Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3

История

  1. — Добавяне

Глава 53

Джош знаеше, че това е сън — един особено ярък сън и нищо повече.

Сънуваше, че кара черната лимузина на Нитен на север по булевард „Сър Франсис Дрейк“. Още бе нощ, макар че небето от дясната му страна вече започваше да изсветлява.

Беше един от онези сънища, които са съвършени до последния детайл. Понякога сънуваше в черно-бяло и без звук, но този сън бе цветен и той дори можеше да помирише лъскавия кожен салон на колата и смътния аромат на цветя от някакъв скрит климатик. Подуши въздуха. Имаше и друга миризма: на горяща пластмаса. Къдрава струйка сив дим премина пред очите му и той сведе поглед. Отначало си помисли, че носи червено-златисти ръкавици; после осъзна, че ръцете му сияят от горещина и даже разтапят волана. Когато ги дръпна, нишки от лепкава гума и пластмаса се разтеглиха като дъвка от кормилото.

Сънят не беше страшен. Беше просто… шантав.

Зачуди се къде ли отива.

— Мисли за брат си — нареди Пернел.

Софи вдиша дълбоко и постави ръце върху черепа. Кристалът моментално придоби наситен сребърен цвят и черепът заприлича на изработен от метал.

— Мисли за Джош — каза Никола.

Софи се съсредоточи, като се опитваше да си представи брат си в пълни подробности. Празните орбити на черепа потъмняха, после станаха огледално ярки и изведнъж във въздуха над него се появи образ. Той обаче бе неясен и разпокъсан, малко повече от размазано цветно петно.

Софи усети как пръстите на Ифа се стегнаха върху рамото й и хладна сила се вля в плътта й. Тя осъзна, че жената-воин й дава част от силата на аурата си, а после усети топлия й дъх в дясното си ухо.

— Мисли за близнака си — заповяда Ифа.

Нейният брат-близнак: същата руса коса, същите сини очи. Двайсет и осем секунди по-млад от нея. До тригодишна възраст никой не можеше да ги различи.

И изведнъж менящите се цветове, които плуваха над черепа, се завихриха и наместиха, придобивайки ясна форма и очертания. Седящите около масата видяха образа на топящ се волан. Гледаха през очите на Джош.

След известно време сънят му доскуча.

На Джош му се искаше да се събуди.

Караше дълго по булевард „Сър Франсис Дрейк“, после сви вдясно по магистрала 1, а после по крайбрежната магистрала. Това бе тесен двулентов път, виещ се в утринната мъгла, която се разбягваше пред фаровете му, но Джош не се притесняваше. Нищо не можеше да му се случи в един сън. Ако катастрофираше, щеше да се събуди. Все пак жалко, че беше сън с шофиране; щеше да е много по-хубаво, ако беше с летене. Той обичаше сънищата, в които лети.

— Как го прави? — прошепна Софи. — Буден ли е, или спи?

Никола се приведе напред, опря лакти на масата и положи брадичка в шепите си. Взря се настойчиво в образите, които плуваха във въздуха над черепа.

— Вероятно на някакво равнище осъзнава какво става, но нещо е поело контрол върху него. Смятам, че някой го е призовал.

Прометей изгледа черепа с дълбоко отвращение.

— Ако знаех, че това ужасно нещо е у вас, нямаше да ви позволя да го донесете в моето Сенкоцарство. Сестра ми пропиля голяма част от живота си и цялото семейно богатство, за да унищожи тези архонтски играчки.

Никола хвърли кос поглед към Пернел, преди да вдигне очи към Прометей.

— Архонтски ли? Мислех, че са дело на Древните.

Прометей пренебрегна въпроса и съсредоточи вниманието си върху съвършения триизмерен образ, плуващ над черепа.

— Вероятно бихме могли да го стреснем и да го събудим.

— Не! — обади се веднага Софи. Инстинктите й я предупреждаваха, че това би било грешен ход.

— Не — съгласи се Ифа. — Той може да загуби контрол над колата.

— Значи ще седим и ще чакаме да стигне там, закъдето е тръгнал, така ли? — попита Прометей.

— Е — заговори Пернел, без да откъсва поглед от образа над черепа, — мисля, че първата ни работа е да се погрижим той да стигне благополучно до своята цел. Ако катастрофира, може да бъде тежко ранен или убит. Софи — тонът на Вълшебницата омекна, — съсредоточи се върху брат си и го накарай да насочи цялото си внимание към шофирането.

— Как? — попита тя отчаяно. Трудно й беше да държи под контрол паниката, която заплашваше да я обсеби. — Как да го направя?

Изражението на Пернел бе безпомощно. Обърна се към Никола, но той поклати глава.

— Не знам — призна тя. — Просто не му позволявай да направи някоя глупост.

— Говорим за Джош — промърмори Софи. — Той непрекъснато върши глупости. — И то все когато нея я нямаше.

Мислеше си дали да не подкара наистина бързо.

Тази отсечка от крайбрежната магистрала бе сравнително права и мъглата не бе твърде гъста. Можеше да даде газ до дупка и да се понесе с рев по пътя.

Това не би се харесало на Софи.

Мисълта изскочи в главата му точно когато натискаше педала на газта.

Това беше сън.

Това не би се харесало на Софи.

Кракът му отпусна газта. Той тръсна глава. Дори и в сънищата му, тя все се опитваше да го командва.

Групата седеше около масата вече повече от деветдесет минути и Софи трепереше от изтощение.

Ифа се бе надвесила над нея, поставила и двете си ръце върху раменете й, и й вливаше сила, но сребърната аура на Софи вече почти изцяло бе придобила калаеносивия цвят на аурата на жената-воин, а образите, плуващи над черепа, бяха избледнели и станали почти прозрачни.

— Не съм сигурна… колко още… мога да продължавам — прошепна Софи. Главата й туптеше и силна болка бе обхванала напрегнатите й рамене и се спускаше по гръбнака й.

— Къде е той сега? — попита Фламел, като се опитваше да разбере нещо от мимолетно мяркащите се в картината улици и ориентири.

Нитен се наведе над рамото на Ифа и примижа срещу трептящия цветен образ.

— Свива от Ван Нес Авеню по Бей Стрийт.

Пернел вдигна очи към Прометей.

— При кого отива? В Сан Франциско сигурно има някои Тъмни древни.

— Няколко са — отвърна той безизразно. — Кетцалкоатъл, Пернатата змия, има къща там, но това е прекалено фина работа за него. Също и Ерида[1]; тя по-рано се мотаеше из Хейт-Ашбъри[2] и още има апартамент в квартала, но славните й дни са отминали. Тя не разполага с такава сила. — Древния изведнъж се приведе напред. — Софи, имаш ли някакъв контрол над близнака си?

Тя го изгледа с помътнели от умора очи.

— Можеш ли да го накараш да погледне в определена посока?

— Не знам. Защо?

— Виж дали ще можеш да го накараш да нагласи огледалото. Искам да видя очите му.

Джош си играеше с отоплението.

Включи радиото, но се чуваше само пращене, затова той се зае да рови из колекцията от компактдискове, но всички те бяха на хора, за които не беше и чувал: Исао Томита, Кодо и Китаро. Премести седалката напред, назад, нагоре и надолу, провери жабката, намери кутийка ментови бонбони, чийто срок на годност бе изтекъл преди две години, но той въпреки това ги изяде, поигра си с климатика, нагласи електрическите странични огледала и най-накрая посегна към огледалото за задно виждане…

Очите му бяха кървавочервени.

Отразени в огледалото, те увиснаха във въздуха над кристалния череп, немигащи, неподвижни, без никаква следа от зеници.

Вълната от ужас, която заля Софи, бе осезаема. Уж гледаше лицето на брат си, но това бяха очите на…

— Марс Ултор — рече твърдо Прометей. — Момчето е във властта на Спящия бог.

— Марс пробуди Джош — прошепна втрещено Никола.

— И следователно го контролира — каза Древния.

— Но къде го води? — попита Алхимика.

— Току-що свиха по Ломбард Стрийт — обяви Нитен. — Отива на Телеграфния хълм.

— Компанията на Дий, „Енох Ентърпрайзис“ има офиси точно под кулата „Койт“ — рече бързо Пернел, а после, сякаш размишляваше на глас, добави: — Но Дий е приклещен в Англия. Няма начин да е стигнал дотук…

— Сигурна ли си? — попита Прометей. — Говорим за Дий.

Никола кимна.

— Дори да е хванал сутрешния полет, трябва да е още във въздуха. Няма го в града.

— Ами лей-порталите? — попита Ифа.

— Малко от тях могат да го доведат тук. А той не е достатъчно силен, за да задейства портала на Стоунхендж. Освен това, ако използва силата си, ще издаде своето местоположение на Тъмните древни. А не съм сигурен, че би искал това.

— Сви нагоре по Телеграфния хълм — обади се Нитен. — Това е път без изход.

В сънното си състояние Джош нямаше представа къде се намира.

Беше карал през Сан Франциско, свивайки ту наляво, ту надясно, като само смътно забелязваше имената на улиците — Ван Нес Авеню, Бей Стрийт, „Кълъмбъс“ и „Ломбард“. Някои му бяха почти познати, но когато накрая сви към Телеграфния хълм, изведнъж осъзна къде е: близо до кулата „Койт“. Макар че до нея лесно можеше да се стигне пеш от къщата на леля Агнес, двамата със Софи така и не бяха намерили време да я посетят. От лявата си страна виждаше моста „Бей Бридж“, а отдясно — скъпи на вид къщи и апартаменти. Той продължи да кара нагоре по пътя и скоро вече можеше да види града, който започна да изплува от мъглата.

Гледката бе поразителна, но вече му бе дошло до гуша от този сън. Искаше му се той да свърши, за да може да се събуди. Донякъде се изкуши да изкара колата от пътя, само за да види какво ще стане.

Това не би се харесало на Софи.

Джош тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Когато погледна пак към пътя обаче, на него се бе появила жена. Още щом я зърна, Джош разбра, че е дошла тук да го посрещне, така че, когато тя вдигна ръка и се усмихна, той вече забавяше и свиваше към тротоара. Спря и натисна бутона за сваляне на прозореца. Жената бе млада и хубава. Носеше джинси и черно кожено палто с ресни. Гъста и буйна катраненочерна коса се спускаше до кръста й. А когато тя се облегна на прозореца и му се усмихна, Джош забеляза, че очите й имат същия цвят като на леля Агнес и на доктор Джон Дий. Той си пое дълбоко дъх и го заля характерният аромат на градински чай.

И тъй като това бе сън, жената знаеше името му.

— Здравей, Джош Нюман. Чакахме те.

— Вирджиния Деър — рече мрачно Прометей. — Убийцата.

Софи бе единствената, която не се обърна да погледне Древния. Беше се съсредоточила върху лицето на жената, наблюдавайки го през очите на Джош.

— Господарят й бе мой приятел — продължи Прометей. — Заради нея сега е мъртъв.

Никола погледна към жена си.

— Деър едно време не работеше ли с Дий? — попита той.

— Да, много отдавна, но мисля, че не са се виждали от векове. Все пак фактът, че тя е там, не може да е съвпадение.

— Съгласен съм — отвърна мрачно Алхимика. — Съвпадения не съществуват.

Сега образите трепкаха бясно — ту ставаха ярки, ту гаснеха, като зле настроен телевизор.

— Губя връзката — прошепна Софи. Вдигна глава към Ифа. — Помогни ми. Моля те.

Силните ръце на жената-воин стиснаха раменете на момичето, задържаха го изправено и вляха сила в него.

Джош последва жената до една врата от опушено стъкло, върху което със завъртяни златни букви бяха изписани думите „Енох Ентърпрайзис“. Видя как тя посегна към бутона на интеркома, но преди да успее да го натисне, вратата се разтвори широко. И тъй като това още бе сън, той не се изненада да види, че го чака усмихнатият доктор Джон Дий.

— Джош Нюман, радвам се да те видя отново. Добре изглеждаш, а и както разбирам, вече си Господар на огъня. — Дий отстъпи назад. — Влез свободно и по собствена воля.

Без колебание Джош пристъпи през вратата.

На повече от сто километра оттам, втренчени в последните трепкания на призрачния образ, мълчаливите слушатели чуха как Дий попита:

— Е, Джош, какво ще кажеш да усвоиш една от най-могъщите магии — нещо, на което не може да те научи дори легендарният Никола Фламел?

— Звучи супер — рече Джош.

После вратата се затвори с изщракване и образът угасна.

Софи си пое дълбок, накъсан дъх и отлепи ръце от загрятия кристален череп. Люшна се напред и щеше да падне, ако Ифа не я държеше. Погледна към Алхимика.

— На какво може да го научи Дий, на което ти не можеш? — изрече тя дрезгаво, със свито от тревога сърце.

Никола поклати глава.

— Нямам представа. Ние изучавахме доста подобни дисциплини: алхимия, математика, астрономия, астрология, биология, медицина… — Изведнъж той млъкна.

— Освен? — попита Софи.

— Има едно нещо. — Всякакъв цвят се бе оттекъл от лицето на Никола и тъмните кръгове под очите му личаха ясно. — Имаше едно изкуство, което аз отказах да уча — но Дий го овладя и преуспя в него.

— Не! — Пернел си пое рязко дъх, потресена.

— Некромантия — каза Алхимика. — Изкуството да съживяваш мъртвите.

Бележки

[1] Древногръцка богиня на раздора. — Б.пр.

[2] Квартал в Сан Франциско. — Б.пр.