Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Fantôme de l Opéra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
mabelle (2012)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Гастон Льору. Фантома на операта

 

Превод: Юлия Минкова, Антонина Сагаева

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

ИК „Хемус“

История

  1. — Добавяне

V

Продължение на „Ложа номер пет“

След тези думи господин Ришар се зае да обсъжда различни въпроси с току-що влезлия административен директор, без да обръща повече внимание на инспектора. Последният реши, че може да си тръгне, и съвсем тихичко, заднишком, отстъпи към вратата, когато господин Ришар забеляза маневрата и го прикова на място с гръмкото: „Стойте тук!“

Господин Реми се бе погрижил да повикат разпоредителката, която работеше като портиерка на улица „Прованс“, на две крачки от Операта. Малко след това тя влезе в кабинета.

— Как се казвате?

— Госпожа Жири. Вие ме познавате, господин директоре — аз съм майка на малката Жири, малката Мег, де!

Всичко това бе съобщено с тържествен тон, който впечатли за кратко време господин Ришар. Той огледа госпожа Жири (избелял шал, износени обувки, стара тафтена рокля, мръсносива шапка). От държането на господин директора бе видно, че той изобщо не познава или не си спомня да е познавал някога госпожа Жири или малката Жири или дори малката Мег. Но известната разпоредителка бе със самочувствието, че всичко живо я познава (мисля дори, че от нейното име произлиза добре известната в задкулисния жаргон на Операта дума „жири“, която е синоним на клюкарство и врели-некипели).

— Не си спомням — заяви най-накрая господин директорът. — Но, госпожо Жири, бих желал все пак да разбера какво толкова се е случило снощи, та сте били принудени с господин инспектора да се обърнете за помощ към общинския пазач.

— Аз и без друго мислех да дойда и да поговоря с вас, господин директоре, с едничката цел да не ви постигнат същите неприятности като господата Дьобиен и Полини. Отначало и те не искаха да ме послушат…

— Не ви питам за това. Искам да знам какво се е случило снощи!

Госпожа Жири се изчерви от негодувание. Никой не се бе осмелявал досега да й говори с такъв тон. Тя се изправи, сякаш искаше да си тръгне, подбра дори полите си и гордо тръсна перата на мръсносивата шапка, ала размисли, седна отново и изрече високомерно:

— Случи се това, че пак ядосахме Фантома!

Тъй като господин Ришар щеше да избухне, господин Моншармен побърза да се намеси и взе разпита в свои ръце. Така той научи, че според госпожа Жири било съвсем естеството да се чуе глас, който да твърди, че в ложата имало някой, когато в нея няма никой. Тя си обясняваше това чудо, което не бе ново за нея, единствено с намесата на Фантома, когото никой не вижда, но всеки може да чуе. Тя често го чувала, а на нея можело да се вярва, защото никога не лъжела. Можели да питат господата Дьобиен и Полини и всички, които я познавали, също и господин Изидор Саак, на когото Фантома бил счупил крака.

— Как? — прекъсна я Моншармен. — Фантома е счупил крака на горкия Изидор Саак?

Госпожа Жири отвори широко очи, в които се четеше съжалението, изпитвано от нея към такава доза невежество. Накрая се съгласи да просвети двете наивни душици. Това се случило по времето на господата Дьобиен и Полини, пак в ложа N5 и точно на представление на „Фауст“.

Госпожа Жири си прочисти гърлото, сякаш се канеше да изпълни цялата партитура на Гуно.

— Ето какво се случи, господине. На първия ред онази вечер седяха господин Маниера и неговата госпожа, бижутери от улица „Могадор“, а зад госпожа Маниера — техният близък приятел господин Изидор Саак. Мефистофел пееше (госпожа Жири пее): „Защо се правите на заспала?“ и тогава господин Маниера чул някакъв глас да му шепне на дясното ухо (жена му седеше от лявата му страна): „Жули съвсем не се прави на заспала!“ (Госпожата се казваше именно Жули.) Господин Маниера се извърнал да види кой му говори. Никой! Разтъркал си ухото и си рекъл: „Сънувам ли?“ А Мефистофел… Но може би отегчих господа директорите?

— Не! Не! Продължавайте…

— Господа директорите са много любезни — (Госпожа Жири прави гримаса). — Та значи, Мефистофел продължава да пее (госпожа Жири пее): „Катрин, аз ви обожавам… защо отказвате… на влюбения… една целувка сладка“ и отново господин Маниера чул откъм дясното си ухо същия глас: „Жули едва ли би отказала една целувка на Изидор.“ Тогава пак се обърнал, но този път към госпожата, и какво да види? Изидор бил уловил ръката й и страстно я целувал над ръкавицата… Ето така, любезни ми господа. (Госпожа Жири покрива с целувки голата част на ръката си над копринената ръкавица.) Представете си само какво стана по-нататък! Прас! Тряс! Господин Маниера, който е висок и силен като господин Ришар, се нахвърли върху Изидор Саак, който е мършав като господин Моншармен, ще ме извините за сравнението. Истински скандал. От залата се развикаха: „Спрете! Спрете! Той ще го убие!“ Накрая господин Изидор Саак успя да се отскубне.

— Е, значи Фантома не му е счупил крака? — попита господин Моншармен, малко засегнат от това, че физиката му е направила не дотам внушително впечатление на госпожа Жири.

— Счупи му го, господине — високомерно настоя госпожа Жири. — Направо му го счупи на централното стълбище, защото много бързо е слизал, господине!

— Фантома ли ви разказа какво е пошушнал на ухото на господин Маниера? — продължи най-сериозно разпита си следователят Моншармен, убеден, че е много духовит.

— Не той, а самият господин Маниера, господине. Та…

— Но нали вие лично сте разговаряли с Фантома, скъпа госпожо?

— Както сега разговарям с вас, драги господине.

— Добре, а когато си говорите, той какво ви казва?

— Казва ми да му донеса едно малко столче!

При тези тържествено произнесени думи лицето на госпожа Жири стана като от жълт мрамор с червени жилки, досущ като този на колоните, дето подпират централното стълбище.

Този път и Ришар се смя заедно с Моншармен и секретаря Реми; но веднъж опарил се, инспекторът вече не се смееше. Той се питаше, облегнат на стената и трескаво прехвърлящ ключовете в джоба си, как ли ще свърши тази история. И колкото по-надменен ставаше тонът на госпожа Жири, толкова повече той се страхуваше да не се ядоса пак господин директорът. Сега пък сред всеобщия смях госпожа Жири се осмели да стане заплашителна!

— Вместо да се подигравате на Фантома — възмутено извика тя, — по-добре направете като господин Полипи, който лично се убеди.

— В какво се убеди? — продължи Моншармен, който никога не се беше забавлявал така.

— Че Фантома съществува! Щом аз ви казвам… Ето! Спомням си, сякаш беше вчера. Тогава даваха „Еврейката“. Господин Полини пожела да остане сам в ложата на Фантома по време на представлението. Госпожа Крос пожъна невиждан успех. Тя току-що бе изпяла арията от второ действие (госпожа Жири пее полугласно):

С тоз, когото аз обичам,

искам да живея и умра,

И самата смърт дори,

не би ни нивга разделила.

— Добре! Добре! Знам я — отбеляза господин Моншармен с усмивка, но госпожа Жири продължи неумолимо, клатейки в такт перото на мръсносивата си шапка:

Да тръгваме! И на земята, и горе в небесата.

Еднаква участ ни очаква занапред

— Да! Да! Знаем я! — отново изгуби търпение Ришар. — После, какво стана после?

— Ами точно тогава Леополд се провиква: „Да бягаме!“, а Елеазар ги спира и им вика: „Накъде бягате?“ И в този миг господин Полини, когото наблюдавах от една съседна празна ложа, внезапно се изправи и тръгна вдървен като статуя, та едва успях да го попитам като Елеазар: „Къде отивате?“ Той обаче не ми отговори и беше по-блед от мъртвец! Гледах го как слиза по стълбата, само че той не си счупи крака… Вървеше като насън, ама лош сън, едва налучкваше пътя, макар че му плащат, за да познава Операта!

Госпожа Жири млъкна, за да прецени ефекта, който бе произвела върху присъстващите. Случката с Полини накара Моншармен да поклати глава.

— Всичко това обаче не ми изяснява при какви обстоятелства и по какъв начин Фантома ви е поискал малко столче? — настоя той.

— Ами, след онази вечер… след същата онази вечер го оставиха на мира… повече не се опитаха да му отнемат ложата. Господата Дьобиен и Полини се разпоредиха да му я предоставят за всички представления. И оттогава щом влезе, ми иска столчето…

— Хайде де! Фантом да иска столче? Да не би да е жена? — поинтересува се Моншармен.

— Не, Фантома е мъж.

— Как разбрахте?

— Има мъжки глас! Ето обикновено какво става, когато идва в Операта, най-често към средата на първо действие: почуква три пъти на вратата на пета ложа. Първия път, когато чух тези почуквания, след като отлично знаех, че в ложата няма никой, страшно се озадачих! Отварям вратата, оглеждам се, ослушвам се: никой! После изведнъж, не щеш ли, чувам един глас: „Госпожо Жул (това е името на покойния ми съпруг), ще ми дадете ли едно малко столче?“ С ваше позволение, господин директоре, станах червена като цвекло. Но гласът продължи: „Не се бойте, госпожо Жул, аз съм, Фантома на Операта.“ Погледнах натам, откъдето идваше гласът, който впрочем беше тъй кротък, че вече почти не се плашех. Гласът, господин директоре, седна върху първия стол, на първия ред вдясно. Само дето не се виждаше никой, но бих се заклела, че някой седеше там и говореше, Бога ми.

— Ложата вдясно, от ложа номер пет беше ли заета? — попита Моншармен.

— Не, ложа номер седем, както и ложа номер три отляво, бяха още празни. Представлението току-що беше започнало.

— И вие какво направихте?

— Какво мога да направя? Донесох столчето. То, разбира се, не беше за него, а за госпожата. Само че нея никога не съм я чувала, нито виждала.

Само това липсваше! Сега пък Фантома имал и жена! Погледите на Моншармен и Ришар се прехвърлиха от госпожа Жири към инспектора, който размахваше ръце зад гърба на разпоредителката, за да привлече вниманието на началниците си. Той отчаяно въртеше показалец в слепоочието си, с което се мъчеше да покаже на директорите, че госпожа Жири не е с всичкия си, само че тази пантомима окончателно убеди господин Ришар, че трябва да се раздели с инспектора, задето държи на работа при себе си една откачена. А женицата продължи, отдадена изцяло на Фантома. Сега пък хвалеше щедростта му.

— След края на представлението винаги ми дава една монета от четирийсет или сто су, понякога дори от десет франка, ако няколко дни не е идвал. Само че, откакто пак почнаха да го тормозят, не ми дава нищо…

— Простете, скъпа госпожо — (перото на мръсносивата шапка се поклаща с възмущение пред упоритото фамилиарничене), — но по какъв начин ви ги дава тези четирийсет су? — продължи разследването Моншармен, любопитен по рождение.

— Ами оставя ги върху масичката в ложата. Намирам ги там заедно с програмата, която винаги му нося. Понякога откривам дори цветя в ложата му, някоя роза, изпаднала от корсажа на неговата госпожа… Понякога явно идва с дама, иначе нямаше да забравят веднъж ветрило.

— Охо! Фантома е забравил ветрило? И какво направихте с него?

— Ами, върнах му го следващия път.

Изведнъж се чу гласът на инспектора:

— Не сте спазили правилника, госпожо Жири, глобявам ви.

— Млъкнете, глупак! — (Басовият глас принадлежеше на господин Фирмен Ришар.) — Значи им върнахте ветрилото. И после?

— После си го прибраха, господин директоре. В края на представлението го нямаше, а за благодарност бяха оставили на неговото място кутия английски бонбони, които толкова обичам. Много е внимателен Фантома…

— Добре, госпожо Жири. Свободна сте.

След като госпожа Жири почтително и с достойнство е сбогува с двамата директори, те заявиха на инспектора, че са решили да се лишат от услугите на старата луда. Уволниха и инспектора.

Останали сами, те си размениха една мисъл, осенила едновременно и двамата — да се разходят до ложа N5.

Скоро ще ги последваме и ние.