Гастон Льору
Фантома на операта (16)

XV

Странното поведение на една безопасна игла

Блъсканицата на сцената бе невъобразима. Артисти, механици, танцьори, фигуранти, хористи, зрители — всички питаха, викаха и се блъскаха.

— Какво стана с нея?

— Отвлякоха ли я?

— Виконт дьо Шани я отведе!

— Не, това беше графът!

— Карлота! Тя направи големия си удар!

— Не, това е работа на Фантома!

Някои се изсмяха, а след като внимателно прегледаха всички отвори на пода, идеята за нещастен случай бе решително отхвърлена.

Настрани от шумната тълпа се забелязваше групичка от трима души, които разговаряха тихо помежду си и отчаяно ръкомахаха. Това бяха учителят по пеене Габриел, административният директор Мерсие и секретарят Реми.

Усамотили се в един от ъглите на навеса, който свързваше сцената с широкия коридор към фоайето за танци, зад огромни театрални реквизити, те водеха оживени преговори.

— Почуках, но никой не ми отговори. Може би вече не са в кабинета. Във всеки случай няма как да разберем, защото са взели ключовете със себе си.

Това бе секретарят Реми и нищо чудно думите му да се отнасяха за господа директорите.

— По време на последния антракт ми наредиха да не ги безпокоят под никакъв претекст.

— Все пак — възкликна Габриел — Не всеки ден отвличат певица насред представлението!

— Вие казахте ли им? — попита Мерсие.

— Точно това и ще направя — отговори Реми и изчезна тичешком.

След това дойде уредникът.

— Господин Мерсие, идвате ли? Какво правите тук? Господин административен директор, имаме нужда от вас.

— Не искам нищо да знам, нито пък ще направя нещо, преди да дойде полицейският комисар — заяви Мерсие. — Пратих да потърсят Мифроа. Да видим кога ще благоволи да се появи.

— Аз пък ви казвам, че трябва да се слезе веднага в техническото помещение.

— Не и преди идването на комисаря…

— Аз вече слизах там.

— И какво видяхте?

— Нищо! Чувате ли, нямаше никой!

— И какво искате да направя аз тогава?

— Ясно какво — отвърна уредникът, като прекара нервно ръце през гъстите си коси. — Но може би, ако е имало някой долу, той би могъл да ни обясни как така изведнъж сцената потъна в мрак. Впрочем и Моклер го няма никъде.

Моклер отговаряше за осветлението и се разпореждаше на сцената на Операта и денем и нощем.

— Моклер го няма никъде — повтори разколебан Мерсие.

— Добре, а неговите помощници къде са?

— Никой няма! Никой от осветлението, нали ви казвам! Мислите ли сериозно — попита уредникът, — че малката се е откраднала сама? Тук е имало добре замислен план, който трябва да бъде разкрит. На всичкото отгоре и директорите липсват! Забраних да се слиза при осветителите, поставих един пожарникар пред нишата с „органа“. Нали добре съм направил?

— Да, да, добре сте направили… А сега да почакаме комисаря.

Уредникът сви рамене и се отдалечи, като мърмореше ругатни по адрес на тези „страхливци, които спокойно се спотайват в някой ъгъл, когато целият театър е надолу с главата.“

Габриел и Мерсие съвсем не бяха спокойни. Само че те бяха получили нареждане, което им връзваше ръцете. Не трябваше да безпокоят директорите по никакъв повод. Реми направи опит да наруши тази заповед, но не успя.

След малко се върна от поредната си експедиция. Изражението на лицето му бе удивително смутено.

— Е, какво, успяхте ли да говорите с тях? — попита Мерсие.

— Най-накрая Моншармен ми отвори вратата. Очите му бяха изскочили. Мислех, че ще ме удари. Не можах да кажа нито думичка, а знаете ли той какво ми изкрещя в лицето? „Имате ли безопасна игла?“ Отговорих, че нямам. „Тогава ме оставете на мира!“ Исках да му възразя, да му обясня, че в театъра стават странни неща. А той крещи: „Една безопасна игла веднага! Дайте ми безопасна игла!“ Едно момче от канцеларията го беше чуло — той крещеше като луд, — притича с една безопасна, даде му я и Моншармен ми затръшна вратата под носа! Ето, това е!

— А вие не можахте ли да му кажете, че Кристин Даае…

— О! Бих искал вие да бяхте на моето място! Беше му излязла пяна на устата. Мислеше само за своята безопасна игла. Ако не му я бяха донесли веднага, щеше да припадне! Няма съмнение, че всичко това не е нормално и нашите директори са на път да се побъркат!

Секретарят Реми не скри раздразнението си.

— Така не може да продължава! Не съм свикнал да се отнасят с мен по този начин!

Неочаквано се обади Габриел:

— Това е поредният удар на Ф. на О.

Реми се изхили. Мерсие въздъхна и се готвеше нещо да каже, но Габриел му направи знак да мълчи и той преглътна думите си.

В това време Мерсие реши, че колкото повече време минава, неговата отговорност нараства, а и директорите никакви ги нямаше. Той не издържа.

— Е, сега аз ще ида да ги търся — отсече решително.

Неочаквано Габриел, мрачен и сериозен, го спря.

— Мерсие, помислете какво правите! Щом са още в кабинета си, значи може би така трябва! Ф. на О. крие не един номер в торбата си.

— Толкова по-зле! Отивам! Ако ме бяха послушали, щеше да има достатъчно време да се съобщи всичко на полицията — каза Мерсие, поклати глава и се отдалечи.

— Какво всичко? — попита Реми. — Какво е трябвало да се каже на полицията? Габриел, вие също сте посветен в тайната! Ако не ми кажете какво става, ще си помисля, че всички сте полудели.

Габриел въртеше очи и се правеше, че нищо не разбира от тези нападки, недопустими за господин личния секретар.

— Каква тайна? — промърмори той. — Не разбирам какво имате предвид.

Реми се разгневи.

— Тази вечер Ришар и Моншармен се държаха като побъркани по време на антрактите.

— Не съм забелязал — измърмори Габриел с досада.

— Значи сте единственият, който не е забелязал! Мислите ли, че не ги видях? И че господин Парабиз, директорът на Кредитната банка, не се е досетил какво става? Или че господин посланикът Бордри е сляп? Представяте ли си, господин учителю по пеене, всички зрители сочеха с пръст нашите директори!

— И какво толкова са направили в края на краищата нашите директори? — попита Габриел с възможно най-простодушен вид.

— Какво са направили ли? Вие знаете най-добре какво са направили! Бяхте тук! Наблюдавахте ги заедно с Мерсие! И бяхте единствените, които не се смееха.

— Нищо не разбирам! — каза Габриел с леден тон, като разпери ръце. Жест, който би трябвало да означава, че не се интересува от този въпрос.

— Каква е тази нова мания? — продължи Реми. — Нима искат вече никой да не се приближава до тях?

— Как така?

— Те не дават никой да се докосва до тях.

— Нима сте останали с впечатлението, че не искат никой да се докосва до тях? Това вече е доста странно!

— Значи сте съгласен! Най-сетне, слава Богу! А не видяхте ли, че вървяха заднишком!

— Заднишком! Аз пък мислех, че само раците вървят по този начин.

— Не се смейте, Габриел, не се смейте!

— Аз не се смея! — запротестира Габриел, сериозен като светец.

— Можете ли да ми обясните, Габриел, след като сте близък приятел с директорите, защо в антракта преди сцената в градината, когато се приближих към господин Ришар във фоайето с протегната ръка, чух как господин Моншармен ми каза много бързо и тихо: „Отдалечете се! И не се докосвайте до господин директора!“ Да не би да съм чумав?

— Невероятно!

— А няколко минути по-късно, когато господин посланикът Бордри се приближи на свой ред до господин Ришар… не видяхте ли как господин Моншармен се хвърли между тях двамата. Не го ли чухте как извика: „Господин посланик, заклевам ви, не се докосвайте до господин директора!“

— Невероятно! А какво правеше в това време Ришар?

— Какво правеше ли? Вие много добре видяхте! Той се обърна уж да поздрави някого. Но пред него нямаше никой. И се отдалечи заднишком!

— Заднишком ли?

— Моншармен също направи един полукръг и също се отдалечи заднишком. И двамата вървяха по този начин чак до стълбището към администрацията. Какво според вас означава всичко това, освен че са полудели?

— Може би са репетирали — каза Габриел, без да е убеден в думите си — някаква балетна фигура!

Господин секретарят Реми се почувства обиден от тази безвкусна шега, при това в такъв драматичен момент.

Той сбърчи вежди, устните му се свиха, наведе се към ухото на Габриел.

— Не се правете на хитър, Габриел. Тук стават такива неща, че не е изключено вие с Мерсие да отговаряте за тях.

— Какво по-точно? — попита Габриел.

— Кристин Даае съвсем не е единствената, която изчезна така внезапно тази вечер.

— Хайде де!

— Никакво „хайде де“! Можете ли да ми кажете защо, когато госпожа Жири слезе във фоайето, Мерсие я хвана за ръката и бързо я отведе със себе си?

— Виж ти — каза Габриел. — Не съм забелязал.

— Много добре забелязахте, защото вървяхте след тях до кабинета на Мерсие. Оттогава никой не е видял госпожа Жири.

— Да не мислите, че сме я изяли?

— Не! Но сте я заключили здраво в кабинета и знаете ли какво се чува, когато човек мине покрай вратата? „Бандити! Бандити!“

В този момент на така странния разговор пристигна запъхтян Мерсие.

— Е — каза той с мрачен вид, — това вече е капакът! Извиках им отвън: „Положението е сериозно! Отворете! Аз съм, Мерсие!“ Чух стъпки. Вратата се отвори и се показа Моншармен. Беше страшно блед. Попита ме: „Какво искате?“ Аз му отговорих: „Отвлякоха Кристин Даае.“ И знаете ли какво ми отговори той? „Толкова по-добре за нея!“ И затвори вратата, като ми пъхна в ръката ей това.

Мерсие разтвори шепата си.

— Безопасна игла! — възкликна Реми.

— Много странно! Много странно! — промълви тихо Габриел и потрепери.

Внезапно един глас ги накара да се обърнат и тримата:

— Извинете, господа, можете ли да ми кажете къде е Кристин Даае?

Въпреки сериозността на положението подобен въпрос би ги накарал да избухнат в смях, ако печалната фигура, застанала пред тях, не предизвикваше тъй дълбоко съчувствие. Беше виконт Раул дьо Шани.