Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Николо Макиавели седеше на мястото до шофьора в открития армейски джип и кокалчетата му бяха побелели от стискане на дръжката, запоена за таблото. Били седеше отзад и надаваше радостни викове при всяко подскачане на колата по непавирания път. Черния ястреб караше по тесните междуградски пътища с висока скорост, притиснал педала на газта към пода със свирепа усмивка на лицето.

— Мисля — каза Макиавели, надвиквайки шума на двигателя, — мисля, че господарят ти би предпочел да стигнем живи, за да може да ни убие лично. Току-виж се подразнил, ако свършиш тая работа вместо него. Намали.

— Това не е бързо — каза Черния ястреб. Джипът подскочи напред с вой на двигателя и четирите колела се отделиха от земята. — Ето това е бързо.

— Ще повърна — обеща Макиавели — и когато това стане, ще го направя в твоя посока. И в твоя — добави той, поглеждайки през рамо към Били Хлапето.

Черния ястреб неохотно отпусна газта.

— Не съм преживял петстотин години от най-бурната европейска история, за да умра при автомобилна катастрофа.

— Черния ястреб може да кара по тези пътища с вързани очи — обади се Били.

— Сигурен съм, че може, макар че не проумявам за какъв дявол му е това.

— Никога ли не си правил нещо само заради тръпката? — попита Черния ястреб.

— Не — каза Макиавели. — Или поне от много отдавна.

Индианецът изглеждаше потресен.

— Това ми изглежда истинско прахосване на дара на безсмъртието. Жал ми е за теб — добави той.

— Жал ти е за мен?

— Ти не живееш, а оцеляваш.

Николо Макиавели се взря задълго в индианеца, преди най-после да кимне и да извърне поглед.

— Може и да си прав — промърмори той.

Къщата се намираше на известно разстояние встрани от пътя.

На пръв поглед приличаше на обикновена малка дървена вила, подобна на множеството други, разпръснати из Съединените щати. Едва когато човек дойдеше по-наблизо, разкриваше истината: къщата бе огромна и голяма част от нея се помещаваше в хълма отзад.

В мига щом колата сви от черния път по тясната изровена алея, Макиавели усети как кожата му настръхва и го побиват тръпки: сигурен признак за предпазни заклинания. Тук имаше стара магия — древна свръхестествена сила. Той зърна мистични символи, изрязани върху дърветата, спирали, изрисувани по камъните, стилизирани фигури, издълбани по коловете на оградата. Пътят минаваше през поле от висока трева, която стигаше почти до покрива на колата. Стръковете шумоляха по метала и звукът приличаше на хиляди предупредително шепнещи гласове. Италианецът зърваше бегли движения от всички страни — мяркаха се змии, жаби и бързо притичващи гущери. Отляво на пътя се издигаше дългуресто безформено плашило. Главата му представляваше голяма съсухрена тиква, в която бе изрязано лице с кръгли очи и изплезен език.

Тревистото поле свършваше изведнъж, като че ли по земята бе прекарана някаква черта и оттам до къщата се простираше идеално гладък терен. Макиавели кимна одобрително: нищо не би могло да мине през полето, без да задейства безброй аларми или да бъде нападнато от спотайващите се там отровни пазители. Нямаше начин да се стигне незабелязано до къщата. Един огромен рис, по-голям от всички, които италианецът бе виждал, лежеше на земята пред отворената входна врата. Той изгледа безизразно колата и само лекото помръдване на ушите му, увенчани с черни кичурчета козина, издаваше, че е истински, а не статуя.

Черния ястреб спря джипа пред къщата, но не загаси мотора, нито пък понечи да слезе.

— Край на пътя — каза той без следа от усмивка.

Николо с облекчение се измъкна навън и се зае да изтупва прахта и песъчинките от скъпия си, ръчно шит костюм, после се отказа. Дрехите бяха съсипани. Той разполагаше с цял гардероб такива костюми в дома си в Париж, но се съмняваше, че ще има възможността да ги облече пак.

Италианецът се огледа и вдиша топлия въздух с аромат на трева. Когато си бе мислил за смъртта — което правеше с удивително постоянство, — си бе представял, че тя ще дойде в някой европейски град, може би Париж или дори Рим, или неговата любима Флоренция. Никога не му бе хрумвало, че ще свърши дните си в Калифорния. Но все пак още не беше мъртъв и нямаше намерение да се даде без бой.

Веднага щом Били скочи от джипа, Черния ястреб даде газ и потегли, като засипа двамата безсмъртни с камъчета и пясък и ги обгърна в облак прах. Хлапето се ухили.

— Знаех си, че ще направи така.

— Изглеждаш необикновено весел за човек, който може би всеки момент ще умре — каза Макиавели.

— Виждал съм хора, които отиват към смъртта си с усмивка на уста, и други, които отиват с хленч и ридания. В края на краищата всички те умряха, но онези, които се смееха, май го понесоха по-леко.

— Очакваш ли да умреш днес и тук?

Били се изсмя.

— Никога не мисля за умиране — каза той. — Но не, не смятам, че ще е днес. Не сме направили нищо лошо.

Италианският безсмъртен кимна, но си замълча.

— Господин Макиавели си мисли, че аз нямам властта да премахна неговото безсмъртие. Но греши. — Мъжът, който излезе от къщата, бе нисък и слаб, а кожата му имаше цвета на ярко лъсната мед. Лицето му бе разполовено от огромен орлов нос и обрасло с буйна бяла брада, която се спускаше до гърдите му. Очите му бяха напълно черни, без никакво бяло. Мъжът бе облечен просто — в бели ленени панталони и риза, а стъпалата му бяха боси. Той се усмихна и се видя, че зъбите му до един са изпилени в остри шипове. — Аз съм Кетцалкоатъл[1], Пернатата змия.

— За мен е чест да се запозная с вас, господарю Кец… Кет… Каца…

— О, наричай ме Кукулкан[2], като всички останали — каза съществото и се обърна да се прибере в къщата.

Макиавели примигна изненадано: зад Древния се влачеше дълга змийска опашка, покрита с ярки многоцветни пера.

Били хвана Макиавели за ръката.

— Каквото и да правиш — прошепна той бързо, — не споменавай опашката.

Бележки

[1] Върховен бог на ацтеките. — Б.пр.

[2] Божество на маите, което е много близко подобие на Кетцалкоатъл. — Б.пр.