Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (40)

И така, с голямо неудоволствие легатите се прибраха по домовете си, докато Цезар бързо се насочи към Марсово поле и лагера на Крас. Вестта за това, което се е говорило на заседанието, се бе разпространила със скоростта на вятъра; докато Цезар си проправяше път сред тълпата на форум Романум, отвсякъде дочуваше реплики как имало възможност да избухне поредната гражданска война. Помпей искал да стане консул, сенатът не се съгласявал, Крас нямало да получи земя за войската си, крайно време било Рим да даде добър урок на тези самонадеяни пълководци, какъв страхотен човек бил Помпей и т.н.

— … Та това е — каза Цезар, след като разказа всичко на Крас.

Крас беше изслушал без всякаква реакция сухото и делово изложение на Цезар. Дори след като разказът свърши, той не махна маската на пълно, безразличие от лицето си. В продължение на няколко минути не каза нищо, само гледаше през отвора под вдигнатото платнище на палатката, сякаш съзерцаваше красотата на Марсово поле. Най-накрая посочи с жест пейзажа отвън и се обърна към Цезар.

— Красота, нали? Човек да не помисли, че сме само на километър от най-голямата помийна яма на света.

— Да, красиво е — съгласи се Цезар.

— А ти какво мислиш за не толкова красивите сцени, които са се разиграли в сената тази сутрин?

— Мисля — рече тихо той, — че Помпей те е притиснал.

Крас се усмихна.

— Ти си абсолютно прав, Цезаре. — Посочи масата си, на която беше подредил множество кесии с пари. — Сещаш ли се какво е това?

— Пари. Какви пари, нямам представа.

— Всички по-дребни дългове, които имах да си получавам от римските сенатори — обясни Крас. — Петдесет души си върнаха дълговете тази сутрин.

— Което значи, че разчиташ на петдесет гласа по-малко в сената.

— Именно. Както добре се изрази, Цезаре, Помпей ме е притиснал.

— Радвам се, че го възприемаш толкова спокойно.

— Че какво ще спечеля, ако почна да ахкам и да се тюхкам? Нищо. Не мога нищо да променя. Всъщност може ли изобщо нещо да се промени в тази ситуация?

— Със сигурност — не.

Крас кимна.

— Така е. Но кой можеше да се сети, че Помпей ще измисли толкова хитър ход?

— О, той е голям хитрец, макар никой да не го е учил на нищо. Но подобна хитрост не е достойна за големи политици, Крас. Той първо те удари с тухла по главата, а чак след това постави условията си. Ако притежаваше поне малък политически усет, щеше да дойде най-напред при теб и да ти заяви намеренията си. Така проблемът можеше да се разреши мирно и тихо между двамата, без да се вдига на крака цял Рим и да се заплашва с нова гражданска война. Проблемът с Помпей е, че той никога не знае как разсъждават другите хора, как биха реагирали те в една или друга ситуация. Освен когато мислите и реакциите им са като неговите.

— Може би си прав, но мисля, че всичко се обяснява с вечните съмнения, които преследват Помпей. Ако той беше наистина уверен, че сенатът ще позволи да бъде избран за консул, щеше наистина да разговаря най-напред с мен. Но се оказва, че за него сенатът е по-важен от мен. Помпей трябва да въздейства на сената, не на Марк Крас. Аз съм просто средството, чрез което той налага своята воля. Какво го е грижа как ще реагирам аз на удара? Той вече ме е притиснал. Ако искам земя за ветераните, ще трябва да уведомя сената, че не може да разчита на моята армия и на мен самия да възпрем Помпей.

— Какво смяташ да правиш?

— Смятам да те пратя веднага при Помпей. Не ми трябва да ти давам напътствия, Цезаре, просто преговаряй.

И Цезар замина да преговаря.

В малко неща беше сигурен, но едно от тях беше, че и двамата противници ще са там, където се очаква. Докато сенатът не гласува триумфа на единия и овацията на другия, нито Помпей, нито Крас имаха право да стъпят вътре в рамките на померия. Това би означавало да изгубят веднага своя империум, тогава пък триумфът и овацията ставаха невъзможни. Затова докато легатите, трибуните и войниците можеха да се разкарват, накъдето пожелаят, техните върховни началници бяха задължени да пазят лагерите на Марсово поле.

Помпей наистина си беше у дома, ако една палатка може да мине за дом. При него бяха и старшите легати Луций Афраний и Марк Петрей. И двамата изгледаха новодошлия с любопитство — бяха подочули това-онова за подвизите му — историята с пиратите, а и други неща, — и знаеха, че е спечелил граждански венец на двайсетгодишна възраст. Това бяха достатъчни причини истински бойци като Афраний и Петрей да уважават Цезар. Ето, че този бляскав аристократ, толкова надарен от природата, че можеше да си придаде спокойно скромен вид, не отговаряше на техните представи за римския военен герой. Вместо с доспехи, беше облечен с тога, поддържаше ноктите си, сенаторските му обувки дори не бяха изцапани, косата му беше прилично сресана — едва ли беше изминал цялото разстояние между двата лагера пеша.

— Нали миналия път каза, че не пиеш вино? — спомни си Помпей. — Мога ли да ти предложа чаша студена вода?

— Благодаря. Искам само да поговорим насаме.

— Ще се видим по-късно — обърна се Помпей към двамата офицери.

Домакинът изчака разочарованите легати да се изтеглят достатъчно далеч от палатката му и чак тогава се обърна към Цезар.

— Е, какво? — попита той прямо, както имаше навик.

— Идвам от името на Марк Крас.

— Надявах се да видя самия Крас.

— По-добре да разговаряш с мен.

— Сигурно е много ядосан?

Цезар учудено вдигна вежди.

— Крас? Ядосан? Ни най-малко!

— Тогава защо не иска да разговаря лично с мен?

— Та цял Рим да заговори? Ако двамата с Марк Крас имате намерение за някакво споразумение, Гней Помпей, най-добре е да общувате чрез хора като мен. Аз съм самата дискретност, при това съм напълно предан на своя началник.

— Излиза, че си просто човек на Крас?

— По тези проблеми, да. Но иначе съм абсолютно независим.

— На колко години си? — попита ненадейно Помпей.

— През квинктил ще навърша двайсет и девет.

— Крас би се изразил, че цепиш косъма на две. Значи скоро ще влезеш в сената.

— Аз вече съм в сената. Почти девет години.

— Защо така?

— Защото спечелих граждански венец при Митилена. Според конституцията на Сула всички отличени на бойното поле влизат в сената.

— Интересно защо никой не казва според римската конституция, а според конституцията на Сула — отбеляза Помпей, като нарочно подмина въпроса за гражданския венец. Той никога не бе печелил подобно отличие. — Аз самият не знам дали съм с нещо признателен на Сула.

— Би трябвало да си. Дължиш му няколко специални поръчения — напомни му Цезар, — но след случилото се днес сутринта едва ли сенатът ще се излъже да даде подобно поръчение на някой друг конник.

Помпей го изгледа леко засегнат.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Не можеш насила да си печелиш благоволението на сената, Гней Помпей, а след това да искаш той да забрави. Нито можеш да се надяваш, че сенатът ще бъде вечно твой. Филип е стар човек. Цетег също не е млад. А когато те си отидат, кого ще използваш на тяхно място? Всички по-известни сенатори ще бъдат под влиянието на Катул — Цецилиите, Корнелиите, Лициниите, Клавдиите. Ако някой иска да получи специално поръчение, трябва да моли народа, при това не патриции и плебеи заедно, а конкретно плебейското събрание. Навремето Рим беше свикнал да се управлява единствено от плебейското събрание. Предполагам, че и за в бъдеще така ще бъде. Народните трибуни са толкова удобни… Ако някой им върне старите правомощия. — Цезар се покашля. — Пък и излиза по-евтино да купиш някой млад народен трибун, отколкото опитни сенатори като Филип и Цетег.

Думите му не предизвикаха реакция у Помпей. Цезар усещаше, че Помпей му е абсолютно безразличен, без да е сигурен точно защо. Като дете Цезар беше расъл сред всякакви народности, та затова галският облик на събеседника нямаше как да го отблъсне. Кое тогава? Докато Помпей осмисляше думите му, Цезар на свой реди размишляваше защо човекът срещу него не го интригува. Най-накрая реши, че той просто не се е родил достоен за вниманието му — тази самонадеяност, това почти детско вглъбяване в самия себе си, тези пропуски в образованието, които изключваха всякакво уважение към закона.

— Какво има да ми каже Крас? — попита Помпей.

— Би желал да се стигне до споразумение, Гней Помпей.

— И какво трябва да включва това споразумение?

— Няма ли да е по-добре ти да поставиш своите искания, Гней Помпей?

— Бих желал да не ме наричаш така! Мразя да ме наричат така! За пред хората аз съм Велики!

— Тук говорим в официално качество, Гней Помпей. Обичаите изискват да се обръщам към теб според етикета. Не желаеш ли да ни представиш най-напред своите условия?

— Как да не желая! — тросна се Помпей, без да е сигурен защо не може да владее нервите си. Изглежда, за всичко беше виновен този хитър и твърде благовъзпитан тип, когото му пращаше Крас. Досега Цезар беше говорил с ясно разбиране за всичко, не беше допуснал нито една грешка, не беше изпуснал нищо от поглед. Именно това го влудяваше. Той, Великият, трябваше да дава тон за всичко, а ето, че разговорът между двамата протичаше в друго русло. Цезар се държеше така, сякаш не Крас, а Помпей беше в по-деликатното положение. Беше по-красив от покойния Мемий, а по-хитър и съобразителен от Филип и Цетег, взети заедно. Освен това беше спечелил второто по важност военно отличие в Рим, връчено му не от друг, а от неподкупния Луций Лукул. Следователно беше смел и добър войник. Да беше чул Помпей за историята с пиратите, за завещанието на цар Никомед и битката при Меандър, може би от самото начало щеше да заеме по-други позиции; Афраний и Петрей имаха представа кой е Цезар, но Помпей не беше чул нищо за него. Ето защо се оказа много по-уязвим и трябваше да си признае, че Цезар по-лесно му въздейства, отколкото той на него.

— Та исканията ти? — попита отново гостът.

— Просто да убеди сената във вземането на решение аз да се кандидатирам за консул.

— Без да станеш преди това член на сената?

— Без да ставам член на сената.

— Ами ако сенатът ти позволи да участваш в изборите, а ти ги изгубиш?

Помпей се засмя, забележката беше доста находчива.

— Не бих могъл да изгубя дори да искам!

— Чувам, че тази година борбата ще бъде много оспорвана. Сред кандидатите се Марк Минуций Терм, Секст Педуцей, Луций Калпурний Пизон Фруги, Марк Фаний, Луций Манлий, както и двамата ти най-големи съперници на този етап: Квинт Метел Капрарий и Марк Крас. — На Цезар ситуацията му се струваше доста забавна.

Помпей изведнъж се изправи на стола.

— Как? Искаш да кажеш, че той все още иска да се кандидатира?

— По всичко личи, Гней Помпей, че ти ще поискаш от него да не се отказва от командването на армията си — за да не я използва сенатът срещу теб. Тогава Крас се оказва длъжен да се кандидатира за консул, при това е длъжен да спечели изборите — започна бавно и търпеливо да му обяснява Цезар. — Ако той не е консул догодина, още през януари ще го осъдят за държавна измяна — за това, че не се е отказал от командването в полза на сената. Като консул той не рискува подобен процес — нито по време на проконсулския мандат, който вероятно ще получи в края на следващата година. Едва след като свърши управлението му на някоя римска провинция, той ще стане отново частно лице — тогава може да бъде съден. Това, което му се налага да стори на всяка цена, е да си осигури място на консул и да възстанови пълните правомощия на народните трибуни. След това ще убедим някого от народните трибуни да прокара закон, чрез който се оправдава нежеланието му да предаде командването на сената. Другите девет трибуни пък ще бъдат убедени да не налагат вето. Така, когато един ден Крас стане частно лице, вече няма да има основание да го съдят за измяната, която ти в момента го принуждаваш да извърши.

Докато Цезар обясняваше, по лицето на Помпей се смениха най-различни изражения — на почуда, на разбиране, на още по-голямо учудване, на пълно объркване, най-накрая — на страх.

— Какво искаш да кажеш с всичко това? — възкликна Помпей, сякаш някой беше сложил отрова във виното му и не може да си намери въздух.

— Казвам, при това пределно ясно, че ако някой от вас иска да избяга от съдебно преследване за измяната, която извършвате, играейки си с четиринайсет легиона и неколкостотин сенатори, и двамата трябва да бъдете консули догодина, и двамата трябва заедно да положите усилия за възвръщане старите правомощия на трибуните. — Цезар говореше като наставник. — Единственият начин всеки от вас да се отърве от евентуални съдебни процеси за в бъдеще, ще е заедно да прокарате плебисцит през плебейското събрание, който да оправдае сегашните ви действия. Да не се окаже след време, че сте манипулирали от позиция на силата сената. Разбира се, Гней Помпей, ти няма реално от какво да се страхуваш, ако си оставил войската си оттатък река Рубикон.

Помпей потръпна.

— Дори не се и замислих! — призна си той.

— Повечето сенатори — продължи хем да го плаши, хем да го успокоява Цезар — са овчи души. Никой не може да го отрече. Но това пречи на мнозина да видят, че в сената се намират и няколко вълка. Не бих сложил Филип сред вълците, както и Цетег. Но Метел Капрарий — Козленцето определено не носи подходящия прякор. Трябваше да го кръстят Вълчището, а с него — и Катул, който се е настървил да ръфа човешко месо и да гризе човешки кокали. Както и Хортензий. Той още не е бил избиран за консул, но има огромно влияние сред сенаторите и още по-големи познания на римското право. Към тях тримата можем да прибавим и моя най-млад, но и най-интелигентен вуйчо Луций Кота. Кой знае, може пък и аз да съм едно сенатско вълче. Всеки от изброените, а най-вероятно всички заедно, са способни да съдят теб и Марк Крас за измяна. При това трябва да се явиш пред съдебен състав от сенатори. А ти вече си спечели доста неприятели в сената. Марк Крас може и да се измъкне, но ти няма да успееш, Гней Помпей. Сигурен съм, че имаш доста последователи в сената, но дали ще запазиш това лоби, след като си заплашвал самите тях с гражданска война и насила си ги принуждавал да вземат решения против собствените им интереси? Докато си консул и сетне проконсул, ще запазиш позициите си в сената, никой няма да посмее да те изостави, но след като ти изтече империумът, какво ще стане? Може би ще се опиташ да задържиш за цял живот армията си под орлите? Но това, при условие че хазната няма да плаща нищо, няма да е по силите дори на човек с твоите доходи.

Толкова много усложнения! Помпей започваше да се задушава. За миг се почувства както навремето на бойното поле при Лаврон, когато безпомощно трябваше да наблюдава действията на Квинт Серторий. Но спомените отлетяха и той си възвърна предишната твърдост.

— Колко от всичко това разбира самият Марк Крас?

— Достатъчно — отговори му невъзмутимо Цезар. — Той е прекарал дълги години в сената, освен това не е напускал често Рим. Обикалял е всички съдилища и познава законите. Всичко е записано в конституцията. Конституцията на Сула и Рим.

— Значи ми предлагаш да отстъпя? — Помпей си пое въздух. — Е, няма да отстъпя! Ще стана консул! Заслужавам да бъда консул и ще бъда консул!

— Това може лесно да се уреди. Но само по начина, който вече ти обясних. — Цезар нямаше намерение да се отказва. — Двамата с Марк Крас ще заемете двата куриатни стола, ще върнете старите правомощия на народните трибуни, ще си издействате оправдателен плебисцит, след което още един за земите, които ще раздадете на войниците си. — Той леко повдигна рамене. — В крайна сметка, Гней Помпей, консул без колега не може! И ти самият не можеш да действаш като консул, ако няма някого до теб. Защо да не вземеш при себе си човек, който е изпаднал в абсолютно същите затруднения като теб? Ами представи си за колега да ти се падне Метел Капрарий! Ще се вкопчи за теб от първия ден на мандата ви и никога няма да ти позволи да върнеш старите права на народните трибуни. Докато щом двама консули имат обща програма, сенатът трудно би им устоял. Особено ако си спечелят поддръжката на десетина единни в мисленето си народни трибуни.

— Разбирам какво имаш предвид — рече бавно Помпей. — Да, ще бъде голямо предимство да управлявам заедно с разбран колега. Така да бъде. Ще бъдем консули заедно с Марк Крас.

— При условие — напомни му любезно Цезар, — че не забравиш втория плебисцит! Да осигуриш земя за войниците на Марк Крас.

— Няма проблем! Както сам каза, така ще осигуря земя и за моите войници.

— В такъв случай първата крачка вече е направена.

Преди този разговор с Цезар, който разби всички негови представи и очаквания, Помпей бе живял с чувството, че Филип сам ще успее да измисли и подреди всичко необходимо за неговото издигане на консулския пост. Сега обаче започваше да се чуди дали и Филип е видял всички последици? Защо не му беше казал за евентуалните съдебни преследвания след време? Защо не беше споменал за необходимостта от възстановяването властта на народните трибуни? Дали на Филип не му омръзваше да изпълнява услуги на своя работодател? Или пък просто бе изостанал от събитията?

— Аз от политика много не разбирам — рече Помпей с дружелюбен, дори свойски тон. — Проблемът е, че политиката просто не ме влече. Аз съм човек, свикнал да командва армии на бойното поле, може би затова гледам на консулския пост като на върховното командване на цял един народ. Но това, което днес научих от теб, ме кара да гледам другояче на нещата. А ти говориш разумно, Цезаре. Затова нека те попитам… Хм, как точно да се изразя? Дали да продължавам да общувам със сената чрез Филип?

— Не, вече достатъчно писма ни прати чрез него, всички си дават сметка за твоето предизвикателство — отговори той, без да бяга от ролята на политически съветник. — Предполагам, че вече си наредил на Филип да отложи изборите, затова изобщо няма да засягам въпроса. Следващият ход на сената ще бъде такъв, че все пак да си върне последната дума. Ще определи на теб и на Марк Крас точни дати за триумфа и овацията. Разбира се, в сенатското нареждане по въпроса ще бъде споменато изрично изискването и двамата да разпуснете войската си след празненствата. Това е напълно в реда на нещата.

Цезар не беше помръднал през цялото това време. Помпей си даваше сметка, че откакто е седнал на стола срещу него, посетителят не е поискал вода, не се е изпотил под дебелата тога, не е дал ни най-малки признаци, че му е неудобно на твърдата седалка или че му се е схванал вратът. Не само, че знаеше да подрежда мислите си, но умееше да намери точните думи, за да ги изрази. Да, Цезар определено заслужаваше повече внимание.

Цезар продължи да обяснява:

— Ти трябва да направиш първия ход. Когато ти бъде насрочена дата за триумфа започни да обясняваш как си забравил, че триумфът не е само твой и не можеш да го отпразнуваш, преди да се е прибрал Метел Пий от Далечна Испания. Двамата отдавна сте се съгласили да триумфирате заедно, тъй като и без това плячката е скромна, и т.н. Когато се оправдаеш с това, Марк Крас на свой ред ще започне да обяснява, че не може да разпусне войската — така щяло да остане само една въоръжена армия на територията на Италия. Двамата ще си играете фарса до края на годината. На сената няма да му е нужно много време, за да проумее, че никой от вас не желае да разпуска войската си, но че и двамата търсите узаконяване на действията си. Стига никой от двама ви да не допусне грешката да насочи армията си към Рим, и двамата ще направите добро впечатление.

— На мен този план ми харесва! — отсече Помпей.

— Радвам се да го чуя. По-лесно е да обясняваш на хора, които искат да те слушат. Докъде бях стигнал? А, да! Щом сенаторите разберат, че никой от вас няма да разпусне армията си, ще издадат необходимия указ и двамата да участвате в изборите „ин абсенция“, т.е., без да се явявате лично пред избирателите. Естествено, че при сегашните условия никой от вас не може да влезе в рамките на померия. Само жребият ще покаже дали изборите ще се организират от Ауфидий Орест или от Лентул Сура. Аз самият не правя голяма разлика между тях.

— И как ще разреша проблема, че не съм сенатор? — попита Помпей.

— Няма нужда ти да го разрешаваш, да му мисли сенатът. Всичко ще мине гладко, когато сенатът издаде нов указ, с който иска от народното събрание да разреши на един конник да участва в изборите. Предполагам, че, народното събрание с радост ще посрещне подобно предложение — за конническото съсловие това ще е огромна победа!

— И когато спечелим изборите, двамата с Марк Крас ще разпуснем войските си — заключи доволен Помпей.

— О, не — поклати глава Цезар. — Ще задържите легионите под орлите до самата Нова година. Затова няма да бързаш да празнуваш своя триумф, а Крас — своята овация поне до средата на декември. Нека Крас мине пръв. Така ти ще можеш да отбележиш своя триумф в самия последен ден на декември.

— Звучи ми напълно разумно — съгласи се Помпей, но свъси вежди. — Защо Филип не ми обясни нещата по този начин?

— Нямам ни най-малка представа.

— Аз май имам — отсъди мрачно Помпей.

Цезар стана от стола, намести тогата си и сякаш напълно забрави за околния свят. Щом се оправи, се насочи с гъвкавата си, грациозна походка право към изхода. В отвора под платнището се обърна и се усмихна.

— Палатката е толкова крехка конструкция, Гней Помпей. Един добър пълководец прави впечатление, когато чака с месеци заслужения си триумф в бойна обстановка. Но не мисля, че на теб ти е нужна тази показност. Защо не си наемеш луксозна вила на Пинциевия хълм? Можеш да доведеш жена си от Пицен, да се позабавляваш. Ще се погрижа Марк Крас да стори същото. Нека и двамата докажете с поведението си, че смятате да стоите дълго на Марсово поле.

След което Цезар изчезна, а Помпей остана сам с мислите си. Военната почивка свърши. Трябваше да седне заедно с Варон и да поизучи правото. Цезар знаеше и най-малките нюанси, а беше с шест години по-млад от него. Ако сенатът имаше своите вълци, щеше ли Гней Помпей Велики да се примири с ролята на овца? Никога! До Нова година имаше време, Гней Помпей Велики щеше да го използва да изучи законите и да подготви сената за своето величествено пристигане!

 

 

— Богове! Ти наистина си хитрец, Цезаре! — призна Крас, когато му разказа за разговора с Помпей. — Не казвам, че с времето нямаше да измисля всичко това сам, но ти навярно си се сетил за всяка подробност оттук до другата палатка. Вила на Пинциевия хълм, как ли пък не! Имам си прекрасна къща на Палатина, изхарчих цяло състояние да я обзаведа, защо да си давам парите и за вила на Пинция? В палатката ми е удобно.

— Непоправим си, Марк Крас! — засмя се Цезар. — Ще наемеш вила на Пинциевия хълм, поне толкова скъпа, колкото тази на Помпей. Ще прибереш при себе си Тертула и децата. Можеш да си го позволиш. Погледни на онова като на печеливша инвестиция. Тя е печеливша инвестиция! В продължение на шест месеца двамата с Помпей трябва да играете ролята на настървени противници.

— А ти какво ще правиш?

— Ще си намеря някой подходящ народен трибун. По възможност пиценец. Не знам защо, но хората от Пицен изпитват голямо увлечение към длъжността на народния трибун, при това ги бива. Няма да ми е трудно. Навярно само в тазгодишната колегия половината са от Пицен.

— И защо трябва да е пиценец?

— Най-малкото, защото ще е склонен да фаворизира Помпей. Пиценците имат силно родствено съзнание. От друга страна, ще е като ламя. В Пицен всички се учат да гълтат огън!

— Само гледай да не останеш с опарени пръсти — посъветва го Крас, макар вече да мислеше кой от клиентите му ще успее да измъкне от агентите най-ниска цена за наем на вила на Пинция. Колко жалко, че не бе помислил да закупи терен там! Идеално място. Всички тия чужди царе и царици, които си търсят резиденция край Рим. Не, нямаше да наема, направо щеше да купува! Наемът беше неоправдан разход: човек никога не си връщаше нищо от него.

 

 

През ноември сенатът се предаде. Марк Лициний Крас беше уведомен, че ще му бъде позволено да се яви на изборите за консул „ин абсенция“. Гней Помпей Велики беше уведомен, че сенатът е пратил за ратифициране в народното събрание на указ, с който специално за него се премахвали обичайните ограничения — членство в сената, квесторство и преторство, за да може също да участва в изборите „ин абсенция“. И тъй като трибутните комиции били гласували въпросния указ и го превърнали в закон, сенатът бил радостен да съобщи на Гней Помпей Велики, че и неговото име е включено в кандидатските списъци и така нататък, и така нататък.

Когато един кандидат участва в изборите „ин абсенция“ защитата на неговата кауза е трудна задача. Без право да прекрачва померия, той не можеше да се среща с гласоподавателите, да ги убеждава, да ги примамва с обещания, нямаше как да се показва по време на заседания на плебейското събрание, където народният трибун да го възхвалява… и да ругае всички негови съперници. Тъй като участието в изборите „ин абсенция“ поначало трябваше да се разреши от сената, до него се прибягваше в крайни и изключителни случаи. Но никога досега в римската история не се бяха явявали двама кандидати „ин абсенция“. В случая обаче и дума не можеше да става за неудобства или ограничения за отсъстващите кандидати. Колкото повече се протакаха дебатите в сената, толкова по-разгорещени ставаха те; в резултат от всичко това, щом сенатът се примири с исканията на двамата пълководци, всички останали кандидати за консулския пост си направиха отвод като протест срещу грубото погазване на закона от страна на Помпей. И при условие, че други кандидати изобщо не се явиха, Помпей и Крас можеха спокойно да се нарекат диктатори.

Много и най-различни заплахи бяха отправени по адрес на Крас или на Помпей; враговете им най-често им се заканваха, че щом изтече империумът им, веднага ще ги извикат на съд за държавна измяна. Затова когато народният трибун Марк Лолий Паликан (родом от Пицен) свика извънредно заседание на плебейското събрание на фламиниевия цирк, насред Марсово поле, всички сенатори, които бяха обърнали гръб на Помпей и Крас, изведнъж замръзнаха от ужас. За да избягат от всякаква съдебна отговорност, двамата стигаха дотам, че да върнат обратно пълните правомощия на народните трибуни. За награда щяха да се сдобият с десетина слепи привърженици, които щяха да им се отблагодарят със специален закон, оправдаващ всяко тяхно действие!

Мнозина в Рим очакваха възстановяването на отнетите трибунски права, тъй като трибунската институция беше толкова стара, че се смяташе за свещена. В продължение на векове народният трибун беше представлявал една от фигурите в държавното управление, а постът се приемаше за стъпало по стълбицата на публичната йерархия. Имаше и такива, които се забавляваха с политиканстване и искаха да се върнат някогашните епични битки по римския форум. Друго си беше разгорещени демагози да въртят пестници по посока на Курия Хостилия, а в това време платени биячи да ги трепят насред площада. Като следствие от толкова много очаквания заседанието, свикано от Лолий Паликан, беше широко разгласено като жизненоважно за бъдещето на града и мнозина дойдоха, за да обсъдят проблема с връщането на старите правомощия. Но когато се разбра, че не други, а двамата кандидат — консули щели да говорят, при това в полза на реформата, римските граждани проявиха интерес, какъвто плебейското събрание не познаваше от времето на Сула.

Фламиниевият цирк се използваше за по-скромни тържества, отколкото Големия цирк под Палатина, затова побираше петдесет хиляди души. В деня на Паликановото заседание всички трибуни бяха препълнени с хора. При условие, че само онези, които се намират до трийсет-четирийсет метра от трибуната, имаха шанс да чуят нещо, повечето хора, които се разхождаха по бреговете на Тибъра, бяха водени единствено от патриотичната идея да разказват на внуците си как и те са били на онова паметно събрание, когато двама бъдещи консули, при това велики пълководци, са обещавали на народа възстановяването на правата на народните трибуни. Защото те щяха да го направят! Щяха!

Паликан откри заседанието с вдъхновена реч, която имаше за цел не друго, а гарантиране по-високи изборни резултати за Помпей и Крас; онези, които се намираха по предните редици и можеха да го чуят, бяха все членове на горните класи, техният глас щеше да е от значение на изборите. Деветимата колеги на Паликан присъстваха, за да говорят на свой ред в полза на Помпей и Крас. Най-накрая, сред бурни аплодисменти, се появи самият Крас, чиято реч също бе съпровождана от аплодисменти. Накрая се появи и Помпей Велики! Облечен в лъщяща златна броня, сияещ от неземна красота на слънчевите лъчи. Не му трябваше да доказва ораторски способности; да беше казал две-три думи, тълпата пак щеше да го приветства. Хората бяха дошли да видят Помпей Велики и се разотидоха доволни по домовете.

 

 

Никаква изненада не беше, че когато през декември изборите най-после се проведоха, Помпей бе избран за първи консул, а Крас — за втори. Рим щеше да си има за пръв път консул човек, който никога не беше стъпвал в сената. При това го обичаше много повече от по-опитния му и по-традиционен колега.

— И така, Рим за пръв път си има консул, който не е бил сенатор — каза Цезар пред Крас, след като центуриатните комиции се разпръснаха. Бяха седнали заедно на просторната тераса в Пинциевата вила, в която навремето нумидийският цар Югурта беше кроял заговори срещу Рим; Крас веднага закупи сградата, след като се запозна с дългия списък на чуждестранни владетели, прекарали част от живота си под покрива й. В момента двамата съмишленици стояха и наблюдаваха как държавните роби почистват поляната и прибират платформите за гласуване от тъй наречената Септа.

— Това беше единствената сериозна причина да държи на консулството — отговори Крас, като нарочно имитираше леко истеричния тон, с който Помпей говореше, щом нещата не се подчиняват на волята му. — Той си остава едно голямо дете!

— В известен смисъл, да — съгласи се Цезар. Обърна се да изгледа изражението на Крас, но както винаги лицето му беше непроницаемо. — Ти си този, който ще трябва да управлява. Той просто не знае как.

— Е, нямаше нужда да ми го казваш! Макар че вече трябва да е понаучил това-онова. Варон му предложи цял наръчник по сенаторско и консулско поведение. — Крас кисело изсумтя. — Ама не е ли позорно! Първият консул да трябва да чете от наръчници какво да прави и как да го прави! Представям си какво би казал Катон Цензор по въпроса.

— Вече ми възложи да съставя законопроекта за възстановяването пълномощията на народните трибуни, каза ли ти?

— Че той кога ми е казвал каквото и да било?

— Аз отказах.

— Защо?

— Най-напред, защото той ми го предложи на основание, че ще бъде първи консул!

— Той просто знаеше, че ще бъде първи консул!

— И второ, защото ти сам можеш да изготвиш всеки законопроект, който двамата бихте прокарали — нали си бил градски претор?

Крас поклати глава и положи ръка върху рамото на Цезар.

— Направи го, Цезаре, ще го зарадваш. Като всички разглезени деца, той се е научил да иска от всекиго това, за което знае, че е способен. Ако отказваш просто ей — така, а не, за да не излезе, че те използват, нямам нищо против. Но ако приемеш задачата като предизвикателство, ако си мислиш, че това ще допринесе за твоята собствена юридическа кариера, тогава не се стеснявай. Никой няма да разбере, Помпей просто няма да позволи.

— Прав си! — засмя се Цезар, но веднага му мина друга мисъл. — В интерес на истината, бих желал да го направя. Не сме имали свестни народни трибуни от времето, когато бях момче. Сулпиций беше последният. А отсега предвиждам времето, когато всеки от нас би се нуждаел от законите на народните трибуни. Винаги е било интересно, когато един патриций се обвърже с каузата на народните трибуни по начина, по който аз го правя днес. Между другото Паликан вече си е намерил добър заместник.

— Кой?

— Някой си Плавций. Не е от старата фамилия на Плавций Силваните. Този е от Пицен и изглежда някой близък негов предшественик е бил обикновен роб. Но е добър човек. Готов е да стори всичко, което ми е нужно да получа от дареното с нов живот плебейско събрание.

— Изборите за трибуни още не са се провели. Плавций може и да не влезе — напомни му Крас.

— Ще влезе, ще влезе — успокои го на свой ред Цезар. — Няма да загуби, нали е човек на Помпей…

— А това не е ли поредното доказателство в какви объркани времена живеем?

— Помпей има голям късмет, че ти си му колега, Марк Крас. Продължавам да си мисля какво ли би сторил Метел Козленцето на твое място. Щяхме да преживеем истинска катастрофа! Но все пак съжалявам, че не ти се удаде да бъдеш първи консул.

Крас се усмихна.

— Не се тревожи, Цезаре, отдавна съм се примирил с мисълта. — Той въздъхна. — И все пак ми се ще, когато дойде краят на мандата ни, Рим да съжалява повече за мен, отколкото за Помпей.

— Ами — вдигна се от стола си Цезар — време е да си вървя. Откакто съм в Рим, почти не съм отделил време на жените в семейството, а те изгарят от нетърпение да разберат как са протекли изборите.

 

 

Но само един поглед към събранието вкъщи бе достатъчен Цезар да съжалява, че толкова е бързал да се прибере. В приемната се бяха събрали шест жени: майка му, жена му, сестра му Ю-Ю, леля му Юлия, жената на Помпей и някаква друга жена, която се оказа братовчедката Юлия, омъжена за Марк Антоний-изтребителя на пиратите; заради това всички я наричаха Юлия Антония. Юлия Антония беше привлякла вниманието на всички върху себе си, тъй като ревеше с пълен глас.

Преди Цезар да е пристъпил, някой изведнъж го блъсна. Той се обърна и видя насреща си някакво едро, хилещо се дете, което физически напомняше на Антониевците. Цезар го сграбчи за носа и го придърпа към себе си. Момчето започна да надава крясъци не по-слаби от тези на майка му, но при все това отказваше да се признае за победено. Опита се да срита Цезар, сви ръце в юмруци и посегна да удари братовчед си. В същия миг две други момчета, по-малки от брат си, се увесиха за раменете и гърдите на Цезар и започнах да го налагат — без успех, заради дебелата тога, която носеше.

Само след секунда, без да е ясно как точно стана това, трите деца бяха извадени от строя. Двете малки братчета Цезар елиминира, като им удари главите една в друга. Най-големият получи плесница, от която му потекоха сълзи. С няколко силни ритника в задника Цезар го изпрати при малчуганите в ъгъла.

Ревящата майка веднага млъкна и се хвърли да спасява безценните си чеда от домакина.

— Я сядай, жено! — изкрещя й насреща той.

Тя се примъкна обратно към стола и безпомощно се отпусна. Сълзите й отново рукнаха.

Цезар погледна синовете й, които се опитваха да се свестят, но най-вече плачеха в хор с майка си.

— Ако някой от вас само мръдне, ще съжалява, че се е родил на този свят. Това е моят дом и докато сте мои гости, ще се държите като благовъзпитани римляни, не като маймуните в Африка. Ясно ли е?

И като прибра с една ръка диплите на изцапаната си тога, Цезар подмина жените и се прибра в стаята си.

— Ще трябва да се оправя — обясни той с наглед спокоен глас, но жена му и майка му веднага доловиха заплашителните нотки — и когато се върна, искам в дома ми да са се възцарили тишина и спокойствие. Ако няма друг начин тази жена да млъкне, затворете я в килера. Синовете й да отидат при Бургунд. Нека е спокоен, че ако удуши някое дете, ще има моето одобрение.

Цезар не се бави дълго, но когато се появи отново на вратата, момчетата бяха изчезнали, а шестте жени седяха като на тръни. Шест чифта очи покорно го проследиха, докато той заемаше място между жена си и майка си.

— Е, майко, какво се е случило? — попита Цезар.

— Марк Антоний е мъртъв — съобщи му Аврелия. — Самоубил се е в Крит. Знаеш, че пиратите на два пъти му нанесоха поражения в морето, накрая го победиха и на сушата, като плениха всичките му кораби и войници. Но което може би не знаеш, е, че пиратските главатари Панари и Ластен буквално са го насилили да подпише договор с кипърския народ от името на Рим. Договорът току-що е пристигнал в Рим, придружен от пепелта на бедния Марк Антоний. Макар сенатът още да не се е събрал да обсъди събитието, целият град вече говори, че Марк Антоний е опозорил завинаги фамилията. Някой дори вече го е кръстил Марк Антоний Кретик, само че не от Крит, а от креда, понеже се е държал като човек от тебешир.

Цезар въздъхна, но по-скоро от досада, отколкото от мъка.

— Не беше той човекът за тази работа — заключи, но не се впусна в подробности, за да не наранява чувствата на възглупавичката му вдовица. — Разбрах го още по времето, когато бях трибун в Гитеон. Да си призная, не можех да предположа, че всичко ще завърши толкова трагично, но пък имаше достатъчно сигнали… — Цезар погледна братовчедка си Юлия Антоний. — Съжалявам, за теб, госпожо, но не виждам с какво бих могъл да ти помогна.

— Юлия Антония дойде да попита дали не би могъл да организираш погребалната церемония в памет на Марк Антоний — каза Аврелия.

— Но тя си има брат, нали? Какво му има на Луций Цезар, че не може той да го направи? — Цезар беше възмутен.

— Луций Цезар е на изток, в щаба на Марк Кота, а братовчед ти Секст Цезар твърдо отказва да се занимава — обясни леля му Юлия. — В отсъствието на Гай Антоний Хибрида ти си най-близкият роднина на Юлия Антония в Рим.

— Щом е така, ще се погрижа за погребението. И все пак мисля, че ще е разумно да не вдигаме много шум.

Юлия Антония стана да си върви. Изглежда не изпитваше неприязън към Цезар за начина, по който се беше отнесъл със синовете й… Нито за пренебрежителното отношение към покойния й съпруг. Очевидно изпитваше известно удоволствие да й се крещи и да й се заповядва, разсъждаваше Цезар, докато я изпращаше. Явно, не можеше да се оплаче от Марк Антоний. Жалко, че не се беше отнасял по подобен начин с тримата си сина. Момчетата бяха изведени от стаята на Бургунд, където бяха преживели доста тягостни моменти в компанията на синовете на Кардикса. Също като майка си и те не изглеждаха сърдити. Само дето гледаха да не доближават много-много Цезар.

— Няма от какво да се страхувате, стига да не нарушавате общоприетите норми на благоприличие — подхвърли Цезар. — Ако ви хвана пак, тогава да му мислите!

— Ти си много висок, но не ми изглеждаш чак толкова силен — отвърна му най-голямото момче, което беше и най-хубавото, нищо че очите му бяха доста събрани за вкуса на Цезар. Погледът му обаче излъчваше увереност, а също така висок интелект.

— Някой ден ще се сблъскаш с някой дребен човечец, който с един удар ще те просне на земята — обеща му Цезар. — Сега си вървете у дома и се грижете за майка си. И по-добре си напишете домашното, отколкото да обикаляте като бездомници из Субура, за да крадете от хора, които не са ви сторили нищо. Домашните са по-полезни от пакостите.

Марк Антоний учудено примигна.

— Откъде знаеш всичко това?

— Аз знам всичко — отговори Цезар и затръшна вратата подире им. Върна се при жените и седна на мястото си. — Германското нашествие — рече той с усмивка. — Що за варварско племе са тия момчетии! Няма ли кой да ги наглежда?

— Няма — отговори Аврелия и въздъхна с нескрито удовлетворение. — Хареса ми как ги подреди! Откакто са влезли в къщата, ръката ме сърбеше да им обърша някой шамар.

Цезар беше спрял погледа си на Муция Терция, която му се струваше изключително привлекателна жена; очевидно съвместният живот с Помпей й се беше отразил благотворно. Той я включи в списъка на бъдещите си завоевания — Помпей отдавна си го беше изпросил! Но имаше време. Нека отвратителното Касапче се изкачи още по-нависоко. Цезар дори не се съмняваше, че ще успее да приласкае Муция в прегръдките си: вече на няколко пъти я беше уловил, че го наблюдава. Не, още беше рано. Трябваше й още време да отлежи в бъчвите на Помпей, преди да стане вино за пиене. За момента беше доволен от аферата си с Метела Капрария, жената на Гай Верес. Пък и да оре нейната бразда беше крайно приятно задължение! Сладката му женичка го наблюдаваше толкова настоятелно, че Цезар трябваше да отмести поглед от Муция. Той намигна на Цинила, която едва се сдържа да не се изкикоти. Цинила беше наследила още едно качество от баща си — от смущение се изчервяваше. Прекрасна жена. Никога не проявяваше ревност, нищо че слуховете за похожденията на мъжа й стигаха до ушите й… И нищо че тя самата вероятно им вярваше. След толкова години, прекарани в дома на Цезар, го познаваше добре. Но Аврелия твърде добре я беше възпитала и тя дори не смееше да загатне за неговите похождения. Естествено, че самият Цезар също не говореше за това. То не се отнасяше до Цинила. С майка си не беше толкова дискретен — та нали тя самата му подхвърли идеята да прелъсти жените на всички свои съперници. Дори от време на време Цезар стигаше дотам, че ако някоя дама се окажеше по-недостъпна, молеше Аврелия за съвет. Жените си оставаха тайна, която той се страхуваше, че никога не ще разгадае. Аврелия винаги имаше на какво да го научи. След като беше навлязла във водите на римското висше общество и гостуваше в богаташките домове на Палатина и в Карина, тя внимателно запомняше всяка клюка и му предаваше чутото. Това, което Цезар най-много харесваше в цялата тази история, бе, че винаги докарваше любовниците си до лудост, преди да ги изостави. Така просто лишаваше мъжете им от всякаква възможност да се радват по-нататък на съпружеските ласки.

— Предполагам, че сте се събрали да утешавате Юлия Антония — подхвърли Цезар, като се чудеше дали майка му ще стигне дотам да му предложи подсладено вино и бисквитки.

— Пристигна у дома ми с трите ужасни момчета — обясни леля му. — Знаех си, че няма да успея сама да се справя с бедствието. Затова ги доведох тук.

— А ти сигурно си била на гости у леля Юлия? — обърна се Цезар към Муция Терция и я заслепи с чаровната си усмивка.

Тя едва си пое дъх, но се овладя и тактично се покашля.

— Аз често посещавам Юлия, Гай Юлий. Квириналът е доста близко до Пинция.

— Да, разбира се.

Цезар се усмихна по същия омагьосващ начин на леля си. Тя също не можеше да се съпротивлява на чара му, но, разбира се, го възприемаше съвсем другояче.

— Подозирам, че за в бъдеще ще се срещам с Юлия Антония доста по-често, отколкото бих желала — въздъхна Юлия. — Ще ми се да можех да се оправям като теб със синовете й!

— Няма да те тревожи дълго с визитите си. А пък аз ще намеря начин да се справя с момчетата, за това не се тревожи. Юлия Антония ще си намери мъж в най-скоро време.

— Никой няма да я поиска! — възмути се Аврелия.

— Навсякъде ще се намерят хора, склонни да се поддадат на чара на една безпомощна жена — възрази той. — За жалост тя прави погрешни избори. Затова, който и да е новият мъж, той няма да е по-добър съпруг от Марк Антоний Тебеширения.

— Тук, сине, си абсолютно прав.

Цезар насочи вниманието си към сестра си Ю-Ю, която не беше казала нито дума; открай време тя беше най-мълчаливият член на семейството, нищо че беше с добро сърце.

— Навремето дълго натяквах на Лия, че не знае да подбира, но на теб дори не ти оставих шанс сама да се проявиш, нали?

Тя му се усмихна по същия начин, както той на нея.

— Аз съм предоволна от съпруга, който ми намери, Цезаре. И все пак съм склонна да призная, че младежите, които навремето харесвах, на по-стари години излязоха доста неприятни.

— Тогава най-добре двамата с Аций да оставите на мен да намеря подходящ годеник за дъщеря ви, когато му дойде времето. Ация ще бъде едно много красиво момиче. И твърде интелигентно, което означава, че няма да се харесва на всеки.

— Не е ли жалко? — попита Ю-Ю.

— Че е интелигентна или че мъжете няма да я харесват?

— Второто.

— Аз самият харесвам интелигентните жени — успокои я брат й, — но мъже като мен се срещат рядко. Не се тревожи, ще намерим на Ация момче, което да оценява всичките й качества.

Леля му Юлия се надигна от стола.

— Скоро ще се стъмни, Цезаре… Знам, че така обичаш да ти викат, дори майка ти така ти казва. Но на мен все още ми е трудно! Та трябва да вървя.

— Ще помоля момчетата на Луций Декумий да ти намерят носилка и да те изпратят до вас — предложи той.

— Имам си носилка — отговори Юлия. — На Муция не й позволяват да се движи пеша, затова двете заедно пътувахме при пълни удобства от Квиринала до Субура… Или по-точно щяхме да пътуваме, ако не беше с нас и Юлия Антония, която щеше да ни удави в сълзите си. Пък си имаме добра охрана.

— И аз дойдох с носилка — похвали е Ю-Ю.

— Това е то, нравственият упадък! — ядоса се Аврелия. — Ходенето е полезно.

— Аз обичам да вървя пеша — подкрепи я Муция Терция, — но мъжете невинаги гледат по същия начин на нещата. Гней Помпей смята, че е недостойно за жена като мен да върви пеша по улиците.

Цезар веднага си помисли: „Аха! Значи все пак има поводи за недоволство. Муция се чувствала ограничена.“ Но предпочете да не прави коментар. Изчака всички да се излязат. Един от робите отиде да извика носачите от близката кръчма и всички се сбогуваха.

— Не ми изглеждаш добре, лельо Юлия — каза Цезар на раздяла, докато й помагаше да се качи в просторната носилка, която Помпей бе купил за жена си Муция.

— Остарявам, Цезаре — прошепна му в отговор тя и го стисна за ръката. — Вече съм на петдесет и седем. Но още няма нищо сериозно, освен че ме болят костите, когато стане студено. Започвам да мразя зимата.

— Там, в отсрещния край на Квиринала, добре ли се отоплявате? — попита Цезар. — Къщата ти е изложена на северния вятър. Дали да не изолирам стените на спалнята ти?

— Пести си парите, Цезаре. Ако ми е нужно, ще си построя сама печка.

Юлия го погледна и спусна завесата на носилката.

— Мисля, че не е добре — сподели Цезар с майка си, докато се прибираха вкъщи.

Аврелия тактично отговори:

— Щеше да е по-добре, Цезаре, ако имаше за какво да живее. Но и мъжът й, и синът й са мъртви. Няма си никого, освен нас и Муция Терция. А ние не сме достатъчни.

Приемната грееше от многото запалени лампи по стените. Прозорците към вътрешния двор бяха затворени, за да пазят къщата от силното течение. Домът на Цезар изглеждаше уютен и гостоприемен, а насред стаята го чакаше самата Цинила с малката им дъщеря, вече шестгодишна. Прекрасно дете. Косите й бяха толкова светли, че изглеждаха сребристи.

Когато видя баща си, големите й сини очи светнаха от радост и тя протегна ръце към него:

— Татко, татко! Вземи ме!

Той я вдигна от пода и притисна устни до бледорозовата й бузка.

— Как е моята принцеса днес?

Докато Цезар слушаше в захлас всяко детско преживяване на дъщеричката си, Аврелия и Цинила ги наблюдаваха отстрани. Цинила знаеше само, че обича и двамата, докато Аврелия се замисляше дали думата „принцеса“ е била произнесена случайно. Малката Юлия наистина беше такава. Цезар щеше да стигне далеч и един ден щеше да натрупа голямо богатство. Кандидатите за ръката на дъщеря му щяха да са безбройни. Но Цезар нямаше да е така мил с дъщеря си, както дядо му и баба му бяха постъпили с майка му. Щеше да даде Юлия на онзи, когото сметне за най-подходящ. Затова Аврелия отсега трябваше да я учи на ролята й в живота, за да изпълни тя с достойнство дълга пред семейството си.