Гастон Льору
Фантома на операта (24)

XXIII

В стаята за мъчения

Продължение на разказа на Персиеца

Намирахме се в центъра на малка зала с идеална шестоъгълна форма, чиито шест стени бяха облицовани от горе до долу с огледала. По ъглите се виждаха малки участъци, предназначени да се завъртят около оста си. В един от ъглите разпознах желязното дърво… с неговия железен клон… за обесените.

Бях хванал ръката на моя спътник. Виконт дьо Шани целият трепереше и беше готов да извика на годеницата си, че й е дошъл на помощ. Боях се, че той повече няма да издържи.

Изведнъж откъм лявата ни страна се чу шум, сякаш се отваряше и затваряше врата. След това доловихме нещо като изпъшкване. Стиснах още по-здраво ръката на господин дьо Шани и разпознах гласа на чудовището:

— Въпросът е дали да се захвана с това, или да го оставя? „Сватбена меса“ ли да бъде, или „Меса за мъртвите“?

Чу се още едно изпъшкване, последвано от продължителна тишина.

Сега вече бях сигурен, че чудовището не знае за нашето присъствие, в противен случай щеше да вземе мерки да не го чуваме изобщо. Щеше да е достатъчно само да затвори херметически малкото невидимо прозорче, през което любителите на мъчения наблюдават какво става вътре.

Освен това бях уверен в едно — ако знаеше, че сме тук, мъченията щяха да започнат незабавно.

В този момент ние имахме голямото предимство, че се намирахме съвсем близо до него, а той дори и не подозираше това.

Главното беше да не научи изобщо за нашето присъствие и в този момент най-много ме плашеше импулсивният виконт дьо Шани, който искаше да се втурне през стените да спасява Кристин Даае. От време на време ни се струваше, че тя изохква.

— „Месата на мъртвите“ съвсем не е весело нещо — поде отново гласът на Ерик, — докато „Сватбената меса“ е нещо чудесно! Трябва да реша какво точно искам! Невъзможно е да живея повече по този начин, под земята, в тази дупка, като къртица. Моят „Тържествуващ Дон Жуан“ е вече готов и сега искам да живея като всички. Искам да имам като всички жена и в неделя да излизам с нея на разходка. Направил съм си маска и мога да приличам, на когото си пожелая. Хората дори няма да се обръщат. Ти ще бъдеш най-щастливата жена. И ще си пеем двамата съвсем сами, само за нас, чак до смъртта. Но ти плачеш! Ти се боиш от мен! Въпреки всичко дълбоко в душата аз не съм толкова лош! Обичай ме и ще видиш! За да стана добър, трябва някой да ме обикне! Ако ти ме обичаш, аз ще съм мил като агънце и ти ще правиш с мен каквото си поискаш.

Скоро стенанието, което придружаваше това любовно признание, започна да се засилва. Не бях чувал по-отчаяно стенание. Господин дьо Шани и аз открихме, че то разкъсваше гърдите на самия Ерик. Колкото до Кристин, тя сигурно беше там някъде, може би от другата страна на стената, смълчана от ужас, тъй като чудовището вероятно беше паднало в краката й и тя нямаше повече сили да извика.

Това ридание бучеше и хриптеше като океан. На три пъти от бездната на неговото гърло излезе:

— Ти не ме обичаш! Ти не ме обичаш! Ти не ме обичаш! — След това се разнежи: — Защо плачеш? Защо ми причиняваш мъка?

Настъпи мълчание. Всяка пауза бе за нас една надежда. Казвахме си: „Може би е излязъл и е оставил Кристин сама зад стената.“

Мислехме как само да я предупредим за нашето присъствие, без да събудим подозренията на чудовището.

Не можехме да излезем от стаята за мъчения, освен ако Кристин не ни отвореше вратата. Това бе първото условие, за да можем двамата с виконта да я освободим. Та ние дори не знаехме къде около нас се намира тази врата.

Изведнъж тишината в съседното помещение бе нарушена от електрически звънец. Някой от другата страна подскочи и чухме гласа на Ерик, който прозвуча като гръмотевица:

— Звъни се! Ще си направите ли труда да влезете! — Изсмя се злокобно и додаде: — Кой ли идва да ни безпокои? Почакай ме тук. Ще отида да кажа на сирената да отвори.

Неговите стъпки се отдалечиха, една врата се затвори. Сега нямах време да мисля за новото престъпление, което се подготвяше. Само едно разбрах — Кристин е сама зад стената.

Виконтът вече я викаше:

— Кристин! Кристин!

След като ние чувахме какво се говори в съседната стая, нямаше основание моят спътник да не бъде чут. И въпреки това виконтът повтори няколко пъти своя зов.

Най-накрая до нас достигна слаб гласец:

— Аз сънувам — каза тя.

— Кристин! Кристин! Това съм аз, Раул.

Мълчание.

— Отговорете ми, Кристин! Ако сте сама, в името на небето, отговорете ми.

Гласът на Кристин прошепна името на Раул.

— Да! Да! Не сънувате! Кристин, имайте ми доверие! Ние сме тук, за да ви спасим, само че трябва да бъдем предпазливи. Предупредете ни, когато се върне чудовището.

— Раул! Раул! — И тя си повтори няколко пъти, че не сънува и че Раул дьо Шани е успял да се добере до нея, воден от предан спътник, познаващ тайната на жилището на Ерик.

Изведнъж нейната спонтанна радост отстъпи пред неописуем ужас. Тя искаше Раул веднага да се махне. Трепереше от страх да не би Ерик да го открие, защото нямало да се поколебае да убие младия човек. Тя ни разказа набързо, че Ерик бил полудял от любов и че ако тя не склони да стане негова жена пред кмета и пред свещеника на Мадлената, той бил решил да унищожи целия свят и самия себе си заедно с него. Дал й срок до единайсет часа вечерта на следващия ден да размисли. Това бил последният срок. До тогава тя трябвало да избере, както казал той, между сватбената меса и месата на мъртвите.

Ерик повтарял нещо, което Кристин не могла да проумее: „Да или не! Ако не, всички ще са мъртви и погребани!“

Много добре разбирах смисъла на това изречение, защото то съвпадаше напълно с моята натрапчива мисъл.

— Знаете ли къде е Ерик? — попитах аз. Тя отговори, че е излязъл от жилището.

— Можете ли да проверите?

— Не… Аз съм вързана… Не мога да помръдна.

Двамата с виконта не можахме да сдържим яростния си вик. Освобождението и на трима ни зависеше от това младото момиче да може да се движи свободно.

— Боже! Трябва да я освободим! Трябва да се доберем до нея!

— Но къде сте сега? — попита още веднъж Кристин. — В моята стая има само две врати. Това е стаята в стил „Луи Филип“, за която ви бях говорила, Раул! През едната врата влиза и излиза Ерик, а другата той никога не отваря пред мен. Забрани ми да минавам през нея, защото била, както каза той, най-опасната от всички врати… врата за мъченията.

— Кристин, ние сме зад тази именно врата!

— Значи сте в стаята за мъчения?

— Да, но не виждаме вратата.

— О, само ако можех да се добера дотам! Щях да почукам на вратата и вие щяхте да разберете къде е тя.

— Тази врата с ключалка ли е? — попитах аз.

— Да, с ключалка.

Помислих си, че тя се отваря от другата страна с ключ, но откъм нас сигурно има пружина и противовес, които трудно ще открием.

— Госпожице — казах аз, — трябва на всяка цена да ни отворите тази врата.

— Но как? — попита с отчаян глас нещастницата. Чухме как опитва да се освободи от въжетата, които я стягаха…

— Само с хитрост можем да се измъкнем оттук — продължих! — Трябва ни ключът от вратата.

— Аз го знам къде е — отговори Кристин. — Но съм здраво завързана. Ах, този мерзавец! — изхълца тя.

— Къде е ключът? — попитах аз, като заповядах на господин дьо Шани да замълчи и да остави нещата в мои ръце, защото не разполагахме с никакво време.

— В стаята до органа, заедно с втори бронзов ключ, който също ми е забранено да пипам. И двата ключа са в кожена кесийка, която той нарича кесийка на живота и смъртта… Раул! Раул! Бягайте! Всичко тук е тайнствено и ужасно… И Ерик съвсем ще полудее… Вървете, откъдето сте дошли! Вие сте в стаята за мъчения! Сигурно има причина да се нарича така!

— Кристин! — каза младият мъж. — Ние или ще излезем оттук заедно, или ще умрем заедно!

— Само от вас зависи дали ще се измъкнем живи и здрави — отговорих аз, — но трябва да запазим самообладание. Защо ви завърза той, госпожице? Ерик знае много добре, че не можете сама да избягате оттук!

— Защото опитах да се самоубия! Вечерта, след като ме отвлече, чудовището ме упои с хлороформ и излезе. Както ми каза, бил при своя банкер. Като се върна, видя цялото ми лице в кръв. Бях направила опит да се самоубия, блъскайки си главата в стената.

— О, Кристин — изохка Раул и зарида.

— И тогава той ме завърза… Нямам право да умра по-рано от утре вечер в единайсет часа.

Целият този разговор беше много накъсан и предпазлив. Често млъквахме по средата на изречението, защото ни се струваше, че чуваме някакво пукане, стъпки или движения… Тогава Кристин ни успокояваше: „Не, не, това не е той! Той излезе. Той е далеч. Аз мога да позная по шума кога се затваря стената на езерото.“

— Госпожица — извиках аз, — щом чудовището ви е завързало, то само ще ви отвърже… Изиграйте малко театър и той ще го направи! Не забравяйте, че ви обича!

— О, какво ли не бих сторила, за да не го виждам повече…

— Затова му се усмихвайте. Кажете му, че въжетата ви нараняват ръцете.

Изведнъж Кристин Даае ни изшътка:

— Чувам нещо откъм стената на езерото! Това е той! Вървете си! Вървете си!

— Дори и да искаме, не можем да си тръгнем — признах аз на младото момиче. — Та ние се намираме в стаята за мъчения!

— Тихо! — прошепна още веднъж Кристин и тримата затаихме дъх.

Зад стената се чуха тежки стъпки, после спряха и отново заскърцаха по паркета.

Чу се ужасна въздишка, а след нея викът на Кристин. После и думите на Ерик:

— Извинявай, че ти се показвам с това лице. Не изглеждам добре, нали? Заради другия е! Защо трябваше да звъни? Нима аз питам минувачите колко е часът? Той повече никога няма да попита колко е часът! Сирената е виновна за това… — Още по-страшна въздишка се изтръгна от дълбините на душата му. — Защо извика, Кристин?

— Защото ме боли, Ерик.

— Мислех, че съм те изплашил…

— Ерик, развържете ми ръцете, нали не съм ваша затворничка?

— Но ти ще поискаш пак да умреш…

— Дадохте ми срок до единайсет часа утре вечер…

Пак се чуха провлачени стъпки по пода.

— Тъй като ще умрем заедно… И на мен ми омръзна този живот тук, разбираш ли?… Почакай, не мърдай, сега ще те развържа… Само да кажеш една дума: не! и всичко за всички на този свят ще свърши веднага. Права си, права си, защо трябва да се чака до утре вечер? О, да, защото ще бъде по-хубаво… Винаги съм страдал от влечение към величественото. А в живота трябва да мислиш единствено за себе си, за собствената си смърт — останалото е излишно. Виждаш ли какъв съм мокър? Не трябваше да излизам. Навън времето е такова, че и куче да вържеш, няма да стои. Освен това, Кристин, сериозно си мисля, че имам халюцинации. Знаеш ли, че този, който преди малко звънеше — иди да го видиш дали сега ще звъни от дъното на езерото, — та стори ми се, че той приличаше… Така, обърни се… сега доволна ли си? Ето че си свободна… Боже мой, китките ти… Да не съм ги наранил, Кристин? Само за това дори заслужавам смърт. Като казах смърт, та се сетих… Трябва да изпея неговата меса!

Слушах тези ужасни приказки и едно страшно предчувствие ме загриза. Веднъж и аз бях позвънил на вратата на чудовището и без да знам, бях задействал някакво устройство… Спомням си много добре двете ръце, които се показаха изпод черната като мастило вода на езерото… Кой ли е бил нещастникът, заблудил се край тези брегове?

Тази мисъл едва не помрачи радостта ми от хитростта на Кристин. Виконт дьо Шани ми пошепна в ухото вълшебната дума „развързана е“! Да, но кой бе той? Кой бе другият! Този, в чиято чест ние сега слушахме месата на мъртвите?

Цялата къща при езерото гърмеше от съвършената и страшна музика. Потреперваха чак недрата на земята. Ние бяхме долепили уши до стената от огледало, за да чуваме по-добре изпълнението на Кристин Даае. Тя свиреше в чест на нашето избавление, но ние не чувахме нищо, освен тази меса. Това беше по-скоро молитва на прокълнатите… Сякаш пееха демоните от земните недра.

Спомням си, че Dies irae, която той ни изпя, ни обгърна като същинска стихия; Като че наоколо гърмяха мълнии и просветваха светкавици… И друг път го бях чувал да пее… Когато той пееше, увличаше с песните си дори и моите андроцефални бикове върху стените на двореца в Мазендеран. Но никога не бях го чувал да пее по този начин! Никога! Той пееше като бога на гръмотевиците.

Изведнъж гласът и органът спряха толкова внезапно, че ние с господин дьо Шани отстъпихме зад стената, така се бяхме прехласнали… А гласът ненадейно се промени и отчетливо изскърца през зъби следните метални срички:

— Какво си направила с моята кесийка!