Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Fantôme de l Opéra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
mabelle (2012)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Гастон Льору. Фантома на операта

 

Превод: Юлия Минкова, Антонина Сагаева

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

ИК „Хемус“

История

  1. — Добавяне

II

Новата Маргарита

На първата площадка Сорели се сблъска с граф дьо Шани, който се качваше. Обикновено сдържан, сега графът излъчваше силна възбуда.

— Идвах при вас — обяви той, след като поздрави галантно младата жена. — Ах, Сорели, каква прекрасна вечер! А Кристин Даае! Какъв успех!

— Не може да бъде! — възрази Мег Жири. — Преди шест месеца грачеше като гарга! Но пуснете ни да минем, скъпи графе — закачливо продължи хлапачката с предвзет реверанс. — Бързаме да научим нещо за един нещастен човечец, намерен обесен.

В този миг оттам минаваше управителят с много зает вид, но се спря, щом чу тези думи.

— Какво? Успели, сте да научите вече, госпожици? — с доста груб тон се обърна той към тях. — Тогава не казвайте никому. Най-вече на господата Дьобиен и Полини! Това прекалено много ще ги наскърби в последния им ден.

Всички се насочиха към фоайето за танци, което бе вече претъпкано с народ.

Граф Шани се оказа прав — никое галапредставление не би могло да се сравни с току-що завършилото. Щастливците, присъствали на него, още споделят развълнувано този спомен с деца и внуци. Представете си само как Гуно, Рейе, Сен Санс, Масне, Гиро, Делиб се изкачват един подир друг на диригентския подиум и лично дирижират произведенията си. Фор и Крос бяха сред многото изпълнители и точно тази вечер пред ерудираната и възторжена парижка публика се изяви Кристин Даае, за чиято тайнствена съдба искам да разкажа в това произведение.

Под палката на Гуно бе изпълнен „Погребалният марш на една марионетка“, Рейе дирижира прекрасната увертюра от операта „Сигурд“, Сен Санс — „Мъртвешки танц“ и „Ориенталска фантазия“, Масне — неизпълняван още „Унгарски марш“, Гиро дирижира своя „Карнавал“, Делиб — „Бавния валс на Силвия“ и пицикати от балета „Копелия“. Пяха госпожиците Крос и Дьониз Блох — първата болеро от „Сицилиански вечерни“, а втората — бриндизи от „Лукреция Борджия“.

Но най-голям успех пожъна Кристин Даае, която публиката чу първо в няколко откъса от „Ромео и Жулиета“. Младата певица за пръв път се представяше в това произведение на Гуно, което впрочем още не бе давано в Операта и което бе тъкмо поставено в Опера Комик, доста време след като е било претворено в стария Театр Лирик от госпожа Карвальо. Ах! Изпитвам жал към онези, които не са чули Кристин Даае в ролята на Жулиета, които не познават чистото й изящество, не са потръпвали от тоновете на нейния ангелски глас, литнал над могилите на влюбените от Верона.

Боже! Боже! Боже! Прости ни!

Но всичко това бе все още нищо в сравнение със свръхчовешките тонове, които се чуха в сцената със затвора и финалното трио от „Фауст“, изпълнени от Кристин Даае вместо от Карлота, обявила преди представлението, че е неразположена. Никой дотогава не бе чувал и не бе виждал такова нещо!

Даае разкри една нова Маргарита, една Маргарита с неподозиран блясък и излъчване.

Цялата зала изрази с нестихващи овации своето неописуемо възхищение от изпълнението на хлипащата Кристин, която изгуби съзнание в ръцете на своите колежки. Наложи се да я отнесат в гримьорната й. Тя сякаш бе предала Богу дух. Известният критик П. дьо С. В. увековечи незабравимия спомен за тези мигове в една рецензия, озаглавена точно така: „Новата Маргарита“.

В тази рецензия той прозря, че това красиво и нежно създание бе оставило тази вечер върху сцената на Операта нещо повече от изкуство, а именно сърцето си. За никой от приятелите на Операта не бе тайна, че сърцето на Кристин е невинно като на петнайсетгодишно момиче и П. дьо С.В. писа, че „за да се проумее какво се е случило с Даае, е необходимо може би да приемем, че тя обича за първи път! «Може да ви прозвучи нескромно, добавяше той, но само любовта е способна да извърши такова чудо, такова поразително превъплъщение.» Няма и две години, откак слушахме Кристин Даае по време на конкурсния изпит за Консерваторията. Тя даваше големи надежди. Но откъде този триумф днес? Ако той не се спуска от небето на крилете на любовта, ще трябва да се усъмня, че идва от ада и че Кристин, също като онзи мошеник Офтердинген[1], е сключила споразумение с Дявола! Който не е чул Кристин да пее във финалното трио от «Фауст», все едно, че не познава тази опера.“

Някои от абонатите на Операта обаче изразиха недоволство. Как са могли толкова време да крият от тях това съкровище? Кристин Даае до този момент играеше приемлив Зибел редом с твърде пищната Маргарита в изпълнението на Карлота. И трябваше да се случи това непонятно и необяснимо отсъствие на Карлота точно на галапредставлението, за да успее малката Даае, без предварителна подготовка, да пожъне такъв успех в тази част на програмата, запазена за прочутата испанка. И последно, как така господата Дьобиен и Полини са се обърнали към Даае? Значи са знаели за този скрит гений. А щом са знаели, защо са криели? Всичко това бе направо необяснимо.

Граф дьо Шани, прав в ложата си, бе допринесъл с шумни ръкопляскания и възгласи за всеобщия възторг.

Граф дьо Шани (Филип-Жорж-Мари) бе тогава на четирийсет и една години. Красив мъж с ръст над средния, с приятно лице въпреки строгото чело и малко студените очи. Той се държеше изтънчено учтиво с жените и малко високомерно с мъжете, които невинаги му прощаваха светските успехи. Притежаваше прекрасно сърце и чиста съвест. След смъртта на стария граф Филибер, той оглави един от най-прочутите родове на Франция. Състоянието на семейство Шани бе значително и когато старият граф почина, на Филип никак не му беше лесно да се нагърби с управлението на такова тежко наследство. Двете му сестри и брат му Раул не поискаха и да чуят за делба и заживяха заедно, като за всичко разчитаха на Филип, сякаш още съществуваше правото на първородството. Когато и двете сестри се омъжиха в един и същ ден, те поеха всяка своя дял от ръцете на брат си, но не като нещо, което им се полага, а като зестра, за която му засвидетелстваха своята признателност.

Графиня дьо Шани, по рождение Мьорожи дьо ла Мартиниер, се бе поминала, дарявайки живот на Раул, роден двайсет години след най-големия брат. Той бе дванайсетгодишен, когато умря старият граф. Филип се зае дейно с обучението на детето, достойно подпомаган отначало от двете си сестри, а след това от една леля, вдовица на морски офицер, която възпита у младия Раул вкус към морето. Юношата постъпи в морското училище, завърши сред първите по успех и обиколи света. Благодарение на силна подкрепа той току-що бе приет за член на правителствената експедиция Рьокен, чиято мисия бе да търси в ледовете на полюса оцелели изследователи от експедицията на Д’Артоа, за която вече три години не се знаеше нищо. По онова време той се радваше на шестмесечна отпуска, а вдовиците от аристократичното предградие вече оплакваха красивия младеж, на вид тъй крехък, заради тежката работа, която го очакваше.

Почти се изкушавам да кажа, че срамежливостта на този моряк и неговата душевна чистота бяха поразителни. Сякаш предния ден бе излязъл от женска опека. Наистина, обсипван с нежности от сестрите си и от старата си леля, той носеше белезите на това женско възпитание. По онова време бе на малко повече от двайсет и една години, но изглеждаше на осемнайсет. Имаше къси руси мустачки, красиви сини очи и моминска кожа на лицето.

Филип много глезеше Раул. Той се гордееше с него и му предвещаваше бляскава кариера във флотата, където един от техните предци, прочутият Шани дьо ла Рош, бе служил с чин адмирал. Възползваше се от отпуската, за да покаже на младия мъж разкошната страна от живота на Париж и неговите артистични удоволствия.

Графът вярваше, че за възрастта на Раул прекаленото благоразумие не е много желателно. Филип притежаваше уравновесен характер, умерен както в работата, така и в удоволствията, безукорен във външния си вид, неспособен да бъде лош пример за брат си. Навсякъде го водеше със себе си, включително във фоайето за танци. Чувал съм приказките, че графът бил „повече от близък“ със Сорели. Какво пък! Трябва ли да виним този благородник, останал ерген, който именно поради тази причина можеше да си позволи, особено след като сестрите му бяха вече задомени, да прекара час или два след вечеря в компанията на една балерина? Вярно, че тя не блестеше с ума си, но затова пък притежаваше най-красивите очи на света. Освен това има места, където един истински парижанин, особено от ранга на граф дьо Шани, задължително трябва да се показва, а по онова време фоайето за танци на парижката Опера бе точно това място.

И накрая, дали Филип щеше да заведе брат си зад кулисите на Националната музикална академия, ако той на няколко пъти не го беше молил за това с кротка настойчивост, както графът щеше да си спомни по-късно?

През онази вечер, след като аплодира Даае, Филип се обърна към Раул и като видя брат си така блед, се изплаши.

— Не забелязвате ли — попита Раул, — че на жената не й е добре?

Действително на сцената трябваше да подкрепят Кристин Даае.

— Май ти си пред припадък — наведе се графът към Раул. — Какво ти е?

Но Раул бе вече прав.

— Да тръгваме — каза с треперещ глас.

— Къде искаш да отидем, Раул? — попита Филип, изненадан от вълнението му.

— Да я видим! Тя за първи път пее така!

Графът с любопитство погледна брат си и лека усмивка повдигна крайчеца на устната му.

— Какво пък! — И веднага добави: — Да тръгваме!

Беше очарован.

Скоро бяха при входа за абонатите, който се оказа задръстен. Докато чакаше да се добере до сцената, Раул несъзнателно мачкаше ръкавиците си. Добрият Филип не си направи шега с нетърпението му, но вече знаеше защо Раул беше разсеян, когато му говореше, и защо с такова удоволствие насочваше разговора към Операта.

Най-сетне проникнаха на сцената.

Тълпа от мъже в черни фракове бързаше към фоайето за танци или се отправяше към гримьорните на артистите. Статисти от последната сцена, които се прибираха, фигурантки, които се блъскаха, платна, които сваляха от скелето, викове, отекващи в ушите като катастрофална заплаха за нечий цилиндър или хълбок — така обикновено изглеждаха антрактите и те винаги успяваха да смутят новака, както в случая с младия мъж с русите мустачки, сините очи и моминския тен, който се промъкваше, доколкото му позволяваше задръстването, през сцената, върху която току-що бе тържествувала Кристин Даае и под която бе умрял Жозеф Бюке.

През онази вечер бъркотията бе пълна, но Раул никога не се бе чувствал тъй сигурен. Той отместваше с рамо всичко, което му се изпречваше, не надаваше ухо към приказките наоколо, нито се вслушваше в смутените разговори на механиците. Беше изцяло обзет от желанието час по-скоро да види тази, чийто вълшебен глас бе отнел сърцето му. Да, той чувстваше, че чистото му сърце вече принадлежи другиму. И храбро се бе опитал да го защити още от деня, когато Кристин, с която се познаваха от малки, отново се бе появила в живота му. При вида й бе изпитал нежелано вълнение и се бе помъчил да го прогони, защото се бе заклел пред себе си и пред своята вяра да обича единствено тази, която един ден ще стане негова жена. А дори и за миг не можеше да допусне, че ще се ожени за певица. Но ето че нежното вълнение бе заменено от ужасно усещане. В него имаше нещо едновременно физическо и духовно. Гърдите го боляха, сякаш някой ги бе разтворил, за да му извади сърцето. Обзе го ужасяваща празнота, която можеше да бъде запълнена единствено с нечие сърце. Това са особени преживявания, разбираеми само за онези, които са били застигани от странното състояние, наречено „любов“.

Граф Филип едва успяваше да го следва. Той все още се усмихваше.

В дъното на сцената, след двойната врата, откъдето започваха стълбите за фоайето и гримьорните, вляво от партера, Раул трябваше да спре пред група ученички, току-що слезли от тавана и препречили пътя. Доста закачки бяха отправени по негов адрес, на които той не отговори; накрая успя да се провре и нахълта в мрачен коридор, оживен от шумните възгласи на възторжени почитатели. Едно име се открояваше над всеобщата врява: Даае! Даае! „Знае пътя, хитрец такъв!“, каза си графът зад гърба на Раул и се зачуди. Той никога не бе водил брат си при Кристин. Предположи, че малкият е ходил сам, докато графът си е бъбрел със Сорели във фоайето, защото тя често го молеше да постои с нея, докато дойде време да излезе на сцената.

Графът отложи с няколко минути посещението, което трябваше да направи на Сорели, и продължи по коридора. Направи му впечатление, че този коридор никога не е бил толкова многолюден както тази вечер, когато целият театър бе потресен от успеха на актрисата и от нейния припадък. Понеже прекрасното дете все още не бе дошло в съзнание, бяха изпратили да повикат лекаря на театъра, който в същия миг се появи и разблъска тълпата, следван по петите от Раул.

И така, лекарят и влюбеният се озоваха едновременно до Кристин, която получи първа помощ от единия и отвори очи в ръцете на другия. Графът, както и много други, бе останал на прага на гримьорната, където всички се задушаваха.

— Докторе, не намирате ли, че тези господа би трябвало да освободят вратата? — запита Раул с неописуема дързост. — Тук не се диша.

— Напълно сте прав — съгласи се лекарят и изгоди всички, с изключение на Раул и камериерката.

Последната го гледаше с очи, ококорени от искрено учудване. Тя никога не го бе виждала, но не посмя да задава въпроси.

А лекарят си помисли, че щом младежът се разпорежда по този начин, значи има право на това. В крайна сметка виконтът остана в гримьорната да наблюдава как Даае се връща към живота, докато двамата директори, самите Дьобиен и Полини, дошли да изразят възхищението си от изпълнението на своята питомка, бяха изблъскани в коридора при другите. Граф дьо Шани, също останал навън, се смееше с пълно гърло.

— Ама че хитрец!

И добави на себе си: „Иди, че се доверявай после на такива уж деца невинни!“

Той сияеше. Накрая заключи: „Истински Шани!“ и се отправи към гримьорната на Сорели, но тя вече бързаше към фоайето, та графът, както вече споменах, я срещна по пътя.

В гримьорната Кристин Даае въздъхна дълбоко, извърна глава, зърна Раул и се стресна. Погледна лекаря, усмихна му се, после отправи поглед към камериерката и пак към Раул.

— Господине — промълви с глас като дихание. — Кой сте вие?

— Госпожице — коленичи младежът и положи пламенна целувка върху ръката на знаменитата певица, — аз съм малкото момченце, което извади шала ви от морето.

Кристин отново погледна лекаря и камериерката и тримата избухнаха в смях: Раул се изправи, огненочервен.

— Госпожице, тъй като не желаете да ме познаете, бих помолил да ми позволите да ви съобщя насаме нещо твърде важно.

— Когато се почувствам по-добре, господине. Съгласен ли сте? — Гласът й трепереше. — Бъдете така любезен…

— … да си тръгнете — добави лекарят с най-любезна усмивка. — Трябва да прегледам госпожицата.

— Не съм болна — заяви Кристин с внезапен и странен прилив на енергия. И стана, като прекара бързо ръка през очите си. — Благодаря ви, докторе. Имам нужда да остана сама. Идете си всички! Моля ви. Много съм нервна тази вечер.

Лекарят мислеше да възрази, но прецени, че не е желателно да й противоречи в такъв момент и излезе заедно с Раул.

— Не мога да я позная тази вечер — каза той. — Обикновено е тъй мила. — И си тръгна.

Раул остана сам. Наоколо не се виждаше жива душа. Прощалното тържество във фоайето за танци изглежда бе започнало. Той си помисли, че може би госпожица Даае също ще отиде да се сбогува с двамата директори и зачака в самота и безмълвие. Той дори се скри в една мрачна ниша. Все още го мъчеше ужасната болка в сърцето. Точно затова искаше да говори с Кристин и то незабавно. Изведнъж вратата се отвори и той видя прислужницата, която си отиваше сама, отрупана с пакети. Той я спря и попита как е господарката й. Жената отвърна със смях, че младата госпожица се чувствала съвсем добре, но не трябвало да я безпокоят, защото искала да остане сама. След което си тръгна. През разпаленото въображение на Раул незабавно премина мисълта, че Кристин е пожелала да остане сама заради него! Нали й беше — казал, че иска да говори с нея на четири очи! Може би това е причината тя да отпрати всички? Бездиханен, той пристъпи към гримьорната, допря ухо до вратата, за да чуе по-добре отговора и се приготви да почука. Но отпусна ръка. Отвътре дочу мъжки глас. Учуди го властният тон:

— Кристин, вие трябва да ме обичате!

Отговори през сълзи гласът на Кристин:

— Защо ми говорите така? Та аз пея само за вас!

Раул се подпря на една колона. Той страдаше. Сърцето му се завърна в гърдите и сега туптеше оглушително. Целият коридор кънтеше, а ушите му бяха заглъхнали. Ако продължеше да вдига такъв шум, щяха да го чуят, да отворят вратата и да прогонят позорно младия мъж. Един Шани да изпадне в такова положение! Да подслушва зад врата! Той го улови с две ръце, за да го накара да млъкне. Но сърцето не е кучешка муцуна, пък и дори да стиснеш с две ръце устата на куче, лаещо непоносимо, то ще продължи да ръмжи.

Мъжкият глас подхвана отново:

— Сигурно сте много изморена?

— О! Тази вечер ви подарих душата си и сега съм мъртва.

— Красива душа имаш, дете мое — продължи плътният мъжки глас, — и аз ти благодаря. Подарък, достоен за император! Ангелите плакаха тази вечер.

След тези думи виконтът не чу повече нищо.

Той обаче не си отиде и от страх да не го открият, отново се скри в мрачната ниша, решен да изчака мъжът да излезе от гримьорната. В този час разбра що е любов и омраза. Вече знаеше, че обича. Искаше да узнае кого мрази. За негова огромна почуда вратата се отвори и на прага се появи Кристин Даае — сама, загърната в кожена наметка. Раул забеляза, че тя не заключи след себе си. Мина покрай него, а той дори не я проследи с поглед, защото очите му бяха заковани върху вратата. Когато коридорът отново опустя, той го прекоси, отвори вратата на гримьорната и веднага я затвори след себе си. Озова се в непрогледна тъмнина. Газената лампа бе изгасена.

— Тук има някой! — Гласът на Раул трепереше. — Защо се криете? — Той изрече тези думи с гръб, плътно опрян на вратата. Мрак и тишина. Чуваше само собственото си дишане. Вероятно не си даваше сметка, че невъздържаното му поведение надминава всякакви граници. — Ако не ми отговорите, вие сте страхливец! Но аз ще ви разкрия!

И запали клечка кибрит. Пламъкът освети гримьорната. Тя бе пуста! Раул грижливо заключи вратата и запали всички лампи. Влезе в тоалетната, надникна в шкафовете, опипа с влажни ръце стените. Нищо!

— Да не би да полудявам? — високо, отчетливо произнесе той.

Стоя така десет минути, заслушан в свистенето на газта сред покоя на пустото помещение. Макар и влюбен, той дори не взе една панделка, която с парфюма си да му напомня за любимата. Излезе, без да съзнава какво върши и къде отива. С несигурна крачка се отправи нанякъде, но изведнъж студена струя въздух го удари в лицето. Намираше се в подножието на тясно стълбище, по което слизаха работници, надвесени над носилка, покрита с бял плат.

— Покажете ми изхода, моля — обърна се към един от мъжете.

— Ето го пред вас — отговори човекът. — Вратата е отворена. Пуснете ни да минем.

Раул машинално попита, сочейки носилката:

— Какво е това?

Работникът отвърна:

— Това е Жозеф Бюке. Намерихме го обесен в третото подземие, между една стойка и декор от „Краля на Лахор“.

Младият виконт изпревари шествието и излезе.

Бележки

[1] Хайнрих фон Офтердинген — един от лиричните немски поети от XIII век. Според легендата, бил сред участниците в битката при Вартбург, но след като не спечелил, се върнал отново заедно с магьосника Клингсор, който го спасил от поражение. — Б.пр.