Гастон Льору
Фантома на операта (25)

XXIV

Мъченията започнат

Продължение на разказа на Персиеца

— Какво си направила с кожената ми кесийка? — повтори яростно гласът.

Кристин сигурно не трепереше по-малко от нас…

— Затова ли искаше да те развържа, за да ми вземеш кесийката, казвай?

Чуха се забързани стъпки, изглежда Кристин бе приближила стената, зад която се намирахме, търсейки убежище.

— Защо го направи? — питаше яростният глас. — Ще ми върнеш ли кесийката? Нали знаеш, че това е кесийката на живота и смъртта?

— Чуйте ме, Ерик — въздъхна младата жена… — нали ще живеем вече заедно… какво ви става? Нима всичко, което е ваше, не принадлежи и на мен!

Тези думи бяха произнесени с такъв треперещ глас, че предизвикваха състрадание. Нещастницата се опитваше да събере всичките си сили, за да превъзмогне своя страх. Но чудовището не можеше да се трогне, от подобни наивни хитрости, произнесени с тракащи зъби.

— Знаеш много добре, че там вътре няма нищо друго, освен два ключа… Какво, искаш да направиш? — попита той.

— Исках да вляза в тази стая — отговори му тя, — където не съм била никога и която вие така старателно криете от мен… Това беше просто женско любопитство! — добави Кристин с известна закачливост, но тя звучеше толкова неискрено, че само предизвика раздразнението на Ерик.

— Не обичам любопитните жени — възрази той, — а ти би трябвало да внимаваш след историята с рицаря Синята брада. Хайде, върни ми кесийката!

И той се изсмя, а Кристин изохка от болка. Ерик току-що й бе отнел кесийката.

В този миг виконтът, който не можеше повече да се въздържа, нададе вик на гняв и безпомощност. Едва успях да му заглуша устата с ръка.

— О, не! — каза чудовището. — Това пък какво беше? Чу ли нещо, Кристин?

— Не! Не! — отговори нещастницата. — Нищо не чух!

— Стори ми се, че някой извика!

— Вик! Да не би да полудявате? Кой би могъл да вика в това жилище? Аз извиках, защото ми причинихте болка! Нищо не чух!

— Та ти трепериш! Ти си развълнувана! Ти ме лъжеш! Някой извика, сигурен съм в това! Има някой в стаята за мъчения. О, сега вече ми е ясно.

— Няма никой, Ерик!

— Сега вече ми е ясно!

— Никой!

— Твоят годеник, може би?

— Но аз нямам годеник и вие много добре го знаете!

Отново зловещ смях.

— Лесно ще разберем това, моя малка Кристин, любов моя. Няма нужда да отварям вратата, за да видя какво става в стаята за мъчения. Искаш ли да се увериш? Ето, гледай! Ако има някой, ако наистина има някой, ти ще видиш как светва там горе до тавана невидимото прозорче. Достатъчно е само да се дръпне черната завеса и да се изгаси осветлението тук. Ето, готово. Сега да изгасим осветлението. Не се ли страхуваш, когато си на тъмно със своя съпруг?

Тогава се ду агонизиращият глас на Кристин:

— Не, страх ме е! Казвам ви, че ме е страх от тъмнината. Тази стая изобщо вече не ме интересува! Вие през цялото време ме плашите с нея, като че ли съм някакво дете! Вярно е, бях любопитна! Само че вече изобщо не ме интересува!

Това, от което се страхувах най-много, започна. Автоматически! Внезапно бяхме окъпани в светлина. Зад стената, където се намирахме, сякаш избухна пожар. Виконт дьо Шани бе така изненадан, че дори залитна.

Чухме разгневения крясък на Ерик:

— Нали ти качах, че там има някой! Ето там, виждаш ли сега прозорчето? Осветеното прозорче най-отгоре? Сега ще се изкачиш по двойната стълба — тя е точно за тази цел. Нали много пъти си ме питала за какво служи тази стълба… Ето че сега знаеш. Тя е там, за да може да се гледа през прозорчето в стаята за мъчения… Разбра ли сега, любопитке?

— Какви мъчения? Какви мъчения има там вътре? Ерик, нали искате само да ме уплашите! Кажете ми, ако ме обичате! Нали там няма мъчения? Това са измислици, за да се плашат децата, нали?

— Отиди да погледнеш, мила моя, през малкото прозорче!

Не съм сигурен дали виконтът чуваше отмалелия глас на младата жена, дотолкова бе завладян от този не виждан спектакъл, разиграл се пред изумения му поглед. Що се отнася до мен, аз вече бях виждал това зрелище, и то неведнъж, през малкото прозорче на розовите часове на Мазендеран. В този миг бях изцяло погълнат от онова, което чувах, опитвах се да намеря решение.

— Иди да видиш какво става през малкото прозорче! След това ще ми разкажеш как се е гърчил!

Чухме го да влачи стълбата и да я опира о стената.

— Хайде, качвай се! Не! Аз сам ще се кача, мила моя!

— Е, добре, хайде… ще погледна, оставете ме да се кача!

— О, колко си мила! Много любезно от твоя страна да ми спестиш това усилие на моята възраст!… Сама ще ми кажеш как се е извивал от болка, как е бърчил нос… Само ако знаеха хората какво щастие е да притежаваш нос, истински нос… никога нямаше да дойдат да се разхождат в стаята за мъчения!

В този миг отчетливо чухме над главите си:

— Но, приятелю мой, там няма никой!

— Никой? Сигурна ли си?

— Бога ми, няма никой…

— Ами толкова по-добре! Какво ти е, Кристин? Да не би да ти е зле? И то, защото там няма никой? Слизай! Хайде, съвземи се, нали там няма никой. Но кажи ми, как намираш пейзажа?

— О, много е хубав!

— Така! Сега е по-добре. Нали сега си по-добре? Чудесно. Без емоции. Каква смешна къща, нали, където могат да се видят такива пейзажи…

— Да, човек може да си помисли, че се намира в музея Гревен^[1]. Но, Ерик, кажете ми, нали там вътре няма мъчения! Така ме изплашихте.

— Защо, защото там няма никой ли?

— Вие ли сте направили тази стая, Ерик? Знаете ли, много е хубаво! Вие сте голям художник, Ерик.

— Да, голям художник. Поне в моята област.

— Но защо сте я нарекли стая на мъченията?

— Много просто. Първо ми кажи какво видя.

— Видях една гора.

— Е, какво има обикновено в гората?

— Дървета!

— А какво има по дърветата?

— Птички…

— Ти видя ли птички?

— Не, не видях.

— Тогава какво си видяла? Помисли… Видя ли клони? И какво мислиш, че има на един от клоните? — продължи ужасяващият глас. — Има бесилка! Затова наричам моята гора стая за мъчения! Виждаш ли, това е само начин да се назовават нещата с различни имена! Та всичко е просто шега! Аз никога не се изразявам като другите, нищо не правя като другите. Ала вече съм много изморен от всичко това. Разбираш ли, омръзна ми да имам гора в моята къща и стая за мъчения! И като някакъв шарлатанин да обитавам тази кутия с двойно дъно! До гуша ми дойде! До гуша! Искам да имам спокоен апартамент с обикновени прозорци и врати, а в него една почтена жена, като всички останали! Трябва да разбереш това, Кристин, и не би трябвало да ти го повтарям на всяка крачка! Една жена като всички останали! Жена, която ще обичам, с която в неделя ще се разхождам, а през цялата седмица ще я разсмивам! Казвам ти, съвсем няма да скучаеш с мен! В чантата си имам много фокуси, искаш ли да ти направя един фокус с карти? Така ще можем да убием няколко минути, докато чакаме да стане утре вечер единайсет часа. Моя малка Кристин! Чуваш ли ме? Нали вече няма да ме отблъснеш? Кажи ми, обичаш ли ме? Не, ти не ме обичаш. Нищо, няма значение! Ще ме обикнеш. Преди ти не можеше да гледаш моята маска, защото знаеше какво има под нея. А сега я гледаш спокойно и забравяш какво крие тя. Не искам вече да ме отблъскваш! Човек може да свикне с всичко. Особено ако има доброто желание! Колко млади хора не са се обичали преди сватбата, а след това са започнали да се обожават! Боже, аз вече не знам какво приказвам. Но ти добре ще си живееш с мен. Няма по-добър вентрилок от мен на света! Смееш се, не ми вярваш. Послушай!

Нещастникът, който беше наистина най-добрият вентрилок на света, искаше да смае малката, за да отклони нейното внимание от стаята на мъченията. Криво си правеше обаче сметките! Кристин мислеше само за нас. Тя повтори няколко пъти с възможно най-нежния тон:

— Изгасете малкото прозорче, Ерик, изгасете го, моля ви!

Тя си мислеше, че тази светлина, която внезапно се бе появила зад малкото прозорче и за която чудовището бе говорило така заплашително, беше ужасната причина за… Единственото, което можеше да я успокои, бе обстоятелството, че ни беше видяла двамата живи и здрави там зад стената, в центъра на този чудноват пожар. Но щеше да бъде още по-спокойна, ако светлината изгаснеше. Ерик вече беше започнал да говори през корема си.

— Виж, повдигам малко моята маска! Съвсем малко… Виждаш ли моите устни? Виждаш ли, че имам устни? Те не се движат! Устата ми е затворена и въпреки това ти чуваш гласа ми! Аз говоря с корема си. Толкова е просто. Това се нарича да си вантрилок! Слушай сега гласа ми. Къде искаш той да отиде? Може би в дясно ти ухо? Или в лявото? В масата? В малките абаносови сандъчета на камината! Отдалеч ли искаш да чуеш гласа ми, или отблизо? Как искаш да го чуеш? Кънтящ? Пронизителен? Гъгнещ? Моят глас може да се движи навсякъде. Чуй сега какво казва гласът ми в малкото сандъче отдясно на камината: „Трябва ли скорпионът да се обърне?“ А сега чуй какво казва в сандъчето отляво: „Трябва ли скакалецът да се обърне?“ А какво казва гласът ми в малката кожена кесийка? „Аз съм малката торбичка на живота и смъртта.“ А сега гласът ми излиза от устата на Карлота, но това не е нейният меден и кристален глас, а моят глас, който казва: „Това съм аз, господин жабок!“ Аз пея: „Чувам този глас самотен… ква!… Който пее в моето ква!…“ А ето че гласът ми е върху един стол в ложата на Фантома… И какво казва той? „Госпожа Карлота тази вечер пее така, че може да събори полилея.“ А къде е сега гласът на Ерик? Той е зад вратата в стаята на мъченията и казва: „Нещастни да са тези, които имат щастието да притежават собствен нос и които са дошли да се разхождат в стаята за мъчения.“ Ха-ха-ха!

Проклетият глас на вентрилока! Той бе абсолютно навсякъде! Той проникваше през малкото невидимо прозорче, през стените, носеше се около нас, между нас… Ерик беше тук, той ни говореше… Изпитвахме желание да се нахвърлим отгоре му, но гласът, неуловим и бърз, отново беше прескочил зад стената! Скоро вече нищо не се чуваше. Защото ето какво се случи.

— Ерик, вие ме изморявате с вашия глас. Моля ви, Ерик, замълчете! Не намирате ли, че тук е топло?

— Да! Да! — отговори Ерик. — Топлината става непоносима!

— Но какво е това? Стената е съвсем топла! Направо пари — чу се отново хриптящият от мъчително безпокойство глас на Кристин.

— Мила моя, това е от „гората, която е в съседство“.

— Но какво искате да кажете с това?

— Нима не забелязахте, че това е конгоанска гора? — Смехът на чудовището прозвуча тъй ужасяващо, че ние вече не различавахме умоляващите викове на Кристин! Виконтът крещеше и тропаше по стените като луд. Аз повече не можех да го удържа. Въпреки това не се чуваше нищо друго, освен смеха на чудовището, а вероятно и самото то чуваше само себе си. После шум от кратка борба, от тяло, което пада на пода, от влачене… и трясък на врата, която се затваря с все сила… След това нищо… нищо, освен горещата пладнешка тишина в сърцето на африканската гора…