Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Fantôme de l Opéra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
mabelle (2012)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Гастон Льору. Фантома на операта

 

Превод: Юлия Минкова, Антонина Сагаева

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

ИК „Хемус“

История

  1. — Добавяне

XXI

В подземията на Операта

— Бъди готов да стреляш! — изкомандва Персиеца.

Зад тях стената се беше затворила след едно пълно завъртане около оста си. Двамата мъже останаха за няколко секунди неподвижни, затаили дъх. Нищо не нарушаваше тишината в непрогледния мрак. Най-сетне Раул усети как Персиеца се смъква на колене и започва пипнешком да търси нещо в тъмното. Изведнъж бледа светлина от фенер разпръсна мрака пред Раул и той инстинктивно отстъпи, като че искаше да избяга от някаква тайна, но веднага разбра, че това огънче е на Персиеца, който го следваше неотлъчно. Малкото червено кръгче се разхождаше около тях и осветяваше стените. И Раул си каза, че Кристин е минала оттук, тръгнала подир гласа на Ангела на музиката. Това сигурно бе обичайният път, по който Ерик е идвал през стените, за да злоупотребява с чистотата и невинността на Кристин. Раул, който помнеше думите на Персиеца, реши, че този път е бил изграден от Фантома по някакъв никому неизвестен начин. По-късно щеше да разбере, че Ерик е открил този таен коридор, сякаш специално подготвен за него, и дълго време е бил единственият, който е знаел за съществуването му. Коридорът бил построен по времето на Парижката комуна и по него надзирателите отвеждали затворниците направо в карцерите, изградени в подземията. Комунарите окупирали зданието веднага след 18 март и от покрива разпращали балони, пълни с пламенни призиви към департаментите. А подземията превърнали в затвор.

Персиеца, който, изглежда, имаше някаква работа на пода, бе коленичил и бе оставил фенера на земята. Изведнъж го затули.

Раул дочу леко скърцане и забеляза на пода в коридора квадрат много слаба светлина. Сякаш някакъв прозорец се беше току-що отворил във все още осветените подземия. Раул вече не виждаше Персиеца, а само усещаше дъха му.

— Вървете след мен и правете каквото правя аз.

Раул се насочи към мъждукащата капандура. Видя как Персиеца, все още на колене, се е провесил на ръце над капандурата и се спуска в подземието, като продължава да стиска пистолета между зъбите си.

Виконтът имаше пълно доверие в Персиеца. Не знаеше нищо за него, нито за намеренията му, но не се съмняваше, че в този решителен час Персиеца е с него срещу Ерик. Когато му беше говорил за „чудовището“, неговото вълнение му се стори искрено, а интересът, който той прояви, съвсем не му се виждаше подозрителен. В края на краищата, ако Персиеца беше замислил нещо срещу Раул, нямаше да му сложи сам пистолет в ръката. Раул трябваше на всяка цена да се добере до мястото, където се намираше Кристин. Той нямаше избор и дори да таеше някакви съмнения относно истинските намерения на Персиеца, виконтът пак не би се колебал нито миг.

Така че Раул на свой ред коленичи и увисна на ръце над отвора.

— Оставете всичко и скачайте! — извика Персиеца и му заповяда да се хвърли веднага по корем, след което затвори по някакъв начин капака над главите им и легна на пода до виконта.

Раул понечи да попита нещо, но Персиеца му запуши устата с ръка. Чу се глас и Раул веднага го разпозна — бе гласът на полицейския комисар, който преди малко го беше разпитвал.

Раул и Персиеца се намираха зад тънка преграда, която успешно ги прикриваше. Близо до тях тясна стълба водеше до стаичката, в която по всяка вероятност комисарят водеше своите разпити. Двамата чуваха както гласа, така и стъпките на полицая.

Светлината беше доста слаба, но след плътната тъмнина на тайния коридор преди малко Раул без затруднение успяваше да различи предметите. Едва можа да потисне приглушеното си възклицание — пред него имаше три трупа.

Първият лежеше върху тясната площадка на малката стълба, водеща към стаята, откъдето се чуваше гласът на комисаря. Другите два с разперени ръце лежаха в подножието на стълбата. Бяха толкова близо, че ако искаше да ги докосне, Раул трябваше само да провре пръсти през тънката преграда.

— Тихо! — прошепна Персиеца. Той също бе видял проснатите тела и обясни всичко с думите: — Това е негова работа.

Гласът на комисаря сега се чуваше още по-ясно. Той искаше подробности от уредника, който му обясняваше системата за осветление. Комисарят, изглежда, се намираше на онова място, което наричаха „органа“, или някъде около него. Противно на онова, което би могло да се помисли, особено когато става дума за оперен театър, „органът“ съвсем не е за създаване на музика. По онова време електричество се използваше само при някои сценични ефекти и по-рядко за звънене. Огромното здание, както и самата сцена, се осветяваха все още с водород. Всичко това се постигаше с помощта на специален апарат, наречен „орган“, тъй като бе съставен от множество тръби.

До самата дупка на суфльора имаше ниша за отговорника по осветлението, който издаваше оттам своите разпореждания и следеше за изпълнението им. В тази ниша на всички представления присъстваше Моклер. Но сега нито Моклер, нито работниците бяха по местата си.

— Моклер! Моклер! — Гласът на уредника отекваше като в барабан, но Моклер не отговаряше.

Вече споменахме, че през една врата се излизаше на тясна стълба, водеща към второто подземие. Комисарят я бутна, но вратата не поддаде.

— Виж ти! — каза той. — Вижте, господин уредник, не мога да отворя тази врата. Винаги ли се отваря толкова трудно?

Уредникът блъсна вратата с рамо и веднага разбра, че заедно с нея измества и човешко тяло.

— Моклер! — разпозна го той и не можа да сдържи вика си.

Всички се приближиха разтревожени.

— Горкият! Той е мъртъв! — изстена уредникът.

— Не, мъртвопиян е. А това е нещо друго — каза комисарят, надвесен над едрото тяло. Той трудно можеше да бъде учуден.

— Но това му е за първи път! — заяви уредникът.

— Тогава са го накарали да приеме някакъв наркотик.

— Вижте! — извика Мифроа, слязъл няколко стъпала по-надолу.

На слабата светлина от малкия червен фенер в долната част на стълбата можеха да се видят още две тела. В тях уредникът разпозна помощниците на Моклер. Комисарят Мифроа слезе да ги види.

— Спят дълбоко — каза. — Много странна работа! Няма съмнение, че някой се е намесил в службата по осветлението. И този някой явно е работил за похитителя. Но що за странна идея, да отвлечеш актриса направо от сцената! Това е все едно да предизвикваш съдбата. Или аз вече нищо не разбирам! Някой да отиде да потърси лекаря на театъра! Странна, много странна работа! — повтори господин Мифроа и се обърна да поговори с хората в стаята. Кои бяха те — нито Раул, нито Персиеца можеха да видят от мястото, където се намираха.

— Какво ще кажете за това, господа? — попита комисарят. — Само вас не сме чули. Все трябва да имате някакво мнение по въпроса.

Тогава Раул и Персиеца видяха как горе на стълбищната площадка се появяват двете стъписани фигури на директорите и дочуха развълнувания глас на Моншармен:

— Тук стават неща, които ние, господин комисар, не можем да обясним.

И двете директорски фигури изчезнаха.

— Благодаря за сведението, господа — насмешливо подхвърли Мифроа.

Но уредникът, подпрял брадичката си с ръка — проява на задълбочено мислене — заяви:

— Това съвсем не е първото заспиване на Моклер в театъра. Спомням си, че една вечер го намерих да хърка в малката ниша, а до него се търкаляше табакерата му.

— Отдавна ли беше това? — попита Мифроа, като бършеше педантично стъклата на пенснето си, защото комисарят беше късоглед, а това може да се случи и на най-хубавите очи.

— Божичко — рече уредникът. — Май че не беше много отдавна… Ами да… Това беше, когато… Бога ми, случи се онази вечер, когато Карлота квакаше фалшиво на сцената, нали си спомняте, господин комисар?

— Сигурен ли си, че беше онази вечер? — попита Мифроа, оправи пенснето и се вгледа внимателно в уредника. — Между другото, Моклер смърка ли емфие?

— Ами да, господин комисар, разбира се. Ето вижте, тук е табакерата му. Той постоянно смърка.

— Аз също — каза комисарят и сложи табакерата в джоба си.

Раул и Персиеца видяха как механиците изнесоха трите тела. След това комисарят и всички останали се изкачиха нагоре и заглъхващият шум от стъпките им отеква още няколко минути по дъсчения под.

Когато останаха сами, Персиеца направи знак на Раул да се изправи и да продължи да държи високо пистолета си, готов за стрелба.

— Но това изморява ръката ми — промърмори Раул — и ако се наложи да стрелям, може да не съм толкова точен.

— Тогава прехвърлете оръжието в лявата ръка — отстъпи Персиеца.

— Но аз не мога да стрелям с лявата!

На което Персиеца отговори повече от странно:

Изобщо не става дума дали ще стреляте с дясната, или с лявата. Една от ръцете ви трябва да изглежда така, като че се намира върху спусъка на пистолет. Колкото до самия пистолет, можете да го приберете в джоба си. И нека се разберем по този въпрос веднъж завинаги, иначе аз вече няма да отговарям за нищо! Въпросът е на живот и смърт. Затова мълчете и ме следвайте.

Намираха се вече на втория подземен етаж. Раул само се взираше в мъждукащите светлини на няколкото запалени лампи, които тук-там блещукаха под своите стъклени калпаци. Тези светлинки едва осветяваха малка част от тази странна бездна, каквато представляваха подземията под сцената на Операта — картина по детски забавна и едновременно с това ужасяваща.

Тези страшни подземия бяха пет на брой и фактически отговаряха точно на сцената. Разликата беше, че тук вдлъбнатините бяха заменени с релси. Напречни скелета поддържаха траповете и отворите върху сцената. Стълбовете бяха поставени върху чугунени и каменни скоби. Хоризонтални греди образуваха серии от покривни подпори, позволяващи свободно преминаване на сиянията и на други сценични трикове. Железни куки придаваха стабилност на тези приспособления, а различни макари, предпазни огради и противовеси бяха щедро разпръснати из подземията. С тяхна помощ се задвижваха големите декори, правеха се промени на сцената, докато завесата е спусната, ставаха внезапните изчезвания на различни персонажи, особено в пиеси със самодиви. Това бяха подземията, които „превръщаха“ недъгавите в красиви кавалери, а уродливите вещици в млади и пленителни феи. От подземията идваше и в тях си отиваше сатаната, оттам излизаха и там се завръщаха със своите песни демоните.

А фантомите се разхождаха в подземията като у дома си…

Раул вървеше след Персиеца, следваше наставленията му и изобщо не се стараеше да вниква в техния смисъл. Знаеше, че само в този човек му е надеждата. Защото какво би правил в ужасяващия лабиринт без своя спътник?

На всяка крачка им преграждаха пътя греди и дебели въжета, кръстосани по най-чудноват начин. Раул имаше чувството, че е сграбчен от гигантски паяк, от чиято мрежа няма измъкване. Дори да се оправеше в тази плетеница от въжета и противовеси, непрекъснато изпречващи се пред него, младият човек пак рискуваше да падне в някоя от дупките, които постоянно изникваха пред краката му, а тяхното дъно тънеше в непрогледна тъмнина.

Те слизаха, слизаха все по-надълбоко и по-надълбоко… Вече се намираха в третото подземие, а стъпките им бяха все тъй осветявани от далечни фитилчета на запалени лампи. Колкото по-надолу проникваха, толкова по-предпазлив ставаше Персиеца. Той непрекъснато се обръщаше назад към Раул и му напомняше да държи ръката си така, сякаш в нея има пистолет, готов за стрелба.

Изведнъж силен глас ги накара да се заковат на местата си. Някой над тях викаше:

— Всички портиери на сцената при полицейския комисар!

Чуха се стъпки, притичаха сенки, които потънаха в тъмнината. Персиеца бе придърпал Раул зад една стойка за декори. Двамата видяха как над главите им минаха старците, прегърбени не само от годините, но и от тежките декори, които на времето бяха пренасяли. Някои едва се влачеха; верни на навиците си, те вървяха с превит гръбнак и издадени напред ръце, сякаш търсеха вратите, които години наред бяха отваряли. Това бяха стари механици, към които ръководството бе проявило милосърдие и ги бе оставило на работа като портиери. Те непрекъснато сновяха по сцената, за да затварят вратите. Наричаха ги „ловци на въздушни течения“, защото теченията, откъдето и да идват, са особено вредни за гласовете на певците[1].

Персиеца и Раул въздъхнаха с облекчение след тази случка, тъй като много от тези портиери обикновено не притежаваха жилища, нямаше къде да отидат и често нощуваха в Операта. Имаше опасност да се блъснат в някой от тях, да го събудят и да бъдат принудени да му дават обяснения. Разпитът, предприет от господин Мифроа, поне за момента избавяше нашите герои от нежелани срещи.

Персиеца и Раул обаче не се наслаждаваха дълго на своята самота. Други сенки вече слизала по същия път, по който портиерите се бяха качили. Всяка от тях държеше пред себе си малък фенер. Те ги размахваха нагоре-надолу, като че търсеха нещо или някого.

— По дяволите! — прошепна Персиеца. — Не знам какво търсят, но така могат и да ни открият… Да бягаме! Бързо! Ръката ви да е готова за отбрана, господине, винаги готова за стрелба! Наведете я още повече, ето така, сякаш сте на дуел и чакате командата „огън“! А пистолета оставете в джоба си. Бързо да слизаме. — И той повлече Раул към четвъртото подземие. — На височината на окото! Оттук, по тази стълба! О, какъв дуел, господине, какъв дуел!

Така стигнаха до петото подземие и Персиеца спря да си поеме дъх. Изглежда, че тук се чувстваше в по-голяма сигурност, отколкото в третото подземие, но продължаваше да държи ръката си готова за стрелба.

Раул наистина беше учуден, но само за миг. Не беше времето сега да се удивява на това странно схващане за самоотбрана — пистолетът да ти е в джоба, а ръката пред очите, в очакване на командата „огън!“ като на дуел.

„Много добре си спомням как той ми каза: «В тези пистолети съм абсолютно сигурен.» Е, след като е толкова сигурен, защо не иска да си служи с него?“, мислеше Раул.

Но Персиеца прекъсна опитите на виконта да разсъждава, направи му знак да остане на мястото си, а самият той се изкачи няколко стъпала обратно по стълбата, от която току-що беше слязъл. След това бързо се върна при Раул.

— Колмо сме глупави — прошепна. — Та това са пожарникарите, които правят своята обиколка[2].

Двамата мъже останаха в готовност за отбрана най-малко пет минути, които им се сториха безкрайно дълги, след което Персиеца отново повлече Раул към стълбата, по която бяха слезли преди малко. Изведнъж обаче спря и му направи знак да стои неподвижно. Пред тях мракът просветляваше.

— Легнете по корем! — прошепна Персиеца. Двамата се проснаха на земята точно навреме. Този път се появи една сянка без фенер. В мрака просто премина сянка. Тя се плъзна толкова близо до тях, че почти ги докосна. И двамата усетиха по лицата си топлия полъх, предизвикан от нейното наметало.

Сянката прелетя тъй близо до тях, че успяха да забележат широката мантия, която я загръщаше до петите, и плъстената шапка на главата.

Сянката се отдалечи, като от време на време докосваше стените с крак, а няколко пъти дори ги ритна в ъглите.

— Уф! — каза Персиеца. — Лесно се отървахме. Тази сянка ме познава и на два пъти ме е отвеждала в директорския кабинет.

— От охраната ли беше? — попита Раул.

— По-лошо — отвърна Персиеца, без да дава други обяснения[3].

— Това не беше ли… той?

Той? Ако той дойде срещу нас, ще го познаем в тъмното по искрящите златни очи — това е нашето малко преимущество. Но изненада ли ни отзад, с нас е свършено, ако не държим ръцете си, готови за стрелба.

Персиеца още не беше свършил с разясненията си, когато пред двамата мъже изникна фантастична фигура.

Фигура в цял ръст… лице, а не само очи от злато. Цялото лице светеше! Цялата фигура бе като от огън!

Да, точно така, към тях се приближаваше огнена фигура с човешки ръст, само че нямаше тяло!

Тази фигура изпускаше огън! В тъмнината приличаше на пламък във формата на човек.

— О, Боже! — през зъби каза Персиеца. — За първи път я виждам! Значи лейтенантът от противопожарната охрана не бил луд! Значи наистина я е видял! Но що за огън е това? Не е той! Но сигурно той ни го изпраща. Внимавайте! Внимавайте, в името на Бога дръжте ръката си на височината на очите!

Огнената фигура идваше като че от самата преизподня, към тях се приближаваше самият пламтящ дявол — с човешки ръст, но без тяло.

— Може би той изпраща тази фигура срещу нас, за да може да ни изненада отзад или отстрани… Човек не знае какво му готви той! Познавам много от неговите трикове. Но този още не… По-добре да бягаме. Да сме предпазливи. Дръжте ръката си пред очите!

И двамата побягнаха по дългия коридор, открил се пред очите им.

След няколко секунди, които им се сториха часове, те спряха.

— Все пак — каза Персиеца — той рядко идва тук. Тази част на подземията не го интересува! Оттук не може да се излезе нито на езерото, нито при жилището на езерото! Но той сигурно е разбрал, че сме по следите му. Макар че аз му обещах да го оставя на мира и да не се занимавам повече с неговите истории.

Персиеца каза това и погледна назад. Натам обърна очи и Раул. И двамата видяха огнената глава, която явно ги бе проследила. Тя сигурно също бе тичала и може би дори по-бързо от тях, защото им се стори, че сега е по-близо.

Доловиха и някакъв странен шум, но не можеха да различат откъде идва. Даваха си сметка, че шумът се движи, че се приближава заедно с огнената човешка фигура. Това беше нещо като скърцане, като драскане, сякаш хиляди нокти дращеха по дъска. Ужасяващ шум от скърцане на твърд тебешир по черна дъска.

Двамата продължаваха да отстъпват назад, но фигурата-пламък все повече се приближаваше към тях, все повече ги настигаше. Сега те вече можеха да различат нейните черти. Очите бяха съвсем кръгли и гледаха втренчено, носът бе малко полегат, а устата голяма, долната устна — като полукръг и провиснала. Глава като кървавочервена луна.

Но как тази луна се плъзгаше в мрака на височината на човешки ръст, без каквато и да е опора, без тяло, което поне привидно да я придържа? И как се придвижваше толкова бързо, така изправена и с тези ужасно втренчени очи? И откъде всъщност идваше това скърцане, пукане, пращене, което фигурата влачеше със себе си?

В един момент Персиеца и Раул вече нямаше накъде да отстъпват. Те се прилепиха към стената зад тях, без да имат представа какво може да им стори тази странна огнена фигура. Шумът пък ставаше все по-силен, по-плътен, по-ясен и някак „по-многоброен“, защото беше ясно, че се състои от стотици малки шумове, които се движеха в мрака някъде под огнената глава.

Ето че тя се приближава, тази глава-огън, ето я! И шумът й се приближава! Ето я вече съвсем близо!

Двамата спътници, прилепили тела до стената, чувстват, че косите им се изправят от ужас, защото вече долавят откъде са тези хиляди шумове. Те идват на куп, като се въртят в сянката на безброй малки вълни, по-гъсти и по-бързи от разбиващите се вълни на прилива. Така и тази луна, тази огнена глава води своите малки, разпенени вълни на нощта.

Те вече ближат краката им, изкачват се неудържимо по тях. Раул и Персиеца не могат да сдържат виковете си на ужас и болка.

Те не успяват да удържат ръцете си на височината на очите, опитват се да отблъскват малките бляскави вълни, пълни с гвоздеи, нокти и зъби.

Да! Раул и Персиеца бяха готови да хукнат така, както бе направил лейтенантът от противопожарната охрана Папен. В този миг обаче огнената глава се обърна към тях и проговори:

— Не мърдайте! Не мърдайте! Останете си по местата! Аз съм убиецът на плъхове! Пуснете ме да мина свободно с моите плъхове!

И огнената глава изчезна в мрака, а в далечината коридорът просветна — това бе едва мъждукащият фенер на убиеца на плъхове. Преди малко, за да не плаши плъховете, той бе насочил светлината към главата си, а сега, за да ги накара да бягат, осветяваше тъмното пространство пред себе си… След това подскочи, като увлече и тълпите плъхове. Това бяха именно хилядите пълзящи, стържещи шумове…

Персиеца и Раул задишаха свободно, въпреки че още потръпваха от преживяния страх.

— Трябваше да си спомня, че Ерик ми беше говорил за този убиец на плъхове — рече Персиеца, — но е пропуснал да ми каже как изглежда. Странно, че досега не съм го виждал[4].

— Господи, бях уверен, че това е един от номерата на чудовището! — въздъхна Персиеца. — Но не, той никога не идва по тези места.

— Много ли остава до езерото? — попита Раул. — Кога всъщност ще бъдем там? Хайде да тръгваме! Когато стигнем, ще викаме, ще разтърсваме стените, ще крещим и Кристин ще ни чуе! Той също ще ни чуе! Щом го познавате, значи можем да поговорим с него!

— Какво дете сте! — каза Персиеца. — Ние никога няма да влезем в жилището при Езерото откъм самото Езеро.

— Но защо?

— Защото точно там той е съсредоточил цялата си отбрана. Аз самият никога не съм стигал до другия бряг, където се намира къщата. Първо трябва да се прекоси езерото, а то е много добре охранявано. Боя се, че мнозина механици и портиери са изчезнали именно защото са се опитали да пресекат езерото! Ужасно е. И аз щях да оставя костите си там, ако чудовището не беше ме разпознало. Ще ви дам един съвет, господине, никога не се приближавайте до езерото. И още нещо — непременно си запушете ушите, ако чуете да пее Гласът под водата. Това е гласът на Сирената.

— Но тогава какво ще правим? Ако вие не можете да сторите нищо за Кристин, то поне ме оставете да умра за нея! — Раул бе обхванат от нервна възбуда, нетърпение и ярост.

Персиеца се опита да успокои младия човек.

— Имаме само един начин да спасим Кристин, повярвайте ми. Като проникнем в това жилище, без да ни забележи чудовището.

— Мислите ли, че това е възможно, господине?

— О, Боже! Ако не се надявах, нали нямаше да ви потърся!

— А как може да се влезе в жилището, без да се мине през самото езеро?

— През третото подземие, откъдето бяхме така злополучно изгонени. Ще ви покажа, господине, ще ви покажа точното място. То се намира между една греда на покрива и изоставен декор, точно където е умрял Жозеф Бюке.

— Главният механик, когото намериха обесен ли?

— Да, господине — добави с особена интонация Персиеца. — И не можаха да намерят въжето, с което се е обесил. Хайде, кураж, да тръгваме! И дръжте пак ръката си както преди. Къде се намираме всъщност? — Персиеца отново запали своя фенер и насочи светлината към два широки коридора, които се пресичаха под прав ъгъл и чиито сводове се губеха някъде в далечината. — Би трябвало да сме в отделението по водоснабдяването. Но не усещам топлина от нагревателите.

Той вървеше пред Раул, като избираше пътя, спираше, когато имаше опасност да срещнат някой инженер-хидравлик. По-късно двамата трябваше да се отдръпнат назад, за да не ги видят работниците, които гасяха нещо като малка подземна ковачница. Сред тях Раул разпозна демоните, видени от Кристин по време на тяхното първо пътешествие, в деня на нейното първо пленяване.

Така малко по малко двамата спътници се връщаха към необикновените подземия под сцената.

Сигурно вече бяха стигнали дъното на бъчвата, която се намираше на голяма дълбочина под земята. Там е трябвало да се изкопае на петнайсет метра дълбочина под слоевете вода, които е трябвало да бъдат пресушени. В тази част на столицата подземните води изобилстват. За да си представим какво количество вода е трябвало да се изпомпа оттам, трябва да си представим площ приблизително колкото двора на Лувъра с височина един път и половина кулите на Нотр Дам. Въпреки това е останало малко езеро.

Точно тогава Персиеца се натъкна на някаква преграда.

— Ако не се лъжа, това е стена, която би могла да бъде от жилището при езерото!

И той почука по една от стените на бъчвата. За читателя може би няма да е съвсем безинтересно да научи по какъв начин са били построени стените и дъното на бъчвата.

За да нямат водите, които обгръщали от всички страни конструкцията, пряк допир със стените, поддържащи цялата театрална машинария, архитектът се видял принуден да инсталира навсякъде двойна обвивка. Целият ансамбъл от носещи скелета, дърводелски и ключарски работилници, платна, боядисани с темпера — всичко това трябвало да бъде предпазено по някакъв начин от влагата.

Работата по построяването на тази двойна обвивка отнела цяла година. Персиеца чукаше именно по първата, вътрешна обвивка. За всеки, който познава добре архитектурата на Операта, този жест на Персиеца като че ли показваше, че мистериозната къща на Ерик е построена в двойната обвивка. Тази двойна обвивка беше направена от дебела стена, останала от временна ограда при строежа на театъра, след това от тухлена стена, дебел слой цимент и още една стена с дебелина от няколко метра.

Раул се хвърли обнадежден към стената и залепи ухо за нея… Но не чу нищо друго, освен далечни стъпки, отекващи от горните етажи на Операта.

Персиеца отново бе загасил фенера си.

— Внимавайте! — каза той. — Внимавайте за ръката си. И пазете тишина, защото ще се опитаме да проникнем при него.

И го повлече към малката стълба, по която току-що бяха слезли. Те се заизкачваха, като се спираха на всяко стъпало и се взираха внимателно в тишината. Така стигнаха до третото подземие.

Персиеца направи знак на Раул да застане на колене и така, като пълзяха, подпираха се с една ръка и държаха другата във вече описаното положение, те стигнаха до стената в дъното. Срещу нея се намираше широко платно от изоставения декор на „Краля на Лахор“. А съвсем наблизо имаше стойка за декори.

Между декора и стойката видяха свободно място колкото за едно човешко тяло.

Един ден там бяха намерили мъртвото тяло на Жозеф Бюке.

Персиеца, все още на колене, спря. Той се вслушваше в нещо.

В един момент се поколеба, погледна към Раул, а след това впери поглед нагоре към второто подземие, откъдето между две дъски се процеждаше слаба светлина.

Очевидно тази светлина притесняваше Персиеца. На края той поклати глава и се реши. Провря се между стойката и декора от „Краля на Лахор“. Раул го следваше по петите.

Свободната ръка на Персиеца опипваше стената. Раул видя как той силно я натисна, както натискаше стената в гримьорната на Кристин. Един камък подаде. В стената се образува дупка.

Този път Персиеца извади от джоба си пистолета и даде знак на Раул да направи същото.

Като продължаваше да стои на колене, Персиеца решително се вмъкна в дупката, образувана от изместения камък. Нетърпеливият Раул го последва.

Дупката беше доста тясна. Персиеца се спря почти веднага и Раул чуваше как той опипва камъните наоколо. След малко отново извади своя фенер, запали го и се надвеси напред, като оглеждаше нещо под себе си. После бързо загаси светлината и Раул го чу да казва на един дъх:

— Ще опитаме да се спуснем няколко метра надолу, и то без много шум. Свалете си обувките.

Персиеца вече бе свалил своите и ги подаде на Раул.

— Оставете ги зад стената. Ще си ги вземем на излизане[5].

След това се придвижи още малко напред, извърна се целият и както беше на колене, се озова лице в лице с Раул.

— Ще се провеся на ръце и ще се спусна в неговата къща. След мен и вие ще направите същото. Не се страхувайте, аз ще ви уловя.

След малко Раул чу глух шум, по всяка вероятност от падането на Персиеца. Младият човек потрепери от страх да не се издадат.

Настъпилата веднага след това тишина обаче разтревожи Раул още повече. Според Персиеца те бяха проникнали в самото жилище при езерото, а Кристин изобщо не се чуваше! Как така? Нито вик, нито зов. Нито стон! Мили Боже, да не би да са дошли твърде късно?

Раул се вкопчи с треперещи пръсти в камъка, на свой ред се прехвърли от другата страна и веднага се озова в нечии обятия.

— Аз съм! Тихо! — прошепна Персиеца.

Те останаха неподвижни, заслушани и в най-слабия шум.

Никога нощта не е била толкова непрогледна. Никога тишината не е рила толкова тежка, тъй страшна.

Раул прехапа устните си, за да не изкрещи: „Кристин! Аз съм! Отговори, ако си жива, Кристин!“

Най-сетне светлината от слабия фенер се появи отново. Персиеца го насочи над главите им към стената, като търсеше дупката, през която се бяха промъкнали, но вече не можеше да я открие.

— Господи! — каза той. — Камъкът се е затворил.

Снопът светлина се спусна по стената и опря в паркета. Персиеца се наведе и взе нещо, което приличаше на връв, разгледа го и с ужас го захвърли.

Въжето на Пенджаб! — промълви той.

— Какво е това? — попита Раул.

— Това е — отговори разтрепераният Персиец — въжето на обесения, което толкова дълго търсиха.

И обхванат внезапно от мъчително безпокойство, той заразглежда стените, като разхождаше по тях малкия червен кръг на своя фенер. Освети някакъв странен предмет, дърво, изглеждащо съвсем като живо със зелените си листа и клони, които оплитаха стената и се губеха някъде към тавана.

Светлината бе твърде оскъдна, за да се разбере какво е това. Виждаше се клон, после листо, после още едно, а отстрани вече не се виждаше нищо, освен едно кръгче светлина, което се отразяваше някъде… Раул плъзна ръка по отражението на светлината.

— Гледай ти! — каза. — Стената… та това е огледало!

— Ами да! Огледало! — повтори Персиеца, дълбоко развълнуван.

И като избърса потта от челото си с ръката, която държеше пистолета, добави:

— Попаднали сме в стаята за мъчения!

Бележки

[1] Господин Педро Гайар сподели с мен, че е открил нови работни места за старите механици, които не искал да изхвърли на улицата. — Б.а.

[2] По онова време пожарникарите имали грижата и за сигурността на Операта. Господин Педро Гайар ми каза, че по-късно това тяхно задължение отпаднало, тъй като администрацията се страхувала, че, непознавайки добре подземията, пожарникарите сами могат да предизвикат пожар. — Б.а.

[3] И авторът няма да даде повече обяснения по този въпрос, тъй като е обещал на бившия директор Педро Гайар да запази тайната на блуждаещата сянка в широко наметало. Затова авторът няма да обясни на читателя какво е искал да каже Персиеца с думите: „По-лошо“ (отколкото някой от охраната на театъра). Читателят трябва сам да разгадае тайната. Този човек се бе осъдил да живее в подземията на Операта и освен това бе правил големи услуги на онези, които по време на галапредставленията се осмеляваха да се разхождат из горните етажи. Тук става реч за услуги към Държавата, но повече не мога да ви кажа нито дума. — Б.а.

[4] Господин Педро Гайар ми разказа един ден, когато бяхме на нос Айл при мадам Пиер Волф, за огромните поражения, които причинявали плъховете в подземните части на Операта. Накрая администрацията се споразумява срещу една доста голяма сума с някакъв човек да ликвидира това бедствие, като обикаля мазетата на театъра на всеки петнайсет дни. Господин Гайар беше на мнение, че онзи човек е открил тайнствен парфюм, който привлича плъховете, така както някои въдичари намазват краката си, за да привличат рибата. Той увличал плъховете след себе си в малък зимник, където те, опиянени от миризмата, се издавяли. Ние вече знаем за силния ужас, който появата на този човек бе извикала у лейтенанта. За мен няма никакво съмнение, че огнената глава, видяна от него, е същата, причинила вълнение и уплах у Персиеца и виконт дьо Шани. — Б.а.

[5] Тези два чифта обувки, оставени, според писанията на Персиеца, точно между стойката и декора на „Краля на Лахор“, така и не бяха открити. Навярно някой механик или портиер ги беше взел. — Б.а.