Майкъл Скот
Некромантът (15)

Глава 15

— Vingt… vingt-et-un^[1]… двайсет и два. — Жана д’Арк се плъзна надолу по тревистия склон и се озова отново до своята приятелка на бреговете на тесния поток. — Как се наричат двайсет и два саблезъби тигъра? — попита задъхано слабичката сивоока жена. — Стадо, глутница?

— Аз ги наричам проблем — рече безцеремонно Скатах. Изправи се и погледна нагоре по склона. — А сега ще ми кажеш, че идват насам.

Жана кимна.

— Идват насам — каза тя с усмивка.

Скатах потопи крак в потока. Стъпалото й се побра изцяло в един огромен вдлъбнат отпечатък в калта.

— Това е мястото им за водопой. — Тя затвори очи, вдиша дълбоко и посочи с един от своите еднакви къси мечове. — От юг идват още.

— И от изток — добави Жана.

Скати отвори очи и погледна приятелката си. Късното следобедно слънце оцветяваше бледата кожа на Жана в златисто.

— Откъде знаеш?

Французойката хвана червенокосата Дева-воин за рамото и я завъртя. Три огромни саблезъби тигъра се бяха появили от високата трева. Стояха неподвижно, свирепите им челюсти зееха, очите им бяха огромни и немигащи, само опашките им потрепваха леко.

— Да се бием или да бягаме? — попита Жана.

— Ако побегнем, ще ни подгонят — отбеляза Скатах.

— Ако се бием, ще ни надвият. Прекалено много са. Може би общо трийсет.

Най-едрият от саблезъбите тигри се раздвижи почти като в забавен кадър и направи неуверена крачка напред. Огромните му златисти очи с вертикални зеници бяха вперени в Скатах.

— Мисля, че те харесва — прошепна Жана. Докосна привързания на рамото й меч и осъзна, че ако всички същества нападнат едновременно, оръжието й ще бъде безполезно.

— Винаги съм предпочитала кучетата — рече Скатах, наблюдавайки внимателно звяра. — Тях поне можеш да ги разбереш. — Девата-воин пъхна еднаквите мечове в ножниците на гърба си и извади нунчакуто от торбичката на кръста. — Стой тук — заповяда тя и преди Жана да успее да отговори, се втурна към тигъра.

Огромното създание замръзна.

С дузина крачки Девата-воин прекоси разстоянието, а нунчакуто се въртеше с жужене в ръката й.

Тигърът приклекна, размахвайки бясно опашка, от огромните му зъби се точеха лиги… а после скочи, протегнал големите си ноктести лапи.

— Скати! — успя да ахне Жана и в същия миг червенокосата Дева-воин се изстреля във въздуха като гмуркач. Прелетя точно над тигъра и нунчакуто й замахна рязко. Тъпият край на трийсетсантиметровото парче дърво улучи създанието в основата на черепа. Скати се превъртя във въздуха и се приземи леко на крака. Тигърът, зашеметен от удара, се стовари тежко на земята на кълбо. Моментално се изправи със залитане, олюля се и падна пак.

Скати се обърна към двамата му другари, потупвайки с нунчакуто по дланта на лявата си ръка. Създанията изгледаха първо нея, а после и своя другар, след което отстъпиха и се скриха във високата трева.

Когато Жана се обърна, видя, че и другите тигри са изчезнали.

— Много впечатляващо — каза тя.

— Просто трябва да им покажеш кой е шефът — отвърна Скати и коленичи до гигантския саблезъб тигър. Прокара длан по тила му, после повдигна клепача и се вгледа в окото му. Звярът изръмжа, но не се опита да стане.

Жана коленичи до приятелката си. Погледна зъбите на тигъра. Резците му бяха дълги колкото дланта й и толкова остри, че сигурно можеха да пробият броня.

— Номерът е да ги уцелиш там, където черепът се съединява с гръбначния стълб — рече Скати. — Този удар ги зашеметява.

— Ами ако пропуснеш?

— Тогава просто ще ги разяриш. — Усмивката на Скати разкри нейните собствени свирепи зъби. — Но аз не пропускам. — Тя потупа едрия звяр. — Ще се събуди с главоболие.

Жана д’Арк се изправи и побутна рамото на приятелката си.

— Какво? — Скати вдигна поглед.

Жана кимна към хълма. Двайсет и двата саблезъби тигъра се бяха събрали на билото. Към тях се бяха присъединили още два, а после се появиха и още четири. Всички изглеждаха напълно развити възрастни животни и от гръмкото им ръмжене земята затрепери.

— Мислиш ли, че този може да е бил водачът на стадото? — попита Жана.

Животните се разделиха и се появи още един саблезъб тигър. Той беше огромен, извисяваше се с цяла глава над останалите, а на дължина бе поне един и половина пъти колкото тях. Сиво-кафявата му козина бе нашарена с белите линии на стари белези, един от долните му зъби бе счупен, а лявото му око представляваше само бяло лъскаво топче.

— Този е водачът на стадото — рече Скати и направи крачка назад.

Единственото здраво око на звяра се премести от тигъра на земята към Скати, а после се върна на тигъра. После той отвори уста и заръмжа. Звукът беше невероятен — тътен, от който костите трепереха, а птиците на километри наоколо се вдигнаха във въздуха и закръжиха. После бавно, почти деликатно, водачът започна да слиза по склона.

Скати направи крачка към създанието, но Жана я улови за ръката.

— Спомняш ли си едно нещо, на което ме учеше, докато се биех срещу англичаните? — попита тя бързо.

Скати я изгледа неразбиращо.

— Каза ми, че е грешка да се биеш срещу воини с белези. Те умеели да оцеляват. — Французойката кимна към приближаващия се звяр. — Виж това същество. То е преживяло много битки.

Скатах погледна към огромния, покрит с белези саблезъб тигър.

— Аз съм Сянката — каза тя простичко. — Мога да го победя. Пръстите на Жана се стегнаха върху ръката на приятелката й.

— Също така ми каза никога да не влизам в битка, ако има начин да я избегна. Не се налага да го правиш.

— Предполагам, че си права — въздъхна Скати и почти със съжаление попита: — Е, и какво ще правим?

— Ще бягаме!