Гастон Льору
Фантома на операта (19)

XVIII

Продължение на странното поведение на една безопасна игла

Последните думи на Моншармен очевидно изразяваха подозрението, което отсега нататък той щеше да храни към своя съдружник. Явно Ришар вече щеше да се подчинява на всичките идеи на Моншармен, за да открият негодника, който си играеше с тях.

Така ние стигаме до антракта след „Градината“ от „Фауст“, по време на който господин секретарят Реми, от чието внимание нищо не можеше да убегне, беше наблюдавал с любопитство странното поведение на своите директори. От този момент за нас няма да има нищо по-лесно от това да намерим причината за чудноватите прояви, неотговарящи на тяхното положение и достойнство.

Държането на Ришар и Моншармен се определяше изцяло от разкритието, на което преди малко бяхме свидетели. Освен това същата вечер Ришар трябваше да повтори съвсем точно всичко, което беше правил по време на изчезването на първите двайсет хиляди франка, а Моншармен не биваше нито за миг да изпуска от погледа си задния джоб на Ришар, където госпожа Жири щеше да пъхне вторите двайсет хилядарки. Ришар беше на същото място, където бе поздравил заместник държавния секретар по изкуствата, а на няколко крачки зад него застана господин Моншармен.

Госпожа Жири мина, едва-едва докосна господин Ришар, пусна двайсетте хиляди франка в джоба на директора си и изчезна.

По-скоро я принудиха да изчезне. Мерсие изпълни заповедта на Моншармен отпреди няколко минути и затвори услужливата дама в канцеларията на администрацията. По този начин старицата бе лишена от възможността да се свърже със своя Фантом. А тя се остави да бъде затворена, защото бе само една бедна и проскубана старица, ужасно изплашена и слисана като кокошка под спуснатия отгоре й качул. Тя чакаше да чуе стъпките на полицейския комисар, с когото я бяха заплашили, и изпускаше въздишки, които бяха в състояние да напукат колоните на централното стълбище.

В същото това време господин Ришар се превиваше, чупеше кръст, поздравяваше и вървеше заднишком, като че ли наистина бе застанал пред важния и всемогъщ заместник държавен секретар по изкуствата. И това не би учудило никого, ако заместник държавният секретар наистина стоеше пред господин директора, ала тъй като пред Ришар нямаше никой, свидетелите на тази сцена имаха право да гледат изумени.

А господин Ришар поздравяваше празното пространство, превиваше гръб пред никого и вървеше заднишком пред нищото. На няколко крачки от него господин Моншармен правеше същото. А господин Реми отблъскваше насъбралите се хора и умоляваше посланика Бордри и директора на Кредитната банка „да не се докосват до господин директора“.

Моншармен, изцяло обзет от своята натрапчива идея, изобщо не обръщаше внимание на думите на Ришар по повод изчезването на парите, а именно, че „това би могъл да е господин посланикът или господин директорът на Кредитната банка, та дори и секретарят Реми“. Още повече че когато госпожа Жири го бе докоснала леко, той не беше срещнал жива душа в тази част на театъра. Трябваше ли да се среща изобщо с някого, за да бъдат повторени същите жестове?

От предпазливост Ришар продължаваше да върви заднишком и по коридора на администрацията. През цялото това време Моншармен го следеше изотзад, а Ришар гледаше напред.

Повтарям, този нов начин на придвижване на господа директорите зад кулисите явно не можеше да мине незабелязано. И хората го забелязаха.

За щастие на господа директорите, по време на тази любопитна сцена малките ученички от балетното училище бяха на тавана, иначе успехът им сред момичетата би бил несъмнен.

Но те мислеха само за своите двайсет хиляди франка.

В полутъмния коридор на администрацията Ришар каза тихо на Моншармен:

— Сигурен съм, че никой не ме докосна. Сега се отдалечи от мен, за да не събудим подозрение, а сетне ще видим дали ще се случи нещо.

— Не, Ришар — възрази Моншармен. — Ти ще вървиш напред, а аз ще следвам всяка твоя крачка!

— Но така няма никога да успеят да задигнат нашите двайсет хиляди франка! — възкликна Ришар.

— Точно на това се надявам — заяви Моншармен.

— Тогава всичко, което вършим, е нелепо!

— Само повтаряме стореното от нас последния път. Тогава аз те пресрещнах тук, в този коридор, на излизане от сцената и те проследих отзад.

— Така беше — въздъхна Ришар, поклати глава и безропотно се подчини.

Две минути по-късно двамата директори се затвориха в своя кабинет.

Моншармен сам прибра ключа в джоба си.

— Точно така се бяхме заключили — поясни той — чак докато ти излезе от Операта и си тръгна към къщи.

— Така беше. И никой ли не дойде да ни безпокои?

— Никой.

— Тогава — напрягаше се да събере мисли Ришар — сигурно съм бил ограбен по пътя от Операта до дома.

— Не! — отрече рязко Моншармен. — Това е невъзможно. Аз те откарах до вас с моята кола. Двайсетте хиляди франка са изчезнали от твоя дом, вече съм сигурен в това.

До такъв извод беше стигнал Моншармен.

— Това е невъзможно! — запротестира Ришар. — Аз съм сигурен в прислугата си! И ако някои беше направил това, той щеше да изчезне още на другия ден.

Моншармен сви рамене, не му се спореше. Ришар реши, че той се държи непоносимо.

— Моншармен, това вече е прекалено!

— Ришар, това вече е прекалено!

— Ти се осмеляваш да ме подозираш?

— Да, и то в една много лоша шега!

— Човек не се шегува с двайсет хиляди франка.

— Точно така мисля и аз! — заяви Моншармен, разгърна някакъв вестник и се задълбочи в четене.

— Какво мислиш да правиш? — попита Ришар. — Сега ли намери да четеш вестници?

— Да, Ришар, докато отново стане време да те откарам у вас.

— Както последния път ли?

— Както последния път.

Ришар изтръгна вестника от ръцете на Моншармен. Моншармен се изправи, ядосан повече от всякога. Ришар застана пред него ожесточен, кръстосал ръце на гърдите — жест, който винаги е означавал високомерно предизвикателство.

— А какво бих могъл да си помисля, ако в момента, в който се разделихме с теб, бях разбрал, че двайсетте хиляди франка ги няма?

— И какво би могъл да си помислиш? — попита почервенял Моншармен.

— Че след като ти непрекъснато си бил плътно до мен, след като си вървял само на една крачка зад гърба ми и тези двайсет хиляди франка не са вече в моя джоб, биха могли да бъдат в твоя.

Моншармен подскочи при тази хипотеза.

— Безопасна игла! — извика той.

— Какво ще правиш с безопасна игла?

— Ще те забода. Безопасна игла, дайте една безопасна игла!

— Ти искаш да ме забодеш с безопасна игла?

— Да забода двайсетте хиляди франка! Така ще усетиш ръката, която ще бръкне в джоба ти. И ще разбереш дали е моята! Значи сега мен подозираш? Дайте ми една безопасна игла!

В този миг именно Моншармен отвори вратата и извика в коридора:

— Безопасна игла! Кой ще ми даде една безопасна игла?

Ние вече знаем, че тогава там е бил секретарят Реми, който не разполагал с безопасна игла. Тя била донесена от едно момче от канцеларията. Ето какво се случило след това.

— Надявам се, че двайсетте хиляди франка са все още тук — казал Моншармен, след като затворил вратата и коленичил зад Ришар.

— Аз също — казал Ришар.

— И то истинските, нали? — попитал Моншармен, твърдо решен този път да не се остави да го изиграят.

— Не искам да ги пипам. Погледни сам! — заявил Ришар.

Моншармен измъкнал плика от джоба на Ришар, с треперещи ръце прегледал банкнотите, уверил се, че са истински, и едва тогава се успокоил. Сетне върнал плика в джоба на Ришар, закопчал го с безопасната игла и седнал зад гърба на колегата си, без да го изпуска от очи. Ришар пък седял зад бюрото си, без да помръдне.

— Търпение, Ришар, само няколко минути — рекъл Моншармен. — Скоро часовникът ще бие дванайсет. Последния път си тръгнахме точно в полунощ.

Времето течало бавно и тежко, в стаята било тайнствено и душно. Ришар опитал да се пошегува.

— Ще взема и аз най-накрая да повярвам, че Фантома е всемогъщ. Усещаш ли, че във въздуха има нещо обезпокояващо, тревожно?

— Така е — съгласил се Моншармен, наистина развълнуван.

— Ако Фантома слага тези вълшебни пликове — зашепнал Ришар, сякаш се страхувал от невидими уши, — ако той говори в ложа номер пет, ако той е убил Жозеф Бюке, ако той е откачил полилея… Значи той ни ограбва и парите! Защото в края на краищата само ние двамата сме сега тук и изчезнат ли банкнотите, щем не щем, ще трябва да повярваме, че той съществува!

В този миг часовникът върху камината известил полунощ. Двамата директори потреперила. Напразно се опитвали да разберат защо ги обхваща някакво мъчително безпокойство. По челата им избила пот. Последният, дванайсетият удар отекнал в ушите им някак по-особено. Когато часовникът замлъкнал, директорите въздъхнали с облекчение и се надигнали от местата си.

— Мисля, че можем да тръгваме — казал Моншармен.

— И аз съм на това мнение — съгласил се Ришар.

— Мога ли преди това да надникна в джоба ти?

— Разбира се, Моншармен, дори трябва да го направиш. Е, какво? — попитал Ришар, докато Моншармен опипвал джоба му.

— Усещам безопасната игла.

— Значи никой вече не може да открадне парите, без да усетя.

В същия миг Моншармен, който все още опипвал дрехата на Ришар, изревал:

— Напипвам безопасната игла, но не и банкнотите.

— О, Боже! Моншармен, не се шегувай! Не е подходящ моментът.

— Провери сам тогава.

С едно движение Ришар свалил фрака си и двамата директори се захванали да обръщат джоба. Джобът бил празен.

Най-любопитното е, че безопасната игла си била на мястото. Ришар и Моншармен пребледнели. Те вече не се съмнявали, че тук има някаква магия.

— Фантома — пошепнал Моншармен.

Но сега Ришар се нахвърлил върху колегата си.

— Ти единствен бръкна в джоба ми! Върни ми моите двайсет хиляди франка! Върни ми ги!

— Кълна се в честта си! — Моншармен бил пред припадък. — Кълна ти се, че не съм ги…

На вратата се чукало и Моншармен като някакъв автомат отишъл до нея, отворил и трудно познал административния директор Мерсие. Разменил с него няколко думи, без изобщо да разбира какво му се говори, и без да съзнава, сложил в ръката му вече излишната безопасна игла.