Гастон Льору
Фантома на операта (7)

VI

Вълшебната цигулка

Кристин Даае стана жертва на интриги, върху които ще се върнем по-късно, и затова не пожъна веднага с постъпването си в Операта успеха, споходил я на онзи знаменит галаконцерт. След това тя бе имала възможност да пее пред избрано общество, у херцогиня дьо Зюрих, където изпълни най-хубавите арии от своя репертоар. Ето как се изказва за нея един от почетните гости, известният критик Х. У.:

Когато я слуша човек в „Хамлет“, се пита дали пък Шекспир не е дошъл специално от Елисейските полета, за да я накара да изпълни своята Офелия. Вярно е, че когато тя си слага звездната диадема на повелителката на нощта, Моцарт, на свой ред, напуска вечната обител, за да я чуе. Не, всъщност той няма защо да се притеснява. Високият и силен глас на очарователната изпълнителка на неговата „Вълшебна флейта“ ще го стигне в небесата.

Но след вечерта у херцогиня дьо Зюрих Кристин спря да пее в обществото. Тя започна да отклонява всяка покана, всяко посещение. Без дори да се постарае да измисли благовиден предлог, отказа да присъства на благотворителен празник, след като бе потвърдила участието си. Поведението й бе на човек, който вече не е господар на съдбата си. Сякаш се страхуваше от нов триумф.

Тя научи, че за да направи удоволствие на брат си, граф дьо Шани бе предприел активни постъпки в нейна полза пред господин Ришар. Кристин тогава му писа, за да му благодари, и го помоли да не споменава повече името й пред директорите. Коя бе причината за това странно поведение? Едни твърдяха, че се дължало на неизмерима гордост, други търсеха обяснение за постъпките й в божествена скромност. Но когато си се отдал на театъра, не можеш да си толкова скромен. Всъщност не знам дали просто не трябва да го нарека с думата страх. Да, мисля, че Кристин Даае се страхуваше от това, което се случи, и съм убеден, че тя бе точно толкова изненадана, колкото и всички останали. Изненадана? Хайде де! След като прочетох едно нейно писмо от онова време (от колекцията на Персиеца), не бих казал, че е била изненадана или дори изплашена от своя успех. Тя е била ужасена. Да, ужасена! „Не мога да се позная, когато пея“, пише тя. Горкото невинно дете!

Тя не излизаше никъде и виконт дьо Шани напразно се мъчеше да я срещне. Той й писа с молба да му позволи да я посети и отчаяно чакаше отговор, докато една сутрин тя му изпрати следната бележка:

Господине, не съм забравила малкото момченце, което извади шала ми от морето. Пиша Ви това в деня, когато заминавам за Перос, водена от свещен дълг. Утре е годишнина от смъртта на скъпия ми татко, когото Вие познавахте и който толкова Ви обичаше. Погребан е там заедно с цигулката си, в гробището до малката църквица, край лозето, където като деца толкова сме играли, досами пътя, на който, вече пораснали, си казахме последно сбогом.

Когато получи писмото на Кристин Даае, виконт дьо Шани се втурна да провери разписанието на влаковете, облече се набързо, надраска няколко реда, които камериерът щеше да занесе на брат му, и се метна в каляската, която твърде късно го остави на перона на гара Монпарнас. Така той не можа да вземе сутрешния влак, на който разчиташе.

Раул прекара деня в мрачно настроение и доби вкус към живота едва когато се настани във вагона на нощния влак. През цялото пътуване препрочиташе писмото на Кристин, вдъхваше аромата на неговия парфюм. То възкреси нежните спомени от детските му години. Прекара цялата отвратителна нощ във влака в трескави мечти, които имаха за начало и край Кристин Даае. Едва се развиделяваше, когато пристигна в Ланион. Веднага изтича да хване дилижанса за Перос-Гирек. Беше единствен пътник. Разпита кочияша и научи, че предната вечер млада жена с вид на парижанка пристигнала в Перос и отседнала в странноприемницата „Залязващото слънце“. Не би могла да бъде друга, освен Кристин. Пристигнала сама. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Раул Щеше спокойно да си поговори насаме с Кристин. Обичаше я до полуда. Това голямо момче бе обиколило света, но бе останало чисто като девича сълза.

А докато пътуваше, си мислеше за съдбата на младата шведска певица. Много от подробностите са все още непознати за читателите.

Имало едно време малко селище в околностите на Упсала. Там живеел един селянин със семейството си. През седмицата обработвал земята, а в неделя пеел в църквата. Този селянин имал малко момиченце, което той научил да разгадава музикалната азбука много преди детето да започне да чете. Татко Даае бил, може би без дори да подозира това, голям музикант. Той свирел на цигулка и бил признат за най-добрия цигулар в цяла Скандинавия. Славата му се разнасяла из околностите и всички го канели да свири по сватби и на празненства. Жената на Даае била саката и починала, когато Кристин навършила едва пет годинки. Бащата, който обичал единствено дъщеря си и музиката, веднага продал късчето земя и тръгнал да дири слава в Упсала. Намерил само нищета. Тогава се върнал на село и тръгнал от панаир на панаир, скрибуцайки скандинавски мелодии, докато детето му, с което не се разделял, го слушало в захлас или пеело под негов акомпанимент. Един ден, на панаира в Лимби, ги чул професор Валериус и ги отвел в Гьотеборг. Той твърдял, че бащата е най-умелият цигулар в света, а дъщерята има данни за голяма актриса. Заели се с обучението и подготовката на Кристин. Тя очаровала всекиго с красотата и изяществото си, с жаждата да доведе всичко до съвършенство. Напредвала бързо. Междувременно професор Валериус и съпругата му трябвало да се преместят във Франция. Те взели Кристин и татко Даае със себе си. Мама Валериус се грижела за нея като за свое дете. Ала клетият човечец започнал да чезне, обзет от носталгия по родните места. В Париж никъде не излизал. Живеел като насън, поддържан единствено от своята цигулка. Той се заключвал в стаята си заедно с Кристин и по цели часове тихо, тихо свирел на цигулка и пеел. Понякога мама Валериус заставала зад вратата, слушала, въздишала дълбоко, избърсвала една сълза и се отдалечавала на пръсти. И тя страдала по скандинавското небе.

Татко Даае се оживявал само през лятото, когато цялото семейство се отправяло на почивка в Перос-Гирек, едно кътче в Бретан, може да се каже почти непознато за парижани в онези времена. Той много харесвал там морето, намирал, че има същия цвят като у дома и често, седнал на плажа, му свирел най-жалните си мелодии. Той така страстно молил мама Валериус, че тя най-сетне се съгласила на една нова прищявка на стария цигулар.

По време на селските празници той тръгвал, както някога, със своята цигулка и с дъщеря си за осем дни, да свири по тържествата. Не можели да им се наслушат. За цяла година напред те заливали с прекрасни звуци и най-малките селца, спели по плевни, отказвали се от леглата в странноприемниците, притискали се в сеното един до друг, както в Швеция по времето, когато били много бедни. Твърде прилично облечени, те не вземали пари, не събирали помощи и хората около тях недоумявали защо този цигулар обикаля по пътищата с това прекрасно дете, което пеело като ангел, слязъл от небето. Следвали ги от село в село.

Един ден едно момче от града доста изморило своята гувернантка да върви подир малкото момиченце, чийто кристалночист глас го бил запленил. Те стигнали до брега на заливчето Трестрау. По онова време там имало само небе, море и златист бряг. На всичкото отгоре толкова силно духало, че вятърът отнесъл шала на Кристин в морето. Тя изпищяла и протегнала ръце, но тънкият плат вече се носел по вълните. Тогава чула глас, който й казал:

— Не се тревожете, госпожице, ще ви извадя шала от морето.

И видяла едно момче да тича въпреки възмутените викове на строга жена, цялата в черно. То влязло в морето, както било облечено, и й донесло шала. И момченцето, и шалът били в плачевно състояние. Жената в черно не спирала да гълчи, но Кристин се смеела от сърце, после целунала момчето.

Това бил виконт Раул дьо Шани.

По онова време той живееше с леля си в Ланион. Двамата с Кристин се срещаха почти всеки ден през лятото и играеха заедно.

По молба на лелята, чрез посредничеството на професор Валериус, добрякът Даае се съгласи да дава уроци по цигулка на младия виконт. И така, Раул започна да харесва същите мелодии, които били омагьосали детството на Кристин.

Техните мечтателни и спокойни души си приличаха. Много обичаха да слушат разни истории, стари бретонски легенди и основната им игра се състоеше в това да ходят от врата на врата като просяци и да молят за някоя приказка. „Госпожо или господине, знаете ли някоя история да ни разкажете, моля ви!“ Рядко се връщаха без нищо.

Но същински празник за децата бе, когато надвечер, в настъпващата нощна тишина, след като слънцето вече се е скрило в морето, татко Даае сядаше до тях на пътя и им разказваше шепнешком, сякаш се боеше да не изплаши призраците, които призоваваше, красиви северни легенди. Понякога бяха хубави, като андерсенови приказки, друг път тъжни, като стиховете на великия поет Рунеберг. Когато млъкваше, двете деца молеха: „Още!“ Една от историите започваше така: „Седял си един крал в малка лодка върху спокойни и дълбоки води, ококорили се като искрящо око насред норвежките планини.“ А една друга така:

Малката Лоте мислела за всичко и за нищо. Като лятна птичка пърхала сред златните слънчеви лъчи, с пролетен венец върху своите руси къдрици. Душата й била чиста и синя като очите й. Тя милвала майка си, била вярна на куклата си, грижела се за рокличката, за червените си обувки, за цигулката си, но от всичко най-много обичала, заспивайки вечер, да слуша Ангела на музиката.

Докато добрият човечец разказваше. Раул гледаше сините очи и златните коси на Кристин. А момиченцето си мислеше, че малката Лоте е била много щастлива, щом всяка вечер е слушала Ангела на музиката. Нямаше разказ, в който татко Даае да не спомене Ангела, за когото децата задаваха безброй въпроси. Татко Даае твърдеше, че всички големи музиканти или певци поне веднъж в живота си биват посещавани, от Ангела на музиката. Понякога той наднича в люлката, както се случило с малката Лоте, и затова има малки гении, които на шест години свирят на цигулка по-добре от петдесетгодишни мъже. Друг път Ангелът идва доста по-късно, защото децата не са много послушни, не си свирят упражненията и не си учат гамите. А случва се изобщо да не идва, защото сърцето ти не е чисто, нито съвестта ти спокойна. Ангелът не се вижда, само предопределените души го чуват, когато най-малко го очакват, когато са тъжни и обезсърчени. Тогава изведнъж долавят божествени звуци, прекрасен глас, за който си спомнят цял живот. Посетените от Ангела тръпнат, но тази тръпка е непозната за останалите простосмъртни. Превъзходството им се състои в това, че щом докоснат инструмент или отворят уста да запеят, звуците засрамват с хубостта си всички останали човешки звуци. Хората не знаят, че тези избраници са били посетени от Ангела и казват за тях, че имали талант.

Малката Кристин питаше баща си дали е чувал Ангела, но татко Даае тъжно поклащаше глава. После погледът му грейваше, той поглеждаше дъщеря си и казваше:

— Но ти, детето ми, ти ще го чуеш един ден! Когато отида на небето, ще ти го изпратя, обещавам ти!

По онова време татко Даае започна да кашля.

Дойде есента и раздели Раул и Кристин.

Видяха се отново след три години, вече бяха младежи. Това се случи пак в Перос и остави у Раул чувство, което го преследваше цял живот. Професор Валериус бе умрял, но мама Валериус беше останала във Франция заедно с добрия Даае и неговата дъщеря, които все така пееха и свиреха на цигулка, въвличайки в своя свят от звуци скъпата си покровителка, а тя вече живееше единствено заради музиката. Младият мъж бе пристигнал в Перос най-случайно и едва слязъл от влака, отиде право в къщата, където някога бе живяла неговата малка приятелка. Видя първо стария Даае, който стана от стола със сълзи на очи, целуна го и му каза, че те често си спомнят за него. И наистина не минаваше и ден, без Кристин да спомене за Раул. Старецът все още говореше, когато вратата се отвори и младата девойка влезе забързано с поднос с димящ чай. Тя позна Раул и остави товара си. Стоеше нерешителна и мълчеше. Бащата ги наблюдаваше и двамата. Раул се приближи до Кристин и я целуна, а тя не се възпротиви. Зададе му няколко въпроса, внимателно изпълни своите домакински задължения, взе подноса и излезе от стаята. После избяга в градината и се усамоти на една пейка. Изпитваше чувства, които за първи път вълнуваха младото й сърце.

Раул отиде при нея и си говориха до вечерта. Бяха се променили много, не можеха да се познаят един друг.

Внимателни като дипломати, те си говореха за неща, които нямаха нищо общо със зараждащите се в тях чувства. Когато се разделиха на края на пътя, Раул каза на Кристин, докато целуваше благоприлично ръката й:

„Госпожице, никога няма да ви забравя!“ И си тръгна, съжалявайки за дръзките думи, защото знаеше много добре, че Кристин Даае не може да бъде жена на виконт дьо Шани.

Що се отнася до Кристин, тя се върна при баща си и му каза: „Не намираш ли, че Раул не е толкова мил, колкото преди? Не го обичам вече!“ Помъчи се да не мисли повече за него. Това й се отдаваше доста трудно, затова се нахвърли върху изкуството, което й запълни всяка минута. Напредваше чудесно. Който я чуеше, предричаше, че ще стане най-блестящата певица в света. Но тогава умря баща й и заедно с него тя сякаш загуби и гласа, и вдъхновението, и таланта си. Останаха й малко от тези качества, колкото да влезе в Консерваторията, не повече. С нищо не изпъкваше, посещаваше занятията с безразличие, завърши с награда единствено за да достави удоволствие на мама Валериус, с която все още живееше. Първия път, когато Раул видя Кристин в Операта, той бе запленен от красотата на младата жена и от нежните спомени, нахлули в неговата душа, но бе изненадан от безличието на нейното изпълнение. Изглеждаше равнодушна към всичко. Идваше често да я гледа. Следваше я зад кулисите. Чакаше я, скрит зад една стойка за прожектори. Помъчи се да привлече вниманието й. Няколко пъти я придружи до прага на нейната гримьорна, но Кристин не го забелязваше. Впрочем тя сякаш не забелязваше никого. Бе самото безразличие. Раул страдаше, защото тя бе красива, а той срамежлив и не смееше да си признае, че я обича. После, като гръм от ясно небе, дойде успехът й на галаконцерта: небесата се разтвориха и ангелски глас слезе на земята, за да възхити хората. А после, после онзи мъжки глас зад вратата: „Трябва да ме обичате!“ и никой в гримьорната…

Защо се бе засмяла, когато й каза в мига, в който тя отвори очи: „Аз съм малкото момченце, което извади шала ви от морето.“ Защо не го позна? И защо му бе писала?

О! Колко е дълъг този бряг… Ето го кръстът, тук се пресичат трите пътя… Ето ги пустинните земи, замръзналите храсти, неподвижният пейзаж, белезникавото небе. Прозорците дрънчат, непоносим шум… Колко е раздрънкан този дилижанс и колко бавно напредва! Той позна колибите, именията, склоновете, дърветата по пътя… А, ето го и последният завой, след него ще се покаже морето… големият залив на Перос…

Значи е отседнала в „Залязващото слънце“. Ами, разбира се, нали няма друга странноприемница. Освен това в нея човек наистина се чувства добре. Спомни си, че едно време слушаха там интересни приказки. Как само тупа сърцето му! Какво ли ще каже, като го види?

Първия човек, когото забеляза с влизането си в старата опушена зала, бе стрина Трикар. Тя го позна. Заприказва го любезно. Попита какво го води насам. Той се изчерви. Отговори, че е бил по работа в Ланион и е решил да дойде дотук, за да ги види. Тя искаше да му поднесе обяд, но той отвърна: „По-късно.“ Сякаш чакаше нещо или някого. Вратата се отвори. Той се изправи. Не бе сгрешил: тя! Искаше да й каже нещо, но се свлече отново на стола. Кристин застана пред него усмихната, без намек за изненада. Лицето й бе свежо и розово като на утринно цвете. Сигурно бе задъхана от бързане. Гърдите й, пленили едно невинно сърце, леко се повдигаха. Очите й, с цвета на замечтаните неподвижни езера от далечните северни страни, го гледаха спокойно, защото отразяваха една чиста душа. През открехнатата кожена дреха се виждаше тънка талия, хармонична извивка на младо, грациозно тяло. Раул и Кристин се гледаха продължително. Стрина Трикар се усмихна и дискретно се оттегли. Накрая Кристин проговори:

— Вие дойдохте и това никак не ме изненадва. Имах предчувствието, че ще ви заваря тук след службата. Някой ми го каза. Да, съобщиха ми за вашето пристигане.

— Но кой? — попита Раул и стисна ръката й. Тя не я изтегли.

— Скъпият ми татко, който е мъртъв.

Настъпи тишина.

Раул пръв я наруши.

— Баща ви каза ли ви, че ви обичам, Кристин, и че не мога да живея без вас?

Младата жена се изчерви до корена на косите си и извърна очи. Гласът й потрепери:

— Мен? Вие се шегувате, приятелю.

После избухна в смях, за да си придаде, както се казва, смелост.

— Не се смейте, Кристин, това е много важно.

Тя отговори сериозно:

— Не съм ви карала да идвате чак тук, за да ми говорите такива неща.

— Накарахте ме, Кристин. Много добре знаехте, че след това писмо няма да остана безразличен и веднага ще тръгна за Перос. Как се сетихте за това, а не се сетихте, че ви обичам?

— Помислих си, че ще си спомните за нашите детски игри, в които толкова често участваше и баща ми. Всъщност не знам точно какво си мислех… Може би сгреших като ви писах… Вашата внезапна поява в гримьорната ми онази вечер ме пренесе далеч в миналото и всъщност ви писа малкото момиченце, безкрайно щастливо в момент на отчаяние и самота да види до себе си приятел от детинство.

Те замълчаха. В поведението на Кристин имаше нещо неестествено според Раул, но не можеше да определи точно какво. Тя обаче не бе враждебно настроена, напротив… Печалната нежност в очите й му говореше достатъчно. Но защо тази тъга? Ето може би кое трябваше да разбере младият мъж и кое започваше да го дразни.

— Когато ме видяхте в гримьорната, за първи път ли ме виждахте, Кристин?

Тя не умееше да лъже.

— Не. Често съм ви виждала в ложата на брат ви и зад сцената.

— Знаех си! — Раул яростно прехапа устни. — Тогава защо, когато ме видяхте в гримьорната и ви напомних, че аз съм извадил шала ви от морето, защо ми отговорихте, сякаш не ме познавате, и се засмяхте?

Въпросът бе зададен тъй рязко, че Кристин учудено изгледа Раул и не му отговори. Младият мъж също бе изненадан от внезапния си изблик и то в момент, когато си бе обещал да говори на Кристин нежни слова за любов и покорност. Такива думи не би произнесъл нито съпруг на жена си, нито любовник на възлюбената си, без да я обиди. Грешката му го раздразни още повече, но не намери друг изход от това смешно положение, освен да се държи още по-отвратително.

— Ето! Не ми отговаряте! — Той бе ядосан и нещастен. — Добре, аз ще отговоря вместо вас! Защото в гримьорната имаше някой, който ви смущаваше, Кристин! Някой, на когото в никакъв случай не желаехте да покажете, че друг, освен него би могъл да ви интересува!

— Ако някой ме е притеснявал, приятелю — прекъсна го Кристин с леден тон, — трябва да сте били вие, защото именно вас изгоних!

— Да! За да останете с другия!

— Какво говорите, господине? За кой друг става въпрос?

— За този, на когото казахте: „Пея единствено за вас! Тази вечер ви дадох душата си и съм мъртва!“

Кристин сграбчи ръката на Раул и я стисна с неподозирана за такова крехко същество сила.

— Вие сте подслушвали зад вратата?

— Да! Защото ви обичам… Чух всичко.

— Какво чухте? — И младата жена, странно успокоена, пусна ръката на Раул.

— Той ви каза: „Трябва да ме обичате!“

При тези думи мъртвешка бледност се разстла по лицето на Кристин, сини кръгове оградиха очите й. Тя залитна и щеше да падне. Раул се притича, протегна ръце, но Кристин вече бе превъзмогнала моментната слабост.

— Кажете! Кажете още, кажете всичко, което сте чули! — настоя тя.

Раул се поколеба. Той не разбираше какво става.

— Хайде, кажете, нали виждате, че ще умра!

— Чух какво ви отговори, след като казахте, че сте му дали душата си: „Красива душа имаш, дете мое, и аз ти благодаря. Подарък, достоен за император! Ангелите плакаха тази вечер!“

Кристин протегна ръка към сърцето си и се втренчи в Раул с неописуемо вълнение. Погледът й бе пронизващ и неподвижен като на безумна. Раул се ужаси. Но ето че очите й се навлажниха и върху бузите от слонова кост се търкулнаха две тежки сълзи.

— Кристин!

— Раул!

Младежът искаше да я прегърне, но тя се изплъзна от ръцете му и избяга.

Докато Кристин стоеше заключена в стаята си, Раул се упрекваше за грубостта си; но, от друга страна, ревността набираше скорост. Щом като младата жена показа такова душевно вълнение, когато разбра, че някой е научил за тайната й, значи тя е много важна. Въпреки чутото Раул нито за миг не се съмняваше в чистотата на Кристин. Знаеше, че тя се ползва с много добро име и не бе чак толкова наивен, за да не разбере безизходното положение, в което се намират понякога актрисите, задължени да изслушват любовни обяснения. Тя наистина отговори, че му е дала душата си, но с положителност ставаше дума само за пеене и музика. С положителност? Тогава защо това вълнение преди малко? Господи! Колко бе нещастен Раул! Ако беше хванал мъжа, мъжкия глас, щеше да му поиска обяснение.

Защо избяга Кристин? Защо не слиза?

Не пожела да обядва. Бе много огорчен, изпитваше силна мъка, като виждаше как часовете му минават далеч от младата шведка. Беше се надявал да бъдат така приятни. Защо не обиколят местата, изпълнени с толкова общи спомени? И защо, щом като нямаше какво повече да прави в Перос, не си бе тръгнала веднага за Париж? Той научи, че е поръчала за другата сутрин заупокойна служба за душата на татко Даае и че бе прекарала дълги часове в молитва както в църквата, така и на гроба на стария цигулар.

Тъжен, обезсърчен, Раул тръгна за гробището до църквата. Бутна вратата, полута се самотен между могилите, като се мъчеше да разчете надписите, но разбра къде е гробът на бащата на Кристин още щом зърна ярките цветя, обсипали надгробния мрамор. Те изпълваха с благоухание целия този леден кът от бретонската зима. Чудни червени рози, цъфнали сякаш тази сутрин в снега. Малко живот за мъртвите, защото смъртта тук бе навсякъде. Тя се подаваше от земята, преситена от трупове. Стотици скелети и черепи бяха събрани накуп до стената на църквата, покрити само с тънка телена мрежа, която излагаше на показ цялата тази злокобна пирамида. Черепите, подредени като тухли, закрепени с яркобели кости, образуваха сякаш основата, върху която бяха изградени стените на църковната сакристия. Подобни костници се срещат често в старите бретонски църкви. Голямата врата на сакристията бе изрязана насред белите кости.

Раул се помоли за татко Даае, после, потиснат от усмивките на черепите, напусна гробището, изкачи се на хълма и седна на една скала, надвесена над морето. Вятърът злобно препускаше по равния песъчлив бряг и прогонваше срамежливата дневна светлина. Тя се предаде, избяга и се превърна в мъртвешки бледа ивица на хоризонта. Тогава вятърът стихна. Настъпи нощта. Раул бе обгърнат от ледени сенки, но не усещаше студ. Мисълта му, съпроводена от спомените, бродеше из тъжните пусти полета. Точно на това място идваха често на мръкване с малката Кристин, за да видят танца на кориганите^[1], когато изгрява луната.

Той никога не ги бе виждал, въпреки че имаше добро зрение. А Кристин, макар и малко късогледа, твърдеше, че ги е виждала нееднократно. Усмихна се на този спомен, после изведнъж се стресна. До себе си зърна силует, дошъл неизвестно как, без никакъв предупредителен шум.

— Мислите ли, че кориганите ще дойдат тази нощ? — Беше Кристин. Той искаше да й каже нещо, но тя му запуши устата с облечената в ръкавица длан.

— Чуйте ме, Раул, реших да ви кажа нещо много важно! — Гласът й трепереше. Той чакаше. Тя продължи, все тъй потисната. — Спомняте ли си легендата за Ангела на музиката?

— Дали си я спомням! Дори мисля, че точно тук баща ви ни я разказа за първи път.

— Пак тук той ми каза: „Когато отида на небето, детето ми, ще ти го пратя.“ Ето, Раул, баща ми е на небето, а мен ме посети Ангелът на музиката.

— Не се съмнявам — сериозно отговори младият мъж, защото си помисли, че в своите набожни мисли приятелката му смесва спомена за своя баща с блясъка на последния си успех.

Кристин като че ли се изненада от хладнокръвие, с което виконт дьо Шани прие вестта, че е била посетена от Ангела на музиката.

— Какво мислите по този въпрос, Раул?

И Кристин доближи толкова близо бледото си лице до неговото, че той очакваше тя да го целуне. Ала момичето просто искаше да прочете в мрака отговора в очите му.

— Мисля — отвърна той, — че едно човешко същество не би могло да пее, както пяхте вие онази вечер, без да е станало чудо, без намесата на Всевишния. Няма учител на земята, който би могъл да ви научи на такива звуци. Вие сте чули Ангела на музиката, Кристин.

— Да — тържествено обяви тя, — в моята гримьорна. Там той ми дава ежедневните си уроци.

Тонът, с който произнесе всичко това, бе толкова убедителен и странен, че Раул я погледна разтревожен. Но тя се бе отдръпнала и вече бе само неподвижна сянка в нощта.

— Във вашата гримьорна? — повтори той като ехо.

— Да, там го чух, при това не само аз.

— Кой друг го е чул?

— Вие, приятелю.

— Аз? Аз съм чул Ангела на музиката?

— Да, онази вечер, когато подслушвахте зад вратата. Той ми каза: „Трябва да ме обичате.“ Но вярвах, че само аз долавям неговия глас. И преценете сам каква бе моята изненада тази сутрин, когато научих, че и вие сте го чули.

Раул избухна в смях. И нощта веднага се разсея над пустинните полета и първите лунни лъчи обгърнаха младите хора. Кристин се извърна враждебно към Раул. Очите й, обикновено тъй кротки, мятаха мълнии.

— Защо се смеете? Или може би мислите, че сте чули мъжки глас?

— А какво друго? — Мислите на младия мъж започваха да се объркват от войнственото поведение, на девойката.

— И това го казвате вие, Раул! Моят другар от детинство, приятел на баща ми! Не мога да ви позная. Но какво си въобразявате? Аз съм почтено момиче, виконт дьо Шани, и не се заключвам в гримьорната с мъжки гласове. Ако бяхте отворили вратата, щяхте да видите, че вътре няма никой!

— Така е! Когато си отидохте, аз отворих вратата и никого не намерих.

— Виждате ли?

Виконтът събра цялата си храброст.

— Виждам, Кристин, и мисля, че някой се подиграва с вас!

От гърдите й се изтръгна вик и тя побягна. Той се затича след нея, но Кристин му изкрещя с див яд:

— Оставете ме, оставете ме!

И се скри. Раул се прибра в странноприемницата уморен, обезсърчен и тъжен.

Научи, че Кристин току-що се е качила в стаята си и е заявила, че няма да слезе за вечеря. Младежът се поинтересува дали случайно не е болна. Добрата кръчмарка отговори, че едва ли е нещо сериозно. Раул вечеря сам в ъгъла до огъня, доста кисел. После напразно се опита да чете, легна си и се помъчи да заспи. Никакъв шум не се долавяше от съседната стая. Какво ли правеше Кристин? Дали спеше? Ако ли не, за какво ли си мислеше? Какво си мислеше той? И беше ли в състояние да го изрази смислено? Странният разговор с Кристин го бе смутил. Часовете течаха бавно; бе може би, към единайсет и половина през нощта, когато ясно чу стъпки в съседната стая. Леки, потайни стъпки. Значи Кристин не си е легнала? Без да се отдава на разсъждения, младият мъж набързо се облече, като внимаваше да вдига колкото се може по-малко шум. Той зачака, готов на всичко. На какво всичко? Сърцето му подскочи, когато чу резето на вратата на Кристин бавно да се вдига. Къде ли отиваше в този час? Той безшумно открехна вратата и успя да различи на лунната светлина белия й силует, който предпазливо се плъзгаше по коридора. Тя стигна до стълбата, слезе, а той се надвеси над парапета. Изведнъж чу два гласа, които набързо размениха по няколко думи. „И да не изгубите ключа!“ Беше гласът на кръчмарката. Отвори се вратата към залива. След това се затвори. И всичко потъна в тишина. Раул веднага се върна в стаята си и изтича към прозореца. Белият силует на Кристин самотно стоеше на кея.

Първият етаж на странноприемницата не беше висок, а едно дърво точно под прозореца услужливо протягаше клони към нетърпеливите ръце на Раул. Това му позволи да се озове навън, без собственичката да заподозре неговото отсъствие. И каква бе изненадата на женицата, когато на другата сутрин донесоха младия виконт почти замръзнал, повече мъртъв, отколкото жив, и й обясниха, че са го намерили паднал на стълбите пред главния олтар на църквицата на Перос. Тя изтича и бързо съобщи новината на Кристин, която веднага слезе и, напътствана от гостилничарката, оказа първа помощ на младия мъж. Той скоро отвори очи и съвсем се съвзе, щом видя прекрасното лице на своята приятелка, надвесено над него.

Но какво се бе случило? Няколко седмици по-късно следователят Мифроа има възможността, когато трагичното събитие в Операта предизвика намесата на прокуратурата, да разпита виконт дьо Шани за събитията през онази нощ в Перос и ето как те са описани в протокола (под номер 1–50).

Въпрос: Госпожица Даае не ви ли видя, когато слизахте от вашата стая по странния начин, който си бяхте избрали?

Отговор: Не, господине, не и не. Макар че вървях след нея, без да се старая да заглушавам шума от стъпките си. Молех се само за едно: да се обърне, да ме види и да ме познае. Казвах си, че това следене е твърде недостойно за мен. Но тя изобщо не ме чуваше и се държеше, сякаш ме нямаше. Спокойно тръгна към кея и бързо се заизкачва по пътя. Часовникът на църквата удари дванайсет без четвърт и ми се стори, че това бе причината тя да се разбърза, защото вече почти тичаше. Така стигна до гробището.

В. Беше ли отворена вратата на гробището?

О. Да, господине, и това ме изненада, но не и госпожица Даае.

В. Видяхте ли някой?

О. Никого не видях. Ако имаше някой, щях да го забележа. Луната светеше много силно, а снегът по земята отразяваше нейните лъчи и нощта бе твърде светла.

В. Възможно ли бе някой да се крие зад гробовете?

О. Не, господине. Това са стари надгробни камъни, потънали под снежната покривка. Кръстовете им едва се показваха над земята. Единствените сенки бяха тези на кръстовете и нашите две. Църквата се къпеше в лунна светлина. Беше красиво, призрачно и студено. Никога не бях стъпвал нощем в гробище и не очаквах да видя подобна безплътна светлина.

В. Суеверен ли сте?

О. Не, господине, вярващ съм.

В. В какво състояние на духа се намирахте?

О. Бях спокоен и с разсъдъка си. Наистина, странното излизане на госпожица Даае отначало силно ме смути; но щом видях, че влиза в гробището, реших, че идва да изпълни някоя заръка на бащиния си гроб. Сметнах това за толкова естествено, че напълно се успокоих. Просто се чудех как още не ме е чула зад себе си, защото снегът скърцаше под краката ми. Но несъмнено е била изцяло погълната от набожните си мисли. Реших да не я безпокоя и когато тя стигна до гроба на баща си, застанах на няколко крачки от нея. Госпожица Даае коленичи в снега, описа кръст с ръка и започна да се моли. В този миг удари полунощ. В ушите ми още кънтеше дванайсетият удар, когато изведнъж видях как тя вдига глава; погледът й се взря в небесния свод, ръцете й се протегнаха към вечерницата. Стори ми се изпаднала в екстаз и тъкмо се питах коя е внезапната причина, когато самият аз вдигнах глава, огледах се слисан наоколо и цялото ми същество се насочи към Невидимото, което свиреше прекрасна музика. Ах, каква прекрасна музика! Вече я бяхме чували! Ние с Кристин я бяхме чували като малки. Но никога цигулката на татко Даае не успяваше да я предаде по този божествен начин. Нищо по-умно не ми дойде в главата, освен да си припомня думите на Кристин за Ангела на музиката. Не знаех какво да мисля за тези незабравими звуци, които нямаха земен произход. Липсваше инструмент, нямаше и ръка, която да движи лъка. О, спомням си възхитителната мелодия. Беше „Възкресението на свети Лазар“. Татко Даае често ни я свиреше, когато бе тъжен или обзет от набожни мисли. Дори ако съществуваше, Ангелът на Кристин не би могъл така добре да я изсвири на цигулката на мъртвия цигулар. Вече очаквах едва ли не да се повдигне надгробният камък от могилата на татко Даае. Спомних си, че той бе погребан заедно с цигулката си и недоумявах докъде стига въображението ми и започва реалността.

Но музиката замлъкна и аз се опомних. Сякаш чух шум откъм костницата.

В. Охо, чули сте шум откъм костницата?

О. Да, стори ми се, че черепите ми се надсмиваха и целият потръпнах:

В. Не си ли помислихте веднага, че именно зад костницата би могъл да се скрие музикантът, който така ви е омаял?

О. Не само си го помислих, а единствено за това мислех, господин следовател. До такава степен, че забравих да последвам госпожица Даае, която бе станала и спокойно се отправяше към вратата на гробището. Тя бе тъй погълната от мисли, че не ме забеляза. Не помръдвах, вперил очи в костницата, решен да разгадая докрай това неправдоподобно приключение и да открия разковничето.

В. Какво се случи след това, та ви намериха сутринта паднал на стълбите пред главния олтар?

О. Всичко стана много бързо… Един череп се търкулна в краката ми, после втори, трети… Имах чувството, че съм обект на мъртвешка игра със снежни топки. Загложди ме мисълта, че някаква погрешна стъпка е нарушила хармонията на постройката, зад която се криеше тайнственият музикант. Тази хипотеза ми се стори още по-правдоподобна, когато видях нещо като сянка да се плъзга по ослепително бялата стена на църковната сакристия. Затичах се. Сянката вече блъсваше вратата и влизаше в църквата. Аз имах криле, а тя бе загърната в дълго наметало. Бях тъй чевръст, че успях да уловя крайчеца на наметалото. В този момент бяхме, сянката и аз, точно пред главния олтар и лунната светлина, която се процеждаше през стъклописите, падаше право върху нас. Понеже не пусках, крайчеца, сянката се обърна, наметалото се открехна и видях, господин следовател, както ви виждам вас сега, един смразяващ череп, а в погледа му горяха адски огньове. Помислих, че стоя пред самия Сатана и сърцето ми, въпреки смелостта си, не можа да устои на това задгробно видение. Друго нищо не си спомням до момента, в който се събудих в моята стаичка в „Залязващото слънце“.