Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Fantôme de l Opéra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
mabelle (2012)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Гастон Льору. Фантома на операта

 

Превод: Юлия Минкова, Антонина Сагаева

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

ИК „Хемус“

История

  1. — Добавяне

IV

Ложа номер пет

Арман Моншармен е написал такива обширни спомени, че що се отнася до продължителния период от неговото споделено управление, човек с право се пита дали изобщо е намирал време за проблемите на Операта. Господин Моншармен не различаваше нито една музикална нота, но бе на ти с министъра на образованието и на изящните изкуства, занимавал се бе известно време с журналистика и се радваше на значително благосъстояние. С една дума, очарователен мъж, съвсем нелишен от интелект, имайки предвид, че веднъж решил да се посвети на Операта, той бе съумял да се спре на най-сполучливия съдиректор, а именно господин Фирмен Ришар.

Фирмен Ришар бе изтъкнат музикант и благовъзпитан мъж. Ето как го описва списание „Театрален преглед“ в периода, когато поемаше ръководството на Операта:

Господин Фирмен Ришар е на около петдесет години, здравеняк на вид, но без излишен килограм. Представителен, с изтънчени обноски, червендалест, с гъсти, късо подстригани, коси и брада. Има нещо тъжно в израза на лицето му, но го смекчава честен и прям поглед в съчетание с очарователна усмивка. Господин Фирмен Ришар е много талантлив музикант, изкусен хармонист и вещ контрапунктист. Публикувал е камерна музика, оценена от познавачите, музикални произведения за пиано, оригинални сонати и фуги, сборник с мелодии. Никой не е в състояние да оцени като него ненадминатия гений на Вебер. Накрая, що се отнася до Вагнер, господин Ришар не е далеч от мисълта да твърди, че той е първият във Франция, а може би и единственият, който го е разбрал.

Тук спирам да цитирам, но и от това става ясно, че щом господин Фирмен Ришар обичаше почти всякаква музика и всички композитори, то задължение на музикантите бе да обичат господин Фирмен Ришар. Да обобщим краткото описание с думите, че господин Ришар притежаваше, направо казано, крайно проклет характер.

Първите дни, прекарани от двамата съдружници в Операта, бяха изцяло запълнени от доволството, че са господари на една тъй значителна институция. Те сигурно бяха забравили любопитното и странно приключение с Фантома, когато се случи едно произшествие, което им доказа, че ако това е шега, то тя не е приключила.

Онази сутрин господин Ришар пристигна в единайсет часа в кабинета си. Секретарят, господин Реми, му показа пет-шест неразпечатани писма с грифа „лично“. Едно от тях веднага привлече вниманието му не само защото пликът бе надписан с червено мастило, но и защото остана с впечатлението, че вече е виждал този почерк. Той не се чуди дълго: това бяха драскулките с червено мастило, които така странно бяха допълнили поемните условия. Отвори писмото и прочете:

Драги директоре, простете ми, че Ви безпокоя в такъв напрегнат момент, когато решавате съдбата на най-добрите изпълнители на Операта, подновявате важни договори и сключвате нови; Вие правите това с такъв замах, с такава вещина, с такова познаване на публиката и нейните вкусове, че Вашите действия за малко да изумят дори гърмян заек като мен. В течение съм на това, което сторихте с Карлота, Сорели, малката Жам и някои други, в които прозряхте прекрасни качества, талант или гений. (Много добре знаете за кого става дума; не за Карлота, естествено, която пее като каруцар и е трябвало да си седи в „Амбасадьор“ или в кафене „Жакен“; не и за Сорели, която жъне успехи най-вече зад кулисите, нито пък за малката Жам, защото танцува като слон в стъкларски магазин. Със сигурност не става дума и за Кристин Даае, чийто талант е очебиен, но която вие ревниво не допускате до нищо значимо.) С една дума, свободен сте да ръководите Вашата институция както намерите за добре, нали? Все пак бих желал да се възползвам от това, че още не сте посочили вратата на Кристин Даае, за да я чуя тази вечер в ролята на Зибел, тъй като тази на Маргарита, след главозамайващия й успех миналата вечер, й е забранена. Затова ще Ви помоля да не разполагате с ложата ми нито тази, нито следващите вечери, понеже ще Ви призная в края на писмото си колко неприятно бях изненадан тези дни на касата за билети, когато разбрах, че ложата ми е била продадена по Ваше нареждане.

Аз не възроптах — първо, защото съм враг на скандалите и второ, защото предположих, че господата Дьобиен и Полини, които винаги са били много мили с мен, са пропуснали преди напускането си да Ви предупредят относно моите малко странни привички. И тъй, току-що получих от господата Дьобиен и Полини отговор на молбата ми за обяснение, от който личи, че Вие сте в течение на моите поемни условия и следователно ми се подигравате по най-оскърбителен начин. Ако желаете да живеем в мир, не ми отнемайте ложата! С надеждата, че ще обърнете внимание на тези кратки бележки, оставам Ваш, скъпи директоре.

Подпис: Ф. на Операта.

Към писмото бе прикрепена една изрезка от рубриката „Писма“ на „Театрален преглед“, където пишеше следното:

Ф. на О., Р. и М. се държат непростимо. Предупредихме ги и им предоставихме вашите поемни условия. Поздрави!

Господин Фирмен Ришар тъкмо привършваше четенето, когато вратата се отвори и в кабинета му влезе господин Арман Моншармен с писмо в ръка, съвсем същото като това, което бе получил неговият колега. Те се спогледаха и избухнаха в смях.

— Шегата продължава — отбеляза господин Ришар, — но никак не е смешна!

— Какво ли значи това? — учуди се господин Моншармен. — Да не би да си мислят, че щом са били директори на Операта, ние ще им отстъпим една ложа за вечни времена?

Защото и двамата нито за миг не се усъмниха, че двойното послание е плод на сътрудничеството на техните двама предшественици — шегобийци.

— Не съм в настроение да се оставя да ми се подиграват повече — заяви господин Фирмен Ришар.

— Шегата е безобидна — изтъкна Арман Моншармен. — Всъщност какво искат? Ложа за тази вечер?

— И господин Фирмен Ришар нареди на секретаря си да изпрати покани за ложа N5 на първия балкон на господата Дьобиен и Полини, ако вече не е заета.

Не беше. Поканите бяха изпратени незабавно. Господин Дьобиен живееше на ъгъла на улица „Скриб“ и булеварда на Капуцините, а господин Полини — на улица „Обер“. Двете писма на Ф. на Операта бяха пуснати от пощенската станция на булеварда на Капуцините. Моншармен забеляза това, като разгледа внимателно пликовете.

— Виждаш ли! — успокои се Ришар. Свиха рамене и съжалиха, че мъже на зряла възраст все още се забавляват с такива детински игри.

— Все пак можеха да се държат по-любезно! — обърна внимание Моншармен. — Видя ли на какво ни правят заради Карлота, Сорели и малката Жам?

— Виж какво, драги, тези хора са се поболели от завист. Като си помисля само докъде са стигнали — да платят съобщение в „Театрален преглед“! Нямат ли си друга работа?

— Впрочем — добави Моншармен — изглежда, че малката Кристин Даае доста ги вълнува.

— Знаеш не по-зле от мен, че тя се слави като скромно момиче.

— Човек лесно може да загуби доброто си име — не се предаваше Моншармен. — Вземи мен например. Славя се като познавач на музиката, а не мога да различа ключ сол от ключ фа.

— Никога не си се славил като такъв — успокои го Ришар.

След тези думи Фирмен Ришар нареди на разсилния да покани артистите, които от два часа се разхождаха из големия коридор на администрацията в очакване да се отвори директорската врата, зад която ги очакваха слава и пари… или уволнение.

Целият ден премина в разправии, преговори, подписвания или прекъсвания на договори; затова, моля ви, повярвайте ми, че онази вечер, вечерта на двайсет и пети януари, двамата директори, изморени след бурен ден, прекаран в ядове, интриги, ходатайства, заплахи, признания в любов и омраза, си легнаха рано, без дори да полюбопитстват и да хвърлят един поглед на ложа N5, за да разберат как господата Дьобиен и Полини намират спектакъла. Операта не бе спирала да работи след напускането на старата управа. Господин Ришар извършваше необходимите промени, без да прекъсва програмата.

На следващата сутрин господата Ришар и Моншармен получиха със сутрешната поща две писма. Първото бе благодарствено от Фантома и гласеше:

Драги директоре,

Благодаря. Чудесна вечер. Даае — прелестна. Обърнете внимание на хора. Карлота — блестящ, но изтъркан инструмент. Скоро ще ви пиша за 240000 франка, всъщност точно 233424 франка и 70 сантима, тъй като получих от господата Дьобиен и Полини 6575 франка и 30 сантима, полагащи ми се за първите десет дни от тази година — мандатът им изтича на десети вечерта.

Покорен слуга.

Второто писмо бе от Дьобиен и Полини:

Господа,

Благодарим за оказаното ни внимание, но не е трудно да разберете, че въпреки перспективата да чуем още един път „Фауст“, така приятна за бивши директори на Операта, не бихме могли да забравим, че нямаме никакво право да използваме ложата, тъй като тя принадлежи изцяло на този, за когото имахме честта да ви уведомим. С пожеланието да се запознаете още веднъж с поемните условия, член 63, параграф последен, оставаме завинаги ваши и т.н.

— Тези хора започват да ми досаждат! — ядоса се Фирмен Ришар и скъса писмото на Дьобиен и Полини. Същата вечер ложа N5 бе продадена. На другия ден, с пристигането си в кабинета, господата Ришар и Моншармен намериха рапорт от инспектора, отнасящ се до събитията от предната вечер в ложа N5. Ето най-важният пасаж:

Бях принуден, пишеше инспекторът, да повикам тази вечер (той бе написал рапорта си предната нощ) общински пазач, за да опразни на два пъти, в началото и в средата на второ действие, ложа N5. Нейните обитатели, пристигнали в началото на второ действие, предизвикаха скандал със своите смехове и глупави подмятания. От всички страни се чуваха шъткания и залата започна да се възмущава. Тогава ме извика разпоредителката. Влязох в ложата и направих необходимите забележки. Тези хора, изглежда, не бяха на себе си, та ми наговориха какви ли не безсмислици. Предупредих ги, че ако това се повтори, ще бъда принуден да опразня ложата. Едва излязъл оттам, чух отново техните смехове и протестите от залата. Върнах се, придружен от общинския пазач, който ги накара да напуснат. Те протестираха, продължавайки да се смеят, и заявиха, че няма да си тръгнат, докато не им бъдат върнати парите. Накрая се усмириха и аз ги пуснах в ложата; в същия миг смеховете се възобновиха и този път окончателно ги изгоних.

— Повикайте инспектора — нареди Ришар на секретаря си, който пръв се бе запознал с рапорта и бе правил бележки със син молив.

Господин Реми, секретарят — двайсет и четири годишен, с тънки мустачки, елегантен, изискан, безупречно облечен (по онова време рединготът бе задължителен през деня), интелигентен, срамежлив пред началника си. Годишната му заплата бе две хиляди и четиристотин франка, а задълженията му бяха да преглежда вестниците, да отговаря на писмата, да разпределя ложите и безплатните билети, да урежда срещите, да разговаря с желаещите да бъдат приети, да навестява болните артисти, да осигурява дубльори, да общува с обслужващия персонал, но преди всичко да служи като надежден страж на директорския кабинет. Той обаче можеше всеки момент най-безцеремонно да бъде изхвърлен, защото не бе на длъжност в администрацията. Господин Реми вече бе наредил да повикат инспектора и го вкара в кабинета.

— Разкажете ни какво се случи — рязко се обърна Ришар към смутения инспектор.

Последният измънка нещо и се позова на рапорта си.

— В крайна сметка защо се смееха тези хора? — попита Моншармен.

— Господин директоре, изглежда, бяха вечеряли добре и имаха настроение за шеги, а не за хубава музика. Още с пристигането си, едва влезли в ложата, те веднага излезли оттам и извикали разпоредителката, която ги попитала какво се е случило. Те й казали: „Погледнете в ложата, там няма никой, нали?“ „Не“, отговорила разпоредителката. „Да, но когато влязохме, чухме някакъв глас. Значи вътре има някой.“

Господин Моншармен погледна с усмивка господин Ришар, но господин Ришар изобщо не се усмихваше. Той бе опитен шегаджия и разпозна веднага в наивния разказ на инспектора всички признаци на една лоша шега, която отначало забавлява, но накрая вбесява потърпевшите.

За да се хареса на Моншармен, който се усмихваше, инспекторът се почувства задължен да се усмихне и той. Нещастна усмивка! Погледът на Ришар срази служителя.

— В крайна сметка — изръмжа страшният господин Ришар — имаше ли някой в ложата?

— Никой, господин директоре! Никой! Нито в ложата отдясно, нито в ложата отляво — никой, кълна ви се! Залагам главата си! Просто една шега.

— А какво каза разпоредителката?

— А, на нея й е лесно да разправя, че това бил Фантома на Операта!

И се изхили, но разбра, че пак не е трябвало, понеже щом произнесе последните думи, физиономията на господин Ришар от мрачна стана свирепа.

— Да ми намерят разпоредителката! — изкомандва той. — Незабавно! И да ги уволнят всичките!

Инспекторът се опита да протестира, но господин Ришар му запуши устата със страшния вик: „Млък!“ След което наруши заповедта си, като го принуди да отговори на въпрос:

— Какво представлява Фантома на Операта! — попита намръщено инспекторът вече не бе в състояние да произнесе и една дума. С отчаяни знаци се опита да покаже, че нищо не знае.

— Вие виждали ли сте този Фантом?

С енергично поклащане на главата инспекторът отрече да го е виждал някога.

— Толкова по-зле! — с леден тон заяви господин Ришар.

Нещастният човек ококори очи и се осмели да попита защо господин директорът бе произнесъл това зловещо: „Толкова по-зле!“

— Защото ще им видя сметката на всички, които твърдят, че не са го виждали! — обясни директорът. — Щом е навсякъде, не е възможно никой да не го е виждал. И искам да ми го доведат тук!