Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Fantôme de l Opéra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
mabelle (2012)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Гастон Льору. Фантома на операта

 

Превод: Юлия Минкова, Антонина Сагаева

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

ИК „Хемус“

История

  1. — Добавяне

XVI

„Кристин! Кристин!“

Първата мисъл на Раул след тайнственото изчезване на Кристин Даае беше да обвини Ерик. Виконтът вече почти не се съмняваше в свръхестествената власт на Ангела на музиката в онази част на Операта, където последният бе изградил своята пъклена империя.

В порив на отчаяние и любов Раул се хвърли към сцената.

— Кристин! Кристин! — стенеше той като обезумял и я зовеше така, както може би тя викаше неговото име от дъното на тъмната бездна, където чудовището я бе отвлякло като плячка. Тя сигурно още трепереше в божествената си екзалтация и, тръпнеща в белия саван, навярно вече се представяше пред ангелите в рая!

— Кристин! Кристин! — повтаряше Раул и му се струваше, че чува виковете й през тънките стени, които го деляха от нея. Надвесваше се и се ослушваше, луташе се по сцената като обезумял. О, Боже! Как да слезе в онзи бездънен кладенец, където всички изходи бяха затворени за него?

О, тези дъски, които скърцаха под стъпките му и пукаха под тежестта му, странната празнота на „онова там долу“… същите тези дъски тази вечер са тъй неподвижни, тъй непоклатими… Дават си вид на много солидни, все едно, че никога не са били размествани… И ето че стълбите, по които може да се слезе под сцената, са затворени за всички.

— Кристин! Кристин!

Блъскаха го, надсмиваха му се, подиграваха се с него, смятаха, че горкият годеник се е побъркал!

Какво е било това бясно темпо, с което през тайнствените нощни коридори, известни само нему, Ерик беше отвлякъл бедното момиче към онова ужасяващо леговище, чиято врата водеше към езерото на ада?

„Кристин! Кристин! Защо не отговаряш? Само дано си жива, Кристин! Ами ако си отронила последния си дъх в момент на нечовешки страх, притисната от изгарящия дъх на чудовището?“ Такива ужасни мисли минаваха като светкавици през болния мозък на Раул.

По всичко личеше, че Ерик е узнал за тяхната тайна, че Кристин го е предала. Тогава какво щеше да бъде отмъщението му?

Бог знае какво можеше да й стори Ангела на музиката, заслепен в своето високомерие. Кристин бе загубена в ръцете на това всемогъщо чудовище!

И Раул си спомни още веднъж онези блестящи златни звезди, които предната нощ блуждаеха на неговия балкон. Колко жалко, че не можа да ги порази с немощното си оръжие!

Точно така! Очите на албиносите например през деня са като на заек, но вечер са като котешки. Точно така! Съвсем сигурно беше, че Раул стреля срещу Ерик. Но защо не успя да го убие? Или чудовището бе избягало така, както котките и каторжниците се изкатерват чак до небето по водосточните тръби.

Нямаше съмнение, че Ерик е бил намислил покушение срещу Раул, а сега всичко се обърна срещу бедната Кристин.

Подобни жестоки мисли измъчваха горкия Раул, докато тичаше към гримьорната на певицата.

— Кристин! Кристин!

Горчиви сълзи пареха клепачите на младия човек, когато забеляза разпилените из стаята дрехи, приготвени от неговата годеница за часа на бягството им! О, Боже! Защо Кристин не се съгласи да заминат по-рано? Защо толкова отлагаха? Защо си играеха с приближаващото нещастие, със сърцето на чудовището! Защо проявиха това състрадание? Защо поднесоха на този демон небесната песен като последна плячка?

Ангели чисти! Ангели сияйни!

Въздигнете душата ми в небесата!

От устата на Раул излизаха ридания, клетви и обиди, той непохватно опипваше с длани голямото огледало, което една вечер се бе разтворило прел него и зад чието мрачно пространство бе изчезнала Кристин. Раул опипваше, натискаше и напъваше, но, изглежда, че огледалото изпълняваше волята само на Ерик. Може би трябваше да произнесе някакви думи? Спомни си, че като малък му бяха разказвали за предмети, които се подчиняват на определени думи.

Изведнъж Раул си спомни — решетка откъм улица „Скриб“… подземен проход от езерото чак до улица „Скриб“… Да, Кристин му бе говорила много за това! Колко жалко, че тежкият ключ го нямаше в тоалетната кутия и не можеше да се стигне до улица „Скриб“.

И ето, Раул бе вече вън, опипваше с треперещи ръце гигантските камъни и търсеше изход. Видя някакви решетки. Дали водеха към улица „Скриб“? Или пък онези там? Дали пък изходът не бе през този отдушник? Раул безпомощно надничаше през решетките — колко бе тъмно, същинска непрогледна нощ. Вслуша се: каква тишина! Направи кръг около Операта. А, ето ги широките решетки! Тайнствените железни пръчки. Това бе вратата откъм двора на администрацията. Раул изтича при портиерката.

— Извинете, госпожо, можете ли да ми покажете решетъчна врата, да, точно така, една врата от решетки, железни решетки откъм улица „Скриб“, която излиза на езерото? Чували ли сте за езерото? Да, езерото, което е под земята, под Операта?

— Господине, зная много добре, че под Операта има езеро, но не знам коя врата води към него, никога не съм ходила там.

— А знаете ли къде се намира улица „Скриб“, госпожо?

Тя избухна в смях. Раул сърдито си тръгна, изкачи някакви стълби, слезе по други, прекоси цялата администрация и отново излезе на сцената, цялата залята в светлина.

Спря, сърцето му биеше до спукване в запъхтяната гръд. Дали са намерили Кристин Даае? А! Ето една групичка хора.

— Извинете, господа, да сте виждали Кристин Даае? — попита Раул.

Но и те избухнаха в смях.

В този миг откъм сцената отново се чу глъчка. Тълпа от хора, облечени във фракове, бе обградила някакъв човек. Те ръкомахаха и се опитваха да му обяснят нещо. На Раул му се стори, че човекът е много спокоен — лицето му, обградено от къдрави коси и осветено от сини очи, изглеждаше любезно и излъчваше изключително спокойствие. Административният директор на Операта господин Мерсие представи новодошлия на виконт дьо Шани.

— Това е човекът, господине, на когото отсега нататък ще трябва да задавате вашите въпроси. Представям ви господин полицейския комисар Мифроа.

— О, господин виконт дьо Шани! Радвам се да ви видя — каза комисарят. — Бъдете така любезен да ме последвате. А къде са сега директорите? Къде са директорите?

На административния директор не му се говореше и секретарят Реми се зае да обяснява на господин комисаря, че директорите са се затворили в кабинета си и все още не знаят за случилото се.

— Нима е възможно! Да вървим в кабинета им!

И господин Мифроа, следван от увеличаваща се свита, се отправи към администрацията. Мерсие се възползва от блъсканицата и пъхна ключ в ръката на Габриел.

— Отива на зле — подшушна му той. — Иди да проветриш малко госпожа Жири.

И Габриел се отдалечи.

Скоро цялата група пристигна пред вратата на директорите. Напразно Мерсие изслуша неодобрителните възгласи на всички — вратата не се отвори.

— В името на закона, отворете! — нареди с ясен и малко притеснен глас господин Мифроа.

Най-накрая вратата се отвори и всички се втурнаха по петите на комисаря в кабинета на двамата директори. Раул влезе последен, почувствува как някой слага ръка на рамото му и произнася в ухото му:

Тайните на Ерик не засягат никого!

Раул се обърна и едва сподави вика си. Ръката, която току-що го бе докоснала по рамото сега бе върху устните на човек с абаносово лице, с очи с цвят на нефрит и с астраганена шапка. Персиеца!

Непознатият го призова с жест към сдържаност и докато виконтът се канеше да се осведоми за тайнствената му намеса, кимна с глава и изчезна.