Рик Риърдън
Проклятието на титана (10)

Десета глава
Унищожавам няколко космически кораба

Профучах през улицата, без да поглеждам назад. Влетях в авиационния и космически музей и след като минах през пропуска, свалих шапката-невидимка.

Музеят представляваше една огромна зала с увесени от тавана космически кораби и самолети. На три нива по стените се виеха балкони, така че посетителите да могат да огледат експонатите от различна височина. Хората бяха малко, няколко семейства и две групи деца, вероятно на организирана от училището екскурзия за ваканцията. Мислех си да се развикам веднага да напуснат музея, но ако го направех, сигурно щяха да ме арестуват. Трябваше да намеря Талия, Гроувър и ловджийките. Скелетите щяха да се появят всеки миг и едва ли щяха да се задоволят с мирно и тихо разглеждане на експозицията.

Накрая случайно се блъснах в Талия, докато тичах по стълбите към най-горния балкон. Стоварих се отгоре й и тя политна към една спасителна капсула на космически кораб „Аполо“.

Гроувър изненадано извика.

Още преди да успея да се изправя, Зои и Бианка се бяха прицелили в мен. Така и не разбрах откъде се бяха появили лъковете в ръцете им.

В следващия миг Зои ме позна, но не свали лъка си.

— Ти! Как смееш да се появяваш тук?

— Пърси! — изкрещя Гроувър. — Слава на боговете!

Зои го изгледа мрачно и той се изчерви.

— Не, нямах това предвид. Какво правиш тук?

— Люк е тук! — отвърнах аз, като едва си поемах дъх.

Гневът в очите на Талия веднага се стопи. Тя вдигна ръка към сребърната си гривна.

— Къде?

Разказах им за Природонаучния музей, доктор Торн, Люк и Генерала.

— Генералът е тук? — прошепна смаяно Зои. — Невъзможно е! Лъжеш!

— За какво ми е да лъжа? Нямаме време! Появиха се едни скелети…

— Какво? — възкликна Талия. — Колко?

— Дванайсет — отвърнах. — И това не е всичко. Генералът каза, че е изпратил нещо да си поиграе с вас. Някакво чудовище.

Талия и Гроувър се спогледаха.

— Следата на Артемида ни доведе тук — рече Гроувър. — Сигурен съм, че е била в музея. Усеща се и силна миризма на чудовище… Сигурно е минала оттук, докато е преследвала тайнственото чудовище. Но все още не сме намерили нищо.

— Зои — обади се притеснено Бианка, — ако Генералът наистина…

— Не може да бъде! — прекъсна я рязко Зои. — Пърси сигурно е видял някакво изображение или илюзия.

— Изображенията не пукат мраморните подове — отвърнах.

Зои си пое дълбоко дъх. Нямах представа защо приемаше нещата толкова лично, нито пък откъде познаваше Генерала, но явно сега не беше моментът да питам.

— Ако Пърси е прав за скелетите — рече тя, — нямаме време за спорове. Те са най-ужасните и зли… Веднага трябва да се махнем оттук!

— Съгласен! — обадих се аз.

— Не говорех за теб, момче — сряза ме Зои. — Ти не си част от нас.

— Опитвам се да ви спася живота!

— Не биваше да идваш, Пърси — рече мрачно Талия. — Но така или иначе, вече си тук. Хайде. Да се връщаме в микробуса.

— Не можеш да решаваш сама! — извика ядосано Зои.

Талия я изгледа смразяващо.

— Не ти командваш, Зои! Не ме интересува колко си по-голяма от мен! Пак си оставаш задръстена гъска!

— Никога не си проявявала здрав разум по отношение на момчетата — изръмжа Зои. — Така и не се научи кога трябва да ги разкараш!

Талия като че ли се канеше да се нахвърли върху нея. Но в този миг всички застинаха. Разнесе се гръмовно ръмжене, от което подът под краката ни се разтресе. Помислих си, че е от двигателя на някой космически кораб.

Хората долу в залата се разпищяха.

— Котенце! — извиси се радостен детски глас.

С един скок „котенцето“ се озова на балкона. Беше колкото пикап, със сребристи нокти и златиста искряща козина. Вече го бях виждал веднъж. Преди две години го бях зърнал за миг от влака. Но сега, отблизо, ми се видя много по-голям.

— Немейският лъв! — ахна Талия. — Не мърдайте!

Лъвът изрева и от силната струя косата ми се разроши. Зъбите му блестяха като стоманени.

— Щом дам знак, хуквате в различни посоки — прошепна Зои. — Опитайте се да му отвлечете вниманието.

— Защо? — измърмори Гроувър.

— За да помисля как да го убия. Бягайте!

Извадих Въртоп и се изтърколих наляво. Край мен полетяха стрели, Гроувър засвири бърза дивашка мелодия с тръстиковата си флейта. Обърнах се, Зои и Бианка се катереха по спасителната капсула на „Аполо“. Обсипваха звяра със стрели, но те отскачаха от металната козина на звяра. Лъвът замахна с лапа, събори настрани капсулата и ловджийките паднаха. Мелодията на Гроувър се превърна в ужасяваща какофония от звуци и лъвът се обърна към него, но Талия изскочи напред, вдигнала високо Егида. Чудовището се сви за скок и отново изръмжа:

— ГРРРР!

— Чиба! — извика Талия. — Назад!

Лъвът изръмжа, размаха ноктестата си лапа във въздуха, но отстъпи, сякаш от щита пламтеше огън.

Талия като че ли беше овладяла положението. В следващия миг обаче зърнах как мускулестото тяло на звяра се стяга. Бях виждал достатъчно битки между уличните котараци в Ню Йорк и не беше трудно да се досетя, че се готви да атакува.

— Хей! — извиках. Нямах нищо друго наум, освен да го предизвикам, за да отклоня вниманието му от приятелите ми. Замахнах с Въртоп и нанесох страхотен удар, който би трябвало да го превърне в кучешки деликатес „Мяу“, но острието издрънча в металната кожа и се разлетяха искри.

Ноктите на лъва изсвистяха край мен и отнесоха парче от якето ми. Притиснах се към перилата. Тежащото поне един тон чудовище се хвърли към мен и не ми остави друг избор, освен да се обърна и да скоча.

Приземих се на крилото на стар сребрист самолет, който се залюля и едва не се изтърколих долу на пода, на трийсет метра под мен.

Край ухото ми изсвистя стрела. Лъвът скочи до мен и въжетата, на които висеше самолетът, се изопнаха.

Зъбите на звяра щракнаха на милиметри от главата ми и аз се прехвърлих на следващия експонат — странна космическа совалка с перки като на вертолет. Вдигнах глава, лъвът изрева и за миг зърнах влажния език и аленото гърло в чудовищната паст.

Това беше единственият ни шанс! Кожата му беше непробиваема, но ако успеех да нанеса удар в гърлото… Само че звярът беше бърз като светкавица. Нямаше как да се приближа достатъчно, без да ме превърне в кайма с ноктите и зъбите си.

— Зои! — извиках. — Цели се в устата!

Чудовището скочи. Една стрела прелетя на половин метър от него, аз се оттласнах от совалката и се стоварих върху огромния глобус, поставен на пода на залата. Плъзнах се по дупе през територията на Русия, стигнах до екватора и оттам скочих на земята.

Немейският лъв изрева ядосано, но преди да успее да ме последва, едно от въжетата, на които висеше совалката, не издържа и се скъса. Експонатът полетя като махало и в движение лъвът скочи на северния полюс на глобуса.

— Гроувър! — изкрещях. — Разчисти терена!

Наоколо тичаха пищящи деца. Гроувър се опита да ги подкара към изхода, но в този миг се скъса и второто въже на совалката и тя се сгромоляса на пода. Талия се спусна от перилата на втория балкон и стъпи върху глобуса. Лъвът местеше поглед между нас двамата и се колебаеше към кого да се насочи.

Зои и Бианка бяха над нас с опънати лъкове в ръце, но ъгълът не беше подходящ за стрелба.

— Не мога да се прицеля! — извика Зои. — Накарайте го да си отвори устата!

Кацналият върху глобуса лъв изръмжа.

Огледах се. Какво можеше да използвам? Трябваше ми…

Магазинчето за сувенири! Помнех го смътно от предишното си идване като малък. Тогава бях накарал мама да ми купи нещо от него и след това дълбоко съжалявах за избора си. Ако все още ги продаваха…

— Талия, оставям ти го за малко!

Тя кимна мрачно.

— Хай-я! — Вдигна копието си, от върха му изскочи синкава електрическа дъга и се заби в опашката на лъва.

— Грррр! — Звярът се обърна и се метна към нея. Талия се изтърколи настрани, вдигнала над главата си Егида, а аз хукнах към магазинчето.

— Сега не е моментът да си пазаруваш сувенири, момче! — извика Зои.

Връхлетях в магазина, съборих закачалката с тениски и разблъсках масите, отрупани със светещи модели на самолети. Свитата зад щанда продавачка изобщо не се опита да ме спре.

Ето ги! На рафтовете в дъното — искрящи сребристи пакетчета. Събрах, колкото можех да нося, и хукнах обратно.

Зои и Бианка продължаваха да обсипват чудовището със стрели, но без никакъв резултат. Лъвът като че ли много добре знаеше, че не бива да отваря широко уста. Беше се насочил към Талия и замахваше с ноктестите си лапи. Дори очите му бяха присвити като цепки.

Талия го бодна с копието и отскочи назад. Звярът обаче не й позволи да се измъкне и отново се озова до нея.

— Пърси — извика тя, — каквото и да си намислил…

Лъвът изрева, перна я с лапа и тя полетя към един космически кораб. Главата й се удари в корпуса и Талия се свлече безжизнена на пода.

— Хей! — извиках към лъва. Разстоянието беше голямо, затова реших да рискувам и метнах Въртоп като нож. Мечът отскочи от металната кожа, но въпреки това успях да привлека вниманието на чудовището. То се обърна към мен и оголи зъби.

Имаше само един начин да се приближа достатъчно. Затичах се към него, лъвът пристъпи напред, за да ме пресрещне, и аз набутах пакетчето с космическа храна в устата му — изсушено и замразено ягодово парфе, направо, както си беше обвито с целофан.

Звярът се ококори и се задави като котка, лапнала вълмо косми.

Съчувствах му. Много добре помнех, че и аз се чувствах по същия начин, когато опитах за първи път космическата храна. Тя беше ужасна гадост.

— Зои, приготви се! — извиках.

Зад мен пищяха хора. Гроувър отново свиреше някаква дивашка мелодия с флейтата си.

Пропълзях настрани. Лъвът успя да изплюе пакетчето с космическа храна и ми хвърли поглед, пропит с искрена омраза.

— Време за закуска! — изкрещях.

И тогава той направи грешката да изреве, от което аз се възползвах и метнах в гърлото му пакетче сладолед. За щастие бях добър с хвърлянето, макар и да не си падах особено по бейзбола. Докато звярът предъвкваше и се чудеше дали да го глътне, или да повърне, успях да хвърля в устата му още два сладоледа и една опаковка с изсушени и замразени спагети.

Очите на лъва сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Той отвори широко уста и седна на задните си лапи.

— Сега! — заповядах.

В същия миг стрелите полетяха към гърлото на лъва — две, четири, шест. Лъвът потрепери, врътна се и се строполи по гръб. Беше мъртъв.

Музеят се огласяше от вой на аларми. Хората се тълпяха към изходите. Пазачите се суетяха паникьосани наляво-надясно и очевидно нямаха никаква представа какво ставаше.

Гроувър коленичи до Талия и й помогна да се изправи. Тя вече беше дошла на себе си и изглеждаше добре. Зои и Бианка скочиха от балкона до нас.

Зои ме огледа внимателно.

— Интересна… стратегия.

— Нали свърши работа?

Тя не възрази.

Лъвът бавно се топеше пред очите ни — така изчезваха всички убити чудовища — и накрая от него остана само искрящата му кожа, която се сви и смали до размерите на обикновена лъвска кожа.

— Вземи я — рече ми Зои.

Премигах.

— Кое, кожата ли? Не е ли забранено от закона за защита на животните?

— Тя е боен трофей — отвърна тя. — Полага ти се.

— Ти го уби — възразих аз.

Зои поклати глава и почти се усмихна.

— Не, ти му видя сметката със сладоледа. Честното си е често, Пърси Джаксън. Вземи кожата.

Вдигнах я и тя се оказа изненадващо лека. Изобщо не изглеждаше толкова здрава, че да може да спре острие на меч. В ръцете ми тя се превърна в дълъг до земята жълтеникавокафяв шлифер.

— Не е точно в мой стил — измърморих.

— Трябва да се махаме оттук — обади се Гроувър. — Пазачите ей сега ще се съвземат и ще дойдат да ни разпитват.

Едва сега ми се стори странно, че пазачите още не се бяха втурнали да ни арестуват. Обикаляха като пощурели насам-натам, все едно търсеха нещо, блъскаха се в стените или един в друг, но не се доближаваха към нас.

— Ти ли го направи? — попитах.

Той кимна смутено.

— Една малка помрачаваща разума мелодия. Изсвирих им Бари Манилоу. Всеки път се получава. Но трае само няколко минути.

— Пазачите са най-малкият ни проблем — рече Зои. — Погледнете!

През големите прозорци на музея се виждаше как по моравата отвън вървят група мъже със сивкави лица и сиви камуфлажни униформи. Бяха далеч и не виждах очите им, но усещах, че погледите им са приковани в мен.

— Вървете — рекох. — Те ще тръгнат след мен.

— Не — възрази Зои. — Идваш с нас.

Зяпнах я.

— Но нали каза…

— Вече си част от отряда — рече неохотно тя. — Не ми харесва, но никой не може да върви против съдбата. Ти си петият член от отряда. А ние не изоставяме приятелите си.