Майкъл Скот
Некромантът (40)

Глава 40

С падането на нощта праисторическият пейзаж оживя от звуци: виене, крясъци, врещене и лай.

— Изведнъж осъзнах защо са измрели всичките тези животни — каза Скатах. Седеше с кръстосани крака на входа на една пещера с купчина камъни до себе си. — Вероятно от изтощение. Никое от тях не е можело да спи.

— Аз бих могла да поспя… стига да ме оставиш — изсумтя Жана. Дребната французойка се намираше в пещерата зад Сянката, легнала върху постеля от слама и завита с трева и клонки, които двете бяха отрязали от дърветата и сплели. Тя придърпа одеялото от листа до брадичката си и затвори очи. — Вече спя — обяви Жана и почти незабавно дишането й стана равномерно.

Скатах протегна ръка и оправи една от клонките върху раменете на приятелката си. В непрогледния мрак вдигна от едно листо огромен черен бръмбар и го остави на земята пред входа на пещерата. Той изчезна в нощта, където моментално му се нахвърли животно, приличащо на малка лисица. Скатах поклати глава: в това време и на това място всички бяха или хищници, или плячка.

Сянката долови слаб неприятен мирис, взе един камък и го метна в нощта. Нещо изквича и побягна през високите треви.

— Мечите вълци^[1] се върнаха — каза тя тихо. Зад нея Жана захърка съвсем лекичко.

Скатах се усмихна. Доставяше й необикновено удоволствие да знае, че Жана е заспала, уверена, че се намира в безопасност. Скати предполагаше, че това е нещо като безусловната вяра на едно дете в родителите му. После усмивката й помръкна: тя никога не бе имала такава вяра в своите родители. Двамата й бяха почти непознати, сдържани и дистанцирани, и макар че тя ги наричаше мамо и татко, това бяха само наименования; никога не бе влагала чувство в думите. Беше близка с баба си и чичо си, но най-близкото й същество винаги бе била сестра й.

Ифа от Сенките: ето едно име, за което избягваше да мисли от години.

Нещо се раздвижи в тревата и тя метна още един камък, който запрати невидимото създание с трясък в храстите.

Скатах вече рядко мислеше за родителите си. И двамата бяха живи — някой щеше да й съобщи, ако не бяха, — в едно далечно Сенкоцарство, за което твърдяха, че било оформено по подобие на изгубения свят на Дану Талис. Тя не беше ходила там от векове. Не за първи път й хрумна, че колкото и невероятно да изглеждаше, Никола и Пернел Фламел се бяха превърнали в родителите, които никога не бе имала.

Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни кога за първи път бе срещнала семейство Фламел. Беше почти сигурна, че се бе случило в Париж в средата на четиринайсети век, малко след като бяха купили „Книгата на Авраам Мага“. Знаеше със сигурност, че ги бе срещнала в Испания, когато се опитваха да преведат Сборника и определено се намираше в Париж за погребението на Пернел през 1402 година. През вековете пътищата им се бяха пресичали отново и отново. Тя им беше спасявала живота — а и те неведнъж бяха спасявали нейния — и почти случайно двамата се бяха превърнали в нейно семейство. Когато имаше нужда от съвет, отиваше при Пернел, а когато имаше нужда от пари, искаше от Никола.

През десетилетията бе имало и други, които ставаха част от новото й семейство — Жана, например, й беше като сестра, — но проблемът в това, да имаш човеци за приятели, беше, че те остаряваха и умираха, затова през последните няколко века тя гледаше да не се сприятелява с тях. За последен път бе имала кръг от близки приятели, когато свиреше в една готик-пънк група в Германия с още три от нейния вампирски клан. Диви времена бяха. През деня спяха, после по цяла нощ пееха и купонясваха, а в здрачните часове преди разсъмване ловуваха свирепите водни духове никси. Вярно, че докато преподаваше бойни изкуства в Сан Франциско, имаше много ученици и всеки последен петък на месеца ходеше с някои от тях на нощно караоке в местния суши бар, но го правеше просто за да изглежда нормална, а и те бяха по-скоро познати, отколкото истински приятели.

И не беше самотна. Не беше истински самотна…

Но последните няколко дни й бяха напомнили колко й е приятна компанията на човеците. Беше развълнувана от възможността да използва уменията си по предназначение, а не само в доджото. Разполагаше с хилядолетия опит в бойните изкуства; трябваше да го използва за защита на приятелите си. Това я караше да се чувства желана и необходима. Приключението в Париж я бе накарало да осъзнае, че е време отново да поеме по-активна роля в света. Обеща си, че когато всичко това свърши, ще прави каквото винаги е правила за човеците: ще защитава тези, които се нуждаят от защита, и ще наказва онези, които го заслужават.

Точно сега обаче не мислеше, че ще може да спази това обещание.

Сянката се бе намирала в трудни ситуации и преди — затворена в Сенкоцарства, изправена срещу многоброен противник, бореща се с чудовища, а веднъж дори бе сама срещу цяла армия — и въпреки това никога не се бе съмнявала, че ще оцелее и ще се върне вкъщи. Всяко Сенкоцарство си имаше вход и изход — трябваше само да намери този изход. Враговете можеха да бъдат надвити или надхитрени, победени или спечелени на своя страна.

Но това тук беше различно.

В този плейстоценски свят имаше изобилие от врагове — и никой от тях не можеше да бъде измамен или привлечен на твоя страна. Голяма част от растенията бяха отровни или негодни за ядене, а всички животни бяха гладни.

И бяха прекалено много.

След срещата си със саблезъбите тигри, Скатах и Жана бяха видели лъвове, гигантски мечки и безкрайни бизонски стада. Огромни ята от кондори прелитаха през небето с оглушителен плясък на криле. Със спускането на нощта бяха забелязали първите вълци — високи, дългокраки създания, които вървяха успоредно на тях във високата трева.

— Това вълци ли са? — попита Жана.

— Мечи вълци — поправи я Скатах. — Прародители на съвременния вълк и също толкова смъртоносни. И на всеки един, който виждаш, има поне още дузина, които не виждаш.

— Виждам четири.

— Е, значи там има голяма глутница, която ни наблюдава.

За първи път в изключително дългия си живот Скатах започваше да мисли, че може би е в беда. В сериозна беда. Това беше ситуация, в която дори бързината й и специалните й умения не бяха от полза. Тя метна още един камък в мрака и чу как той улучи плът. Хвърли още един в посоката, накъдето смяташе, че ще побегне създанието. Някакъв вълк излая уплашено.

— Тя стреля и улучва право в целта! — прошепна Скатах.

Намираха се на това място само от няколко часа и вече привличаха вниманието на едрите хищници. Скатах не се съмняваше, че ще съумее да ги отблъсне, а Жана почти не й отстъпваше в битка, но рано или късно някоя от тях щеше да бъде ранена. И макар че и двете бяха безсмъртни, това не значеше, че са неуязвими — ако раната бе достатъчно тежка, щяха да умрат. Порязване от тигърски нокът, ухапване или дори драскотина бързо щяха да се инфектират. Нейният метаболизъм можеше да й помогне да се изцери… ако се хранеше. Проблемът беше, че на това място нямаше с какво да се храни — освен с Жана… а тя никога не би направила това.

Вампирският клан на Скати не бяха кръвопийци; имаха други потребности. И макар че тя рядко — много рядко — се нуждаеше от храна, рано или късно щеше да изпита глад. Жана също щеше да има нужда от храна; тя беше вегетарианка, но знае ли човек какво бе безопасно да се яде на това място и в този период?

Сянката вдиша дълбоко, поемайки чистия нощен въздух, и се отпусна назад, подпряна на протегнатите си ръце, за да огледа пейзажа. Наблизо изрева лъв и някакво по-дребно същество изквича тревожно.

Бе живяла по-дълго, отколкото си представяше някога, беше виждала как цивилизации се въздигат и рухват, и се въздигат отново. Бе преживяла най-хубавото и най-лошото в човешката история. През дългия си живот бе правила грешки и макар че не й беше в природата да се извинява за стореното, имаше някои неща, които би променила. Най-много съжаляваше за това, че бе обучила Кухулин; беше взела едно момче и го бе превърнала във воин, което в крайна сметка го бе убило. Може би трябваше преди това да намери някой Древен господар, който да го направи безсмъртен. Интересно, не се бе сещала за Кухулин от векове; толкова неразривно бе сплетен той със спомените за сестра й, а тези спомени бяха болезнени.

Ако можеше да изживее живота си отначало, никога — ама никога — не би се скарала с близначката си. Когато родителите и брат й я пренебрегваха, винаги можеше да разчита на Ифа. Тя винаги я бе обичала безусловно.

Скатах сви крака към гърдите си, обхвана пищялите си с ръце и опря брадичка върху коленете си. Отдавна не бе мислила за своята сестра. Зачуди се дали Ифа още е на земята. Смяташе, че е. От време на време чуваше слухове за червенокоса и бледокожа жена-воин или пък попадаше на истории, които бъркаха нея и Ифа, като смесваха и преплитаха легендите за тях до такава степен, че и самата тя не можеше да ги различи.

Взирайки се в далечината, Скати осъзна, че има голяма вероятност да умре тук. Винаги, когато бе мислила за смъртта, си представяше, че тя ще дойде в някоя драматична битка и ще бъде велика и славна, така че името й да се помни с поколения. Не й харесваше идеята да умре на това самотно място като плячка на гигантски праисторически зверове. Една внезапна мисъл я накара да се надигне. Някога й бяха казали, че ще умре на екзотично място. Е, нима имаше нещо по-екзотично от плейстоценската епоха?

Скатах вдигна глава към небето. То бе безоблачно, а звездите грееха тъй ярко, че чак осветяваха слабо земята. Тя започна да търси съзвездията. Те се бяха разместили по небосвода през вековете, които бе преживяла на земята, но ако откриеше Полярната звезда, щеше да може да намери…

Огромният сив вълк скочи от мрака с раззинати хищни челюсти и стичаща се по козината му слюнка.

Скати се хвърли по гръб и краката й се стрелнаха, улучвайки звяра в гърдите, надигнаха го високо във въздуха и го запратиха в нощта. Чу се само едно смаяно изквичаване, преди вълкът да се стовари в тревата, а после ръмжене, когато се изправи на крака и се отдалечи в тръс.

Сянката остана да лежи по гръб, взирайки се в нощното небе.

Нещо в звездите не беше наред.

Тя се изправи бавно, излезе от пещерата и огледа небосвода. През него се простираше огромна ивица от светлина, която почти напомняше Млечния път, но в цялостната й форма имаше нещо ужасно погрешно. Трябваше да е арка — но тази тук изглеждаше прекалено права. И накъдето и да погледнеше, не можеше да види Полярната звезда.

— Къде… — прошепна тя.

А после луната изгря от изток, огромна и жълта, и се заиздига по небосклона, пръскайки млечнобяла светлина върху пейзажа. Небето бе толкова ясно, че се виждаше всеки кратер по повърхността й.

Миг по-късно изгря и втората луна.

А после и трета.

И четвърта.