Рик Риърдън
Проклятието на титана (11)

Единайсета глава
Гроувър получава ламборгини

Пресичахме Потомак, когато ни настигна хеликоптер. Елегантен, черен военен модел, същият като онзи, който видяхме край „Уестовър Хол“. И летеше право към нас.

— Познават микробуса — отбелязах. — Трябва да го сменим.

Зои се престрои в най-лявата лента. Хеликоптерът се приближаваше.

— Може военните да го свалят — измърмори с надежда Гроувър.

— Те сигурно си мислят, че е от техните — отвърнах. — Как изобщо е възможно Генералът да използва простосмъртни?

— Наемници — процеди с горчивина Зои. — Отвратително е, но много простосмъртни са готови да се бият в подкрепа на всякаква кауза, стига да им бъде платено.

— Но не виждат ли кой ги командва? — попитах. — Не забелязват ли чудовищата около себе си?

Тя поклати глава.

— Нямам представа какво виждат през мъглата. Но дори и да съзираха истината, едва ли би имало някакво значение за тях. Понякога простосмъртните са по-ужасни и от чудовищата.

Хеликоптерът продължаваше да се приближава, тъй като се движеше много по-бързо, отколкото ние в натоварения трафик.

Талия затвори очи и се помоли:

— Хей, тате! Една мълния точно сега би било чудесно. Моля те!

Но по сивкавото небе със снежни облаци не се виждаше никакъв знак за наближаваща гръмотевична буря.

— Завий! — извика изведнъж Бианка. — Спри на онзи паркинг!

— Там ще сме хванати като в капан — измърмори Зои.

— Послушай ме! — настоя Бианка.

Зои зави рязко надясно, пресече най-безцеремонно десните ленти и влетя в паркинга на голям търговски комплекс на южния бряг на реката. Излязохме от микробуса и тръгнахме след Бианка надолу по някакви стълби.

— Това е входът на метрото — обясни тя. — Предлагам да тръгнем на юг, към Александрия.

— Където и да е — кимна Талия.

Купихме си билети и застанахме край релсите, като се оглеждахме дали не ни преследват. Само няколко минути по-късно вече бяхме в безопасност във влакчето. Когато то излезе на повърхността, видяхме как хеликоптерът кръжи над паркинга.

Гроувър облекчено въздъхна.

— Чудесна идея, Бианка!

Тя се усмихна доволно.

— Е, да. Помня тази станция от миналото лято, когато с Нико минахме оттук. Тогава страшно се изненадах, като я видях, защото когато живеехме във Вашингтон, я нямаше.

Гроувър се намръщи.

— Нямало я? Но тя ми се стори доста стара.

— Може и да е — отвърна Бианка. — Но когато живеехме тук като малки, нямаше никакво метро.

Талия се приведе напред.

— Чакай малко! Изобщо е нямало метро?

Бианка кимна.

Не знаех почти нищо за Вашингтон, но бях сигурен, че метрото не е било построено през последните дванайсет години. Вероятно всички си мислехме едно и също, тъй като се споглеждахме объркани и смутени.

— Бианка — поде Зои, — преди колко…

Изведнъж тя замълча. Над главите ни отново се чуваше бръмчене.

— Трябва да се прехвърлим на друг влак — рекох. — На следващата станция.

През следващия половин час единствената ни мисъл беше как да се измъкнем от преследвачите си. Сменихме влаковете на два пъти. Нямах представа накъде отиваме, но в крайна сметка успяхме да се отървем от хеликоптера.

За съжаление така се озовахме на последната спирка в индустриалната зона, където нямаше нищо, освен складове и железопътни линии. И сняг. Много сняг. Тук дори като че ли беше по-студено. Добре, че си имах нов шлифер от лъвска кожа.

Обиколихме наоколо с надежда да намерим някой пътнически влак, но видяхме само безкрайни редици от товарни вагони, повечето от които бяха така затрупани със сняг, че сякаш седяха тук от години.

Един бездомник се грееше на запален в кофа за боклук огън. Явно сме имали много отчаян вид, тъй като той ни се усмихна с беззъбата си уста и извика:

— Искате ли да се стоплите? Елате насам!

Скупчихме се край огъня. Зъбите на Талия тракаха.

— Ссстрахотно! — измърмори тя.

— Копитата ми замръзнаха! — оплака се Гроувър.

— „Краката“ — поправих го аз, заради бездомника.

— Може да се свържем с лагера — предложи Бианка. — Хирон…

— Не — прекъсна я Зои, — Хирон вече няма как да ни помогне. Сами трябва да изпълним задачата си.

Огледах мрачно гарата. Някъде далеч оттук, в другия край на страната, опасност заплашваше Анабет. Артемида беше окована. Страховито чудовище обикаляше на свобода. А ние се бяхме забили в покрайнините на Вашингтон край огъня на някакъв клошар.

— И на най-неочаквани места можеш да намериш приятели — обади се изведнъж бездомникът. Лицето му беше мръсно, брадата му беше сплъстена, но очите му грееха добродушно. — Май ви трябва влак на запад, а?

— Да, господине — отвърнах. — Тук има ли такива?

Той посочи с мръсната си ръка.

Едва сега видях една товарна композиция, която не беше покрита със сняг. Вагоните бяха за превоз на автомобили, с метална мрежа отстрани и наблъскани на три реда коли. На един от вагоните висеше табелка: „Експрес Слънчевия запад“.

— Много подходящо — рече Талия. — Благодарим, ъъъ…

Обърна се към бездомника, но той беше изчезнал. Кофата за боклук беше празна и студена, сякаш той беше отнесъл огъня със себе си.

 

 

Час по-късно потеглихме на запад. Вече нямаше спорове кой ще кара, тъй като сега всеки разполагаше със своя — и то луксозна — кола. Зои и Бианка си избраха един лексус на най-горната платформа. Гроувър се правеше на състезател зад волана на ламборгини. Талия беше свързала на късо кабелите на един мерцедес, за да може да слуша по радиото различните рок-станции от Вашингтон.

— Искаш ли компания? — попитах.

Тя вдигна рамене и аз се настаних на съседната седалка.

От колоните се разнасяше „Уайт Страйпс“. Песента ми беше позната, тъй като беше една от малкото в колекцията ми, които майка ми харесваше. Напомняла й за „Лед Цепелин“. Мисълта за мама ме натъжи, едва ли щях да успея да се прибера у дома за Коледа. Можеше дори и да не оживея дотогава.

— Хубав шлифер — подхвърли Талия.

Придърпах го да се загърна, бях благодарен на топлината му.

— Да, но немейският лъв не е чудовището, което търсим.

— Със сигурност. И нямаме много време, за да го намерим.

— Генералът каза, че то ще дойде при теб. Искаха да те отделят от останалите, така че когато чудовището се появи, да си сама.

— Така ли е казал?

— Е, не точно с тези думи, но нещо подобно.

— Страхотно! Обичам да ме ползват за примамка.

— Някаква идея какво може да е това чудовище?

Тя унило поклати глава.

— Но нали знаеш къде отиваме? В Сан Франциско! Там, накъдето беше поела Артемида.

Спомних си как, докато танцувахме, Анабет спомена, че баща й се мести в Сан Франциско и тя за нищо на света нямало да тръгне с него, защото полубоговете не можели да живеят там.

— Защо? — попитах. — Какво му е лошото на Сан Франциско?

— Там мъглата е изключително плътна заради близостта на Планината на отчаянието. Все още се усеща магията на титаните, или поне това, което е останало от нея. Затова всички чудовища се стичат към него.

— Каква е тази Планина на отчаянието?

Талия вдигна вежди.

— Наистина ли не знаеш? Питай глупавата Зои! Тя е специалистът по темата.

Обърна се и се зазяпа през прозореца. Щеше ми се да я притисна да ми обясни, но пък не исках да изглеждам като кръгъл идиот. Беше ми неприятно да призная, че Талия знае повече от мен, и затова си замълчах.

Проникващите през металната мрежа на вагона лъчи хвърляха сенки по лицето на Талия. Мислех си колко по-различна беше тя от Зои — ловджийката беше студена и надменна като принцеса, а Талия се обличаше в пънкарски дрехи и се правеше на бунтар. Но между тях имаше и някаква прилика. И двете бяха извънредно жилави и корави. Сега, както седеше в сянката с помрачено лице, Талия спокойно можеше да мине за ловджийка.

Изведнъж ме осени прозрение.

— Затова не се разбирате със Зои!

Талия се намръщи.

— Какво?

— Ловджийките са се опитали да те придумат да се присъединиш към тях — изказах предположението си.

В очите й лумнаха гневни пламъчета. Уплаших се, че ще ме изхвърли от мерцедеса, но тя само въздъхна.

— И за малко не успяха — призна Талия. — С Люк и Анабет веднъж попаднахме при тях и Зои се помъчи да ме убеди. Само едно ме спря…

— Какво?

Пръстите й стискаха здраво волана.

— Това би означавало да изоставя Люк.

— О!

— Със Зои се скарахме. Заяви, че съм глупачка. Каза, че ще съжалявам за избора си. Че Люк ще ме предаде някой ден.

Гледах слънцето през металната мрежа. Като че ли с всяка секунда се движехме все по-бързо — сенките трепкаха като на лента на стар филм.

— Гадно е — рекох. — Трудно е да признаеш, че Зои е била права.

— Не е права! Люк не ме е предал! И никога не би го направил.

— Все някога ще трябва да се изправим срещу него — отвърнах. — Няма друг начин.

Талия не отговори.

— Не си го виждала скоро — предупредих я. — Знам, че ти е трудно да го повярваш, но…

— Когато дойде моментът, ще направя това, което трябва.

— Дори и да го убиеш?

— Ще те помоля нещо — рече тя. — Излез от колата.

Толкова ми беше жал за нея, че не възразих.

Отворих вратата и стъпих на платформата, но преди да се отдалеча, Талия ме повика:

— Пърси?

Обърнах се, очите й бяха зачервени, може би от гняв или пък от тъга.

— Анабет също искаше да тръгне с ловджийките. Не е зле да се запиташ защо.

И преди да успея да измисля какво да отговоря, тя натисна бутона и стъклото се вдигна под носа ми.

 

 

Седнах на шофьорското място в ламборгинито на Гроувър. Гроувър спеше отзад. Беше се отказал от опитите си да впечатли Зои и Бианка със свиренето си, след като в резултат на усилията му от климатика на техния лексус беше израснал отровен бръшлян.

Гледах как залязва слънцето и си мислех за Анабет. Страхувах се да заспя. Не ми се мислеше какво щях да сънувам.

— Не се страхувай от сънищата — обади се някой до мен.

Обърнах се. Не се изненадах, когато видях на съседната седалка бездомника, с когото бяхме говорили на гарата. Джинсите му бяха толкова износени, че изглеждаха почти бели. Палтото му беше прокъсано, през дупките се виждаше подплатата. Приличаше на плюшено мече, премазано от камион.

— Ако не бяха сънищата — продължи той, — нямаше да знам почти нищо за бъдещето. Те са по-полезни и от олимпийските таблоиди. — Прокашля се леко и театрално вдигна ръка:

— Сънищата са интернет,

даунлоудващ истината в айпода ми.

Готини са.

— Аполон? — предположих аз, тъй като едва ли някой друг можеше да съчини толкова несръчно хайку.

Той вдигна пръст към устните си.

— Шшшт! Тук съм инкогнито. Наричай ме Фред.

— Фред?!

— Ами… Зевс настоява да спазваме правилата. Да не се намесваме в подвизите на героите. Дори и когато има нещо гнило. Само че аз няма да позволя на никого да си играе с малката ми сестричка. На ни-ко-го!

— Значи ще ни помогнеш?

— Шшшт! Вече ви помогнах. Не си ли поглеждал навън?

— Значи ти ни осигури влака? И с каква скорост се движим?

Аполон се усмихна.

— Достатъчно бързо. Но за съжаление, времето ни изтича. Вече е почти залез. Но поне ще прекосите по-голямата част от Америка.

— Къде е Артемида?

Лицето му помръкна.

— Виждам много и зная много. Но дори и аз не мога да отговоря на този въпрос. Нещо я скрива от погледа ми. И това не ми харесва.

— А Анабет?

Той се намръщи.

— Твоята приятелка ли? Нямам представа.

Едва се сдържах да не се разкрещя. Знаех, че на боговете им беше трудно да гледат сериозно на простосмъртните, пък били те и деца на богове. Животът ни беше толкова незначителен в сравнение с вечността.

— А чудовището, по чиито следи пое Артемида? — попитах. — Знаеш ли какво е?

— Не — отвърна Аполон. — Но се сещам кой може да знае. Ако още не сте го открили, когато стигнете в Сан Франциско, потърси Нерей, Морския старец. Той има набито око и дълга памет. Знае неща, които понякога остават скрити дори и за моя оракул.

— Като стана дума за него — рекох, — не можеш ли да ни кажеш какво точно означава пророчеството?

Той въздъхна.

— Все едно да искаш от един художник да ти обясни картината си или поет да изтълкува стихотворението си. Това противоречи на самата им същност. Смисълът става ясен едва в процеса на търсенето.

— С други думи, не знаеш.

Аполон погледна часовника си.

— Виж, кое време е станало! Трябва да бягам. Съмнявам се, че ще мога да рискувам да ти помогна отново, Пърси, но не забравяй какво ти казах. Наспи се хубаво! И когато се върнеш, очаквам едно хайку за твоето пътешествие!

Понечих да възразя, че не съм уморен, а и нито веднъж не съм писал хайку в живота си, но Аполон щракна с пръсти и неусетно затворих очи.

 

 

В съня си бях някой друг. Бях облечен в старогръцка туника, която ми се заплиташе в краката, и с кожени сандали. Кожата на немейския лъв беше наметната на раменете ми и тичах нанякъде, дърпан от момиче, здраво стиснало ръката ми.

— Побързай! — подкани ме тя. Беше тъмно и не виждах ясно лицето й, но долових страха в гласа й. — Ще ни открие!

Беше кошмар. Милиони звезди искряха над нас. Тичахме през висока трева, във въздуха се усещаше опияняващ аромат на хиляди различни цветя. Намирахме се в разкошна градина, но въпреки това момичето ме пришпорваше, все едно смъртта беше по петите ни.

— Не ме е страх — рекох.

— А би трябвало — отвърна тя и отново ме помъкна напред. Дългата й черна коса беше сплетена на една плитка, спускаща се отзад на гърба. Сребърната й роба искреше леко на светлината на звездите.

Поехме нагоре по някакъв хълм. След малко девойката ме дръпна зад един бодлив храст и двамата се строполихме задъхани в тревата. Нямах представа от какво толкова се бои. В градината цареше пълен покой. А и аз никога преди не се бях чувствал толкова силен.

— Няма нужда да бягаме — рекох. Гласът ми звучеше по-плътен, много по-самоуверен. — Надвивал съм хиляди чудовища с голи ръце.

— Но не си виждал това — отвърна тя. — Аадон е невероятно силен. Трябва да го заобиколиш и да се качиш горе на билото при баща ми. Това е единственият начин.

Болката в гласа й ме изненада. Като че ли наистина се тревожеше за мен.

— Не вярвам на баща ти — казах.

— И с основание — кимна момичето. — Ще трябва да го заблудиш. Но не можеш направо да вземеш това, за което си дошъл. Ще загинеш!

Усмихнах се.

— Защо тогава не ми помогнеш, красавице?

— Аз… Страх ме е. Аадон ще ме спре. Ако сестрите ми разберат… ще ме прогонят.

— В такъв случай ще трябва сам да се справя. — Изправих се и протрих ръце.

— Почакай! — спря ме тя.

Личеше се, че се разкъсва от колебания и не може да вземе решение. След това с треперещи пръсти свали една дълга бяла фиба от косата си.

— Ако ще се биеш, вземи я. Даде ми я майка ми, океанидата Плейона, в нея е събрана мощта на океана. Моята безсмъртна мощ.

Момичето дъхна върху фибата и тя засия леко. На светлината на звездите блещукаше като лъсната раковина.

— Вземи я — рече тя. — И я използвай като оръжие.

Разсмях се.

— Тази фиба? Искаш с нея да сразя Ладон, красавице?

— Може и да не успееш — призна тя. — Но нямам какво друго да ти дам, ако решиш да се изправиш срещу него.

Гласът й разнежи сърцето ми. Протегнах ръка, взех фибата и в мига, в който я докоснах, тя изведнъж започна да расте, натежа и се превърна в бронзов меч.

— Добре е балансиран — кимнах доволно. — Макар че обикновено предпочитам да се бия с голи ръце. Как да го нарека?

— Анаклусмос — отвърна тя тъжно. — Течението, което те изненадва и преди да осъзнаеш какво се случва, те завлича в морето.

Не успях да й благодаря, чуха се тежки стъпки и съскане като от спукана гума, и момичето извика отчаяно:

— Откри ни!

 

Подскочих в седалката на ламборгинито. Гроувър ме разтърсваше за рамото.

— Пърси! Съмна се! Влакът спря. Събуди се!

Опитах се да прогоня съня от очите си. Талия, Зои и Бианка вече бяха свалили металната мрежа на вагона. Виждаха се покрити със сняг хълмове, обрасли с ели, между два върха се надигаше яркото слънце.

Извадих химикала от джоба си. Анаклусмос — старогръцката дума за „въртоп“. Макар и сега да беше в различна форма, бях сигурен, че същият меч бях държал и в съня си.

Бях сигурен и за друго. Момичето, което бях видял, беше Зои Нощната сянка.