Айн Ранд
Химн (2)

II.

Свобода 5–3000… Свобода пет — три хиляди… Свобода 5–3000…

Искаме да пишем до безкрай това име. Искаме да го изречем, но дръзваме само да го прошепнем. Защото на мъжете е забранено да забелязват жените и на жените е забранено да забелязват мъжете. Ние обаче мислим за една измежду жените с име Свобода 5–3000, само за тях и за никой друг.

Жените, чиято работа е да обработват земята, живеят в Домовете на Селяните извън Града. На края на града има голям път, който се вие на север и ние, Уличните Метачи, трябва да го поддържаме чист до първия километричен камък. Покрай пътя се точи жив плет, а зад него се простират нивите. Те са черни, разорани и приличат на огромно ветрило, с браздите, събрани в невидима длан зад хоризонта. Те излизат от тази длан и се разперват все по-широко, като идват към нас, като черни плисета, в които проблясват тънки зелени пайети. Жените работят из нивите и на вятъра белите им туники са като крилете на чайки, които пляскат над черната земя.

Именно там видяхме Свобода 5–3000 да вървят между браздите. Тялото им беше право и тънко като стоманено острие. Очите им бяха тъмни, твърди и искрящи, в тях нямаше нито страх, нито милост, нито вина. Косата им беше златна като слънцето, вееше от вятъра, блестяща и дива, сякаш предизвикваше мъжете да я удържат. Те хвърляха от шепата си семена, все едно благоволяваха да подхвърлят презрян подарък, а земята беше просяк под краката им.

И тогава чухме някакъв глас от другите да ги нарича по име: „Свобода 5–3000“ и те се обърнаха и тръгнаха обратно. Така ние научихме името им и ги гледахме как се отдалечават, докато бялата им туника се изгуби в синята мъгла.

А на следващия ден, когато отидохме при северния път, ние не откъсвахме очи от Свобода 5–3000, които работеха на нивата. И всеки следващ ден очаквахме като болен часа, когато можехме да отидем на северния път. И там всеки ден гледахме Свобода 5–3000. Не можем да кажем дали те също ни гледаха, но така ни се струваше.

А един ден те се приближиха към плета и неочаквано се обърнаха към нас, сякаш ги завъртя вихър. Изведнъж застанаха като вкаменена и ни гледаха, без да отместват поглед, право в очите. На лицето им нямаше усмивка или приветствие. Но изражението им беше напрегнато, очите им — тъмни. После се обърнаха пак така внезапно и се отдалечиха.

Но на следващия ден, когато отидохме на пътя, те се усмихнаха. И ние се усмихнахме в отговор. Главата им се отметна назад, ръцете им се отпуснаха, сякаш внезапно умора налегна ръцете и бялата им шия. Не гледаха нас, а небето. После ни хвърлиха поглед през рамо и ни се стори, че ръка докосва тялото ни, гали ни нежно от устните до нозете.

И всяка сутрин след това ние се поздравявахме с поглед. Не смеехме да говорим. Престъпление е да се говори с хора от други професии, освен в групи на Обществените Събрания. Но веднъж, както стояхме до плета, ние вдигнахме длан към челото си и после я протегнахме бавно към Свобода 5–3000. Ако други бяха видели това нямаше нищо да се досетят. Отстрани изглеждаше, че си засенчваме очите. Но Свобода 5–3000 видяха това и го разбраха. Те вдигнаха длан към челото си и я сведоха по същия начин. Така ние всеки ден поздравявахме Свобода 5–3000 и те ни отвръщаха, без никой да заподозре.

Това наше ново престъпление не ни учудва. То е второто ни Престъпление на Предпочитание, защото не мисли за всички свои братя, както би трябвало, а само за една и тяхното име е Свобода 5–3000. В мислите си ние им дадохме име. Наричахме ги Златната. Да се дават имена на хората, които ги различават от другите, е грях. Но въпреки това ние ги наричахме Златната, защото те не приличат на другите.

И ние не обръщаме внимание на закона, който казва, че мъжете не бива да мислят за жени, освен по Времето за Сношение. Това е една нощ през пролетта, когато изпращат всички мъже над двайсет и всички жени над осемнайсет години в Градския Дворец за Сношаване. За всеки мъж Съветът по Евгеника определя по една жена. Всяка зима се раждат деца, но жените не виждат своите деца и децата не познават своите родители. Два пъти досега са ни изпращали в Двореца за Сношаване, но това е грозно и срамно, за което не обичаме да мислим.

Вече сме нарушили толкова много закони, а днес извършихме още едно престъпление. Днес говорихме със Златната.

Другите жени бяха навътре в нивата, когато ние спряхме до плета покрай пътя. Златната бяха коленичили до вадата, която тече през нивата. Капките вода, които падаха от шепите им, докато ги вдигаха към устните си, приличаха на огнени искри под слънцето. Изведнъж Златната ни видяха, но не помръднаха, останаха все така на колене, като ни гледаха, а по бялата им туника играеха кръгчета светлина, слънчеви отблясъци от водата във вадата, и една искряща капка се отрони от пръста им и увисна като замръзнала във въздуха.

Тогава Златната се изправиха и пристъпиха към плета, все едно бяха чули зова на очите ни. Другите двама Улични Метачи в нашата бригада се намираха на стотина крачки далеч от пътя. И ние си мислихме, че Интернационал 4–8818 няма да ни предадат, а Съюз 5–3992 няма да разберат. Погледнахме прави към Златната и видяхме сенките на миглите им върху белите им бузи и слънчевите лъчи по устните им.

— Вие сте красива, Свобода 5–3000 — казахме.

Лицето им не потрепна и те не отместиха поглед. Само очите им се разшириха и в тях се четеше тържество, но под него се криеха неща, които не можехме да разгадаем.

А после те попитаха:

— Как се казвате?

— Равенство 7–2521 — отговорихме.

— Вие не сте един от нашите братя, Равенство 7–2521, защото не искаме да сте един от тях.

Не можехме да кажем какво означаваше това, защото за смисъла му няма думи, но го знаем и без думи, а тогава също го разбрахме.

— Не — отговорихме ние, — и вие не сте една от нашите сестри.

— Ако ни видите сред множество жени, ще ни погледнете ли?

— Ще ви погледнем, Свобода 5–3000, дори да ви видим сред всичките жени на земята.

И тогава те попитаха:

— Уличните Метачи в различни части на града ли ги изпращат, или работят все на едно място?

— Винаги работят на едно и също място — отговорихме ние, — и никой няма да ни отнеме този път.

— Вашите очи — казаха те — не приличат на никого сред мъжете.

И внезапно без причина ни осени една мисъл и усетихме повей на хлад в стомаха.

— На колко години сте? — попитахме.

Те разбраха нашата мисъл, защото сведоха очи за пръв път.

— На седемнайсет — прошепнаха.

А ние въздъхнахме, сякаш от плещите ни падна товар, защото се бяхме сетили без причина за Двореца за Сношаване. Помислихме си, че няма да позволим да изпратят там Златната. Как да предотвратим това, как да противостоим на волята на Съветите, не знаехме, но внезапно разбрахме, че ще го сторим. Не е ясно само защо ни хрумна мисълта за това, защото тези грозни неща нямат нищо общо с нас и със Златната. Каква връзка могат да имат?

Но както стояхме до плета, усетихме как устните ни се свиват с омраза, внезапна омраза към всички наши братя. А Златната видяха това и се усмихнаха и за пръв път съзряхме в усмивката им тъга. Вероятно с женската си мъдрост Златната бяха разбрали повече, отколкото можем да разберем ние.

След това на нивата се появиха три от сестрите и се запътиха към нас. Златната се отдалечиха от плета, взеха торбата със семена и започнаха да ги хвърлят в браздите. Но семената се разхвърчаха навсякъде, защото ръката на Златната трепереше.

Въпреки това, докато се връщахме към Дома на Уличните Метачи, на нас ни се прииска да запеем без причина.

А вечерта ни порицаха в столовата, защото, без да се усетим започнахме да тананикаме мелодия, която никога не бяхме чували. Но не е редно да се пее без причина, освен на Обществените събрания.

— Пеем, защото сме щастливи — отговорихме на члена на Съвета на Дома, които ни порицаха.

— Наистина сте щастливи — казаха те. — Може ли хората да не са щастливи, когато живеят за своите братя?

И сега, когато седим в нашия тунел, ние разсъждаваме над тези думи. Забранено е да не бъдем щастливи. Защото, както ни се обяснява от край време, хората са свободни и земята е тяхна, а всички неща на земята принадлежат на всички хора, и волята на всички заедно е добра за всички и затова всички хора трябва да бъда щастливи.

Ала докато си събличахме дрехите, изправени вечер в голямата зала, ние оглеждаме своите братя и се чудим. Главите на братята ни са сведени. Очите им са унили и те никога не срещат погледите си. Раменете на нашите братя са прегърбени, мускулите им са обтегнати, сякаш телата им се свиват и искат да станат толкова малки, че да не се виждат. Докато гледаме нашите братя, в ума ни се промъква една дума и тази дума е страх.

Страх витае във въздуха, в спалните помещения и на улицата. Страх броди из Града, страх без име и без форма. Всички го усещат, но никой не дръзва да говори.

И ние го усещаме, когато сме в Дома на Уличните Метачи. Но тук, в нашия тунел вече не го чувстваме. Под земята въздухът е чист. Не мирише на хора. И тези три часа ни дават сили да преживяваме всичките останали часове на повърхността.

Нашето тяло ни издава и Съветът на Дома ни гледа с подозрение. Не е хубаво да се изпитва прекалено голяма радост или да се радваме, че тялото ни живее. Защото ние нямаме значение и не бива да има значение дали сме живи или мъртви. Това зависи от волята на братята ни. Ала ние, Равенство 7–2521, се радваме, че живеем. Ако това е порок, не ни трябват добродетели.

Но нашите братя не приличат на нас. Не всичко е наред с тях. Например Братство 2–5503, мълчаливо момче с умни, добри очи. Те се разплакват внезапно и безпричинно и денем, и нощем. Ридания, които не могат да обяснят, разтърсват тялото им. А Солидарност 9–6347, буден момък, които денем не се страхуват, викат на сън: „Помощ, помогнете ни, помогнете ни!“, и от гласа им ни побиват тръпки до мозъка на костите, но Лекарите не могат да излекуват Солидарност 9–6347.

И докато се събличаме вечер на мъждивата светлина от свещите, нашите братя мълчат, защото не смеят да изрекат онова, което мислят. Защото всички трябва да са на едно и също мнение, а те не знаят дали техните мисли са като мислите на останалите и затова ги е страх да говорят. И те се радват, когато свещите угасват. Но ние Равенство 7–2521, гледаме небето през прозореца и виждаме в него покой, чистота и достойнство. Накрая на града се шири равнината, а зад нея, черна под черното небе, е Непозволената Гора.

Ние не искаме да гледаме Непозволената Гора. Не искаме да мислим за нея. Но очите ни винаги се връщат към черното петно на хоризонта. Хората никога не влизат в Непозволената Гора, защото няма как тя да се изследва и между древните дънери, изправени като стражи на страшни тайни, не минава път. Мълви се, че веднъж или два пъти за сто години по някой измежду мъжете от Града бягат сам в Непозволената Гора без нужда или причина. Тези мъже не се връщат. Умират от глад или биват разкъсани от дивите зверове, които скитат в Гората. Но нашите Съвети казват, че това е само легенда. Ние сме чували, че по света, между Градовете, има много Незнайни Гори. Мълви се, че те растат върху развалините на множество градове от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори. Дърветата са погълнали отломките и костите под тях, както и всички неща, които са загинали.

И докато гледаме нощем към Непозволената Гора, ни мислим за тайните от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори. Питаме се как е станало така, че светът да изгуби тези тайни. Чували сме легендите за голямата битка, в която повечето хора са били на едната страна, а само шепа — на другата. Те били Лошите и били победени. После по цялата земя се разбушували огромни пожари. И в тях всички Лоши загинали. А пожарът, който се нарича Зора на Голямото Прераждане, бил Пожарът на Ръкописите, в тях изгорели всички писания на Лошите, а с тях и техните думи. Цели три месеца огромни огнени планини се издигали на площадите в Градовете. След това дошло Голямото Прераждане.

Думите на Лошите… Думите от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори… Кои са думите, които сме изгубили?

Дано Съветът се смили над нас! Не искахме да напишем този въпрос и не съзнавахме какво правим, докато не го написахме. Няма да задаваме този въпрос, дори и наум. Няма да си търси смъртта.

И все пак…Все пак…

Съществува една дума, една-единствена дума, която липсва в езика на хората, но някога я е имало. И това е Думата, Която Не Бива Да Се Казва, не бива и да се чува. Но понякога, наистина рядко, но се случва един измежду хората да открият тази дума. Намират я на късчета от стари ръкописи или издълбана върху отломки от древни каменни плочи. Но когато я изрекат, ги осъждат на смърт. В този свят единственото престъпление, което се наказва със смърт, е престъплението да изречеш Думата, Която Не Бива Да Се Казва.

Ние сме виждали как изгориха жив един от тези мъже на площада в Града. И тази гледка стои пред очите ни през всичките години от тогава, преследва ни и не ни дава мира. Тогава бяхме малък, на 10 години. Стояхме на големия Площад заедно с всички деца и всички възрастни в Града, изпратени да гледат изгарянето. Изкараха Престъпника на площада и ги поведоха към кладата. Бяха откъснали езика им, за да не могат повече да говорят. Престъпникът бяха млад и висок. Имаха златна коса и очи, сини като утрото. Вървяха към кладата, без да трепнат. И от всички лица на площада, които викаха, ревяха и проклинаха, тяхното лице беше спокойно и най-щастливо.

Докато оковаваха тялото им с вериги на кладата и палеха огъня, Престъпникът гледаха Града. От края на устата им се стичаше тънка струйка кръв, но устните им се усмихваха. И тогава ни споходи една чудовищна мисъл, която и до сега не ни е напускала. Бяхме чували за Светците. Има Светци на Труда, Светци на Съветите и Светци на Голямото Прераждане. Но никога не бяхме виждали Светец, нито знаехме как изглежда. Ала тогава, на площада, ние си помислихме, че лицето в пламъците пред нас, лицето на Престъпника, изрекъл Думата, Която Не Бива Да Се Казва, е също като лицето на Светец.

Докато пламъците се издигаха, се случи нещо, което съзряха само нашите очи — в противен случай днес нямаше да сме живи. Но може и само да ни се е привидяло. Стори ни се, че очите на Престъпника избраха нас сред множеството и се вторачиха право в нас. В очите им нямаше болка, те сякаш не подозираха за мъките на тялото. В тях имаше само радост и гордост, гордост, по-възвишена, отколкото подобава на човеците. И сякаш тези очи се опитаха да ни кажат нещо сред пламъците, да изпратят безмълвно до нашите очи някаква дума. И сякаш тези очи ни умоляваха да уловим тази дума и да не я пускаме, да я задържим на земята. Но пламъците се издигнаха още по-високо и ние не можехме да отгатнем думата…

Коя е тя — питаме, дори да изгорим за нея като Светеца на кладата — коя е Думата, Която Не Бива Да Се Казва?