Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 54 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3


На Пиърс,

Cura te ipsum[1]

Страх ме е.

Не за себе си, а за тези, които ще оставя: Пернел и близнаците. Примирил съм се, че няма да си върнем Сборника навреме, за да спасим жена ми. На мен ми остава може би около седмица-две, преди старостта да ме надвие; на Пернел — не повече от две седмици.

Не искам да умирам. Живял съм на тази земя шестстотин седемдесет и шест години и все още има много неща, които никога не съм правил, а бих искал.

Благодарен съм обаче, че живях достатъчно дълго да открия легендарните близнаци, и съм горд, че започнах обучението им по стихийни магии. Софи овладя три, а Джош — само една, но затова пък показа други умения, а и смелостта му е необикновена.

Върнахме се в Сан Франциско, оставяйки Дий полумъртъв в Лондон. Надявам се, че няма да го видим повече. Дори срещата му с Архонта да не го е погубила, знам, че неговите господари няма да му простят такъв огромен провал. Тревожи ме обаче новината, че Макиавели е тук, в града. Пернел оставила него и спътника му на Алкатраз, при другите чудовища, но не съм сигурен докога Скалата би могла да задържи някого като италианския безсмъртен.

Двамата с Пернел стигнахме до съгласие, че Алкатраз е заплаха, с която трябва да се справим, докато все още можем. Самата мисъл, че килиите са пълни с чудовища, е смразяваща. Легендите разказват за случаи в миналото, когато Тъмните древни са пускали чудовища в градовете на хората — а аз смятам, че Дий е луд и достатъчно отчаян, за да направи точно това.

Още по-тревожна е новината, че Скатах и Жана д’Арк са изчезнали. Лей-порталът пред „Нотр Дам“ трябваше да ги доведе на връх Тамал-паис, но те така и не се появиха. Сен Жермен е полудял от тревога, но аз му напомних, че Скатах е на повече от две хиляди и петстотин години и е съвършеният воин.

Но най-належащата ми грижа са близнаците. Вече не съм сигурен как гледат на мен. Винаги съм знаел, че Джош таи известни резерви, но сега усещам, че и двамата са уплашени и недоверчиви. Вярно е, че разкриха моменти от миналото ми, които бих предпочел да си останат скрити. Може би трябваше да съм по-честен с тях. Не се гордея с някои от нещата, крито съм вършил, но не съжалявам за нищо. Правех каквото се налагаше, за да осигуря оцеляването на човешката раса, и отново бих го сторил.

Близнаците се върнаха в къщата на леля си в Пасифик Хайтс. Ще им дам ден-два да си починат и да се възстановят. После ще започнем отново. Обучението им трябва да бъде завършено; те трябва да са готови за деня, когато Тъмните древни се върнат.

Защото този ден е съвсем близо.

Времето на Лита наближава.

Из дневника на Никола Фламел, алхимик

Написано днес, вторник 5 юни, в Сан Франциско, моето настоящо местожителство.

Глава 1

— Не мислех, че отново ще видя това място — каза Софи Нюман.

— Не мислех, че ще съм толкова щастлив да го видя — добави Джош. — Изглежда… не знам. Различно.

— Същото си е — каза близначката му. — Ние сме се променили.

Двамата вървяха по Скот Стрийт в Пасифик Хайтс към къщата на леля им Агнес на ъгъла със Сакраменто Стрийт. Бяха видели за последно къщата преди пет дни — в четвъртък, 31 май, — когато тръгнаха за работа: Софи — в кафенето, а Джош — в книжарницата. Беше съвсем обикновен ден… но и последният обикновен ден, който щяха да преживеят.

Същия ден светът им се бе променил завинаги, а самите те — както физически, така и умствено.

— Какво ще й кажем? — попита неспокойно Джош.

Леля Агнес беше на осемдесет и четири и макар че я наричаха леля, тя всъщност нямаше кръвно родство с тях. Софи смяташе, че може да е била сестра на баба им… или пък братовчедка, или може би просто приятелка, но не беше сигурна. Леля Агнес бе мила, но раздразнителна старица, която нервничеше и се притесняваше, ако близнаците закъснеят дори с пет минути. Подлудяваше и двамата, а освен това докладваше на родителите им за всичко, което правят.

— Няма да усложняваме нещата — рече Софи. — Ще се придържаме към същата история, която разказахме на мама и татко: първо — книжарницата е затворила, защото Пернел не се е чувствала добре, а после — семейство Фламел…

— Флеминг — поправи я Джош.

— Семейство Флеминг ни е поканило да отседнем с тях в къщата им в пустинята.

— А защо е затворила книжарницата?

— Утечка на газ.

Джош кимна.

— Утечка на газ. А къде се намира къщата в пустинята?

— В „Джошуа Трий“[2].

— Ясно, разбрах.

— Сигурен ли си? Хич не те бива да лъжеш.

Джош сви рамене.

— Ще се опитам. Знаеш, че ще бъдем подложени на жесток разпит.

— Знам. И то още преди да говорим с мама и татко.

Джош кимна. Хвърли поглед към Софи. През последните няколко дни бе обмислял нещо и реши, че сега е идеалният момент да повдигне въпроса.

— Мислех си… — каза той бавно. — Може би трябва просто да им кажем истината.

— Истината ли? — Изражението на Софи остана непроменено.

Двамата продължиха да вървят и пресякоха Джаксън Стрийт. Вече виждаха бялата дървена къща във викториански стил на леля им на три пресечки оттам.

— Какво мислиш? — попита Джош, след като сестра му не каза нищо повече.

Накрая Софи кимна.

— Разбира се, бихме могли. — Тя отметна един рус кичур от очите си и погледна към брат си. — Да видим дали съм разбрала правилно. Искаш да кажем на мама и татко, че работата, която са вършили през целия си живот, е била безсмислена. Че всичко, което някога са изучавали — история, археология и палеонтология, — е грешно. — Очите й заблестяха. — Смятам, че идеята е страхотна. Давай, направи го. Аз ще гледам.

Джош сви неловко рамене.

— Добре де, добре, няма да им казваме.

— Във всеки случай, поне засега.

— Съгласен съм, но рано или късно истината ще излезе наяве. Знаеш, че е невъзможно да скрием нещо от тях. Те винаги узнават всичко.

— Защото леля Агнес им казва — промърмори Софи.

Дълга и лъскава черна лимузина с тъмни стъкла мина бавно покрай тях. Шофьорът се бе привел напред и гледаше номерата на къщите. Колата даде мигач и спря малко по-нататък.

Джош посочи с брадичка лимузината.

— Странно. Изглежда, спира пред къщата на леля Агнес.

Софи вдигна поглед незаинтересовано.

— Иска ми се да имаше някой, с когото да си поговорим — прошепна тя. — Някой като Гилгамеш. — Сините й очи внезапно се наляха със сълзи. — Надявам се, че той е добре. — Когато го бе видяла за последен път, безсмъртният бе ранен от стрела, пусната от Рогатия бог. Тя погледна раздразнено към брат си. — Ти дори не ме слушаш.

— Колата наистина спря пред къщата на леля Агнес — рече бавно Джош. Неясно предупреждение замъждука дълбоко в черепа му. — Соф?

— Какво?

— Кога за последен път някой е идвал при леля Агнес?

— Никой никога не идва при нея.

Близнаците видяха как слабият, облечен в черно шофьор излезе от колата и се качи по стълбите. Ръката му в черна ръкавица се плъзгаше леко по металните перила. Пробуденият им слух ясно долови почукването по вратата и те несъзнателно ускориха крачка. Видяха как леля Агнес отвори.

Тя беше слаба, кокалеста жена, с остри черти, възлести колене и подути от артрит пръсти. Джош знаеше, че на младини са я смятали за голяма красавица — но младините й са били много отдавна. Тя никога не се беше женила — в семейството разправяха, че любимият й, когото тя обичала повече от всичко на света, бил убит във войната. Джош не беше сигурен в коя точно.

— Джош? — рече въпросително Софи.

— Нещо не е наред — промърмори момчето. Затича се и Софи го последва, без да изостава.

Близнаците видяха как ръката на шофьора се раздвижи и леля Агнес взе нещо от него. Тя се наведе напред, присвивайки очи срещу предмета, който приличаше на снимка. Когато сведе поглед, шофьорът мигом се шмугна покрай нея и се втурна в къщата.

Джош се затича.

— Не позволявай на колата да тръгне! — извика той на Софи. Пресече на бегом улицата и се стрелна нагоре по стълбите и в къщата. — Здрасти, лельо Агнес, прибрахме се — извика той, докато профучаваше покрай нея.

Старицата се завъртя, описвайки пълен кръг, и снимката излетя от пръстите й.

Софи последва брат си през улицата, само че спря зад колата. Наведе се и допря върховете на пръстите си до задната дясна гума. Палецът й докосна кръгчето на китката й и пръстите й засияха, нажежени до бяло. Тя натисна; разнесе се миризма на горяща гума, а после се чуха пет отчетливи пукания. Въздухът излезе със съскане и колата се отпусна на металната джанта.

— Софи! — изпищя старицата, когато момичето се втурна нагоре по стълбите и сграбчи обърканата си леля. — Какво става? Къде бяхте? Кой беше този мил младеж? Този, когото видях току-що, Джош ли беше?

— Лельо Агнес, ела с мен. — Софи издърпа леля си от вратата, за да не я съборят случайно Джош или шофьорът, ако изскочат отвътре. Коленичи и вдигна изпуснатата снимка, а после отведе старицата на безопасно разстояние от къщата. Погледна снимката: тя представляваше червеникавокафяво изображение на млада жена в униформа на медицинска сестра. В долния десен ъгъл с бяло мастило бяха изписани думата Ипр[3] и датата 1914. Софи затаи дъх — нямаше съмнение коя е жената на снимката. Това беше Скатах.

Джош пристъпи в сумрачния коридор и се долепи до стената, изчаквайки очите му да привикнат към тъмнината. Миналата седмица не би се сетил да направи това, но пък тогава също така не би се втурнал в къщата след непознат човек. Щеше да направи най-разумното — да се обади на 911. Той посегна към поставката за чадъри зад вратата и взе един от дебелите бастуни на леля си. Не беше Кларент, но трябваше да се задоволи с това.

Остана неподвижен, като се вслушваше, наклонил глава на една страна. Къде беше неканеният посетител?

На площадката изскърца дъска, а после по стълбите от втория етаж бързешком се спусна млад на вид мъж в семпъл черен костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка. Забави крачка, щом забеляза Джош, но не спря. Усмихна се, но това бе само рефлекс — обикновено помръдване на устните. Сега, когато мъжът бе по-близо, Джош видя, че е азиатец; японец, може би.

Момчето пристъпи напред, протегнало бастуна пред себе си като меч.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Покрай теб или през теб, за мен е без значение — отвърна мъжът на английски със силен японски акцент.

— Какво правиш тук? — попита Джош.

— Търся някого — отвърна простичко онзи.

Натрапникът слезе от последното стъпало и понечи да се измъкне през външната врата. Джош препречи пътя му с бастуна.

— Не бързай толкова. Дължиш ми отговор.

Мъжът в черния костюм сграбчи бастуна и го изтръгна от ръцете на момчето, а после го счупи на коляното си. Джош направи физиономия; това сигурно болеше. Японецът захвърли двете парчета на пода.

— Нищо не ти дължа, но трябва да си благодарен, че днес съм в добро настроение.

Нещо в гласа му накара Джош да отстъпи. Звучеше някак студено и пресметливо и това го накара да се зачуди дали мъжът е обикновен човек. Момчето стоеше на вратата и гледаше как непознатият се спусна леко по стълбите. Тъкмо посягаше към вратата на колата, когато видя задната гума.

Софи се усмихна и размърда пръсти срещу него.

— Май сте спукали нещо.

Джош слезе бързо по стълбите и застана до сестра си и леля си.

— Джош — обади се Агнес, — какво става? — Сивите й очи изглеждаха огромни зад дебелите стъкла на очилата.

Задното стъкло се спусна съвсем мъничко и японецът заговори припряно в пролуката, сочейки към гумата.

Вратата рязко се отвори и от колата излезе млада жена. Беше облечена в прекрасно ушит черен костюм върху бяла копринена риза. Носеше черни ръкавици, а на носа си имаше малки кръгли слънчеви очила. Обаче това, което я издаваше, бе щръкналата й червена коса и бледата, покрита с лунички кожа.

— Скатах! — извикаха едновременно Софи и Джош, изпълнели с радост.

Жената се усмихна, разкривайки уста, пълна с вампирски зъби. Бутна очилата си надолу, за да се видят яркозелените й очи.

— Как ли пък не — тросна се тя. — Аз съм Ифа[4] от Сенките. И искам да знам какво се е случило с моята сестра-близначка.

Бележки

[1] Излекувай себе си (лат.). Част от израза Medice, cura te ipsum! („Лекарю, излекувай себе си!“). Казва се на човек, който обича да дава съвети на другите, а всъщност самият той се нуждае от тях. Б.пр.

[2] Национален парк в Калифорния. — Б.пр.

[3] Град в Белгия, където са се водили тежки сражения през Първата световна война. — Б.пр.

[4] Жена-воин от келтските митове. — Б.пр.