Гастон Льору
Фантома на операта (11)

X

Бал с маски

Пликът, целият опръскан с кал, беше без марка. „Да се предаде на господин виконт дьо Шани“, следваше адресът, написан с молив. Бе подхвърлено, с надеждата някой минувач да го намери и занесе на посочения адрес. Така и бе станало. Писмото било намерено на тротоара, на площада пред Операта. Раул трескаво го зачете отново.

Не му трябваше повече, за да си възвърне надеждата. Мрачният образ на една Кристин, забравила задълженията към самата себе си, отстъпи място на предишната нещастна и невинна девойка, жертва на прекалена чувствителност. До каква степен бе тя жертва? Чия пленница бе? В каква пропаст я бяха завлекли? Силно разтревожен, той търсеше отговор на тези въпроси. Но това бе поносима болка в сравнение с онази, която изпитваше при мисълта за двулична и измамна Кристин. Какво ли се бе случило? На чия воля се подчиняваше? Кое чудовище я бе очаровало, с какво оръжие?…

С какво друго оръжие, ако не с музика? Да, да, колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че именно там ще открие истината. Беше ли забравил тона, с който му съобщи в Перос, че е била посетена от небесния пратеник? А съдбата на Кристин в последно време не му ли помагаше да разсее мъглата, с която се бореше? Забрави ли отчаянието, в което бе изпаднала след смъртта на баща си, и отвращението, което изпитваше тогава към всичко земно, дори към изкуството? В Консерваторията бе една нерадостна пееща машина, лишена от душа. И изведнъж се бе разбудила, сякаш от полъха на божествена намеса. Ангелът на музиката бе дошъл! Тя пее Маргарита във „Фауст“ и тържествува! Ангелът на музиката! Кой в нейните очи се представяше за този чуден гений? Кой злоупотребяваше до такава степен със святата за татко Даае легенда, та превръщаше младото момиче в беззащитен инструмент, който звучи според неговата воля?

И Раул си спомни, че преживяното от Кристин не е изключение. Ето какво се бе случило с принцеса Белмонте, наскоро загубила съпруга си. Нейното отчаяние се превърнало във вцепенение. Цял месец принцесата не можела нито да говори, нито да плаче. Нейната отпадналост се задълбочавала с всеки изминат ден, а отслабването на разсъдъка водело към сигурна смърт. Всяка вечер изнасяли болната в градините й, но тя дори не съзнавала къде се намира. Раф, най-известният певец в Германия, минавал един ден през Неапол и поискал да разгледа тези градини, които се славели със своята красота. Една от придворните на принцесата помолила великия артист да изпее нещо, без да се показва, близо до горичката, където тя лежала. Раф се съгласил и изпял една простичка ария, която принцесата била чувала от устата на своя съпруг в първите дни от техния брачен живот. Арията била чувствена и затрогваща. Мелодията, думите, гласът на възхитителния певец развълнували дълбоко душата на принцесата. Сълзи рукнали от очите й. Тя била убедена, че в онази вечер нейният съпруг е слязъл от небето, за да й изпее някогашната песен!

Да, разсъждаваше Раул, една-единствена вечер… Но тази красива измислица не би могла да продължи вечно. Все някога е щяла да открие Раф, скрит в горичката, тази съвършена и скърбяща принцеса Белмонте, ако в продължение на три месеца го бе слушала всяка вечер. В продължение на три месеца Ангелът на музиката бе давал уроци на Кристин. Грижовен учител! А сега я разхождаше из Булонския лес!

Нервните пръсти на Раул разкъсваха плътта на гърдите, в които туптеше ревниво сърце. Неопитен, той с мъка се питаше на каква ли игра го кани госпожицата в предстоящия маскарад? И докога едно момиче от Операта ще се подиграва на младия аристократ, съвсем неук в любовта? Каква низост!

Така мисълта му се луташе от едната крайност в другата и той вече не знаеше дали да съжалява Кристин, или да я проклина. За всеки случай се снабди с бяло домино.

Най-после настъпи часът на уречената среща. Маскиран като Пиеро, целият в бяло, лицето добре прикрито зад украсеното с плътна и дълга дантела домино, виконтът намираше, че изглежда доста глупаво в този романтичен карнавален костюм. Един мъж от висшето общество не се дегизира така, за да отиде на бал в Операта. Щеше да предизвика усмивки. Но една мисъл го утешаваше: едва ли някой щеше да го познае! Освен това костюмът и доминото имаха още едно предимство: Раул щеше да се разхожда там със смут в душата и тъга в сърцето, без някой да му се натрапва. Нямаше нужда да се преструва, да си слага маска — той я имаше!

Този бал бе един изключителен празник, точно преди Заговезни, в чест на годишнина от рождението на прочут рисувач на едновремешни веселби, съперник на Гаварни, чиято четка бе обезсмъртила доста балове, маскаради и маскирани веселяци. Затова щеше да бъде по-весел, по-шумен от останалите. Многобройни художници си бяха дали там среща, заобиколени от тълпи модели и ученици, които към полунощ започнаха да вдигат ужасна врява.

Раул изкачи централното стълбище пет минути преди полунощ, без да обръща внимание на разноцветните маскарадни костюми, сред един от най-скъпите декори в света. Не се остави да го развлече някоя весела маска, остана глух за всички шеги и отклони фамилиарните покани на развеселени вече двойки. След като прекоси централното фоайе, той най-после се добра до салона, посочен в писмото на Кристин. Там в едно сравнително тясно пространство се бе събрало множество народ; това бе кръстопът, където се срещаха тези, които отиваха да вечерят в Ротондата, или идваха за нова чаша шампанско. Врявата бе буйна и жизнерадостна. Раул си помисли, че Кристин сполучливо е подбрала мястото на тяхната тайнствена среща, предпочела тълпата пред някое уединено кътче: така маската го прикриваше още по-добре.

Той се облегна на вратата и зачака. Но не дълго. Мина едно черно домино и бързо го стисна за крайчеца на пръстите. Разбра, че е тя. Последва я.

— Вие ли сте, Кристин?

Доминото живо се обърна и допря показалец до устните си, с което несъмнено го молеше да не повтаря повече името й.

Раул продължи мълчаливо. Страх го бе да не я изгуби, след като така странно я откри.

Не изпитваше никаква омраза към нея. Не се съмняваше дори, че тя няма да има за какво да се упреква, колкото и чудновато и необяснимо да изглеждаше поведението й. Бе готов на всякаква снизходителност, прошка, малодушие. Той обичаше. И сигурно след малко щяха да му обяснят съвсем естествено причината на едно така необикновено отсъствие.

Черното домино се обръщаше от време на време да провери дали бялата маска го следва.

Докато Раул пресичаше централното фоайе, той успя да забележи сред навалицата една компания, струпала се около някаква личност, чиято маскировка, оригиналност и злокобен вид предизвикваха сензация.

Тя бе цялата облечена в яркочервено, с огромна шапка с пера върху човешки череп. Ах, каква изкусна имитация на череп! Учениците от художественото училище не се отделяха от него, поздравяваха го, разпитваха го при кой майстор, в кое ателие му бяха направили, нарисували, гримирали такъв прекрасен череп! Да не би самата Смърт да му е позирала?

Човекът с черепа влачеше след себе си дълго кадифено наметало, чийто пламък царствено се стелеше по паркета; върху наметалото със златни букви бе избродирана фраза, която всеки четеше и повтаряше на глас: „Не ме докосвайте! Аз съм червената Смърт, която минава!“

Но някой поискал да го пипне… И ето че ръка на скелет излязла от пурпурен ръкав, грубо стиснала китката на невнимателния и той усетил хватката на костите, свирепото притискане на Смъртта, която сякаш никога нямало да го пусне. Изпищял от болка и ужас. След като Смъртта му върнала свободата, побягнал като луд, сред смях и подигравки. Точно в този миг Раул настигна зловещата личност, която се обърна към него. И без малко да извика: „Черепа от Перос-Гирек!“ Той го бе познал! Искаше да се нахвърли върху него, забравил за Кристин, но черното домино, обзето също от вълнение, го бе уловило здраво за ръката и вече го влачеше… теглеше го далеч от фоайето, от тази демонична тълпа, сред която се разхождаше алената Смърт.

Черното домино постоянно се обръщаше и на два пъти сякаш забеляза нещо ужасяващо, защото хукна още по-силно да бяга.

Така изкачиха два етажа. Там стълбището и коридорите бяха почти безлюдни. Черното домино отвори една ложа и направи знак на бялото домино да го последва. Кристин (защото това бе тя, той я бе познал по гласа) веднага затвори вратата на ложата след него и го посъветва да стои в дъното и да не се показва. Раул си свали маската. Кристин запази своята. И тъкмо да помоли певицата да я махне, когато тя надникна зад преградата и внимателно се ослуша. После отвори вратата, погледна в коридора и каза шепнешком:

— Сигурно се е качил на горния етаж, в „ложата на Слепите“. — И внезапно изкрещя: — Той слиза!

Понечи да затвори вратата, но Раул се противопостави, защото бе забелязал на най-горното стъпало на стълбището, което водеше към горния етаж, един крак в червено, после още един… Бавно, величествено се показа целият пурпурен костюм. И той отново видя черепа от Перос-Гирек.

— Той е! — извика младият мъж. — Този път няма да ми избяга!

Но Кристин затвори вратата, преди Раул да се спусне към него. Той понечи да я отстрани от пътя си.

— Но кой е той? — попита тя с променен глас. — Кой няма да ви избяга?!

Раул грубо се опита да сломи съпротивата на девойката, но тя го отблъскваше с неочаквана сила. Той разбра, или поне помисли, че е разбрал, и много се ядоса.

— Кой ли? Ами мъжът, който се крие зад тази отвратителна смъртна маска! Лошият гений от гробището на Перос! Алената Смърт! И накрая, вашият приятел, госпожо. Вашият Ангел на музиката! Но аз ще му отскубна маската от лицето, ще сваля и моята и ще се погледнем този път очи в очи, без було, без лъжи. Ще разбера кого обичате и кой ви обича!

Той избухна в смях, а Кристин, скрита зад своето домино, мъчително въздъхна.

С трагичен жест протегна ръце като преграда от бяла плът пред вратата.

— В името на нашата любов, Раул, няма да минете!

Той спря. Какво бе казала тя? В името на тяхната любов? Но никога, никога досега не му бе признавала, че го обича. А бе имала достатъчно поводи! Беше го виждала нещастен, облян в сълзи, умоляващ за една добра дума, искрица надежда, но не ги получи! Видя го болен, почти мъртъв от ужас и студ след нощта в гробището на Перос. Беше ли останала до него, когато той най-много се нуждаеше от нейните грижи? Не! Бе избягала! А сега казваше, че го обича! „В името на нашата любов!“, казваше.

Хайде де! Целта й бе да го задържи няколко секунди. Трябваше й време, за да може алената Смърт да се измъкне. Тяхната любов? Лъжа! Той й го каза с омраза в гласа.

— Вие лъжете, госпожо, защото не ме обичате и никога не сте ме обичали! Само един беден, нещастен и нищожен млад човек като мен може да се остави така да го изиграят! Защо при нашата първа среща в Перос ми дадохте толкова надежди с поведението си, с радостта в очите, с мълчанието си дори? Аз съм почтен мъж, мислех, че и вие сте почтена жена, а вие просто сте ми се подигравали! Уви! Подиграхте се с всички! Безсрамно сте злоупотребили дори с наивността на вашата добродетелка, която все още вярва в почтеността ви, а вие ходите по балове с вашата алена Смърт! Презирам ви!

Той се разплака. Кристин се остави да я обижда. Мислеше само за едно: как да го задържи.

— Един ден ще съжалявате за тези лоши думи, Раул, но аз ще ви простя.

Той поклати глава.

— Не! Вие ме подлудихте! И като си помисля, че имах една-единствена цел в живота — да дам своето име на една девойка от Операта!

— Раул!

— Умирам от срам!

— Живейте, приятелю. — Гласът й бе сериозен и променен. — Сбогом!

— Сбогом, Кристин!

— Сбогом, Раул!

Младият мъж додаде със сарказъм:

— Ще ми позволите ли да идвам да ви аплодирам от време на време?

— Аз няма да пея повече, Раул!

— Наистина ли? — добави той с още ирония в гласа. — Осигуряват ви почивка? Моите поздравления! Но ще се видим в Булонския лес някоя вечер!

— Нито там, нито другаде, Раул. Няма да ме видите повече.

— Мога ли да знам поне към кой мрак се отправяте? В какъв пъкъл се завръщате, тайнствена госпожо? Или в какъв рай?

— Затова бях дошла, за да ви го кажа, приятелю. Но вече нищо не мога да ви кажа… Няма да ми повярвате. Изгубили сте вяра в мен, Раул, свършено е.

Това „свършено е“ прозвуча тъй отчаяно, че младият човек се стресна и угризения за неговата жестокост му размътиха душата.

— Ще ми кажете ли най-сетне — проплака той — какво означава всичко това? Вие сте свободна, без задължения. Разхождате се из града, маскирана отивате на бал… Защо не се приберете в къщи? Какво правите вече петнайсет дни? Какво сте разправяли на мама Валериус за Ангела на музиката? Някой може да ви измами, да злоупотреби с вашата доверчивост. Изглеждате ми здравомислеща, Кристин… Знаете какво правите! А мама Валериус продължава да ви чака! Обяснете ми, моля ви! И други са грешили! Каква е тази комедия?

Кристин само свали маската и каза:

— Трагедия, приятелю…

Тогава Раул видя лицето й и не можа да сдържи изненадата и уплахата си. От свежите едновремешни цветове нямаше и следа. Мъртвешка бледност покриваше познатите нежни и красиви черти. Колко бяха измъчени те! Страданието безмилостно ги бе набраздило, а хубавите светли очи на Кристин, едно време бистри като езерата, които служеха за очи на малката Лоте, тази вечер изглеждаха бездънни, тъмни и потайни.

— Приятелко моя! — изстена той и протегна ръце. — Обещахте да ми простите.

— Може би един ден… — Тя отново надяна маската и тръгна, като му забрани да я следва със знак, с който сякаш го пъдеше.

Понечи да се спусне след нея, но тя се обърна и така властно повтори жеста за сбогом, че той не посмя да направи и крачка.

Видя как тя се отдалечава… После на свой ред и той слезе при тълпата, без да съзнава ясно какво прави. Попита в залата, която прекосяваше, дали някой е виждал алената Смърт. „Кой е алената Смърт?“, питаха го на свой ред. Той отговаряше: „Един господин, маскиран като скелет, с дълго червено наметало.“ Навсякъде му казваха, че Смъртта току-що минала, но повече никъде не я срещна. Към два часа след полунощ се върна в коридора зад сцената, който водеше към гримьорната на Кристин Даае.

Краката го бяха отвели там, където бяха започнали страданията му. Почука. Никой ле му отговори. Той влезе, както бе влязъл и преди, когато търсеше мъжкия глас. Гримьорната бе празна. Газената лампа гореше съвсем слабо. Върху малкото бюро имаше хартия за писма. Почуди се дали да не пише на Кристин, но в този миг чу стъпки в коридора. Едва успя да се скрие в будоара, отделен от помещението само със завеса. Някой отвори вратата. Беше Кристин!

Той затаи дъх. Искаше да види! Искаше да знае! Нещо му казваше, че ще присъства на част от загадката и че щеше може би да започне да разбира…

Кристин влезе, смъкна с уморен жест маската от лицето, си и я захвърли на масата. Въздъхна и обхвана красивата си глава с ръце. За какво ли мислеше? За Раул? Не! Защото я чу да шепне: „Горкият Ерик!“

Отначало му се стори, че не е чул добре. Бе убеден, че ако имаше някой за съжаляване, това бе той, Раул. Нищо по-естествено след това, което се случи между тях, тя да въздъхне и да прошепне: „Горкият Раул!“ Но тя повтори, поклащайки глава: „Горкият Ерик!“ Какво правеше този Ерик във въздишките на Кристин и защо малката северна фея оплакваше Ерик, когато Раул бе толкова нещастен?

Кристин започна да пише, бавно, спокойно, а Раул, който още трепереше от драматичната раздяла, се почувства неприятно изненадан. „Какво хладнокръвие!“, помисли си. Тя продължаваше да пише, запълвайки два, три, четири листа. Внезапно изправи глава и скри написаното в корсажа си. Сякаш се ослушваше. Раул също напрегна слух. Откъде ли идваше този странен далечен звук? Песен, която струеше от стените. Да, човек би казал, че стените пееха! Песента ставаше по-ясна, различаваха се думи… Какъв красив, нежен и затрогващ глас! Но при толкова нежност гласът си оставаше мъжки, със сигурност можеше да се каже, че не принадлежеше на жена. Той се приближаваше, премина през стените… И дойде… Гласът сега бе в стаята, пред Кристин. Тя стана и му заговори, все едно, че говореше на някой до себе си:

— Ето ме, Ерик, аз съм готова. Вие закъснявате, приятелю.

Колкото и внимателно да гледаше, скрит зад завесата, Раул не вярваше на очите си, които не виждаха нищо.

Лицето на Кристин се озари. Ласкава усмивка кацна на безкръвните й устни, усмивка на оздравяващ, който започва да се надява, че болестта, която го е споходила, няма да го отнесе.

Гласът без тяло запя отново и Раул със сигурност не бе чувал подобен глас, обединяващ всички крайности: той бе широк, геройски пленителен, победоносно коварен, изящен в силата си, силен в изяществото, неудържим в победата си. В него се долавяха решителни водещи нотки, пораждащи възвишени чувства у простосмъртните, които усещат, обичат и пресъздават музиката. Това бе тих и бистър извор на хармония, от който верующите без страх можеха да пият, сигурни, че черпят от музикалните прелести. И тяхното умение, докоснало се внезапно до божественото, се преобразяваше. Раул трескаво слушаше този глас и постепенно започваше да разбира как Кристин Даае, с красиви и непознати тонове, със свръхчовешка възбуда, несъмнено под влиянието на своя загадъчен и невидим учител, бе успяла една вечер да омагьоса смаяната публика! И слушайки приказния глас, изведнъж разгада неговото вълшебство: та той не възпяваше нищо изключително, от тинята сътворяваше небесна синева. Баналният стих и леката, почти вулгарна мелодия изглеждаха напълно променени от полъха, който ги издигаше и отнасяше на небето, върху крилете на страстта. Ангелският глас претворяваше един езически химн.

Той пееше „Брачната нощ“ от „Ромео и Жулиета“.

Раул видя как Кристин протегна ръце към гласа, както на гробището в Перос ги протегна към невидимата цигулка, свиреща „Възкресението на свети Лазар“. С нищо не би могла да се сравни страстта, с която гласът пееше:

Съдбата с мен те свърза навеки!…

Раул, с пронизано от болка сърце, борейки се срещу очарованието, което сякаш му отнемаше всички сили в момент, когато му бяха най-необходими, успя да дръпне завесата, която го скриваше, и тръгна към Кристин. Тя продължаваше да върви към дъното на гримьорната, където част от стената бе заета от голямо огледало, отразяващо образа й. Кристин не можеше да го види, защото той бе застанал точно зад нея и тя изцяло го скриваше.

Съдбата с мен те свърза навеки!…

Кристин се доближаваше до своето отражение, а то се спускаше към нея. Двете Кристини — тялото и отражението — накрая се докоснаха, сляха се и Раул протегна ръка да ги сграбчи и двете.

Но някаква тайнствена сила го разтърси и той изведнъж политна назад. Леден, бръснещ вятър задуха в лицето му. Вече виждаше не две, а четири, осем, двайсет Кристини, които с такава лекота кръжаха около него, подиграваха му се и тъй бързо се скриваха, че ръката му не успя да докосне нито една. Накрая всичко се успокои и той се видя в огледалото. Но Кристин бе изчезнала.

Нахвърли се върху него, заблъска по стените. Никой! А в гримьорната още звучеше далечна и страстна мелодия:

Съдбата с мен те свърза навеки!…

Прекара ръка по потното си чело, опипа възбудената плът, полута се в мрака и усили докрай газената лампа. Беше сигурен, че не сънува. Той се намираше в центъра на страхотна игра, физическа и морална, чийто ключ не притежаваше и която може би щеше да го смаже. Чувстваше се като безразсъден принц, прекрачил забранените граници на вълшебна приказка.

Откъде бе излязла Кристин? Откъде щеше да се върне? Щеше ли да се върне? Уви! Не му ли бе признала, че всичко е свършено? А стената не повтаряше ли: Съдбата с мен те свърза навеки! С мен? С кого?

Тогава, изтощен, победен, с размътен мозък, той седна на мястото на Кристин. Също като нея отпусна глава в ръцете си. Когато я вдигна, обилни сълзи се стичаха по младото му лице, сълзи на малко дете, което завижда, сълзи, оплакващи най-обикновено нещастие, присъщо на всички влюбени, чието име той уточни на глас:

— Кой е този Ерик?