Айн Ранд
Химн (10)

X.

Седим до една маса и пишем тези думи на хартия, направена преди хиляди години. Светлината е слаба и не виждаме Златната, а само един златист кичур на възглавницата на едно прастаро легло. Това е нашият дом.

Намерихме го днес, на зазоряване. В продължение на много дни прекосявахме една планинска верига. Гората растеше сред урвите и винаги щом прехвърлеше някоя гола скала, виждахме нови високи върхове, които се простираха на запад, на север и на юг, докъдето ни стигаше погледът. Върховете бяха червено-кафяви, с ивици зелени гори като вени, а над челата им се стелеха воали от сини мъгли. Ние никога не бяхме чували за тези планини, не ги бяхме виждали на карта. Непозволената Гора ги беше защитавала от Градовете и от хората в Градовете.

Катерехме се по пътеки, по които не биха минали и планински кози. Под краката ни се ронеха камъни и чувахме как удрят скалите долу, все по-далече и по-далече в ниското, и ехото отекваше дълго след това. Но ние продължавахме да вървим, защото знаехме, че хората не биха ни последвали тук и не биха ни намерили.

И ето, че днес, по изгрев-слънце, видяхме сред дърветата бял пламък, високо на един стръмен склон. Помислихме, че е огън и спряхме. Но той беше неподвижен и все пак заслепяваше като течен метал. Започнахме да се изкачваме към него между скалите. И ето, че пред нас, на едно широко било на фона на планините, се издигаше къща, каквато никога не бяхме виждали, а белият огън беше от слънцето, отразено в стъклените прозорци.

Къщата беше на два етажа, със странен покрив, равен като под. Имаше повече прозорци, отколкото страни дори и покрай ъглите, и не можехме да разберем как къщата стои въпреки тях. Стените бяха твърди и гладки, направени от онзи камък в тунела, който не прилича на камък.

Разбрахме го и без да го изричаме: тази къща беше останала от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори. Дърветата я бяха защитили от времето и сезоните, както и от хората, които са най-безмилостни. Обърнахме се към Златната и ги попитахме:

— Страх ли ви е?

Но те поклатиха глава. Отидохме до вратата, отворихме я и влязохме заедно в къщата от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори.

Ще са ни нужни много дни и години, за да разглеждаме, да изучаваме и разбираме нещата в тази къща. Днес само можехме да гледаме и не вярвахме на очите си. Дръпнахме тежките завеси на прозорците и видяхме, че стаите са малки — тук не биха могли да живеят повече от дванайсет души. Стори ни се странно, че са им позволили да построят къща само за дванайсет души.

Никога не бяхме виждали толкова светли стаи. Слънчевите лъчи играеха върху всевъзможни цветове, цветове, за които не бяхме подозирали, ние живеехме в бели, сиви и кафяви къщи. По стените имаше големи парчета стъкло, което всъщност беше друго, защото когато погледнахме в него, видяхме като на повърхността на езеро своите тела и всички неща зад нас. Имаше странни предмети, които не бяхме виждали никога, и не знаехме за какво се използват. Освен това навсякъде, във всички стаи имаше стъклени кълба с метална паяжина в тях като онези, които видяхме в тунела.

Намерихме спалното помещение и занемяхме на прага. Беше малка стая само с две легла. В къщата нямаше никакви други легла и тогава разбрахме, че тук са живели само двама души, а това е непонятно. В какъв свят са живеели хората от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори?

Намерихме дрехи и при вида им Златната ахнаха. Не бяха бели туники или бели тоги, а във всякакви цветове и най-различни модели. Някои ставаха на прах, щом ги докоснехме. Но други бяха от по-здрав плат, меки и нови на пипане.

Намерихме стая, в която стените бяха покрити от пода до тавана в лавици с ръкописи. Никога не бяхме виждали толкова много, и с толкова странна форма. Не бяха меки и навити на рула, а имаха твърди обвивки от плат и кожа и буквите на страниците им бяха толкова малки и равни, че се удивихме как хората могат да пишат така. Прелистихме страниците и видяхме, че са написани на нашия език, но срещнахме много думи, които не разбрахме. Утре ще започнем да четем тези ръкописи.

След като разгледахме всички стаи в къщата, със Златната се спогледахме и знаехме какво мислим.

— Никога няма да напуснем тази къща — казахме ние, — и няма да позволим да ни я отнемат. Това е нашият дом, краят на пътешествието. Тази къща е ваша, Златна, и наша, и не принадлежи на никого другиго, докъдето се простира земята. Няма да я делим с други, както не делим с тях своето щастие, любовта си или своя глад. И нека да е така до края на дните ни.

— Да се изпълни вашата роля — казаха те.

После излязохме да съберем клони за голямото огнище в нашия дом. Донесохме вода от потока, който тече сред дърветата под нашите прозорци. Убихме един планински козел и сварихме месото му в един странен меден съд, който намерихме в едно място с безброй чудеса, където навярно бяха готвили.

Всичко това свършихме сами, защото никакви думи не успяха да откъснат Златната от голямото стъкло, което всъщност не е стъкло. Те стояха пред него и до безкрай разглеждаха своето тяло.

Когато слънцето се скри зад планините, Златната заспаха на пода, сред бижута, кристални шишенца и цветя от коприна. Ние ги вдигнахме на ръце, с нежно отпусната на рамото ни глава, и ги сложихме до прозореца, защото знаехме, че тази нощ няма да можем да заспим.

И сега съзерцаваме земята и небето. Голите скали, планинските върхове и лунната светлина приличат на свят, който всеки момент ще се роди, свят, който чака. Сякаш той очаква знак от нас, някаква искра, първа повеля. Ние не знаем каква дума трябва да изречем, не знаем какво велико дело иска да види тази земя. Знаем само, че тя чака. Сякаш ни казва, че може да ни поднесе съкровища, но иска от нас още по-голям дар. Ние трябва да кажем нещо. Трябва да дадем на това сияещо пространство от скали и небе някаква цел, висш смисъл.

Гледаме в бъдещето, искаме от сърцето си напътствия как да откликнем на този зов, който не бе изречен гласно, но ние го чухме. Разглеждаме ръцете си. Виждаме праха на столетията, праха, който крие големи тайни, а може би и голямо зло. Ала той буди в сърцето ни не страх, а само нямо благоговение и милост.

Нека знанието дойде при нас! Коя е тайната, която сърцето ни вече знае, но все още не ни разкрива, макар да тупти така, сякаш се напряга да ни каже?