Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Necromancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
проф. Цвети (2011 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Некромантът

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Волтова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Юлиана Василева

Преводач: Иван Костадинов Иванов

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 20

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–0919–3

История

  1. — Добавяне

Глава 3

— Обадете се на родителите си веднага. — Леля Агнес се втренчи късогледо в Софи, а после се обърна към Джош, който беше по-наблизо. — Поболели са се от тревога по вас. Звънят ми всеки ден по два-три пъти. Даже тази сутрин ми казаха, че ако не се приберете днес, ще се обърнат към полицията и ще ви обявят за изчезнали. — Тя направи пауза и добави драматично: — Щели да кажат, че сте отвлечени.

— Но не сме. Говорихме с мама и татко преди няколко дни — промърмори Джош. Отчаяно се мъчеше да си спомни кога точно бе говорил с родителите си. В петък ли беше… или в събота? Той хвърли кос поглед към сестра си, търсейки помощ, но тя продължаваше да се взира в жената в черно, която така поразително приличаше на Скатах. Обърна се пак към леля Агнес. Знаеше, че бе получил имейл от родителите им в… събота ли беше, когато се намираха в Париж? Сега, когато бе отново в Сан Франциско, последните няколко дни започваха да се сливат в един. — Току-що се връщаме — рече той накрая, уповавайки се на истината. Целуна бързо леля си по двете бузи. — Как си? Липсваше ни.

— Можехте да се обадите — сопна се дребната женица. — Длъжни бяхте да се обадите. — Сивите й като кремък очи, уголемени зад огромните очила, се взираха нагоре към близнаците. — Поболях се от тревога. Звънях дузина пъти в книжарницата, за да ви търся, а вие изобщо не си вдигахте мобилните телефони. Какъв е смисълът да имаш мобилен телефон, ако не го вдигаш?

— През повечето време бяхме извън покритие — рече Джош, придържайки се към истината, — а после си загубих телефона — добави той, което също беше вярно. Телефонът и голяма част от вещите им бяха изчезнали, когато Дий унищожи Игдразил.

— Загубил си си телефона? — Старицата поклати възмутено глава. — Това е третият за тази година.

— Вторият — промърмори момчето.

Леля Агнес се обърна и бавно се заизкачва по стълбите. Джош й предложи помощта си, но тя махна с ръка.

— Остави ме; не съм безпомощна — каза тя, а после посегна да се хване за него. — Би могъл да ми помогнеш, млади момко. — Когато стигнаха до вратата, старицата се обърна и погледна надолу към Софи, която продължаваше да стои срещу червенокосата жена. — Софи, идваш ли?

— След минутка, лельо. — Софи изгледа брат си, а после очите й се отместиха към отворената врата. — Ще дойда след минутка, Джош. Защо не заведеш леля Агнес вътре и не й направиш чай?

Джош понечи да поклати глава, но пръстите на старицата се впиха в ръката му с изненадваща сила.

— А докато чайникът ври, ще се обадиш на вашите. — Тя отново примижа към Софи. — Не се бави.

Софи Нюман поклати глава.

— Няма.

Щом Джош и леля Агнес изчезнаха в къщата, Софи се обърна към непознатата.

— Коя си ти? — попита.

— Ифа — отвърна жената. Наведе се и прокара ръцете си в черни ръкавици по спуканата гума на лимузината. После заговори на език, който Софи разпозна като японски.

Младоликият мъж, когото Джош бе срещнал в къщата, свали сакото си, хвърли го на предната седалка, а после отвори багажника и извади крик и гаечен ключ. Намести крика под тежката кола и я повдигна без усилие, а после се зае да сменя гумата.

Ифа скръсти ръце на гърдите си, килна глава настрани и изгледа Софи.

— Не беше необходимо да го правиш. — В гласа й имаше следа от напевен чуждестранен акцент.

— Помислихме, че отвличате леля ни — рече тихо Софи. Името Ифа бе предизвикало дузина странни мисли и образи в главата й, но Софи откри, че й е трудно да разграничи спомените за Скатах от тези за Ифа. — Искахме да ви спрем.

Ифа се усмихна, без да показва зъбите си.

— Ако исках да отвлека леля ви, щях ли да се появя тук посред бял ден?

— Не знам — каза Софи. — Щеше ли?

Ифа бутна малките тъмни очила нагоре по носа си, скривайки зелените си очи, после се замисли за кратко.

— Може би. А може би не. Но — добави тя с усмивка, която разкри вампирските й зъби — ако исках леля ви, щях да я взема.

— Ти си Ифа от Сенките — каза Софи.

— Аз съм сестрата на Скатах. Близначки сме. Аз съм по-голямата.

Софи отстъпи назад, щом спомените на Вещицата за Ифа най-после се наместиха в главата й.

— Скатах ми разказваше за семейството си, но не спомена нищо за сестра — рече тя, тъй като не искаше да разкрива на жената, че знае за нея.

— Не, тя не би ти казала. Ние сме скарани — промърмори Ифа.

— Скарани ли? — попита Софи, макар вече да й бе известно, че са се сдърпали заради момче, и даже знаеше името му.

— Заради едно момче — каза Ифа с едва доловима следа от тъга в гласа. Огледа се нагоре-надолу по улицата, преди да се обърне пак към Софи. — Не сме разговаряли от много отдавна. — Жената сви рамене с бързо движение. — Тя се отрече от мен. И аз от нея. Но винаги съм я държала под око. — Тя се усмихна отново. — Сигурна съм, че знаеш какво е да държиш под око брат си или сестра си.

Софи кимна. Беше съвсем наясно за какво говори Ифа. Макар Джош да бе по-едър и силен от нея, тя все още мислеше за него като за малкото си братче.

— Той е мой близнак.

— Не знаех това — рече бавно Ифа. Наклони леко глава и изгледа Софи над ръба на тъмните си очила. — Освен това и двамата сте пробудени — добави тя.

— Какво те води тук? — попита Софи.

— Усетих как Скатах… си отива.

— Скатах си отива ли? — Софи не разбра.

— Изчезва. Напуска това Сенкоцарство. Между нас двете има връзки, подобни на тези, които без съмнение съществуват между теб и брат ти. Винаги съм усещала, когато изпитва болка или е наранена, гладна или уплашена…

Софи усети, че кима. Тя също понякога бе долавяла болката на брат си: например, когато Джош си счупи ребрата при игра на ръгби, тя бе усетила жилеща болка в тялото си, а когато той едва не се удави на Хаваите, се бе събудила без дъх. Когато пък тя си бе изкълчила рамото на една тренировка по таекуондо, рамото на брат й се поду и му излезе синина точно като нейната.

Ифа излая някакъв въпрос на скорострелен японски и шофьорът отговори едносрично. После жената се обърна към Софи.

— Можем да стоим и да си приказваме тук на улицата — каза тя с усмивка, показвайки връхчетата на вампирските си зъби, — или би могла да ме поканиш вътре и да говорим в по-удобна обстановка.

В главата на Софи светна предупредителна червена лампичка. Вампирите не можеха да преминат през праг, ако не са поканени, и тя моментално разбра, че няма да покани тази вампирка в къщата на леля си. В нея имаше нещо… Софи съзнателно позволи на остатъка от спомените, блъскащи се дълбоко в главата й, да излязат бавно на повърхността. Изведнъж разбра всичко, което Вещицата от Ендор знаеше за Ифа от Сенките — и това я потресе. Образите и спомените бяха ужасяващи. С разширени от страх очи, Софи направи крачка назад, по-надалеч от създанието. Тогава осъзна, че шофьорът стои зад нея. Моментално посегна към татуировката-спусък върху китката си, но преди да е успяла да я докосне, мъжът улови ръцете й и ги притисна към тялото й. Ифа пристъпи напред, хвана китките на Софи и ги завъртя, разкривайки шарката, която Сен Жермен бе направил с огън върху плътта й. Софи опита да се съпротивлява, но шофьорът я държеше здраво, стискайки ръцете й с такава сила, че пръстите й започнаха да изтръпват.

— Пусни ме! Джош ще…

— Брат ти е безсилен. — Ифа смъкна кожената си ръкавица и хвана ръката на момичето със студените си пръсти. Мръсен сив дим се заизвива от бледата кожа на вампирката. Тя потърка с пръст сложната келтска шарка, която обгръщаше китката на Софи и свършваше от долната страна, при златното кръгче с червена точка в центъра.

— А, знакът на тина[1]. Знакът на огъня — рече тихо Ифа. — Значи искаше да се опиташ да ме изгориш?

— Пусни ме! — Софи се опита да ритне мъжа, но хватката около ръцете й се стегна и тя изведнъж се уплаши. Дори Вещицата от Ендор се отнасяше предпазливо към Ифа от Сенките.

Вампирката изви болезнено китката на Софи и се приведе да разгледа татуировката.

— Майсторска работа. Кой ти направи този… дар? — Устните й се свиха презрително, докато изричаше думата.

Софи стисна здраво устни. Нямаше да каже нищо на тази жена.

Очилата на Ифа се плъзнаха надолу по носа й, разкривайки очи, които приличаха на късчета зелено стъкло.

— Мауи… Прометей… Шолотъл… Пеле… Агни[2]… — Ифа поклати бързо глава. — Не, не е никой от тези. Ти току-що си се върнала от Париж, значи е някой в този град… — Гласът й заглъхна. Погледна през рамото на Софи към шофьора в черно. — Във френската столица има ли Господар на огъня?

— Там живее вашият стар неприятел, графът — каза тихо мъжът на английски.

— Сен Жермен — отвърна рязко Ифа. Видя как очите на Софи се разшириха и се усмихна свирепо. — Сен Жермен лъжецът. Сен Жермен крадецът. Трябваше да го убия, когато имах тази възможност. — Тя погледна към шофьора. — Вземи я. Ще продължим този разговор насаме.

Софи отвори уста да запищи, но Ифа допря показалец до носа й. Сивата аура на вампирката потече от пръстите й и димът се уви около главата на момичето и проникна в ноздрите и устата му.

Софи се опита да призове собствената си аура. Тя запука немощно около тялото й за миг, преди момичето да се свлече в безсъзнание.

Бележки

[1] Огън (ирл.) — Б.пр.

[2] Мауи — полинезийско божество, което на някои места се свързва с огъня; Прометей — титан от гръцката митология, който дал огъня на хората; Шолотъл (понякога се среща и в неправилния вариант Ксолотъл) — ацтекски бог на слънцето и огъня; Пеле — хавайска богиня на огъня и вулканите; Агни — индийски бог на огъня. — Б.пр.