Айн Ранд
Химн (12)

XII.

Видях думата „аз“, когато прочетох първата от книгите, които намерих в моята къща. И щом проумях тази дума, книгата падна от ръцете ми и заплаках, аз, който до тогава не познавах сълзите. Плачех от облекчение и от жал към целия човешки род.

Разбрах, благословението, което бях наричал свое проклятие. Разбрах защо най-доброто у мен бяха моите грехове и престъпление и защо никога не изпитвах вина за тях. Разбрах, че столетия на вериги и камшици не могат да убият човешкия дух и идеята за истина.

В течение на много дни изчетох много книги. След това повиках Златната и й разказах какво съм прочел и какво съм научил. Тя ме погледна и първите думи, които промълви, бяха:

— Аз те обичам.

А аз отговорих:

— Скъпа моя, не е прилично хората да нямат имена. Едно време всеки е имал име, с което да се различава от другите. Затова нека си изберем имена. Четох за един мъж, който живял преди много хилядолетия, и от всички имена в тези книги избрах да нося неговото име. Той откраднал огъня от боговете и го дал на хората, научил ги да бъдат богове. И заради това страдал, както страдат всички, които носят светлина. Казвал се Прометей.

— Това ще е твоето име — каза Златната.

— Четох и за една богиня — продължих аз, — която била майка на земята и на всички богове. Казвала се Гея. Нека това да бъде твоето име, Златна моя, защото ти ще станеш майка на нови богове.

— Това ще бъде моето име — каза Златната.

Сега гледам в своето бъдеще. Виждам го ясно. Светецът на кладата видя идващото и ме избра за свой наследник, за наследник на всички светци и всички мъченици преди него, загинали за същата кауза, за тази същата дума, независимо как са назовали своята кауза и своята истина.

Ще живея тук, в своя дом. Ще добивам храната си от земята с труда на собствените си ръце. Ще науча много тайни от своите книги… През идните години аз ще възстановя постиженията от миналото и ще проправя път те да се предават по-нататък — постиженията, които са достъпни за мен, но са завинаги скрити за моите братя, защото техните умове са приковани към умовете на най-слабите и най-глупавите сред тях.

Научих, че небесната сила, която открих, е позната на хората от много отдавна, те я наричат Електричество. Именно тази сила е задвижвала най-великите им изобретения. Давала на тази къща светлина чрез стъклените кълба по стените. Намерих мотора, който е произвеждал тази светлина. Ще се науча как да го поправя и да го накарам да заработи отново. Ще се науча да използвам жиците, които пренасят тази сила. След това ще направя преграда от жици около къщата и на пътеките, които водят към нея, преграда, фина като паяжина, но по-непреодолима от гранитна стена, преграда, която моите братя никога няма да успеят да преминат. Защото те нямат с какво да се борят с мен, освен с грубата сила на своята многочисленост. А аз имам своя ум.

И така на върха на планината, където светът е под мен, а отгоре е само слънцето, аз живея според своя истина. Гея очаква моето дете. Синът ни ще расте като човек. Ще се научи да казва „аз“ и да се гордее с това. Ще се научи да върви с високо вдигната глава, да стъпва на своите крака. Ще се научи да благоговее пред собствения си дух.

След като прочета всички книги и усвоя всички знания, когато домът ми стане готов и земята е разорана, ще се промъкна един ден за последен път в прокълнатия Град, където съм роден. И ще извикам при себе си моя приятел, чиито единствено име е Интернационал 2–5503, който плаче без причина, Солидарност 9–6347, който нощем вика за помощ и други хора. Ще повикам при себе си всички мъже и жени, чийто дух не е бил убит и които страдат под игото на своите братя. Те ще тръгнат след мен и аз ще ги доведа в своята крепост. И тук, сред тази непокорима природа, ще напиша заедно с избраните си приятели, със събратята си по съзидание първата глава от новата история на човека.

Това са задачите, които ми предстоят. И, застанал на прага на величието, аз поглеждам зад себе си за последен път. Разсъждавам над човешката история, която научих от книгите, и се удивлявам. Това е дълга история и духът, който я е движил, е духът на човешката свобода. Но какво е свободата? Свобода от какво? Нищо не може да отнеме свободата на човека, освен други хора. За да бъде свободен, човек трябва да се освободи от своите братя. Това е свободата. Това и нищо друго.

Най-напред човекът е бил поробен от своите богове. Но разкъсал оковите. След това бил поробен от кралете. И пак разкъсал оковите. Поробван бил по рождение, заради своя род или своята раса. Но разкъсал оковите. Заявил пред всички свои братя, че човекът има права, които нито бог, нито крал, нито други хора могат да му отнемат, независимо колко са многочислени, защото той има човешко право, а на земята няма по-висше от това право. И така той застанал на прага на свободата, за която векове наред била проливана кръв.

Но незнайно как се отказал от всичко придобито и паднал до положение по-нисше и от това на своите прадеди, диваците.

Каква е причината за това? Каква беда е отнела разума на хората? Кой бич ги е заставил да коленичат в срам и покорство? Култът към думата „Ние“.

Когато хората приели този култ, върху тях рухнал градежът на вековете, градежът, в който всяка греда идвала от мисълта на един или друг човек, живели по някое време, от дълбините на нечий дух, който съществувал сам за себе си. Хората, които оцелели — онези, онези, които се стараели да се подчиняват, да живеят за другите, тъй като нищо друго не оправдавало съществуването им, тези хора не можели нито да се развиват, нито да запазят наследеното. Така всички знания, цялата наука, цялата мъдрост на земята загинали. Така хората — които вече разполагали само със своята многочисленост — изгубили стоманените кули, летящите кораби, жиците с енергия, всички онези неща, които не били създали и не можели да опазят. Може би по-късно се родили хора, които притежавали ума и смелостта, необходими, за да се възстанови всичко изгубено, може би тези хора се изправяли пред Съветите на Учените. И получавали същия отговор, който получих аз, по същите причини.

Но аз продължавам да се удивлявам как е било възможно през онези позорни години на преход хората да не видят какво правят и да продължават сляпо и малодушно да вървят към съдбата си. Удивлявам се, защото ми е трудно да разбера как хора, които са познавали думата „аз“, са се отказали от нея и не са осъзнавали какво губят. Но това наистина се е случило, защото аз живях в Града на прокълнатите и знам на какви ужаси са позволили хората да бъдат подложени.

Може би онова време сред тях е имало малцина с по-ясен поглед и по-чиста душа, които не са искали да се откажат от тази дума. Каква ли мъка са изживели като са гледали какво се задава, а не са могли да го предотвратят! Може би са надигали глас да протестират и да предупреждават. Но другите не са обърнали внимание на предупрежденията им. И тази шепа храбреци са водели изгубена битка и са загинали под знамената си, оплискани с кръв. Загинали са по своя воля, защото са знаели. На тях отдавам аз почит векове по-късно и за тях ми е жал.

Тяхно е знамето в ръката ми. И ми се иска да можех да им кажа, че отчаянието в сърцата им не е било окончателно и че в тъмата е имало надежда. Защото битката, която са изгубили, не може да бъде изгубена. Защото онова, за чието спасяване са жертвали живота си, не може да загине. Въпреки целия мрак и целия срам, който са способни да понесат хората, човешкият дух ще продължи да живее. Може да заспи, но накрая ще се събуди. Може да е окован, но ще се освободи. И човекът ще продължи да върви напред. Човекът, не хората.

Тук, в планината, аз, моите синове и приятелите ми ще съградим своята нова земя и своята крепост. И тя ще се превърне в сърце на земята, отначало далечно и скрито, но туптящо, туптящо все по-силно с всеки изминал ден. И вестта за него ще стигне до всяко земно кътче. Пътищата по света ще станат на вени, по които най-добрата кръв на човечеството ще стига до моя праг. И всички мои братя и техните Съвети ще чуят за това, но ще бъдат безсилни срещу мен. И ще дойде денят, когато аз ще разкъсам всички окови на земята, ще срина градовете на поробените и моят дом ще се превърне в столица на един свят, в който всеки ще е свободен да съществува заради себе си.

Аз, моите синове и приятелите ми ще се борим за настъпването на този ден. За свободата на Човека. За неговите права. За неговия живот. За неговото достойнство.

И тук, над вратите на своята крепост аз ще изсека в камъка думата, която ще стане моят маяк и знаме. Думата, която няма да умре, дори всички ние да паднем в битката. Думата, която винаги ще живее на земята, защото е нейното сърце, смисъл и слава.

Свещената дума:

EGO.