Айн Ранд
Химн (6)

VI.

Ние сме писали от трийсет дни. Трийсет дни не сме излизали от тук, в нашия тунел. Заловиха ни.

Случи се в онази вечер, в която писахме за последен път. Тогава забравихме да следим пясъка в стъкленицата, който ни казва кога са минали три часа и е време да се върнем в Градския Театър. Когато се сетихме, пясъкът беше изтекъл.

Затичахме се към Театъра. Но голямата шатра се издигаше сива и няма на фона на небето. Пред нас се простираха улиците на Града, тъмни и безлюдни. Ако се бяхме върнали да се скрием в тунела, щяха да ни намерят, а така да намерят и светлината. Затова се запътихме към Дома на Уличните Метачи.

Членовете на Съвета на Дома започнаха да ни разпитват и ние гледахме лицата им, но по тях не се четеше нито любопитство, нито гняв, нито милост. И затова, когато най-старият сред тях ни попита: „Къде бяхте?“, ние помислихме за стъклената кутия и за светлината и забравихме всичко останало. Затова отговорихме:

— Няма да кажем.

Най-старият не ни разпитваха повече. Те се обърнаха към двамата по-млади и казаха с отегчение:

— Отведете нашия брат Равенство 7–2521 в Двореца за Поправително Задържане. Бийте ги с камшици, докато признаят.

Заведоха ни в Каменната Стая под Двореца за Поправително Задържане. Тя беше без прозорци, вътре имаше само един метален стълб. До него стояха двама мъже само по кожени престилки с кожени качулки, които скриваха лицата им. Онези, които ни доведоха, си тръгнаха, като ни оставиха с двамата Съдии, които стояха в ъгъла на стаята. Те бяха ниски, слаби мъже, посивели, прегърбени. Дадоха знак на двамата с качулките.

Те ни разкъсаха дрехите, събориха ни на колене и завързаха ръцете ни за металния стълб.

При първия удар на камшика имахме чувство, че гръбнакът ни е разцепен на две. След втория за миг не усетихме нищо, но после болката ни стисна за гърлото и дробовете ни, останали без въздух, пламнаха. Но ние не извикахме.

Камшикът свистеше като пеещ вятър. Опитахме се да броим ударите, но объркахме бройката. Знаехме, че удрят гърба ни, но вече нищо не усещахме. Пред очите ни танцуваше пламтяща решетка и можехме да мислим само за нея — за решетката от алени квадрати. После осъзнахме, че гледаме желязната решетка на вратата, а по стените бяха квадратите от камъните и камшикът дълбаеше квадрати на гърба ни, като резките се пресичаха в плътта.

След това видяхме пред себе си една ръка, свита в юмрук. Той ни удари по брадата, видяхме червената пяна от устата си върху слабите пръсти и Съдията попитаха:

— Къде бяхте?

Но ние дръпнахме глава, скрихме лицето ни във вързаните си ръце и прехапахме устни.

Камшикът пак изплющя. Ние се учудихме кой пръска по пода жар, защото видяхме червени капчици да искрят по камъните.

А след това всичко изчезна, с изключение на два гласа, които непрестанно лаеха един през друг, макар да знаехме, че между думите им има много минути мълчание:

— Къде бяхте къде бяхте къде бяхте къде бяхте?…

Устните ни помръднаха, но звукът заглъхна в гърлото ни и се чу само:

— Светлината… Светлината… Светлината…

После всичко изчезна.

Когато отворихме очи, лежахме по корем на тухления под на една килия. Видяхме две ръце далече пред нас върху тухлите. Раздвижихме ги и разбрахме, че са нашите. Но не можехме да помръднем тялото си. После се усмихнахме, защото си помислихме за светлината, за това, че не я предадохме. Лежахме в килията много дни. Вратата се отваряше по два пъти на ден, веднъж за мъжете, които носеха хляб и вода, и веднъж за Съдиите. Много Съдии идваха в нашата килия, първо най-обикновените, а после и най-почитаните Съдии в Града. Заставаха пред нас в белите си тоги и питаха:

— Готови ли сте да говорите?

Но легнали на пода, ние поклащахме глава. И те си отиваха.

Брояхме всеки ден и всяка нощ, които минаваха, и така знаехме, че трябва да избягаме тази нощ. Защото утре в нашия Град се събира Световният Съвет на Учените.

Лесно беше да избягаме от Двореца за Поправително Задържане. Ключалките на вратите са стари и няма пазачи. Няма защо да има пазачи, защото хората винаги са се подчинявали на Съветите и никой не се е опитвал да избяга от място, в което му е наредено да стои. Нашето тяло е здраво и силата бързо се върна в него. Ударихме врата и я разбихме. Промъкнахме се през тъмните коридори, минахме по тъмните улици и се спуснахме в нашия тунел.

Запалихме свещта и видяхме, че скривалището ни е останало тайно и нищо не е докосвано. Стъклената кутия стоеше, където я бяхме оставили, върху студената пещ. Какво значение имаха в този миг белезите по гърба ни!

Утре, посред бял ден, ние ще вземе кутията, ще оставим тунела отворен и, без да се крием, ще минем по улиците до Дома на Учените. Ще им поднесем най-големия дар, даван някога на хората. Ще им кажем истината. Ще им дадем страниците, които написахме, нашата изповед. След това ще обединим усилията си с техните и ще работим заедно с помощта на небесната сила за триумфа на човешкия род. Благославяме ви, братя! Утре вие ще ни приемете отново в обятията си и вече няма да сме отхвърлен. Утре пак ще станем един от вас. Утре…