъртта й! И Рим щеше да научи!

— Погребението ще бъде в домашен кръг — посрещна го на входа на апартамента майка му, когато привечер той се прибра.

— О, не! — възрази Цезар. Струваше й се, че за тези няколко часа е пораснал още по-висок, че се е изпълнил с повече енергия и воля. — Леля Юлия ще бъде изпратена с най-внушителната погребална церемония, каквато е била отреждана на жена от времето на Корнелия, майката на Гракхите! И на тази церемония ще бъдат показани всички восъчни маски в рода, включително тези на Гай Марий и на сина й!

Аврелия ахна от изненада.

— Цезаре, не можеш да го направиш! Хортензий и Метел Капрарий са консули, Рим се управлява от консерватори, жадни за отмъщение! Някой народен трибун ще заповяда да те хвърлят от Тарпейската скала, ако покажеш маските на двамата Мариевци. Те все още се смятат за предатели!

— Нека се опитат — закани се синът й. — Ще пратя леля Юлия в царството на мрака с всички почести, които тя заслужи със своя достоен живот сред нас.

Това решение беше начинът той да превъзмогне болката по голямата загуба. Цезар трябваше да се заеме с нещо конкретно, нещо, което да бъде от по-голяма утеха за покойната, отколкото безспирните и недостойни сълзи. Трябваше да работи, да работи за себе си и за нея.

 

 

Разбира се, Цезар знаеше как да подготви всичко, така че никой от магистратите да не може нито да му попречи, нито да го съди по-нататък, колкото и да държаха на това враговете му. Погребението беше поръчано при най-известните римски гробари, които щяха да получат петдесет таланта сребро. За такава огромна сума всеки би се съгласил да участва, нищо че Цезар смяташе да извади восъчните маски на Гай Марий и Гай Марий Младши. Бяха наети веднага актьори, както и тежки товарни коли за шествието по улиците на града. Много сцени щяха да се играят на тези подвижни платформи, техни герои щяха да са цар Анк Марций, Квинт Марций Рекс, Гай Юлий Юл, първият римски консул, както и двамата последни — Секст и Луций Цезар и техният непримирим враг приживе Гай Марий.

Но не това беше най-важното сред приготовленията. За него Цезар имаше доверие единствено на Луций Декумий и неговите братя от колегията на кръстопътя. Тяхната задача бе да разпространят из целия град новината, че великата Юлия, вдовицата на Гай Марий, е починала и че ще бъде погребана в третия час след изгрев-слънце, точно след два дни. Всеки, който искал да я изпрати до гроба, трябвало да дойде. Гай Марий не беше погребан публично навремето, а от сина му римските граждани бяха видели само главата, набучена на рострата. Затова погребението на Юлия трябваше да бъде величествено; нека цял Рим дойде да отдаде заслужената почит към Мариите, като присъства на погребението на Юлия.

Цезар успя да свари всички магистрати неподготвени, защото така и не се беше намерил човек, който да ги уведоми какво точно става, а и никой от тях не си беше правил сметката да присъства на погребението. Затова пък дойде Марк Крас, а също Варон Лукул, Мамерк заедно с Корнелия Сула и дори самият Филип. Пристигна и Метел Пий, заедно с двамата Коти. Всички те бяха предупредени какво ще се случи; Цезар не искаше да компрометира никого.

Рим обаче се отзова на събитието. Хиляди обикновени граждани, които нехаеха за всякакви забрани и заплахи, се явиха на уреченото място. Това беше възможност да оплачат не толкова самата Юлия, колкото Гай Марий, да видят отново, макар и само на маска, страховитото лице с огромните вежди, което караше всички да треперят под свирепия му поглед. Не само, че актьорът изкусно имитираше стария Гай Марий, но дори синът му беше възкръснал сякаш от мъртвите, за да се появи на площада. Най-вълнуваща гледка обаче си оставаше истинският, все още от плът и кръв племенник на Гай Марий, облечен в черна роба — черна като конете, които теглеха катафалката, — и със златни коси, които се набиваха в очите на всички с яркия контраст. Беше толкова красив, толкова божествен! Откакто навремето беше подпирал полупарализирания Марий, Цезар за пръв път се появяваше пред толкова много хора. Искаше да е сигурен, че римляните никога няма да забравят тази паметна среща. Той беше единственият наследник на Гай Марий, затова държеше и всички дошли да почетат леля му Юлия да го запомнят като такъв — като наследник на великия Марий.

Цезар прочете прощалното слово от рострата на форум Романум. За пръв път изнасяше реч от тази висока трибуна, за пръв път имаше пред себе си цяла тълпа от хора, които гледаха само него. Самата Юлия беше облечена и внимателно положена в ковчега за последната си публична поява. Толкова добре я бяха гримирали гробарите, че отдалеч напомняше на младо момиче, красотата й беше способна да изтръгне сълзите на всеки. Близо до покойницата на рострата бяха застанали други три красиви жени: едната на около петдесет години — за нея другарите на Луций Декумий обясняваха, че е майката на Цезар, другата на четиридесет с яркочервени коси, които издаваха, че е дъщеря на Сула, и третата — млада, дребна и мургава, в напреднала бременност, заради което беше седнала на черен стол, тя пък била жената на Цезар. В скута на бременната беше седнало едно прекрасно момиченце със сребристи косици — не беше трудно да се сетят хората, че това е дъщерята на Цезар.

— Моето семейство — извика той — е семейство от жени! От поколението на баща ми не остана жив нито един мъж, а от моето поколение аз единствен съм днес в Рим, за да отдам почит и да изразя семейната мъка по загубата на най-възрастната от всички жени в рода, Юлия, която всички знаят само по име, без да прибавят или отнемат нищо от него. Тя беше най-старата от всички Юлии в града и беше такава гордост за славната си фамилия, че никой в Рим не би помислил да я сравнява, с която и да е. Тя беше надарена с красота, с блага душа, с преданост и воля, която всеки мъж би желал да види у своята съпруга, майка или леля, с топлината на своето обичливо сърце, с нежността и великодушието на свободния си дух. Единствената друга жена, с която бих могъл да я сравня, също като Юлия изгуби приживе съпруга и децата си — имам предвид, разбира се, една друга велика патрицианка, Корнелия, майката на Гракхите! Животът на двете си прилича по това, че и Корнелия, и Юлия еднакво оплакваха смъртта на сина, чиято глава бе отсечена от тялото и комуто бе отказан гроб като на обикновен смъртен. Кой може да каже коя от двете е преживяла повече скръб, когато едната видя смъртта на всичките си деца, но се радваше на уважаван от всички съпруг, докато другата преживя смъртта на единственото си дете, но трябваше да изтърпи позора на своя обруган съпруг и да познае на стари години бедността? Корнелия доживя осемдесет години, докато Юлия издъхна на петдесет и девет. Дали това е признак на недостатъчна смелост и воля у Юлия или на по-голямо лично щастие у Корнелия? Ние никога няма да узнаем, римски народе, защото и никога няма да попитаме. Те и двете бяха знатни и славни жени.

Но аз съм тук, за да отдам почит на Юлия, не на Корнелия. Юлия от фамилията на Юлий Цезарите, която може да се гордее с произход, несравним с този, на която и да е друга римлянка. Сред нейните предци има римски царе, а дори и римски богове. Майка й беше Марция, най-малката дъщеря на Квинт Марций Рекс, който беше достоен наследник на четвъртия римски цар Анк Марций. Всички си спомняме с благодарност делата на Квинт Марций Рекс, защото той пръв докара в Рим сладка вода, той създаде първите публични чешми по площади и кръстовища. Баща й беше Гай Юлий Цезар, по-малкият син на Секст Юлий Цезар. Патриции от триба Фабия, навремето царе на Алба Лонга и наследници на Юл, син на Еней, който пък е син на богинята Венера. В жилите на Юлия течеше от кръвта на великата богиня, но също и от кръвта на Марс и Ромул… Защото коя беше Рея Силвия, майката на Ромул и Рем? Тя също е била една Юлия! Така че в кръвта на леля ми Юлия се съчетаваше великата мощ на смъртните царе с безсмъртната мощ на боговете, които винаги ще стоят и над най-великите царе на земята.

Когато навърши осемнайсет години. Юлия се омъжи за човека, за когото всеки е чувал и когото много от вас помните като жив. Тя се омъжи за Гай Марий, седем пъти римски консул, наречен Третият основател на Рим, победителят на цар Югурта, победителят на германците, човекът, спечелил за Рим първите битки в Съюзническата война. Докато този несъмнено велик римлянин беше жив, Юлия му беше вярна съпруга. От него тя роди един-единствен син, Гай Марий Младши, който стана римски консул на двайсет и шест години.

Не е нейна вината, че паметта на съпруга и сина й не остана неопетнена след смъртта им. Не е нейна вината, че върху семейството беше произнесена забрана и че тя трябваше да напусне дома, в който бе живяла двайсет и осем години, за да се засели в скромна къщурка на северния склон на Квиринала — там, където брулят северните ветрове. Не е нейна вината, че фортуна й осигуряваше пари едва колкото да се издържа сама, та затова малко можеше да помогне на своите бедни съседи. Не е нейна вината, че умря толкова рано. Не е нейна вината, че бе забранено да се показват маските на съпруга и сина й.

Когато бях малък, аз добре я опознах, защото помагах на Гай Марий през цялата онази ужасна година, когато частичната парализа го беше превърнала в развалина. Всеки ден гостувах в дома й, за да изпълня своя роднински дълг към чичо си и да получа милите благодарности на леля си. От нея аз получих ласки, с каквито никоя жена не ме беше дарявала, защото родната ми майка трябваше да бъде и мой баща и не можеше да си позволи нежности, каквито никой римски баща не бива да проявява към децата си. Но аз имах леля си Юлия в замяна и дори да доживея хиляда години, никога няма да забравя нито една от нейните целувки, от нейните прегръдки, от топлия поглед на красивите й сиви очи, които ме даряваха с любов. Казвам ти искрено, римски народе, аз тъгувам по нея! Затова тъгувайте и вие с мен! Тъгувайте за нейната злощастна съдба и за тъгата, която тя трябваше да изтърпи през целия си незаслужено тежък живот. Тъгувайте за съдбата на нейния съпруг и на нейния син, чиито образи ви показвам в този злощастен ден. Казват, че съм нямал право да ви покажа маските на двамата Мариевци, че мога да бъда лишен от общественото си положение, че мога да изгубя гражданството си, задето съм извършил ужасното престъпление да изложа тук, на форума, на който преди години са говорили и двамата покойници, две безжизнени вещи, направени от восък, боя и нечия чужда коса. Казвам ви, че ако някой наистина го заповяда, ако наистина бъда лишен от своя сенаторски ранг и от своето римско гражданство, така да бъде! Защото трябва да отдам на леля си заслужената почит, а няма как да я отделя от почитта към Мариите, баща и син. Показвам тези маски в памет на Юлия и няма да позволя на никой римски магистрат да ги отнеме от траурната процесия! Ела, Гай Марий, ела и ти, Гай Марий Младши! Почетете вашата съпруга и майка, Юлия от рода на Цезарите, наследницата на царе и богове!

Хората плачеха, но когато актьорите, носещи маските на стария и младия Марий излязоха отпред, за да отдадат мълчалива почит на покойната, сред зрителите се надигаха мощни възгласи на радост и възхита. Хортензий и Метел Капрарий, които бяха наблюдавали безпомощно цялото това зрелище от стълбите на сената, сведоха глави и се оттеглиха победени. Престъплението на Гай Юлий Цезар не можеше да бъде наказано, все пак цял Рим го беше подкрепил, затова законът повеляваше да се престорят, че нищо не се е случило.

— Идеята му беше гениална — сподели Хортензий пред Катул малко по-късно. — Цезар не само, че предизвика законите на Сула и сената, но използва случая да напомни на целия град, че той самият е наследник на царе и богове!

 

 

— Е, Цезаре, размина ти се! — отдъхна си Аврелия след този изтощителен ден.

— Знаех, че ще ми се размине — успокои я той и захвърли с тежка въздишка черната тога на земята. — Консерваторите може и да са на власт тази година, но никой сенатор не може да гарантира какви ще бъдат народните настроения по време на следващите избори. Римлянинът често сменя управлението. Римлянинът обича и хората с достатъчно смелост да защитават убежденията си. Особено ако някой се сети да върне Гай Марий на пиедестала, откъдето беше свален против волята на народа.

Цинила едва се довлече до стаята и седна до Цезар на кушетката.

— Беше прекрасно — каза тя и сложи ръката си в неговата.

— Радвам се, че бях достатъчно добре да присъствам на речта ти, нищо че след това не издържах. Колко добре говори!

Цезар се обърна към нея, погали лицето й и отмести кичур коса от челото й.

— Бедна моя — промълви той нежно, — не ти остава още дълго. — Наведе се, вдигна краката й и ги положи в скута си. — Нали знаеш, че не бива да седиш.

— О, Цезаре, това продължи толкова дълго! Навремето износих Юлия без никакви усложнения, а този път всичко се обърка… Не мога да разбера защо — плачеше тя.

— Защото е момче — каза Аврелия. — И аз износих двете си момичета без мъка, но ти, Цезаре, беше истинско бреме.

— Аз пък мисля — рече Цезар, като отмести краката на Цинила на кушетката до себе си, — че е време да отида да се наспя в моя си апартамент.

— О, моля те, Цезаре, недей! — опита се да го спре жена му. — Остани тук тази нощ. Обещавам, че няма да говорим за деца и женски грижи. Аврелия, трябва да престанеш, че ще ни напусне наистина.

— Пфу! — ядоса се майка му и стана от стола си. — Къде е Евтих? На всички ни е нужна топла вечеря.

— Настанява Строфант — обясни с тъга Цинила, но все пак се зарадва, че Цезар се отказва от намерението си да си върви. — Бедният старец! Всичките му господари умряха.

— И той ще ги последва скоро — отвърна Цезар.

— О, недей говори такива неща!

— Изписано му е на челото, жено. Пък за него това ще е милост от страна на боговете.

— Надявам се — изрече Цинила — да не надживея всички край себе си. Май това е най-тъжното, което може да се случи на човек.

— Най-тъжното — възрази съпругът й, на когото му се искаше да избяга от болката — е да стигнем дотам, че да говорим само за мрачни неща.

— Всичко е заради Рим — усмихна се Цинила. — Като заминеш за Испания, ще се чувстваш по-добре. Ти никога не си щастлив в Рим.

— Заминавам след няколко дни, жено, в самото начало на зимата, да хвана попътните ветрове. Ти си права. Рим не е мястото, където искам да бъда. Затова какво ще кажеш да родиш това бебче до другия пазарен ден? Иска ми се да видя сина си, преди да отпътувам.

 

 

Цезар видя сина си, преди замине за Испания, но когато най-после акушерката и Луций Тукций успяха да извадят детето, то се оказа мъртво. Колкото до Цинила, тя беше наполовина парализирана от жесток мозъчен удар. Кажи-речи в момента, в който детето бе извадено от утробата й, тя напусна на свой ред този свят.

Никой не можеше да повярва. Загубата на Юлия беше шок и болка за Цезар; загубата на Цинила му се струваше непоносима. Той плака, както никога през живота си не беше плакал, и ни най-малко не го беше грижа дали го наблюдават или не. Беше плакал от мига, в който я беше разтърсила първата конвулсия до самото й погребение. Една смърт беше възможна, но две — това беше кошмар, от който някой трябваше да го разбуди. За мъртвото дете Цезар изобщо не искаше да мисли; беше умряла Цинила, спътница в живота му още от времето, когато беше на четиринайсет години. Беше умряло мургавото момиче, което беше преживяло с него всички перипетии около омразното фламинство, момичето, което Цезар бе обичал като своя сестра горе-долу толкова време, колкото и като жена. Седемнайсет години! Бяха отрасли заедно от деца — единствените истински деца в тази къща.

Смъртта на Цинила въздейства и на Аврелия много по-силно, отколкото загубата на Юлия. Дори тази жена от желязо не издържа на мъката и болезнено ридаеше. Една от светлините в живота й беше угаснала завинаги. Цинила беше наполовина нейна внучка, наполовина нейна снаха, беше внесла радост и живот в тази студена къща, където нямаше кой да заеме мястото й до тъкачния стан или под завивките в стаята на господаря. Бургунд плачеше, Кардикса плачеше, синовете им плачеха, Луций Декумий плачеше, Строфант, Евтих плачеха, а заедно с тях всички слуги, които не си спомняха къщата без младата господарка Цинила. С тях скърбяха и жителите на инсулата, а може би половин Субура.

Погребението беше различно от това на Юлия. Онова беше миг на слава за оратора, който бе имал случай да покаже величието на една достойна римлянка, както и да напомни за своето семейство. Но пък между двете церемонии имаше нещо общо; Цезар сега пак извади маска, която не биваше да се излага на показ — този път на Луций Корнелий Цина. Отново по улиците на града се появиха нежелани мъртъвци, отново Хортензий и Капрарий бяха безпомощни; и макар да не бе прието да се чете похвално слово на млада жена, Цезар и този път се захвана със задачата, нищо че настроението беше коренно различно от предишния път. Сега не беше време да прославя, когото и да било, беше време за скромни слова на мъка и безутешност, за благодарност за всички радости и наслади, които покойната му беше донесла по време на дългите години, които бяха споделили под покрива на бащиния дом и в които тя го беше утешавала за загубата на момчешката му свобода. Цезар говореше за усмивката й и за малки украшения от човешки коси, които беше изплела като част от задълженията си на жрица. Говореше и за дъщеря им, която държеше през цялото време в ръцете си. Но най-вече — плака пред всички.

И завърши словото си с тези думи:

— Знам за човешката мъка само това, което сам чувствам в момента. Това е трагедията — че смятаме своята мъка по-голяма от тази на всеки друг. Но може би аз съм достатъчно силен, за да призная пред всички, че изпитвам най-голяма любов не към човешко същество, а към собствената си гордост и гражданска чест. Така да бъде. Навремето отказах да се разведа с дъщерята на Цина. Тогава си казах, че отказвам на Сула само за да постигна нещо за самия себе си, само заради възможностите, които този отказ отваряше пред мен. Е, вече ви обясних в какво се състои трагедията на човешката мъка. Но това не е нищо в сравнение с трагедията да разбереш какво означава един човек за теб едва когато той те напусне.

Никой не поздрави маската на Луций Корнелий Цина, както беше поздравявал Марий преди броени дни. Но Рим и този път плака. А мъката на града и този път остави враговете на Цезар безпомощни.

 

 

Майка му се беше състарила с няколко години. Сърцето й беше сломено. Това постави сина й в още по-трудно положение — дори при толкова мъка Аврелия продължаваше да избягва прегръдките му.

„Дали съм толкова студен и коравосърдечен, защото тя е студена и коравосърдечна? Но тя е такава само с мен! О, защо се държи така с мен? Погледнете само как тъгува за Цинила. И как тъгуваше навремето за ужасния Сула… Ако аз бях жена, утехата ми щеше да бъде родната ми дъщеря. Но аз съм римски благородник, а един римски благородник трябва да гледа на децата си като на нещо странично и маловажно. Колко пъти съм видял баща си през целия си живот? И за какво съм разговарял с него?“

— Майко — каза Цезар, — давам ти малката Юлия. Нека бъде твоя. Тя е почти толкова голяма, колкото беше Цинила, когато дойде при нас. С времето тя на свой ред ще изпълни света около теб с живот. Няма да се опитвам да я отделям от теб.

— Отгледах детето от деня, в който се роди — отговори Аврелия, — така че знам.

Старият Строфант влезе в стаята, погледна с насълзени очи майката и сина и отново излезе.

— Трябва да пиша на вуйчо Публий в Смирна — каза Аврелия. — Още един човек, който надживя всички свои близки. Бедният старец.

— Да, майко, пиши му.

— Не мога да те разбера, Цезаре. Ти си като дете, което плаче от мъка, че е изяло целия сладкиш, все едно е очаквало да бъде вечен.

— Кое те кара да правиш подобно сравнение?

— Ами това, което сам каза на погребението на Юлия. Че е трябвало да бъда и майка, и баща за теб. Че заради това не съм могла да те обградя с ласките, които ти е дарявала Юлия. Когато те чух да го казваш, изпитах такова облекчение… Най-сетне си го разбрал. А сега си все така кисел и раздразнителен както винаги. Трябва да приемеш съдбата си, сине. За мен ти струваш повече от живота, повече от малката Юлия, повече от Цинила, повече от когото и да било. Ти значиш за мен повече, отколкото значеше баща ти. И много повече, отколкото би могъл да означава Сула… дори да му се бях отдала. Ако между двама ни не може да цари мир, не можем ли поне да сключим примирие?

Цезар уморено се усмихна.

— Защо не?

— Ще се оправиш, щом напуснеш Рим, Цезаре.

— Това и Цинила го каза.

— Беше права. Нищо няма да прогони мъката от душата ти, но морският вятър поне ще издуха всички глупави мисли от главата ти. И ще започнеш пак да разсъждаваш.

 

 

„Няма как иначе — мислеше си Цезар, докато яздеше по пътя от Рим до Остия, където го чакаше корабът. — Това е истината. Душата ми може да умира, но духът ми е безсмъртен. Има толкова неща, които да свърша, толкова хора, с които да се запозная, толкова земи, които да обиколя… А и напоследък не съм се виждал с Лукул. Ще оцелея.“