Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3

История

  1. — Добавяне

Глава 6

— Имал съм и по-лоши дни — рече доктор Джон Дий, макар да не можеше да си спомни кога.

След разгрома при Стоунхендж и бягството на близнаците през лей-портала Магьосника прекара остатъка от нощта и началото на следващия ден в порутената плевня, където само няколко часа по-рано се бяха крили Фламел и близнаците. В небето бръмчаха хеликоптери, а по близката магистрала А–344 виеха сирените на полицията и на линейките. Когато най-сетне в ранното утро цялата полицейска активност утихна, Дий напусна плевнята и тръгна към Лондон, като се придържаше към страничните пътища. Под палтото си носеше, увит в прокъсано парче плат, каменния меч, който някога бе два — Кларент и Екскалибур. Усещаше как той тупти и пулсира като биещо сърце до кожата му.

По тесните междуселски пътища движението бе слабо или направо никакво и той вече започваше да си мисли, че ще му се наложи да открадне кола в следващия град или село, до което се добере, когато един възрастен викарий в също толкова стар „Морис Минор“ спря и му предложи да го откара.

— Имате късмет, че се появих — каза старецът с уелски акцент. — Сега, когато наблизо има магистрала, не са много хората, които използват тези странични пътища.

— Колата ми се развали, а трябва да се прибера в Лондон за една среща — рече Дий. — Малко се позагубих — добави той, като съзнателно измени акцента си, така че да наподобява този на викария.

— Мога да ви откарам. Ще ми е приятно да си имам компания — призна белокосият мъж. — Слушах радиото — всички тези приказки за заплаха за сигурността ме изнервят.

— Какво е станало? — попита небрежно Дий. — Стори ми се, че има засилено полицейско присъствие.

— Къде сте били през последните дванайсет часа? — попита викарият с усмивка, която размести изкуственото му чене.

— Имах работа — каза Дий. — Срещнах се с едни стари приятели; имахме да наваксваме много неща.

— Значи сте пропуснали цялата суматоха…

Дий запази лицето си безизразно.

— Вчера затвориха града заради мащабна операция по сигурността. Би Би Си съобщи, че същата терористична група, която действаше в Париж, сега била в Лондон. — Той стисна здраво големия волан и хвърли поглед към спътника си. — Знаете за станалото в Париж, нали?

— Четох всичко за него — промърмори Магьосника, клатейки несъзнателно глава. Макиавели управляваше Париж — как бе позволил на Фламел и близнаците да се измъкнат от мрежата му?

— Времената са опасни.

— Така е — каза Дий. — Но не бива да вярвате на всичко, което прочетете в пресата — добави той.

На всички по-големи пътища към столицата имаше полицейски постове, но полицаите хвърлиха само бегъл поглед на очуканата кола, превозваща двама възрастни мъже, преди да им махнат да минават.

Викарият остави Дий в Мейфеър, в самия център на града, и Докторът отиде пеша до метростанцията „Грийн парк“. Хвана метрото по Юбилейната линия, което го откара право в сърцето на „Кенъри Уорф“, където се помещаваше британският клон на „Енох Ентърпрайзис“. Докторът поемаше премерен риск. Възможно бе неговият Древен господар да държи сградата под наблюдение, но Дий се надяваше всички да мислят, че е избягал и че не е толкова глупав да се върне в собствената си централа.

Влезе незабелязано през подземния паркинг и се качи до офисите си на върха на сградата, където си взе дълъг душ в частната си баня, отмивайки калта и мръсотията от последните няколко часа. Горещата вода успокои болката в дясното му рамо и той го раздвижи предпазливо.

По време на битката в плевнята Джош бе хвърлил по него Кларент и макар че Дий успя да превърне аурата си в щит, преди каменният меч да го уцели, силата на удара го бе съборила на земята. Отначало бе сигурен, че рамото е извадено; едва по-късно осъзна, че е лошо натъртено, но не и счупено, и беше благодарен за това. Едно счупване не би било сериозен проблем — ускореният му метаболизъм бързо щеше да се справи с травмата, или пък Дий можеше да използва аурата си, за да я излекува моментално, само че това щеше да привлече към него Тъмните древни и техните слуги.

Магьосника се преоблече в чисти дрехи — невзрачен тъмносин костюм, тъмносиня риза и вратовръзка с дискретен златен мотив с лилията на колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж. Докато в чайника в малката кухня завираше вода за чай, Дий опразни сейфа, тъпчейки пачки лири стерлинги, евро и долари в колана за пари, който носеше около кръста си, скрит под ризата. В дъното имаше дузина паспорти на различни имена. Дий ги прибра в джобовете на сакото си. Събираше тези паспорти от години и нямаше намерение да ги изостави сега.

Чайникът вече вреше и Магьосника си направи чаша „Ърл Грей“. Посръбвайки от ароматния чай, той най-сетне се обърна да погледне опърпания вързоп върху бюрото си. Рядка усмивка се изписа върху устните му. Може да бе загубил битката, но със сигурност се бе измъкнал с най-големия трофей.

Кларент и Екскалибур. Заедно. Вчера ги бе държал в ръцете си и бе гледал как двете оръжия се спояват, за да образуват един-единствен каменен меч.

Дори от другия край на стаята Дий можеше да усети силата, която се изливаше на вълни от предмета. Ако отслабеше своята бдителност, започваше да долавя съвсем смътни намеци за нашепвани мисли на безброй езици, от които само някои му бяха познати.

Изведнъж осъзна — почти с изненада, — че най-после, след цял живот търсене, разполага с четирите древни Меча на силата. Два от тях — Дюрандал и Жуайоз — бяха скрити в частния му апартамент в Сан Франциско, а останалите два лежаха на масата пред него… или пък сега беше един? А какво ли ще стане, зачуди се той, ако допре този меч до останалите два? Впрочем защо те никога не се бяха споявали заедно? Стояха един до друг от векове.

Докторът допи чая си, без да бърза, успокои мислите си и вдигна защитни прегради, преди да се доближи до вързопа и да го развие. Някои магьосници използваха комбинации от думи, заклинания и напеви, — за да прикрият мислите си, но Дий използваше най-старата от всички магии — музиката. Втренчен в бюрото, той си затананика „Грийнслийвс“, любимата песен на Елизабет I. Кралицата бе вярвала, че тази песен е написана от баща й, Хенри VIII, за майка й, Ан Болейн. Дий знаеше, че тази история не е вярна, но не посмя да й каже. Независимо от това простичката мелодия и древният ритъм създаваха идеалната защитна магия. Мърморейки думите на глас, той се приближи до бюрото.

— Уви, любима, ти напразно отхвърли ме тъй неучтиво…

Пръстите му видимо трепереха, докато разгъваше внимателно мръсния сив парцал, който бе намерил в порутената плевня, за да разкрие увития в него предмет.

— А аз те любех толкоз дълго и радвах се на твойта близост…

Върху полирания черен мраморен плот лежеше един от най-старите предмети на планетата. Приличаше на обикновен каменен меч, но бе нещо повече от това — нещо много, много повече. За двете каменни остриета, които се бяха споили, се говореше, че датират отпреди Древните и даже отпреди Архонтите, и че принадлежат на митичното Време преди времето. Широко известен бе фактът, че Артур е носил Екскалибур, а неговият син Мордред го е убил с Кларент, но кралят и Страхливеца бяха само двама от поколенията герои и злодеи, използвали тези оръжия. Те присъстваха, поединично или заедно, във всяко голямо събитие от земната история.

— Грийнслийвс бе цялата ми радост, Грийнслийвс бе моята наслада, Грийнслийвс бе златното ми сърце…

Трудно му беше да повярва, че най-сетне е намерил близнака на Екскалибур. Преди половин хилядолетие, когато Хенри VIII управляваше Англия, Дий бе започнал своите опити да издири легендарния Огнен меч.

— Аз бях край теб и изпълнявах мигом всичко, що поискаш…

Докторът си пое дълбоко дъх и вдигна меча. Макар че дължината му беше малко над петдесет сантиметра, той бе удивително тежък. Острието и простата дръжка изглеждаха като издялани от едно-единствено парче блещукащ гранит. В мига щом пръстите на Дий докоснаха топлия камък, силата на меча го заля…

Гневно извисени гласове.

Викове на ужас.

Крясъци на болка.

Дий потрепери, когато звуците изпълниха главата му, заплашвайки да го обсебят. Пеенето му се запъна.

— Жи… живот, земи, богатства… дадох за твойта обич и… и усмивка…

Мечът бе могъщ, невероятно могъщ, обгърнат в тайнственост и легенди. Вчера, когато Гилгамеш го видя, използва думите от древното пророчество — двата, които са един, единият, който е всички, — за да го опише. Дий винаги бе смятал, че в пророчеството се говори за близнаците, но сега вече не бе толкова сигурен.

— Грийнслийвс, завинаги прощавай…

Всъщност вече в нищо не бе сигурен. През последните няколко дни целият му начин на живот, целият му свят се бяха променили. И всичко това заради Фламел и близнаците. Те го бяха направили на глупак и го бяха поставили в ужасна опасност. Късите пръсти на Дий погалиха топлия като плът меч.

Прошепнати тайни…

Смътни обещания…

Намеци за скрито древно знание…

Дий отдръпна ръка и гласовете в съзнанието му утихнаха. Тънките му устни се извиха в жестока усмивка: този меч можеше да се окаже неговото спасение. Тъмните древни биха платили скъпо за оръжие като това. Той даже се зачуди дали не би могло да струва колкото безсмъртния му живот.

Телефонът внезапно зазвъня и завибрира в джоба му, и го стресна. Докторът отстъпи от лежащия на масата меч, извади телефона и погледна зацапания с пръстови отпечатъци екран. Очакваше да види невъзможно дългия номер на своя Древен господар, но там бе изписано „Поверително“. За миг му мина през ума да не отговори, но после любопитството — което бе едновременно негова най-голяма сила и най-голяма слабост — надделя и той натисна бутона за отговор.

— Позна ли гласа ми?

Доктор Джон Дий примигна изненадано. Гласът в другия край на линията принадлежеше на Николо Макиавели, който бе заминал за Сан Франциско.

— Да — отвърна той предпазливо.

— Тази линия уж трябва да е сигурна, но нали знаеш моя девиз… не вярвай на никого.

— Хубав девиз — промърмори Дий.

— Разбирам, че си оцелял.

— На косъм. — Докторът забърза към монитора на охранителните камери и го включи, а после започна бързо да сменя каналите. Подозрителният му ум се чудеше дали това не е капан: дали Макиавели не говореше с него, за да го разсее, докато обкръжават сградата? Но офисите и коридорите бяха празни, а паркингът — напълно пуст. — Защо ми се обаждаш? — попита той.

— За да те предупредя.

— Да ме предупредиш! — Въпреки вековната практика, Дий не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Преди няколко минути през Шибалба към Сенкоцарствата потекоха вестоносци. Знаеш какво означава това, нали?

Дий кимна почти несъзнателно.

— Шибалба ли? — попита на глас.

На Другия край на света в гласа на Макиавели се прокрадна нотка на нетърпение.

— Да, Кръстопътя, Мястото на страха. Това е едно от древните Сенкоцарства.

— Знам го — рече Дий кратко. — Мориган ме заведе там по време на последния Велик събор.

— Бил си там? — Макиавели бе впечатлен.

— Да.

Шибалба бе неутрална територия, която се използваше за срещи между Древни и Тъмни древни от различни Сенкоцарства. Дий беше един от шепата хора, стъпвали там. Дори бе избрал отличителния мирис на аурата си, така че да съответства на сярната миризма в онзи свят. Щом Тъмните древни пращаха вестоносци през Шибалба, това означаваше, че искат да са сигурни, че всяко Сенкоцарство, дори най-далечното, ще узнае техните заповеди.

— Съдили са ме, така ли? — попита Магьосника. След претърпения провал не се съмняваше, че присъдата му е била произнесена и че неговите Тъмни господари взимаха мерки той да не може да се скрие дори в най-отдалечените Сенкоцарства. Беше заседнал на земята. Той отстъпи от монитора и се взря в едно огледало: осъзнаваше, че гледа един мъртвец.

— Съдили са те и са те признали за виновен.

Дий кимна, но не каза нищо. Беше отдал целия си живот в служба на Тъмните древни, а сега те го бяха осъдили на смърт.

— Чу ли ме? — тросна се Макиавели.

— Чух те — каза тихо Дий. Заля го вълна от умора и той посегна да се подпре на стената.

Презатлантическата линия пропука.

— Всички Потомци или безсмъртни хора, които си призовал в Лондон, за да преследват Никола Фламел и близнаците, сега ще се обърнат срещу теб… особено щом разберат, че обявената за теб награда е два пъти по-голяма от тази за Алхимика.

— Не съм сигурен дали трябва да се чувствам поласкан или не.

— Има една разлика. — Линията пропука отново и гласът на Макиавели взе ту да заглъхва, ту да се усилва. — Нашите господари биха приели Фламел жив или мъртъв, но теб те искат жив. Изразили са се пределно ясно: всеки, който те убие, го чака ужасна участ.

Дий потрепери. Знаеше, че господарите му го искат жив, за да го лишат от безсмъртието му, да го гледат как остарява пред очите им, а после да го направят пак безсмъртен. Щеше да е обречен на вечни страдания в тялото на много стар човек.

— Откъде знаеш? — учуди се той.

Гласът на Макиавели спадна до шепот.

— Господарят на моя американски приятел се свърза с него.

— А защо ми го казваш?

— Защото и аз като теб се провалих във възложената ми задача — изрече бързо Макиавели. — Пернел избяга от острова. Всъщност сега съм затворен на Алкатраз.

Дий не успя да попречи на усмивката да се разлее по лицето му, но прехапа силно бузата си отвътре, за да не заговори.

— Може да настъпи време, когато ще имаме нужда един от друг, докторе — продължи Макиавели.

— Врагът на моя враг е мой приятел — отвърна Дий със старата поговорка.

— Точно така. Докторе, време е да бягаш, да се криеш. Твоите господари са те обявили за утлага[1].

Линията замлъкна рязко. Дий бавно прибра телефона в джоба си и хвърли един последен поглед към огледалото. Той беше утлага, вълча глава[2], човек извън закона. После се изсмя високо: последното същество, което Древните бяха обявили за утлага, бе Древния Марс Ултор.

Бележки

[1] Староанглийска дума за човек извън закона, престъпник. — Б.пр.

[2] В Средновековна Англия престъпниците са били наричани вълчи глави. Според една версия причината за това е, че наградата за залавяне на престъпник била равна на тази, която се давала за главата на убит вълк. — Б.пр.