Рик Риърдън
Проклятието на титана (19)

Деветнайсета глава
Боговете гласуват как да ни затрият

За син на Посейдон летенето е гадна работа, но летенето към двореца на Зевс, край който постоянно проблясваха мълнии и светкавици, беше направо ужасно.

Закръжихме над Манхатън, като направихме пълна обиколка около Олимп. Бях се качвал там само веднъж — с асансьор до тайния шестстотен етаж на „Импайър Стейт Билдинг“. Този път Олимп ме впечатли още повече.

В сумрака на ранното утро, на светлината на запалените факли и огньове дворците по склоновете на Олимп сияеха в различни цветове — от кървавочервено до тъмносиньо. Очевидно тук никой никога не спеше. Виещите се нагоре към върха улици бяха пълни с полубогове, нимфи и дребни божества, които се разхождаха, возеха се в колесници или се излягаха в открити носилки, носени от циклопи. Тук зимата като че ли изобщо не беше идвала. От разкошните градини се носеше ухание на жасмин, рози и някакви още по-ароматни цветя, чиито имена не знаех. От прозорците долиташе музика — тихо подрънкване на лири и сладки извивки на тръстикови флейти.

На върха се извисяваше най-големият дворец — искрящият бял престол на боговете.

Пегасите кацнаха на двора пред огромни сребристи порти. Преди да се сетя да почукам, те се отвориха от само себе си.

— Успех, шефе — пожела ми Блекджак.

— Благодаря. — Имах чувството, че ще се случи нещо съдбовно. Никога не бях виждал всички богове, събрани заедно. Знаех, че всеки един от тях можеше да ме направи на пух и прах в буквалния смисъл на думата, а неколцина дори биха го сторили с радост.

— Ако не се върнеш в лагера, може ли да използваме хижата ти за конюшня?

Изгледах убийствено пегаса.

— Извинявай — измърмори той. — Само питам.

Блекджак и приятелите му отлетяха, с Талия и Анабет останахме сами. Не бързахме да влезем вътре, стояхме пред вратите и се оглеждахме — така, както бяхме стояли на прага на „Уестовър Хол“ сякаш преди милион години.

След това заедно пристъпихме в тронната зала.

 

 

Дванайсетте огромни трона бяха подредени във формата на подкова около огнище — точно както бяха хижите в лагера. На тавана блестяха звезди — дори и най-новото съзвездие, Зои Ловджийката, крачеше по небосвода с опънат лък в ръце.

Всички тронове бяха заети. Боговете бяха високи по седем-осем метра — ако някога извадите късмета десетина огромни всемогъщи създания да впият едновременно погледи във вас, ще видите, че битките с чудовища изведнъж ще ви се сторят като детска игра.

— Добре дошли, герои — поздрави ни Артемида.

— Мууу!

Едва сега забелязах Беси и Гроувър.

В средата на залата, край огнището висеше прозрачно кълбо, пълно с вода. Беси доволно плуваше насам-натам, пляскаше със змийската си опашка и побутваше с нос дъното и стените. Май й харесваше във вълшебния мехур. Гроувър беше коленичил пред трона на Зевс, явно докладваше за преживелиците си, но когато ни видя, извика:

— Успяхте!

Понечи да хукне към мен, след това се сети, че така ще обърне гръб на Зевс, и го погледна за разрешение.

— Давай — кимна Зевс, без да го поглежда, тъй като се взираше напрегнато в Талия.

Гроувър доприпка при нас. Боговете мълчаха. Всяко потропване на копитата по мраморния под отекна в залата. Беси се плацикаше във водата. Пламъците в огнището пращяха.

Погледнах смутено баща си. Посейдон беше облечен по същия начин, както и при предишната ни среща: къси панталони, хавайска риза и сандали. Лицето му беше загоряло и обветрено, с тъмна брада и наситенозелени очи. Не бях сигурен дали ще се зарадва на появата ми, но в присвитите му очи като че ли се четеше усмивка. Той кимна, сякаш за да ми даде знак, че е доволен.

Гроувър прегърна здраво Анабет и Талия. След това ме сграбчи за ръцете.

— Пърси, с Беси успяхме! Но трябва да ги убедиш! Не бива да го правят!

— Кое? — попитах.

— Герои — повика ни Артемида.

Богинята слезе от трона си и прие човешки вид, превърна се в меднорусо момиче, което обаче явно се чувстваше напълно у дома си в гигантския Олимп. Приближи се към нас, сребристата й роба искреше. Лицето й беше напълно безизразно. Като че ли вървеше в стълб лунна светлина.

— Съветът беше уведомен за делата ви — рече Артемида. — Вече всички знаят, че планината Отрие се издига отново на запад. Знаят за опита на Атлас да възвърне свободата си, както и за събирането на армията на Кронос. Взе се решение да действаме.

Боговете се размърдаха и се надигна тих шепот, като че ли не всички бяха доволни, но никой не посмя да възрази.

— По заповед на господаря Зевс — продължи богинята, — с брат ми Аполон ще поемем по следите на най-силните чудовища и ще се опитаме да ги изтребим, преди да са се присъединили към армията на врага. Господарката Атина лично ще обиколи останалите титани, за да провери дали не са избягали от затворите си. На господаря Посейдон беше позволено да стовари целия си гняв върху кораба „Принцеса Андромеда“ и да го потопи на дъното на океана. А вие, герои…

Тя се обърна към останалите безсмъртни.

— Тези полубогове оказаха неоценима услуга на Олимп. Някой ще посмее ли да го отрече?

Огледа един по един насъбралите се богове. Зевс беше в тъмен раиран костюм, с късо подрязана черна брада и искрящи от мощ очи. До него седеше красива жена със сребриста коса, сплетена на плитка на едното рамо, и с пъстра рокля, в която трепкаха цветовете на дъгата като в опашката на паун — господарката Хера.

Вдясно от Зевс беше баща ми Посейдон. До него се беше разположил огромен мъж с шиниран крак, едра безформена глава и щръкнала кафява брада, по мустаците му проблясваха пламъчета. Това беше Хефест, господарят на пещите.

Хермес ми намига. Този път беше облечен в делови костюм и проверяваше съобщенията си на мобилния си телефон във формата на кадуцей. Аполон се беше излегнал небрежно на златния си трон със слънчеви очила. От ушите му стърчаха слушалки на айпод, така че изобщо не бях сигурен дали ни слуша, но вдигна палец към мен. Дионис отегчено си играеше с лозова пръчка. Арес пък седеше на изработен от кожа и алуминий трон и остреше нож, като ме гледаше заплашително.

От другата страна, след Хера, идваше ред на тъмнокоса богиня в зелена рокля в трон от ябълкови клони — Деметра, богинята на плодородието. До нея беше красива сивоока жена в елегантна бяла рокля — нямаше кой друг да бъде, освен Атина, майката на Анабет. След нея беше Афродита, от чийто многозначителен поглед пламнах като домат.

Всички богове на Олимп заедно. В залата се беше събрала такава мощ, че беше истинско чудо, че дворецът още не е избухнал.

— Бих казал — обади се Аполон, — че децата се справиха добре. — Той се прокашля и поде някакво стихотворение: — „Герои с лаври…“

— Да, чудесно — прекъсна го Хермес, който явно не си падаше особено по творческите трепети на Аполон. — Всички ли са съгласни да ги оставим живи?

Няколко ръце се вдигнаха неохотно — на Деметра и на Афродита.

— Чакайте малко! — изръмжа Арес. Той посочи към мен и Талия. — Тези двамата са опасни. Много по-сигурно ще е, докато са тук…

— Арес — прекъсна го Посейдон, — те са велики герои. Няма да позволя да изпепелите сина ми.

— Нито пък дъщеря ми — изръмжа Зевс. — Тя се справи чудесно!

Талия се изчерви и заби поглед в пода. Знаех как се чувства. Почти не бях разговарял с баща си, камо ли да получа комплимент.

Богинята Атина се прокашля и се приведе напред.

— И аз се гордея с дъщеря си. Но с другите двама рискът е прекалено голям.

— Мамо! — възкликна Анабет. — Как може да…

Атина я изгледа спокойно, но твърдо и тя замълча.

— За съжаление баща ми Зевс и чичо ми Посейдон са нарушили клетвата си да нямат повече деца от простосмъртни. Колкото и да ни се струва странно, единствено Хадес е удържал на думата си. Както знаем от великото пророчество, децата на тримата големи — като Талия и Пърси — са опасни. Макар и да е твърдоглав като магаре, Арес е прав.

— Точно така! — обади се Арес. — Не, чакай малко! Кого наричаш…

Той понечи да се надигне, но една лозница го уви през кръста като колан и го придърпа обратно на мястото му.

— Стига, Арес — въздъхна Дионис. — Остави битката за после.

Арес изруга и разсече лозницата.

— Какви ги вършиш, дърто пиянде такова? Да не би да желаеш да спасиш тези досадни хлапета?

Дионис ни изгледа предпазливо.

— Не са ми любимци. Атина, наистина ли смяташ, че е по-добре да ги унищожим?

— Не изказвам категорично мнение — отвърна Атина. — Просто посочвам съществуващия риск. Съвета трябва да вземе решение.

— Няма да позволя да бъдат наказани — заяви Артемида. — Дори предлагам да ги възнаградим. Убием ли тези, които са ни помогнали, ще сме същите като титаните. Ако това е олимпийската справедливост, аз не я приемам!

— Успокой се, сестричке — обади се Аполон. — Дай малко по-леко!

— Не ме наричай „сестричке“! Аз лично ще ги възнаградя.

— Ще видим тая работа — измърмори Зевс. — Но чудовището поне със сигурност трябва да бъде унищожено. Всички ли са съгласни с това?

Боговете кимнаха един след друг.

Трябваше ми секунда, за да схвана за какво ставаше дума. И след това сърцето ми отиде в петите.

— Беси? Искате да убиете Беси?

— Муууу! — възрази Беси.

Баща ми се намръщи.

— Нарекъл си офиотавроса Беси?

— Той е обикновено морско животно, тате! — извиках аз. — Мило и симпатично морско животно. Не може ей така да го убиете!

Посейдон смутено се размърда в трона си.

— Пърси, чудовището притежава страховита мощ. Ако титаните успеят да го заловят…

— Не бива да го правите! — прекъснах го аз. Обърнах се към Зевс. Не знам откъде събрах смелост да го погледна в очите. — Всеки, който се е опитал да избегне пророчествата, се е провалял. Така е, нали? Освен това, Беси е невинно и чисто създание. Няма да е правилно да го убиете. Ще е също толкова грешно, като… като Кронос, който е изял децата си. Не е правилно!

Зевс се замисли. Погледът му се насочи към Талия.

— А рискът? Кронос знае, че ако някой от вас принесе в жертва вътрешностите на звяра, ще получи силата да ни унищожи. Да не мислите, че можем да поемем този риск? Моята дъщеря ще навърши шестнайсет утре, точно както е предречено в пророчеството.

— Трябва да имате вяра в тях — обади се Анабет. — Трябва да им се доверите, господарю.

Зевс се намръщи.

— Да се доверя на герой?

— Анабет е права — рече Артемида. — И затова, позволете ми първо да ги възнаградя. Вярната ми спътница Зои Нощната сянка се възнесе сред звездите. Трябва ми нов заместник, който да води ловджийките. И мисля да си го избера сега. Но преди това, татко Зевс, бих искала да разменим няколко думи насаме.

Зевс й даде знак да се приближи. Наведе се и тя зашепна в ухото му.

Обзе ме паника.

— Анабет — прошепнах, — недей!

Тя ме погледна намръщено.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо — продължих. Думите сами изскачаха от устата ми. — Няма да го понеса, ако… Не искам да…

— Пърси? — сръга ме тя. — Съвземи се! Изглеждаш, все едно ще припаднеш!

И точно така и се чувствах. Още много неща исках да кажа, но езикът ми ме предаде. Сковаваше го леденият страх, превзел сърцето ми. В този миг Артемида се обърна към нас.

— Ще си избера нов заместник — обяви тя. — Надявам се тя да приеме.

— Недей! — измърморих аз.

— Талия, дъще на Зевс, би ли желала да се присъединиш към ловджийките?

Възцари се смаяна тишина. Зяпнах, не можех да повярвам на ушите си. Анабет се усмихна. Тя стисна за миг ръката на Талия, все едно точно това беше очаквала.

— Да — отвърна твърдо Талия.

Зевс угрижено се надигна.

— Дъще, помисли хубаво…

— Татко — прекъсна го тя. — Така утре няма да навърша шестнайсет. Ще си остана на толкова, колкото съм сега. Няма да допусна да бъда подвластна на пророчеството. Ще остана завинаги при сестра си Артемида. Никога повече няма да позволя Кронос да ме изкуши.

Тя коленичи пред богинята и повтори клетвата, която — сякаш преди толкова много време — бях чул да изрича Бианка.

— Обричам се на богинята Артемида. Обръщам гръб на мъжете…

След това Талия направи нещо, което ме изненада не по-малко от решението й да се закълне във вярност на Артемида. Дойде при мен и пред целия съвет ме прегърна.

Изчервих се.

После тя се отдръпна, но не ме пусна и аз измърморих:

— Ааа… не ти ли е забранено да прегръщаш момчета?

— Ти си ми приятел — отвърна Талия. — Трябва да се присъединя към ловджийките, Пърси. Не съм имала миг спокойствие от… откак напуснахме лагера. Най-сетне имам чувството, че съм си у дома. Но ти си герой. Ти си този, за когото става дума в пророчеството.

— Страхотно — измърморих аз.

— Гордея се, че сме приятели.

Прегърна Анабет, която едва се сдържаше да не се разплаче. След това прегърна и Гроувър, който като че ли щеше да се разблее като козленце — изглеждаше така, все едно му бяха връчили купон за всичката енчилада на света.

После Талия отиде и застана до Артемида.

— А сега да се върнем на офиотавроса — рече Артемида.

— Но момчето все още представлява опасност — обади се Дионис. — Звярът е изкушение за сдобиване с огромна мощ. Дори и да пощадим момчето…

— Недейте — обадих се аз. Огледах един по един боговете. — Моля ви. Затворете офиотавроса на някое сигурно място. Баща ми може да го скрие на дъното на океана, или пък го сложете в аквариум тук, на Олимп. Не бива да го убивате!

— И защо да ти вярваме? — избоботи Хефест.

— Аз съм само на четиринайсет — отвърнах. — Ако пророчеството се отнася до мен, остават още две години.

— Две години, през които Кронос може и да успее да те прилъже на своя страна — обади се Атина. — Много неща може да се променят за две години.

— Мамо! — извика възмутено Анабет.

— Това е самата истина, дете. От стратегическа гледна точка ще е грешка да запазим живота на офиотавроса. И на момчето също.

Баща ми се изправи.

— Няма да позволя това морско създание да бъде убито! Готов съм на всичко, за да го защитя!

Той протегна ръка и в нея се появи тризъбец: дълъг десет метра бронзов кол с три върха, които трептяха в синя водниста светлина.

— Гарантирам за момчето и за безопасността на офиотавроса!

— Няма да ти разреша да го вземеш на дъното на океана! — изведнъж скочи Зевс. — Ако чудовището е в ръцете ти, ще разполагаш с твърде силен коз!

— Стига, братко — въздъхна Посейдон.

В десницата на Зевс заискря мълния, замириса на озон.

— Добре — рече Посейдон. — Ще му направя аквариум тук. Хефест може да ми помогне. Създанието ще е на сигурно място. Ще го пазим като зеницата на очите си. Момчето няма да ни предаде. Давам честната си дума.

Зевс помисли малко и попита:

— Всички ли са съгласни?

И за моя изненада всички вдигнаха ръце. Дионис се въздържа. Както и Арес и Атина. Но всички останали…

— Предложението се приема — обяви Зевс. — След като няма да убиваме тези герои, не е зле да ги почетем. Със специално празненство за тяхната победа!

 

 

Има обикновени купони, има и големи, страхотни, смазващи купони. А над всички тях са олимпийските купони. Ако някога имате възможност да избирате, хич не се и замисляйте — изберете олимпийските.

За музиката отговаряха деветте музи и макар че те свиреха само едно, тя като че ли беше различна за всеки — за боговете вероятно беше класика, а за младите полубогове — хип-хоп или каквото там харесваше. Нямаше караници какво парче да се пусне, само се молехме музите да не спират.

По заповед на Дионис се появяваха барове с напитки. Той обикаляше сред тях с една красива жена подръка — съпругата му Ариадна. За първи път го виждах щастлив. От златни фонтани течаха нектар и амброзия, масите бяха отрупани с лакомства и деликатеси. Златните чаши се пълнеха с каквото си поискаш. Гроувър беше накамарил в чинията си празни намачкани кутийки от бира и шепнешком повтаряше като заклинание над чашата си с двойно еспресо: „Пан, Пан!“.

При мен идваха богове да ме поздравят. За щастие те бяха приели нормален човешки вид, така че нямаше опасност да смачкат присъстващите под нозете си. Хермес бъбреше толкова весело, че сърце не ми даваше да му разкажа какво се е случило с непрокопсания му син Люк, но докато се мъчех да събера смелост, звънна кадуцеят и богът се дръпна настрани да говори.

Аполон щедро ми предложи да направя кръгче със слънчевата колесница и дори да ми даде уроци по стрелба с лък.

— Благодаря — прекъснах го аз, — но хич не ме бива с лъка.

— Глупости! — отвърна той. — Какво ще кажеш да съчетаем упражненията с лъка и карането на колесница? Малко стрелба от въздуха, а? Страшно е забавно!

Измърморих някакво извинение и си проправих път през танцуващите към двора. Търсех Анабет. Последно я бях мярнал да танцува с някакво дребно божество.

Изведнъж зад мен се разнесе глас.

— Надявам се, че няма да ме разочароваш.

Обърнах се, Посейдон ми се усмихваше.

— Татко… здрасти!

— Здравей, Пърси. Добре се справи, браво.

Похвалата ме смути. Стана ми приятно, разбира се, но много добре знаех колко рискува той, като гарантира за мен. Щеше да му е много по-лесно да позволи на останалите да ме убият.

— Няма да те разочаровам — обещах.

Той кимна. Трудно разгадавах чувствата на боговете и сега се зачудих дали не се съмняваше в решението си.

— Приятелят ти Люк…

— Не ми е приятел! — извиках. В следващия миг си дадох сметка, че съм го прекъснал грубо. — Извинявай.

— Предишният ти приятел Люк — поправи се Посейдон. — На времето и той обещаваше също като теб. Хермес много се гордееше с него. Подсещай се понякога за това, Пърси. Понякога дори и най-смелите се сгромолясват.

— Люк се сгромоляса доста отвисоко — рекох. — Мъртъв е.

Посейдон поклати глава.

— Не, Пърси, не е.

Зяпнах.

— Какво?

— Анабет нали ти каза? Люк все още е жив. Видях го. В момента корабът му със саркофага на Кронос е край Сан Франциско. Люк ще се оттегли и ще се подготви за ново нападение. Ще се постарая да потопя „Принцеса Андромеда“, но той е сключил съюз с древните ми врагове, по-старите морски духове. Те ще се опитат да го защитят.

— Но как така е оживял? — възкликнах. — След такова падане би трябвало да е мъртъв!

Посейдон се намръщи.

— Не знам, Пърси, но се пази от него. Сега той е още по-опасен. Златният ковчег все още е при него и силата му продължава да нараства.

— А Атлас? — попитах аз. — Как ще му попречите да избяга отново? Ако накара някой от подчинените си великани да поеме небето?

Баща ми презрително изсумтя.

— Ако беше толкова лесно, Атлас отдавна да е на свобода. Не, синко. Проклятието на небето може да бъде наложено насила само на някое от децата на Гея и Уран. Всеки друг трябва доброволно да поеме товара на плещите си. Само някой силен, честен и смел герой може да го направи. Никой от армията на Кронос не би дръзнал да замени Атлас дори и под заплахата със смърт.

— Но Люк го е направил — рекох. — Поел е тежестта на небосвода, за да подлъже Анабет и по този начин да накара Артемида да заеме мястото на титана.

— Да — кимна Посейдон. — Люк е… интересен случай.

Като че ли се канеше да добави още нещо, но в този миг Беси замуча в другия край на двора. Няколко полубогове бяха решили да си поиграят с водното кълбо и го подмятаха над главите на гостите.

— По-добре да се намеся — измърмори Посейдон. — Не бива да подхвърлят офиотавроса като топка на плажа. Може да не се видим доста време, Пърси.

И изчезна. Просто така.

Понечих да продължа търсенето си, но един глас ме спря.

— Баща ти поема голям риск, нали си даваш сметка за това?

Озовах се лице в лице със сивооката жена, която толкова приличаше на Анабет.

— Атина — опитах се да прикрия обидата, породена от лекотата, с която богинята на мъдростта ме беше отписала на съвета, но тя май я долови.

Усмихна се сухо.

— Не ме съди твърде строго, младежо. Мъдрите съвети рядко са приятни за ухото, но аз казах самата истина. Ти представляваш опасност.

— А вие никога не рискувате, така ли?

Атина кимна.

— Точка в твоя полза. Да, може и да ни бъдеш полезен. И въпреки това… Ти имаш един недостатък, Пърси, който може да се окаже фатален не само за теб, а и за всички нас.

Буца заседна в гърлото ми. Веднъж и с Анабет си бяхме говорили за това. Тя беше казала, че всеки герой си има по един голям недостатък, който е неговото слабо място. Нейният бил гордостта. Анабет смяташе, че всичко й е по силите — да удържи небосвода, например. Или да спаси Люк. Аз обаче нямах представа кое е моето слабо място.

Атина ме гледаше едва ли не със съжаление.

— Дори и ти да не я съзнаваш, Кронос прекрасно знае слабостта ти. Той е истински майстор в изучаването на враговете си. Помисли, Пърси. Как успява да те манипулира той? Първо, като отне майка ти. След това най-добрия ти приятел Гроувър. А сега дъщеря ми Анабет. — Тя замълча неодобрително. — Използва хората, които обичаш, за да те примами в капана си. Най-големият ти недостатък е верността ти, Пърси. Не усещаш кога трябва да се примириш, че някой от близките ти е загубен. Готов си да пожертваш света, за да спасиш приятел. И ако наистина ти си героят от пророчеството, това би било страшно опасно.

Стиснах юмруци.

— Това не е недостатък! Само защото искам да помогна на приятелите си…

— Най-лошите недостатъци са точно тези, които в умерени количества са нещо положително — отвърна тя. — Лесно е да се бориш със злото. Много по-трудно е да вземеш мъдро решение, когато се налага.

Щеше ми се да възразя, но нямаше как. Атина наистина беше адски умна.

— Надявам се решението на съвета да се окаже правилно — продължи богинята. — Но за всеки случай няма да те изпускам от погледа си, Пърси Джаксън. Не одобрявам приятелството ти с дъщеря ми. Не мисля, че е от полза нито за теб, нито за нея. И ако проявиш слабост и се отметнеш от дълга си…

Тя впи студените си сиви очи в мен и изведнъж си дадох сметка колко страшен противник можеше да е Атина — десет пъти по-страшен от Арес и Дионис, може би дори и от баща ми. Атина никога нямаше да се откаже от това, което си е наумила. Никога не би избързала и направила нещо глупаво, само защото те мрази. Поставеше ли си за цел да унищожи някого, нямаше да се спре, докато не го види мъртъв.

— Пърси! — Отнякъде се появи Анабет, но когато видя с кого разговарям, се спря рязко. — О! Мамо…

— Оставям ви — заяви Атина. — Засега!

Обърна се и пое решително през тълпата, която се разтваряше пред нея, все едно богинята носеше Егидата.

— На шиш ли те въртя? — попита Анабет.

— Не — отвърнах. — Не беше чак толкова зле.

Тя ме огледа загрижено. Докосна сивия кичур в косата ми — Анабет имаше същия, — болезнен спомен от придържането на товара на Атлас. Толкова много неща исках да й кажа, само че Атина ми беше отнела решителността. Все едно ме беше халосала с всички сили в корема.

„Не одобрявам приятелството ти с дъщеря ми.“

— Какво беше тръгнал да казваш одеве? — попита Анабет.

Свиреше музика. Хората по улиците танцуваха.

— Ами… — измънках аз. — Мислех си, че в „Уестовър Хол“ ни прекъснаха. И май още ти дължа един танц.

Тя се усмихна.

— Добре, водорасляк.

Протегнах ръка към нея, не знаех какво чуваха останалите, но в моите уши звучеше бавен блус: малко тъжен, но едновременно с това изпълнен с надежда.