Айн Ранд
Химн (5)

V.

Успяхме. Създадохме го. Извлякохме го от нощта на вековете. Ние сам. С нашите ръце. С нашия ум. Нашите и на никой друг.

Не знаем какво говорим. Вие ни се свят. Гледаме светлината, която създадохме. Каквото и да кажем тази вечер, ще ни се прости…

След безброй дни и проби днес завършихме работата над един старинен предмет от остатъци от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори — стъклена кутия, проектирана така, че небесната сила да дава по-голяма мощ, отколкото сме постигали досега. И когато допряхме жиците до тази кутия, когато затворихме веригата, жичката светна! Оживя, стана червена и кръг светлина падна върху камъка пред нас. Ние стояхме, хванали главата си в ръце. Не можехме да разберем това, което създадохме. Не бяхме докоснали кремък, не бяхме пуснали искри. Но ето, че блестеше светлина, светлина, която идваше отникъде, светлина от сърцето на метала.

Духнахме свещта. Мракът ни погълна. Около нас не остана нищо, само нощта и в нея една тънка огнена нишка, като цепнатина на стената на затвор. Приближихме дланите си към жичката и видяхме пръстите си под червената светлина. Не можехме нито да видим, нито да усетим тялото си и в този миг не съществуваше нищо друго, освен нашите ръце над една жичка, която сияеше в черната бездна.

Тогава помислихме за значението на това, което стоеше пред нас. Можем да осветим нашия тунел, Града и всички Градове на света само с метални жички. Можем да дадем на нашите братя нова светлина, по-чиста и по-ярка от всяка, която познават. Хората могат да създават небесната сила и да я използват, както пожелаят. Нейните тайни и могъществото й нямат предел и тя може да ни даде всичко, стига само да го поискаме.

И тогава разбрахме какво трябва да направим. Нашето откритие е прекалено голямо, за да продължим да си губим времето с метене на улици. Не бива да пазим тайната само за себе си, скрита под земята. Трябва да я покажем на всички хора. Трябва да разполагаме с цялото си време, трябват ни работните помещения в Дома на Учените, трябва ни помощта на нашите братя. Учените, мъдростта им, обединена с нашата. Всички нас ни очаква толкова много работа, достатъчна за всички Учени на света.

След един месец в нашия Град трябва да се събере Световният Съвет на Учените. Това е огромен Съвет, в който са избрани най-умните хора от всички земи и той се заседава веднъж годишно в различни Градове на земята. Ние ще отидем там и ще поднесем на Съвета като дар стъклената кутия с небесната сила. Ще признаем пред тях всичко. Те ще видят, ще разберат и ще простят. Защото нашият дар е по-голям от престъплението ни. Те ще обяснят това на Съвета по Професиите и ние ще бъдем разпределени в Дома на Учените. Никога до сега не се е правило подобно нещо, но и дар като този никога не е бил предлаган на хората.

Трябва да чакаме. Трябва да пази тунела както никога досега. Защото ако други хора, освен Учените, узнаят тайната ни, те няма да я разберат и няма да ни повярват. Ще видят единствено престъплението ни, това, че сме работили сами, и ще унищожат и нас, и светлината ни. Ние не даваме пет пари за тялото си, но светлината ни е… Разтваряме широко ръце. За пръв път разбираме колко са силни. И ни хрумва една странна мисъл: за пръв път в живота си ние се питаме как изглеждаме. Хората никога не виждат лицата си и не питат своите братя за това, защото е лошо да ни интересува нашето лице и тяло. Но тази вечер, незнайно защо, ни се ще да можехме да видим как изглеждахме.

Всъщност ни интересува. За пръв път нашето тяло ни интересува. Защото тази жичка е част от него, като вена, изтръгната от него, сияеща с нашата кръв. С кое се гордеем — с тази метална нишка, или с ръцете, които я направиха? Дали изобщо двете могат да се разграничават?