Рик Риърдън
Проклятието на титана (20)

Двайсета глава
За Коледа получавам нов враг

Реших, че преди да си тръгна от Олимп, е редно да се чуя с близките си. След доста обикаляне открих един спокоен фонтан в ъгъла на градината и се свързах чрез Ирида с брат си Тайсън, който беше на дъното на океана. Разказах му за приключенията си и за Беси — той подробно ме разпита за симпатичната змиекрава — и го уверих, че Анабет е добре. Накрая си признах, че щитът, който той ми подари предишното лято, вече не ставаше за нищо след битката с мантикора.

— Чудесно! — извика Тайсън. — Това означава, че ти е спасил живота!

— Така е, здравеняко — кимнах. — Но сега е за изхвърляне.

— Не се тревожи — отвърна той. — Лятото ще дойда и ще го поправя.

Мисълта за неговото идване веднага ме ободри. Не си бях давал сметка колко ми липсваше.

— Наистина ли? — възкликнах. — Ще те пуснат ли?

— Да! Направил съм две хиляди седемстотин четирийсет и един меча — заяви Тайсън гордо и размаха най-новия, който тъкмо довършваше. — Шефът казва, че се справям добре. Ще ме пусне във ваканция за цялото лято. И ще дойда в лагера!

Побъбрихме още малко, обсъдихме подготовката за войната и битката на баща ни със старите морски божества и как страхотно ще си прекараме следващото лято, но след това шефът на Тайсън се развика и се наложи той да се върне на работното си място.

Извадих от джоба си последната златна драхма и я хвърлих във фонтана.

— Сали Джаксън, Манхатън.

Дъгата потрепери и се появи мама на масата в кухнята, смееше се и държеше за ръка господин Шаран.

Толкова се смутих, че понечих да прекъсна връзката, но мама ме видя.

Ококори се и веднага се отдръпна от господин Шаран.

— О, Пол! Сетих се, че оставих дневника си във всекидневната. Би ли го донесъл?

— Разбира се, Сали. Веднага.

Той излезе и мама се обърна към мен.

— Пърси? Добре ли си?

— Ааа… да. Как върви семинара по писане?

Тя облиза устни.

— Добре. Но това не е важно. Разкажи ми, какво става с теб.

Набързо й предадох основните събития. Когато чу, че Анабет е в безопасност, мама въздъхна облекчено.

— Знаех си, че ще се справиш! — рече тя. — Толкова се гордея с теб!

— Ъхъ. По-добре да те оставям да продължиш с домашното си.

— Пърси… Аз… Пол и аз…

— Щастлива ли си, мамо?

Въпросът ми като че ли я изненада. За миг се замисли.

— Да, Пърси, щастлива съм. С него съм щастлива.

— В такъв случай всичко е наред. Наистина.

И най-странното беше, че говорех напълно сериозно. Предвид изпитанията, през които току-що бях преминал, сигурно трябваше да се тревожа за нея. Бях видял колко подли може да са хората един към друг, как беше постъпил Херкулес със Зои Нощната сянка или пък Люк с Талия. Бях се изправил пред богинята на любовта Афродита и нейната мощ ме беше изплашила повече от Арес. Но като гледах как майка ми се усмихва след като в продължение на години беше страдала с отвратителния ми пастрок Гейб Углиано, нямаше как да не се радвам.

— Обещаваш ли да не го наричаш господин Шаран? — попита тя.

Свих рамене.

— Поне не и в лицето му.

— Сали? — обади се от другата стая господин Шарън. — Червената или зелената папка искаш?

— Трябва да тръгвам — рече мама. — Ще те видя ли за Коледа?

— Ще сложиш ли сини сладки в чорапа ми?

Тя се усмихна.

— Ако вече не си твърде голям за тях.

— Никога няма да остарея толкова.

— В такъв случай, ще те чакам.

Тя размаха ръка през дъгата и изчезна, а аз си помислих, че Талия имаше право: майка ми беше готина.

 

 

В сравнение с Олимп, в Манхатън беше мъртвило. Беше петък, оставаха само няколко дни преди Коледа, но в ранното утро на „Пето авеню“ нямаше жива душа. Аргус, стоокият шеф на охраната на лагера, взе мен, Анабет и Гроувър от „Импайър Стейт Билдинг“ и ни закара до лагера. Магистралата беше пуста.

Докато се изкачвахме по хълма към елата, в чиито клони проблясваше Златното руно, имах чувството, че Талия изведнъж ще изскочи да ни посрещне. Но нея я нямаше. Беше заминала с Артемида и останалите ловджийки към следващото си приключение.

Хирон ни чакаше в голямата къща с горещ шоколад и сандвичи със сирене. Гроувър веднага хукна при приятелите си сатири, за да им разкаже за странната ни среща с вълшебството на Пан. За нула време всички сатири се изнесоха към най-близкото заведение, за да пробват метода с кафето.

С Анабет седяхме с Хирон и някои от старите лагерници — Бекендорф, Силена Берегард и братята Стол. Клариса, дъщерята на Арес, се беше върнала от тайнствената си мисия. Досетих се, че задачата й не е била лека, тъй като този път тя не ми се нахвърли още от вратата. На брадичката й се беше появил нов белег, русолявата й коса беше така окълцана, все едно се беше опитала сама да се подстриже с нокторезачка.

— Имам новини — измърмори тя. — Лоши новини.

— После ще ви разкажа — обеща ми Хирон и се насили да се усмихне. — Важното е, че сте успели. И сте спасили Анабет!

Анабет ми се усмихна с благодарност и това ме накара да сведа очи.

Изведнъж се сетих за язовира „Хувър“ и странното момиче, на което бях попаднал там — Рейчъл Елизабет Деър. Не знам защо, но шеговитият й въпрос — „Винаги ли убиваш хората, които си духат носа?“ — не ми излизаше от ума. Бях жив, само защото толкова много хора ми бяха помогнали, дори и напълно непознати простосмъртни като това момиче. А така и не бях успял да й се представя.

— Люк е жив — рекох. — Анабет беше права.

Анабет скочи.

— Откъде знаеш?

Опитах се да прикрия колко ме засегна реакцията й. Предадох й думите на баща ми за „Принцеса Андромеда“.

— Ако… — Анабет смутено се размърда в креслото си, — ако последната битка наистина избухне, когато Пърси е на шестнайсет, имаме още две години, за да измислим нещо.

Имах чувството, че под „да измислим нещо“ тя има предвид „да се опитаме да върнем Люк на наша страна“, което още повече ме подразни.

Хирон гледаше мрачно. Така, както си седеше в инвалидната количка пред камината, изведнъж ми се стори адски стар. Да, той наистина беше адски стар, но пък обикновено не му личеше.

— За вас две години може и да са много време — рече той, — но те ще отлетят като миг. Все още се надявам, че не за теб става дума в пророчеството, Пърси. Но ако ти си предреченият герой, то вече сме на прага на втората война с титаните. Първият удар на Кронос ще е тук.

— Откъде знаеш? — попитах. — За какво му е да напада лагера?

— Защото боговете използват героите като свои оръдия — обясни Хирон. — Ако унищожи героите, боговете ще са като осакатени. Люк ще стовари цялата си армия върху нас. Простосмъртни, полубогове, чудовища… Трябва да се подготвим да ги посрещнем. Новините, които носи Клариса, може и да ни подскажат как ще се опитат да ни атакуват, но…

На вратата се почука и Нико ди Анджело връхлетя вътре. Бузите му бяха пламнали от студа. Той се усмихна широко и нетърпеливо се заоглежда.

— Хей! Къде е… Къде е сестра ми?

Гробна тишина. Взрях се в Хирон. Не можех да повярвам, че все още никой не е казал истината на Нико. След това се досетих за причината — бяха ни чакали да се върнем и лично да му я съобщим.

Колкото и да не ми се искаше да го правя, дължах го на Бианка.

— Здравей, Нико. — Станах и се приближих към него. — Ела да се поразходим. Трябва да поговорим.

 

 

Изслуша ме мълчаливо, заради което на мен ми беше още по-тежко. Не спирах да говоря, опитвах се да обясня как Бианка се е жертвала, за да ни спаси. Но имах чувството, че така само влошавам нещата.

— Помоли ме да ти я предам — извадих фигурката, която Бианка беше намерила на сметището. Нико я взе и се взря в нея.

Стояхме пред трапезарията, точно там, където бяхме разговаряли, преди да тръгна. Въпреки вълшебните граници на лагера, духаше леденостуден вятър. По мраморните стъпала падаха снежинки. Сигурно от другата страна на хълма вилнееше снежна буря.

— Обеща, че ще я пазиш! — рече Нико.

По-добре да ме беше пробол с ръждив кинжал в гърдите, отколкото да ми напомня обещанието — щеше да ме боли по-малко.

— Нико, опитах се — отвърнах аз. — Но Бианка се жертва, за да ни спаси. Казах й да не го прави. Но тя…

— Ти ми обеща!

Впи поглед в мен, очите му бяха зачервени. Стисна малкото си юмруче около фигурката.

— Не биваше да ти вярвам. — Замълча за миг. — Ти ме излъга! Сънищата ми бяха прави!

— Чакай! Какви сънища?

Той хвърли фигурката и тя звънна на заледените мраморни стъпала.

— Мразя те!

— Може и да е жива — подех отчаяно аз. — Няма как да сме сигурни…

— Мъртва е! — Той затвори очи. Цялото му тяло се тресеше от гняв. — Трябваше да се досетя по-рано. Сега е в Асфодел, изправя се пред съдиите. Усещам го.

— Как така го усещаш?

Но преди да успее да отговори, зад мен се чу шум — съскане, което много добре познавах.

Извадих меча си и Нико ахна. Обърнах се рязко и се озовах срещу четири скелета. Те се ухилиха с оголените си челюсти и поеха към мен. Нямах представа как са се озовали в лагера, но това нямаше значение. Трябваше да повикам помощ.

— Искаш да ме убиеш! — обвини ме Нико. — Довел си тези… тези същества!

— Не съм! Да, те са дошли заради мен, но… Бягай, Нико! Няма как да ги победим!

— Не ти вярвам!

Първият скелет се хвърли напред. Парирах удара му, но другите три се приближиха. Разсякох единия на две, но костите му веднага започнаха да се съединяват. Ритнах другия и главата му отхвръкна, само че костеливата ръка продължи да размахва меча.

— Бягай, Нико! — заповядах аз. — Повикай помощ!

— Неее! — изкрещя той и запуши ушите си с длани.

Не можех да се бия с четирима едновременно, особено пък след като враговете ми бяха неунищожими. Замахвах, ръгах, мушках и парирах, ала те не спираха да ме притискат. Беше въпрос на секунди да ме повалят.

— Нееее! — изкрещя още по-силно Нико. — Махайте сеее!

Земята под мен се разтресе. Скелетите застинаха. В краката им се появи пукнатина и аз едвам успях да отскоча навреме настрани, преди земята да се разтвори като зейнала уста. От дупката лумнаха пламъци и погълнаха скелетите с едно мощно ХРУС!

Тишина.

Там, където допреди миг бяха стояли зомбитата, се виждаше дълъг десетина метра белег в мраморния под на трапезарията. От самите скелети нямаше и следа.

Смаяно се обърнах към Нико.

— Как го…

— Махай се! — извика той. — Мразя те! Умри!

За щастие мен земята не ме погълна, но Нико се обърна и хукна към гората. Понечих да го последвам, но се подхлъзнах и паднах на заледените стълби. Докато се изправях, видях на какво се беше подхлъзнал крака ми. Вдигнах фигурката, която Бианка беше взела от сметището за Нико. „Единствената, която няма“ — беше казала тя. Последният подарък от сестра му.

Взрях се в нея ужасено. Сега вече се сещах защо лицето ми се струваше познато. Бях го виждал и преди.

Статуетката изобразяваше Хадес, господаря на мъртвите.

 

 

Анабет и Гроувър ми помогнаха да претърсим гората, но не открихме и следа от Нико ди Анджело.

— Трябва да кажем на Хирон — рече след няколко часа останалата без сили Анабет.

— Не! — възразих аз.

Двамата с Гроувър се ококориха.

— Ъъъ… — поде смутено той. — Как така „не“?

И на мен не ми беше ясно, но думата сама беше излязла от устата ми.

— Никой не бива да научи. Едва ли някой си дава сметка, че Нико е…

— Син на Хадес — обади се Анабет. — Пърси, имаш ли представа колко е важно това? Дори и Хадес е нарушил клетвата! Това е ужасно!

— Не, не мисля — възразих. — Хадес не е престъпил клетвата.

— Какво?

— Той им е баща — продължих аз, — но Бианка и Нико са родени много отдавна, преди Втората световна война.

— Хотел „Лотус“! — извика Гроувър и набързо разказа на Анабет историята на Бианка. — Двамата с Нико са прекарали там десетилетия. Били са родени, преди боговете да се закълнат да нямат повече деца от простосмъртни.

Кимнах.

— Но как са успели да излязат? — попита недоверчиво Анабет.

— Не знам — признах. — Бианка каза, че някакъв адвокат е дошъл да ги вземе и ги е закарал в „Уестовър Хол“. Нямам представа кой е бил той и защо го е направил. Може да е свързано с Голямото раздвижване, за което спомена мантикорът. Нико едва ли знае кой е баща му. И ние не бива да казваме на никого. Дори и на Хирон. Ако боговете научат…

— Може отново да започнат да се боричкат помежду си — рече Анабет. — А това е последното, от което имаме нужда сега.

Гроувър обаче не изглеждаше убеден.

— Не може да криете от боговете. Все някога ще разберат.

— Нека разберат — отвърнах. — На мен ми трябват две години. Докато навърша шестнайсет.

Анабет пребледня.

— Пърси, това означава, че пророчеството може и да не се отнася до теб. Може да е за Нико. Трябва да…

— Не — прекъснах я аз. — Аз вече избрах пророчеството! То ще бъде за мен.

— Какви ги говориш? — извика тя. — Наистина ли искаш да поемеш отговорността за целия свят?

Нищо подобно не исках, но знаех, че трябва да изляза напред и да поема този товар.

— Няма да позволя живота на Нико да бъде застрашен — рекох. — Дължа му го, заради сестра му. И двамата ги подведох. Не желая горкото хлапе да страда повече.

— Горкото хлапе те мрази и в червата и копнее да те види мъртъв — напомни ми Гроувър.

— Може да се опитаме да го намерим — рекох. — Да го убедим, че ще му помогнем, да го скрием на сигурно място.

Анабет потрепери.

— Ако Аюк го открие преди нас…

— Няма — заявих категорично. — Ще се погрижа да си има други занимания. С мен.

 

 

Хирон като че ли не повярва напълно на историята, която му разказахме. Явно се досещаше, че крием нещо за изчезването на Нико, но не го направи на въпрос. За съжаление Нико не беше първият полубог, напуснал лагера.

— Толкова е малък — въздъхна Хирон и се подпря на парапета на верандата. — Уви, надявам се да го изядат чудовищата. Това ще е много по-добре, отколкото да се озове в армията на титаните.

Тази мисъл ми се стори толкова ужасна, че за малко не промених решението и не му разказах истината, но все пак се сдържах.

— Наистина ли смяташ, че първият удар ще бъде срещу нас? — попитах.

Хирон се взираше в падащия над хълма сняг. Виждах пушека от огнения дъх на дракона, който пазеше елата със Златното руно.

— Но няма да е преди лятото — отвърна той. — Очаква ни тежка зима… най-суровата от векове. Най-добре се върни в града, Пърси. Ходи на училище. Почивай. После няма да имаш време за това.

Обърнах се към Анабет.

— А ти?

Бузите й пламнаха.

— Реших все пак да се пробвам в Сан Франциско. Ще държа под око връх Тамалпаис.

— И веднага ще ми изпратиш съобщение по Ирида, ако забележиш нещо?

Тя кимна.

— Но мисля, че Хирон е прав. До лятото ще се радваме на спокойствие. На Люк му трябва време, за да възвърне силата си.

Чакането определено не ми беше по вкуса. Но пък следващия август щях да навърша петнайсет. Толкова близо до шестнайсет, че направо не ми се мислеше за това.

— Добре — рекох. — Пази се. И без щури номера със самолета.

Тя се усмихна.

— Разбрано. И, Пърси…

Прекъсна я Гроувър, който изскочи отвътре и се спъна в няколко празни кутийки от безалкохолно. Лицето му беше изпито и бледо, все едно беше видял призрак.

— Проговори ми! — извика Гроувър.

— Успокой се, младежо — рече намръщено Хирон. — Какво е станало?

— Ами… свирех си вътре — заобяснява той — и пиех кафе. Много кафе! И той ми проговори!

— Кой? — попита Анабет.

— Пан! — изблея сатирът. — Господарят на дивата природа! Чух го! Трябва… трябва да намеря куфар!

— Чакай, чакай! — спрях го аз. — И какво ти каза?

Гроувър ме погледна унесено.

— Само две думи: „Чакам те“.