Айн Ранд
Химн (9)

IX.

Не сме писали много дни. Не искахме да говорим, защото не ни трябваха думи, за да запомним това, което се случваше.

На втория ден в гората чухме зад себе си стъпки. Скрихме се в храстите и зачакахме. Стъпките се приближаваха. Накрая видяхме сред дърветата диплите на бяла туника и златист проблясък.

Скочихме напред, затичахме се към тях и се заковахме на място. Пред нас бяха Златната.

Те ни видяха и дланите им се свиха в юмруци, а ръцете им се отпуснаха, сякаш се опитваха да помогнат на тялото да не падне. Не можеха да продумат.

Ние не смеехме да пристъпим към тях. Попитахме с треперещ глас:

— Как се озовахте тук, Златна?

Но те само прошепнаха:

— Намерихме ви…

— Как се озовахме в гората? — повторихме.

Те вдигнаха глава и отговориха с гордост:

— Тръгнахме след вас.

Ние бяхме онемял и те продължиха:

— Чухме, че сте отишли в Непозволената Гора, защото целият Град говори за това. И същата нощ избягахме от Дома на Селяните. Открихме следите от вашите стъпки в равнината, където хората не ходят. Тръгнахме по тях, влязохме в гората и вървяхме по следата от счупени клони.

Бялата им туника беше скъсана, клонките бяха изподрали кожата на ръцете им, но те сякаш не забелязваха това, не изпитваха нито умора, нито страх.

— Последвахме ви — казаха те, — и ще ви последваме, където и да отидете. Ако ви грози опасност, и ние ще се изправим пред нея. Ако ви чака смърт, и ние ще умрем с вас. Вие сте прокълнати и ние искаме да сме прокълнати с вас.

Гледаха ни и гласът им беше тих, но в него имаше горчивина и тържество:

— Очите ви са като огън, а в очите на братята ни няма нито надежда, нито плам. Устата ви е като изсечена от гранит, а нашите братя са отпуснати и покорни. Главата ви е вдигната високо, а нашите братя са превити на две от страх. Вие вървите, а братята ни пълзят. По-добре да сме прокълнати с вас, отколкото да сме благословени с всички наши братя. Правете с нас каквото пожелаете, но не отпращайте.

После те паднаха на колене и сведоха пред нас златната си глава.

Никога не си бяхме представяли това, което направихме. Наведохме се, за да помогнем на Златната да се изправят, но когато ги докоснахме, сякаш ни порази лудост. Сграбчихме тялото им и притиснахме устни към техните. Златната въздъхнаха, простенаха и ръцете им ни обгърнаха.

Дълго време стояхме така. Страшно беше да си помислим, че сме живели двайсет и една години, а не сме познали каква радост могат да изпитват хората.

После казахме:

— Скъпа наша. Не се бойте от нищо в гората. В самотата не се крие опасност. Ние не се нуждаем от братята си. Да забравим всичко, което е добро за тях и лошо за нас, Златна, този странен, непознат свят е наш.

И тръгнахме през гората, ръка за ръка с тях.

Същата нощ разбрахме, че да прегръщаш тялото на жена не е нито грозно, нито срамно, а единственото блаженство, дадено на човешкия род.

Вървяхме много дни. Гората няма край, а ние не го търсим. Но всеки ден, който ни отдалечава от Града, е нов дар.

Направихме си лък и много стрели. Можем да убиваме повече птици, отколкото са ни нужни за храна, в гората намираме вода и плодове. Спираме през нощта на някоя поляна и я ограждаме с огньове. Спим в средата на този огнен кръг и дивите зверове не смеят да ни нападат. Виждаме очите им, зелени и жълти въглени, които ни следят от клоните на дърветата. Около нас огньовете сияят като корона със скъпоценни камъни, димът се издига във въздуха на стълбове, синкави от лунната светлина. Ние спим заедно в средата на кръга, ръцете на Златната ни прегръщат, главата им лежи на гърдите ни.

Един ден, когато стигнем достатъчно далеч, ще спрем и ще си построим къща. Но не бива да прибързваме. Дните пред нас сякаш нямат край, като гората.

Не можем да разберем този нов живот, който открихме, въпреки че той изглежда толкова ясен и прост. Когато ни мъчат някакви въпроси, започваме да вървим по-бързо, а след това се обръщаме и забравяме за всичко, докато гледаме как Златната крачат след нас. Листата хвърлят сянка върху ръцете им, докато те разгръщат клоните, но слънцето огрява раменете им. Кожата на ръцете им е като синя мъгла, но раменете им са бели и сияйни, сякаш светлината не струи отгоре, а извира изпод кожата им. Гледаме листото, паднало на тяхното рамо, точно на извивката на шията — росна капка блещука на него като скъпоценно камъче. Златната идват към нас, спират и се смеят, знаят какво мислим и чакат покорно, без да задават въпроси, ние да решим да се обърнем и да продължим нататък.

Вървим и благославяме земята под краката си. Но докато крачим безмълвно, у нас отново се раждат въпроси. Ако това, което открихме, е падението на самотата, какво друго могат да искат хората? Ако това е голямото зло да бъдем сами, какво е добро и какво е зло?

Всичко, което идва от множеството е добро. Всичко, което идва от единицата е лошо. Така ни учеха от раждането ни. Ние престъпихме закона, без да го подложим на съмнение. Но сега, докато вървим през гората, се учим, да се съмняваме.

За хората няма друг живот, освен прекарания в полезен труд за благото на всички техни братя. Но докато се трудехме за братята си, ние не живеехме, а само изпитвахме умора. За хората няма друго щастие, освен щастието, споделено с всички техни братя. Но какво е щастие ние научихме единствено благодарение на силата, която създадохме с нашите жици, и на Златната. И в единия, и в другия случай щастието е само наше, произлиза само от нас и няма нищо общо с нашите братя, не ги засяга по никакъв начин. Ето защо се чудим.

В мисленето на хората има нещо много погрешно. Къде е грешката? Ние не знаем, но познанието се надига в нас, готово да се роди.

Днес Златната спряха внезапно и казаха:

— Ние ви обичаме.

Но след това се намръщиха, поклатихме глава и ни погледнаха безпомощно.

— Не — прошепнаха, — не искахме да кажем точно това.

Помълчаха малко, а после заговориха бавно, на пресекулки, като дете, което се учи да говори:

— Ние сама… само… обичаме вас… които сте сам… само вие.

Погледнахме се в очите и усетихме, че полъхът на чудото ни е докоснал и е отлетял, оставяйки ни трескаво да търсим нещо.

Душата ни се разкъсваше в търсене на една дума, която не можехме да открием.