Рик Риърдън
Проклятието на титана (12)

Дванайсета глава
Сноуборд с прасе

Бяхме се озовали в покрайнините на малко скиорско градче, сгушено в планината. На табелата пишеше: „Добре дошли в Клаудкрофт, Ню Мексико“. Въздухът беше разреден, беше студено. Покривите на къщите бяха отрупани със сняг, по улиците бяха събрани огромни мръсни купчини лед. Високи борове се извисяваха над долината и хвърляха непрогледни сенки въпреки слънчевото утро.

Макар да си бях облякъл шлифера от лъвска кожа, пак се вкочаних, докато стигнем до главната улица, която беше на около половин миля от гарата. По пътя разказах на Гроувър за разговора си с Аполон и как той ме беше посъветвал да потърсим Нерей в Сан Франциско.

— Хубаво — отвърна нерешително Гроувър. — Но първо трябва да стигнем дотам.

Опитвах се да не увесвам нос, макар да знаех много добре какви бяха шансовете ни. Не исках да хвърлям в паника Гроувър и затова не му казах, че застрашително се приближаваше и друг краен срок, освен спасяването на Артемида навреме, за да участва в съвета на боговете. Генералът беше заповядал да запазят живота на Анабет само до зимното слънцестоене. А то настъпваше в петък, само след четири дни. И беше споменал за някакво жертвоприношение. Което изобщо не ми харесваше.

Спряхме в центъра. Оттук се виждаше почти целият град: училището, магазините за туристи, хижите със ски под наем и един супермаркет.

— Чудесно — измърмори Талия. — Няма автогара. Нито таксита. Нито пък агенция за коли под наем. Няма как да се измъкнем оттук.

— Ей там има едно кафе! — обади се Гроувър.

— Да, кафето не е лоша идея — кимна Зои.

— С кифлички — добави замечтано Гроувър. — И салфетки…

Талия въздъхна.

— Добре. Вие двамата идете за храна. А ние с Пърси и Бианка ще минем през супермаркета, хората там може да знаят какви автобуси минават.

Разбрахме се да се срещнем отпред след петнайсет минути. На Бианка като че ли не й се искаше да дойде с нас, но не възрази.

В магазина получихме всичката важна информация за Клаудкрофт: снегът не бил достатъчно за ски, гумените мишки струваха по долар и никой не можеше да си тръгне от града, освен ако не разполагаше с кола.

— Може да се обадите да си поръчате такси от Аламогордо, долу в подножието — предложи продавачът. — Само че ще му трябва поне час, за да стигне дотук. И ще ви излезе няколкостотин долара.

Той изглеждаше толкова самотен и унил, че за да го зарадвам, си купих една гумена мишка. След това излязохме и се спряхме отпред край стълбите.

— Прекрасно! — измърмори недоволно Талия. — Ще обиколя надолу по улицата да видя дали в другите магазинчета нямат някаква идея.

— Ама продавачът каза…

— Знам какво каза! — прекъсна ме тя. — Но предпочитам да ида да проверя.

Замълчах си. Знаех какво е да не можеш да стоиш на едно място. Всички полубогове имахме проблем със синдрома на дефицит на вниманието заради вродените си бойни рефлекси. Не можехме просто ей така да седим и да не правим нищо. Освен това подозирах, че Талия все още беше на тръни заради разговора ни за Люк от предишния ден.

С Бианка се спогледахме неловко. Честно казано, в компанията на момичета никога не съм се чувствал в свои води, а и с нея за първи път оставахме сами. Нямах представа за какво да си говорим, пък и на всичкото отгоре тя беше ловджийка и това още повече усложняваше нещата.

— Хубава мишка — рече тя.

Сложих я на парапета на стълбището. Може би така щеше да привлече нови клиенти в магазина.

— Харесва ли ти с ловджийките? — попитах.

Бианка притеснено облиза устни.

— Нали не ми се сърдиш, че реших да се присъединя към тях?

— Не. Щом си… щастлива.

— „Щастлива“ едва ли е точната дума, едва ли някой може да бъде щастлив, когато господарката Артемида я няма. Но наистина се чувствам добре с ловджийките. По-спокойно ми е. Сякаш всичко около мен се случва много по-бавно. Може би това е безсмъртието.

Огледах я внимателно, опитвах се да уловя разликата. Наистина изглеждаше по-самоуверена отпреди. И по-умиротворена. Вече не криеше лицето си под зелената шапка. Връзваше косата си на опашка и когато говореше, ме гледаше в очите. Потреперих — след петстотин, дори след хиляда години, Бианка ди Анджело щеше да изглежда по абсолютно същия начин, както днес. Можеше да води подобен разговор с друг полубог векове след моята смърт, но пак щеше да си бъде същата.

— Нико не разбира решението ми — добави тихо тя. Погледна ме, сякаш чакаше да види реакцията ми.

— Ще се оправи — отвърнах. — В лагера има много деца. И Анабет е отишла там съвсем малка.

Бианка кимна.

— Надявам се, че ще я намерим. За Анабет говоря. Късметлийка е, че има приятел като теб.

— Не че това й помогна много.

— Не се обвинявай, Пърси. Рискува живота си, за да спасиш мен и брат ми. Това беше страшно благородно. Ако не беше ти, едва ли щях да посмея да оставя Нико в лагера. Но като те видях, реших, че щом там има такива като теб, с Нико всичко ще е наред. Ти си добър човек.

Комплиментът ме изненада.

— Макар че те съборих на земята, за да ви открадна знамето?

Тя се разсмя.

— А, да, като изключим това, си добър.

Гроувър и Зои излязоха от разположеното на стотина метра от нас заведение, натоварени с чаши и книжни торби с кифлички. Не ми се искаше да ни прекъснат. Колкото и да беше странно, беше ми приятно да си говоря с Бианка. Тя не беше толкова лоша. Много по-лесно ми беше с нея, отколкото със Зои.

— Преди къде сте живели с Нико? — попитах. — В кое училище сте ходили преди „Уестовър Хол“?

Тя се намръщи.

— Във Вашингтон, мисля. Но ми се струва толкова отдавна.

— Никога ли не сте живели с родителите си? С простосмъртния си родител?

— Казаха ни, че родителите ни са мъртви. Имало някакъв банков тръст, учреден за нас. С много пари. От време на време идваше някакъв адвокат да ни види. Но после се наложи с Нико да напуснем училището.

— Защо?

Бианка сбърчи чело.

— Трябваше да отидем някъде. Беше важно. Пътувахме дълго. Отседнахме в един хотел. Останахме там няколко седмици. А после… Не знам. Един ден се появи нов адвокат. Каза, че било време да си тръгваме от хотела. Закара ни през Вашингтон до Мейн. И тръгнахме на училище в „Уестовър“.

Странна история. Но пък Бианка и Нико бяха полубогове — едва ли можех да очаквам да им се случват само нормални неща.

— Значи цял живот си се грижила за Нико? — попитах. — Сам-сама?

Тя кимна.

— Затова толкова исках да тръгна с ловджийките. Знам, че е егоистично, но си мечтаех да имам свой живот и приятели. Обичам Нико, не ме разбирай погрешно, но ми беше любопитно да видя какво е да не си по-голямата сестра двайсет и четири часа в денонощието.

Спомних си за предишното лято, когато изведнъж открих, че едно бебе циклоп ми е полубрат. Лесно можеше да се поставя на мястото на Бианка.

— Зои ти има доверие — рекох. — За какво си говорехте онзи път, за някаква опасност?

— Кога?

— Вчера сутринта в трапезарията — продължих, без да се усетя. — Споменахте Генерала…

Тя се навъси.

— Как си… С шапката-невидимка! Подслушвал си ни!

— Не съм! Поне не нарочно. Просто…

Зои и Гроувър се появиха с напитките и кифличките и ме спасиха от необходимостта да се впускам в дълги обяснения. За мен и за Бианка бяха взели горещ шоколад, а за останалите — кафе. Кифличката с боровинково сладко беше толкова вкусна, че почти не ми пукаше за убийствените погледи, с които ме стрелваше Бианка.

— Трябва да направим заклинание за проследяване — каза Зои. — Останаха ли ти още орехи, Гроувър?

— Ммм — измънка с пълна уста Гроувър, който дъвчеше кифличката си с овесени ядки заедно с хартията. — Май да. Ей сега ще…

Изведнъж млъкна.

Понечих да попитам какво му става, но в този миг усетих топъл ветрец, сякаш пролетен лъх незнайно как се беше озовал тук посред зима. Свеж аромат на напечени от слънцето диви цветя. И още нещо — почти като глас, който сякаш се опитваше да ни каже нещо.

Зои ахна.

— Гроувър, чашата ти!

Сатирът се сепна, изпусна чашата и докато тя падаше, изрисуваните по картона птички се отскубнаха и полетяха. Над главите ни изпърха ято малки гълъби. Гумената мишка на парапета изцвърча, скочи на земята и се шмугна между дърветата — беше се превърнала в съвсем истинска, с пухкаво кожухче и мустаци.

Гроувър се строполи до чашата си, от разлятото върху снега кафе се надигаше пара. Скупчихме се около него и се опитахме да го свестим. Той простена и премига.

— Хей! — дотича Талия. — Трябва да… Какво му е на Гроувър?

— Не знам — отвърнах. — Припадна.

— Ооооо — изстена той.

— Изправи го! — нареди Талия. В ръката си държеше копие. Хвърли поглед назад, все едно се страхуваше някой да не я е проследил. — Трябва да се махаме оттук!

 

 

Успяхме да стигнем до края на града, преди да се появят първите два скелета. Излязоха от дърветата отстрани на пътя. Вместо със сиви войнишки дрехи, сега бяха облечени в сини полицейски униформи, но си бяха със същата прозрачна мътна кожа и жълти очи.

Извадиха пистолетите си. Признавам си, че отдавна мечтаех да се науча да стрелям, но когато зомбитата насочиха оръжията си към нас, завинаги се отказах от тази си идея.

Талия докосна гривната си. Егида се появи в ръката й, но скелетите не помръднаха. Искрящите им жълти очи бяха впити в мен.

Измъкнах Въртоп, макар да се съмнявах, че можеше да ми помогне срещу куршумите.

Зои и Бианка опънаха лъковете си, само че Бианка нямаше как да се прицели, тъй като Гроувър се беше подпрял на нея и продължаваше да бълнува.

— Назад! — заповяда Талия.

Понечихме да отстъпим, но в този миг се чу пращене на настъпени клони и на пътя зад нас се появиха още два скелета. Бяхме обградени.

Зачудих се къде ли бяха останалите. В музея бях видял дванайсет. Едно от зомбитата вдигна мобилен телефон към устата си и заговори.

Макар че всъщност неговото не беше говорене — издаваше тракащи и стържещи звуци като при глозгане на кокал. Изведнъж ми просветна каква беше работата. Скелетите се бяха разделили, за да ни търсят. И тези тук сега викаха останалите. Не след дълго всички щяха да се изсипят върху нас.

— Близо е — простена Гроувър.

— Краят ни ли? — измърморих аз.

— Не — възрази той. — Дарът. Дарът на дивата природа!

Нямах представа какви ги говореше, но състоянието му изобщо не ми харесваше. Не можеше да стои на краката си, камо ли да се бие.

— Подхващаме ги един срещу един — обади се Талия. — Те са четирима, ние също. Така може и да оставят Гроувър на мира.

— Става — кимна Зои.

— Дивата природа! — извика Гроувър.

Отнякъде полъхна топъл ветрец и разлюля клоните. Не отделях очи от скелетите. Спомних си как Генералът се надсмиваше над Анабет. Спомних си как Люк я беше предал.

И се втурнах в атака.

Първият скелет стреля. Времето забави ход. Не бих казал, че виждах куршума, но предусещах траекторията му — така, както усещах подводните течения в океана. Отклоних го с меча си и продължих напред.

Зомбито понечи да измъкне палката си от колана, но аз отсякох ръцете му от лактите. След това замахнах напряко и го съсякох на две през кръста.

Костите му се разпиляха по асфалта, ала веднага започнаха да се събират и да се наместват обратно по местата си. Вторият скелет затрака зловещо със зъби и вдигна оръжието си към мен, но аз с един ритник пратих пистолета в снега.

Помислих си, че се справям доста добре, и в този миг другите два скелета стреляха в гърба ми.

— Пърси! — изкрещя Талия.

Строполих се по очи и изведнъж смаяно си дадох сметка, че всъщност не бях мъртъв. Куршумите не ме бяха убили, бях ги усетил само като силно бутване отзад.

Кожата на немейския лъв! Шлиферът ми беше като бронежилетка!

Талия се хвърли срещу втория скелет. Зои и Бианка обстрелваха с лъковете си третия и четвъртия. Гроувър стоеше по средата с разперени сякаш за прегръдка ръце.

Откъм гората вляво от нас долиташе трясък, сякаш оттам минаваше булдозер. Сигурно пристигаха останалите скелети. Опитах се да се изправя и една полицейска палка профуча на сантиметри от главата ми. Скелетът, който бях съсякъл на две, вече се беше възстановил изцяло и отново нападаше.

Нямаше начин да ги спрем. Зои и Бианка се целеха в очите, но стрелите спокойно прелитаха през кухите черепи. Един замахна към Бианка и аз вече очаквах да я видя мъртва на земята, когато тя някак си се извъртя и заби ножа си в гърдите му. Зомбито избухна в пламъци и от него останаха само шепа прах и една обгоряла полицейска значка.

— Как го направи? — извика Зои.

— Не знам — отвърна смутено Бианка. — Може би извадих късмет?

— Гледай да го повториш!

Само че другите три скелета вече я избягваха. За сметка на това ни притиснаха уверено и ни принудиха да отстъпваме заднишком.

— Някакъв план? — извиках аз, докато вървях назад.

Никой не отговори. Дърветата зад скелетите се поклащаха. Чуваше се пращене на счупени клони.

— Дарът! — прошепна Гроувър.

И в този миг с оглушително грухтене на пътя изскочи най-големият шопар, който някога съм виждал в живота си. Див глиган, висок поне петнайсет метра, с розова влажна зурла и бивни с размерите на канута. Черната четина на гърба му беше настръхнала, очите му искряха гневно.

— Грух! — изгрухтя глиганът и халоса скелетите с бивните си. Ударът беше толкова силен, че те литнаха над дърветата и се стовариха в подножието на хълма, разпадайки се на парчета. Навсякъде се разпиляха бедрени кости и ребра.

След това звярът се обърна към нас.

Талия вдигна копието си, но Гроувър извика:

— Не го убивай!

Глиганът изгрухтя и зари с копито в снега, явно се канеше да ни нападне.

— Това е Еримантският глиган — обади се Зои, като се мъчеше да звучи спокойно. — Съмнявам се, че можем да го убием, дори и да искаме.

— Той е дар — отвърна Гроувър. — Благослов от дивата природа!

Шопарът изгрухтя отново и размаха огромните си бивни. Зои и Бианка отскочиха настрани, а аз бутнах Гроувър на земята, за да не се озове набързо при скелетите с глиганския експрес.

— Страшен благослов, няма що! — извиках аз. — Бягайте!

Пръснахме се в различни посоки и за миг това го обърка.

— Ама той май държи да ни убие! — измърмори Талия.

— Разбира се — отвърна Гроувър. — Той е диво създание.

— И как тогава може да е благослов? — обади се Бианка.

Въпросът й ми се стори напълно основателен, но шопарът явно се обиди и се завтече в тръс след нея. Тя обаче беше по-бърза, отколкото предполагах. Претърколи се настрани, за да не попадне под копитата му, и се озова зад гърба на звяра. Той замахна с бивни и направи на трески табелата „Добре дошли в Клаудкрофт“.

Напънах се да си спомня мита за глигана. Бях сигурен, че Херкулес го е надвил, но не си спомнях как. Ако не се лъжех, преди Херкулес да го обуздае, дивият шопар беше опустошил няколко града. Надявах се Клаудкрофт да имаше застраховка срещу нападения на гигантски глигани.

— Не спирайте! — извика Зои. Тя и Бианка хукнаха в противоположни посоки. Гроувър подскачаше около глигана и свиреше с тръстиковата си флейта, а звярът грухтеше и се опитваше да го наръга с бивните си. Но ние с Талия извадихме най-куция късмет. Когато шопарът се обърна към нас, Талия направи грешката да вдигне срещу него Егида. Видът на Медуза предизвика гневен рев — може би горгоната му беше заприличала на някой от роднините му — и глиганът се втурна към нас.

Побягнахме нагоре по хълма, като успявахме да поддържаме преднината си само защото заобикаляме дърветата, докато той си проправяше път през тях като ги събаряше.

На билото попаднахме на стара железопътна линия, по-затрупана от дебел сняг.

— Насам! — Сграбчих Талия за ръката и затичахме по релсите, а глиганът с грухтене се носеше зад нас, като се подхлъзваше и поднасяше по стръмния наклон. Слава на боговете, копитата му не бяха направени за такъв терен.

Пред нас се появи тунел. Отвъд него релсите продължаваха по стар мост над дълбоко дере. Хрумна ми налудничава идея.

— След мен!

Талия забави ход — нямах време да се питам защо, — но аз не я пусках и тя неохотно ме следваше. Зад нас десеттонен танк във формата на шопар събаряше борове и трошеше скалите под копитата си.

Профучахме през тунела и се озовахме от другата му страна.

— Не! — извика Талия.

Лицето й беше по-бяло и от снега. Стояхме пред моста. Дерето под него беше дълбоко поне трийсет метра и пълно със сняг.

Глиганът връхлиташе зад нас.

— Хайде! — подканих я аз. — Ще ни издържи. Надявам се…

— Не мога! — изкрещя тя с облещени от ужас очи.

Шопарът нахлу в тунела и земята се разтресе.

— Хайде! — повторих.

Талия погледна надолу и преглътна. Беше позеленяла от страх.

Нямах време да мисля какво се случваше и защо. Глиганът всеки миг щеше да изскочи от тунела. План Б. Сграбчих Талия, хвърлих щита й на снега, стъпих върху него и се оттласнах настрани, вляво от мостчето — понесохме се на Егида като на сноуборд надолу по скалата. Глиганът обаче не можеше да завие толкова рязко и се озова право върху мостчето, което не издържа тежестта на десеттонното чудовище. Звярът политна в дерето с оглушителен писък и се стовари в една пряспа с мощно БУХ!

С Талия успяхме някак да спрем. И двамата едва си поемахме дъх. Целите бяхме издрани от шубраците, по лицата ни се стичаха кървави струйки. Косата на Талия беше пълна с борови иглички. Недалеч от нас глиганът грухтеше и се мъчеше да се измъкне от пряспата. Виждаше се само кафявата четина по гърба му. Беше потънал дълбоко в снега, все едно беше опакован в морска пяна. Като че ли не беше пострадал от падането, но — засега — не можеше да помръдне.

Погледнах Талия.

— Страх те е от високото.

Сега, когато бяхме в безопасност, очите й замятаха обичайните гневни светкавици.

— Глупости!

— Това обяснява защо си изкара акъла в микробуса на Аполон. И защо не искаше да говориш за това.

Тя си пое дълбоко дъх. Изтръска боровите иглички от главата си.

— Ако кажеш на някого, кълна се…

— Не, не — прекъснах я аз. — Няма, честна дума. Но просто… дъщерята на Зевс, господаря на небето, да я е страх от високото?

Талия като че ли се канеше да ме фрасне с юмрук, но в този миг над нас се разнесе гласът на Гроувър:

— Ехоооо!

— Тук сме! — отвърнах.

След няколко минути Зои, Бианка и Гроувър се спуснаха при нас. Събрахме се край глигана, който се мъчеше да се измъкне от пряспата.

— Дар от дивата природа — рече отново Гроувър, макар че сега изглеждаше малко ядосан.

— Така е — кимна Зои. — Трябва да се възползваме от него.

— Чакайте малко! — обади се раздразнено Талия. Все още изглеждаше сякаш току-що е загубила ожесточена схватка с някоя елха. — Защо, в името на боговете, продължавате да наричате това прасе дар и благослов?

Гроувър унесено вдигна глава.

— Защото то може да ни закара на запад. Имаш ли представа с каква скорост се движи този глиган?

— Супер — измърморих. — Какво сега, ще се правим на каубои, яхнали прасе?

Гроувър кимна.

— Само трябва да се качим на гърба му. Макар че лично аз бих предпочел… Бих предпочел първо да пообиколя наоколо. Но, уви, вече го няма.

— Кое? За какво говориш?

Сатирът не ми обърна внимание. Приближи се към шопара и се метна на гърба му. Глиганът вече беше поотъпкал снега около себе си и успееше ли да се освободи, нищо нямаше да може да го спре. Гроувър извади флейтата си. Засвири игрива мелодия и хвърли една ябълка на земята. Тя се търколи на метър от зурлата на звяра и той направо пощуря, опитвайки се да я достигне.

— Ето на това му се вика интелигентна система за управление — измърмори Талия. — Страхотно.

Неохотно направи няколко крачки и скочи до Гроувър. До тях имаше предостатъчно място за всички. Зои и Бианка пристъпиха напред.

— Чакайте малко! — извиках аз. — Някой има ли идея за какво говореше Гроувър? За този дар на дивата природа?

— Разбира се — отвърна Зои. — Не го ли усети във вятъра? Беше толкова силно. Не вярвах, че някога отново ще доловя присъствието му.

— Чие присъствие?

Тя ме изгледа, все едно бях кръгъл идиот.

— На господаря на дивата природа, разбира се. Когато глиганът се появи, за миг усетих присъствието на Пан.