Метаданни
Данни
- Серия
- Пърси Джаксън и боговете на Олимп (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Titan’s Curse, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Молев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Детска и юношеска литература
- Детско и младежко фентъзи
- Митологично фентъзи
- Митология
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 117 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рик Риърдън. Проклятието на титана
Пърси Джаксън и боговете на Олимп — Книга 3
Превод: Владимир Молев
Редактор: Вихра Василева
Коректор: Таня Симеонова
Издава „Егмонт България“
1000 София, ул. „Христо Белчев“ 21
www.egmontbulgaria.com
Отпечатано в „Лито Балкан“ АД, София, 2010
ISBN 978–954–27–0521–5
История
- — Добавяне
Шестнайсета глава
Изправяме се пред дракон с праисторически лош дъх
— С тази скорост никога няма да успеем — измърмори Зои. — Но не можем да оставим офиотавроса.
— Муу! — обади се Беси. Той плуваше край нас, а ние тичахме по крайбрежната алея. Мостът „Голдън Гейт“ се беше оказал много по-далеч, отколкото си мислех. Слънцето вече клонеше на запад.
— Не разбирам — въздъхнах аз. — Защо трябва да влезем там по залез?
— Хесперидите са нимфи на залеза — отвърна Зои. — В тяхната градина може да се влезе само когато денят преминава в нощта.
— А ако закъснеем? Какво ще стане?
— Утре е зимното слънцестоене. Ако изпуснем днешния залез, ще се наложи да изчакаме до утре вечер. А тогава олимпийският съвет на боговете ще е приключил. На всяка цена трябва да освободим господарката Артемида тази нощ.
Защото иначе Анабет щеше да загине, помислих си аз, но не го изрекох на глас.
— Трябва ни кола — рече Талия.
— А Беси? — попитах аз.
Гроувър изведнъж се спря.
— Имам идея! Офиотавросът може да се появи където и да е във вода, нали?
— Май да — кимнах. — Първо го видях край Лонг Айлънд. После някак се пренесе в язовира „Хувър“. А сега е тук.
— Може да се опитаме да го прилъжем да се върне в Лонг Айлънд — предложи сатирът. — А там Хирон ще ни помогне да го заведем на Олимп.
— Но той следваше мен — рекох. — Дали ще знае къде да отиде, ако не съм с него?
— Муу! — измуча унило Беси.
— Аз ще го заведа — отвърна Гроувър. — Ще тръгна с него.
Зяпнах. Гроувър не си падаше особено по водата. Миналото лято едва не се удави в Морето на чудовищата, тъй като заради копитата си не беше добър плувец.
— Единствено аз мога да говоря с него — добави той. — Няма кой друг да тръгне.
Наведе се и прошепна нещо в ухото на Беси. Беси потрепери и след това доволно измуча.
— Дадох й благослова на дивата природа — обясни Гроувър, — за да ни закриля по пътя. Пърси, не е зле да помолиш баща ти да ни помогне да прекосим океана.
Нямах представа как си представяше да преплува до Лонг Айлънд от Калифорния. Но пък чудовищата не се движеха като хората. Бях виждал предостатъчно доказателства за това.
Опитах се да се съсредоточа върху вълните, миризмата на океана, шума на прибоя.
— Тате — рекох. — Помогни на офиотавроса и Гроувър да стигнат в безопасност до лагера. Закриляй ги в океана.
— При такава молба е необходимо приношение — обади се Талия. — Нещо голямо и скъпо.
Замислих се за миг. След това свалих шлифера си.
— Пърси — спря ме Гроувър, — сигурен ли си? Кожата на Немейския лъв е страшно ценна. Херкулес я е използвал!
И в този миг ми просветна.
Погледнах Зои. Тя ме наблюдаваше внимателно. Как не се бях сетил досега! Разбира се, че знаех кой е бил нейният герой — онзи, който й беше провалил живота, заради когото я бяха прогонили от бащиния й дом и който беше мълчал за помощта й: Херкулес, героят, на когото се бях възхищавал през целия си живот.
— Ако ми е писано да оцелея — отвърнах, — няма да е заради лъвската кожа. Аз не съм Херкулес.
Хвърлих шлифера във водата. Той се превърна отново в лъвска кожа и за миг засия. Но вместо да потъне във вълните, като че ли се изпари в слънчевите лъчи.
Откъм морето полъхна ветрец.
Гроувър си пое дълбоко дъх.
— Е, да не се бавим повече.
Скочи във водата и безпомощно заразмахва копита. Беси доплува до него и той се хвана за врата на звяра.
— Внимавайте! — извиках.
— Ще внимаваме — отвърна Гроувър. — Беси? Отиваме в Лонг Айлънд. Това е на изток. Натам.
— Мууу? — измуча въпросително Беси.
— Да — потвърди сатирът. — Лонг Айлънд. Един остров. Не е близо, но… Както и да е, да тръгваме.
— Мууу!
Беси се оттласна напред и се гмурна във вълните. Гроувър се развика:
— Но аз не мога да дишам под вода! Само казвам…
Бълбук-бълбук!
Изчезнаха под повърхността. Надявах се, че баща ми ще се погрижи и за такива дреболии като дишането под вода.
— Е, един проблем по-малко! — обади се Зои. — Но как ще стигнем до градината на сестрите ми?
— Талия е права — рекох. — Трябва ни кола. Но тук няма към кого да се обърнем за помощ. Може да… да вземем някоя назаем?
Този вариант не ми допадаше особено. Да, въпросът беше на живот и смърт, но все пак си беше кражба и нямаше как да мине незабелязано.
— Чакайте! — извика Талия и започна да ровичка из раницата си. — Не е вярно, че няма кой да ни помогне в Сан Франциско! Бях си записала адреса му…
— На кого? — попитах изненадано.
Тя измъкна смачкано листче, откъснато от тефтер, и го размаха пред очите ми.
— Професор Чейс! Бащата на Анабет!
След като две години подред бях слушал мрънкането на Анабет по адрес на баща й, очаквах да видя някой с дяволски рога и вампирски зъби. Изобщо не предполагах, че ще ни отвори вратата със стара кожена авиаторска каска с очила. Очите му изглеждаха толкова странно ококорени зад стъклото, че тримата отстъпихме назад.
— Здравейте — рече той приятелски. — Самолетите ли ми носите?
С Талия и Зои се спогледахме смутено.
— Ами… не — отвърнах аз.
— Жалко — измърмори професор Чейс. — Трябват ми още три „Сопуит Кемълс“.
— Аха — кимнах, макар да нямах представа за какво говори. — Ние сме приятели на Анабет.
— На Анабет ли? — Той се сепна и се напрегна, все едно ток беше минал по тялото му. — Тя добре ли е? Да не се е случило нещо?
Не отговорихме, но явно лицата ни красноречиво са показали, че се е случило нещо, и то лошо. Професор Чейс свали авиаторската каска. Косата му беше руса като на Анабет, а очите — тъмнокафяви. Беше красив мъж, макар и вече доста възрастен, но като че ли през последните няколко дни не се беше бръснал и ризата му беше закопчана накриво, така че от едната му страна яката стърчеше.
— Влезте — покани ни той.
Изобщо не си личеше, че са се нанесли в къщата наскоро. По стълбите се търкаляха роботчета на ЛЕГО, две котки спяха на дивана във всекидневната. Масичката беше отрупана със списания, на пода беше захвърлено детско яке. Цялата къща ухаеше на току-що изпечени шоколадови бисквити. От кухнята се носеше джаз. Един разхвърлян, уютен и щастлив дом — място, в което винаги се е живяло.
— Татко! — извика едно момченце. — Той ми разглобява роботите!
— Боби — отвърна разсеяно професор Чейс, — не разглобявай роботите на брат си.
— Аз съм Боби! — възкликна малчуганът. — Той е Матю!
— Матю — повтори професор Чейс, — не разглобявай роботите на брат си!
— Добре, тате!
Професор Чейс се обърна към нас.
— Да се качим горе в кабинета ми. Насам.
— Скъпи? — обади се женски глас. Мащехата на Анабет се появи във всекидневната, бършеше ръцете си с кърпа. Красива азиатка с червеникава коса, вързана на кок. — Кои са нашите гости?
— О! — смути се професор Чейс. — Това са…
Той се взря в нас объркано.
— Фредерик! — смъмри го тя. — Забравил си дори да ги попиташ за имената им!
Представихме се смутено. Госпожа Чейс изглеждаше много мила. Попита ни дали не сме гладни. Признахме си и тя отвърна, че ще ни донесе сладки, сандвичи и безалкохолни.
— Дошли са заради Анабет, скъпа — рече професор Чейс.
Предполагах, че при споменаването на името на заварената й дъщеря госпожа Чейс ще избухне и ще се разкрещи, но тя само облиза устни загрижено.
— Добре. Вървете в кабинета, ей сега ще ви донеса нещо за хапване. — Спря се до мен и ми се усмихна. — Радвам се да се запознаем, Пърси. Анабет много ми е говорила за теб.
Качихме се горе, влязохме в кабинета на професора и аз не успях да се въздържа да не възкликна:
— Леле!
По стените на стаята от пода до тавана бяха подредени книги, но вниманието ми всъщност беше привлечено от военните модели. На една голяма маса бяха подредени миниатюрни танкове и войници, разположени покрай широка, изрисувана със синьо, река, с макети на хълмове, дръвчета и всичко останало. От тавана висяха модели на стари самолети, наклонени под различни ъгли, сякаш пикираха.
Професор Чейс се усмихна.
— Третата битка край Ипър. Пиша книга за използването на самолетите „Сопуит Кемъл“ при обстрелването на противника. Според мен те са изиграли много по-важна роля, отколкото се смята.
Откачи едно самолетче от кордата, пренесе го над бойното поле, бръмчейки, и започна да събаря германските войници.
— Ясно — кимнах аз. Знаех, че бащата на Анабет е преподавател по военна история. Но тя никога не беше споменавала, че си играе с войничета.
Зои пристъпи напред и внимателно огледа макета.
— Германците бяха по-далеч от реката.
Професор Чейс зяпна.
— Откъде знаеш?
— Бях там — отвърна тя невъзмутимо. — Артемида искаше да ни покаже как се бият простосмъртните и колко ужасна е войната. И колко е глупава, също така. Битката беше истинска касапница.
Професорът направо онемя от изненада.
— Ти…
— Тя е ловджийка — обадих се аз. — Но не затова сме тук. Трябва…
— Видя ли самолетите? — заразпитва той. — Колко бяха? В каква формация летяха?
— Господине — прекъсна го Талия, — Анабет е в опасност.
Това привлече вниманието му. Той остави самолета.
— Разкажете ми всичко от самото начало — подкани ни бащата на Анабет.
Не беше лесно, но се опитахме. Междувременно навън се смрачи. Времето ни изтичаше.
Когато свършихме, професор Чейс се строполи в коженото си кресло. Сплете пръсти.
— Горкичката ми смела Анабет! Трябва да побързаме!
— Трябва да се качим на връх Тамалпаис — рече Зои. — И то веднага.
— Ще ви закарам. Най-бързо ще е да литнем със самолета, но той е само с две места.
— Имате истински самолет? — ахнах аз.
— Долу на летището в Криси — отвърна с едва спотаена гордост професор Чейс. — Заради него се наложи да се преместим тук. Спонсорира ме частен колекционер, който притежава една от най-богатите колекции от оръжия от Първата световна война. Той ми позволи да възстановя един истински „Сопуит Кемъл“…
— Господине — прекъсна го отново Талия, — достатъчно е да ни дадете колата си. Няма смисъл да идвате с нас. Опасно е.
Професор Чейс се намръщи.
— Почакай малко, млада госпожице. Анабет ми е дъщеря. Колкото и да е опасно…
— Закуската пристига! — обяви от прага госпожа Чейс и влезе с табла със сандвичи с фъстъчено масло и сладко, кока-кола и току-що извадени от фурната сладки с все още разтопен шоколад. С Талия се нахвърлихме на сладките, докато Зои обясняваше:
— Аз ще карам, господине. Не съм толкова малка, колкото изглеждам. Обещавам, че ще пазя колата.
Госпожа Чейс вдигна вежди:
— Какво става тук?
— Анабет е в опасност — отвърна професор Чейс. — На Тамалпаис е. Предложих да ги закарам, но явно онова място не е за простосмъртни.
Май му беше адски трудно да се примири с последната част на изречението.
Очаквах госпожа Чейс да възрази. Кои простосмъртни родители биха позволили на няколко тийнейджъри да вземат колата им? Но за моя изненада, тя кимна.
— В такъв случай е най-добре да тръгнат веднага.
— Точно така! — Професор Чейс скочи и забърка из джобовете си. — Ключовете ми…
Съпругата му въздъхна.
— Честна дума, Фредерик, ако не е авиаторската ти каска, някой ден ще си загубиш главата! Ключовете са на закачалката в коридора.
— Точно така! — възкликна облекчено той.
Зои грабна пътьом един сандвич.
— Благодарим ви. И на двамата. Трябва да тръгваме.
Поехме към вратата и надолу по стълбите, а те ни последваха.
— Пърси — извика след мен госпожа Чейс, — кажи на Анабет… Кажи й, че тук е нейният дом и винаги е добре дошла в него. Напомни й го, моля те.
Хвърлих последен поглед на разхвърляната всекидневна, братята на Анабет се караха и се замеряха с части на ЛЕГО, вдъхнах аромата на прясно изпечени бисквитки. Не беше чак толкова лошо място.
— Ще й кажа — обещах.
Изтичахме до жълтия фолксваген, паркиран на алеята. Слънцето залязваше. Разполагахме с не повече от час, за да спасим Анабет.
— Тази бричка не може ли да се движи малко по-бързо? — измърмори недоволно Талия.
Зои я изгледа мрачно.
— Не аз управлявам задръстванията!
— И двете звучите като майка ми — обадих се аз.
— Млъкни! — изреваха те в един глас.
Зои лъкатушеше сред колите по моста „Голдън Гейт“. Когато най-сетне успяхме да излезем от магистралата, слънцето вече потъваше зад хоризонта.
Пътят беше безумно тесен, виеше се нагоре по обрасли с гори хълмове, минаваше по ръба на стръмни пропасти, но Зои не спираше да настъпва педала на газта.
— Защо мирише на бонбони за гърло? — попитах аз.
— Заради евкалиптите. — Тя посочи надвисналите над нас огромни дървета.
— С техните листа ли се хранеха коалите?
— Както и чудовищата — кимна Зои. — Те обичат да дъвчат листата. Особено драконите.
— Драконите дъвчат листа на евкалипти?
— Ако и твоят дъх беше като на дракон — отвърна тя, — и ти щеше да дъвчеш евкалиптови листа.
Не възразих, но въздухът така лютеше от миризмата на евкалиптите, че ми се насълзиха очите. Над нас се извисяваше Тамалпаис. Не мисля, че беше кой знае колко висок, особено в сравнение с истинските планински върхове, но докато се приближавахме към него, ми се виждаше огромен.
— Значи това е Планината на отчаянието? — попитах.
— Да — отвърна кратко Зои.
— И защо се нарича така?
Тя мълча почти цяла миля, преди да отговори.
— След войната между титаните и боговете, много от титаните били затворени и наказани. Кронос бил накълцан на парчета и хвърлен в Тартар. А дясната ръка на Кронос, предводителят на армията му, бил затворен тук, на върха, отвъд градината на Хесперидите.
— Генералът — кимнах аз. Около върха се вихреха тъмни облаци, все едно той ги привличаше като магнит. — Какво е онова там? Май наближава буря.
Зои не отговори. Подозирах, че много добре знаеше какво означаваха облаците и то не й харесваше.
— Трябва да внимаваме — обади се Талия. — Тук мъглата е гъста.
— Вълшебната или естествената? — попитах аз.
— И двете.
Сивите облаци продължаваха да се трупат около върха. Вече бяхме излезли от гората, движехме се на открито в мъглата сред голи камънаци, обрасли тук-там с хилави тревички.
На един остър завой далече под нас се мярна океанът и това, което видях там, ме накара да подскоча.
— Погледнете!
Само че вече бяхме излезли от завоя и океанът се скри.
— Какво? — попита Талия.
— Голям бял кораб — отвърнах аз. — Закотвен на брега. Прилича на круизен…
Тя се ококори.
— Корабът на Люк?
Щеше ми се да отговоря, че не съм сигурен. Можеше и да е съвпадение. Но знаех, че не е. Долу край брега беше хвърлил котва „Принцеса Андромеда“, пълният с чудовища кораб на Люк. Затова беше изминал целия път до Панамския канал. Това беше единственият начин да стигне от Източния бряг до Калифорния.
— В такъв случай ще си имаме компания — измърмори мрачно Зои. — Армията на Кронос.
Понечих да отговоря, но изведнъж косъмчетата на врата ми настръхнаха и Талия изкрещя:
— Спри! Веднага!
Зои сигурно също беше усетила, че нещо не е наред, тъй като натисна рязко спирачки, без да възрази. Жълтият фолксваген се завъртя два пъти и спря на ръба на скалата.
— Навън! — Талия отвори вратата и ме бутна силно. Двамата се изтърколихме на банкета. В следващия миг се разнесе оглушителен гръм.
Удари мълния и фолксвагенът на професор Чейс избухна като граната. Ако Талия не ме беше заслонила с щита си, сигурно щях да загина от разхвърчалите се шрапнели. Чу се зловещо барабанене, все едно падаше дъжд от метални капки, и когато отворих очи, видях, че сме заобиколени от парчета. Част от калника се беше забил вертикално в асфалта. Димящият таван се въртеше в кръг. Наоколо се въргаляха жълти метални отломки.
Преглътнах гадния вкус на пушек в устата си и се обърнах към Талия.
— Спаси ми живота.
— „Бащина десница живота на свое чедо ще отнеме“ — прошепна тя. — Проклет да е! Иска да ме унищожи? Мен?
Трябваше ми секунда, за да разбера, че говореше за баща си.
— Не, не, това не беше Зевс! Не го вярвам!
— А кой е бил тогава? — попита Талия.
— Не знам. Зои произнесе името на Кронос. Може той…
Тя поклати глава, изглеждаше едновременно ядосана и зашеметена.
— Не. Не е бил той.
— Чакай — сепнах се аз. — Къде е Зои? Зои!
Изтичахме до опожарения фолксваген. Вътре нямаше никого. Не я открихме нито нагоре, нито надолу по пътя. Надникнах от ръба. Дали не беше паднала в пропастта?
— Зои! — изкрещях.
В следващия миг тя се озова до мен и ме дръпна за ръката.
— Млъкни, глупако! Да не искаш да събудиш Ладон?
— Там ли сме вече?
— Близо сме — отвърна тя. — Следвайте ме.
По шосето се носеха гъсти вълма мъгла. Зои пристъпи напред и изведнъж изчезна. С Талия се спогледахме.
— Представи си Зои — рече Талия. — Тя ще ни води. Мисли си за Зои и върви напред.
— Почакай, Талия. Онова, което стана долу на пристана… Имам предвид мантикора и жертвоприношението…
— Не искам да говоря за това!
— Нали не би… сещаш се за какво питам.
Тя се поколеба.
— Просто не бях на себе си. Нищо повече.
— Не Зевс е запратил мълнията по колата. Кронос е бил. Той се опитва да те манипулира, да те настрои срещу баща ти.
Талия си пое дълбоко дъх.
— Пърси, знам, че се опитваш да ме ободриш. Благодаря ти. Но нямаме време за приказки, да вървим.
Скочи в гъстата пелена и аз я последвах.
Когато мъглата се проясни, видях, че се бяхме озовали на черен неасфалтиран път, виещ се нагоре по склона на планината. Тук тревата беше по-буйна. Залязващото слънце беше прорязало кървавочервена драскотина по повърхността на океана. Сега върхът изглеждаше по-близо, около него се кълбяха мощни буреносни облаци. Към него водеше тясна пътека. Тя минаваше през тучна ливада, потънала в сенки и обсипана с цветя. Това беше градината на залеза, точно както я бях видял в съня си.
Ако не беше огромният дракон, градината щеше да е най-красивото място на земята. В сумрака тревата искреше като посребрена, ярките наситени цветя блещукаха. Наредените един до друг лъскави черни мраморни блокове водеха към високо колкото пететажна сграда дърво, сред чиито клони сияеха златни ябълки. И то не от сорта „златна превъзходна“, които се продаваха на пазара, а истински златни ябълки. Нямах представа на какво се дължеше вълшебното им въздействие, но щом усетих аромата им, бях убеден, че по-сладко нещо едва ли някога ще имам възможността да опитам в живота си.
— Ябълките на безсмъртието — обади се Талия. — Сватбеният подарък на Хера от Зевс.
Бих изтичал да си откъсна една, ако го нямаше прикования към дървото дракон.
Не знам какво си представяте, когато чуете „дракон“. Но каквото и да е то, едва ли е достатъчно страшно. Змиевидното тяло беше колкото космически кораб, покрито с искрящи медни люспици. Главите му бяха повече, отколкото можех да преброя — вързани на възел сто отровни питона. Драконът като че ли спеше. Главите лежаха свити на тревата със затворени очи и за миг ми заприличаха на купчина спагети.
Изведнъж сенките пред нас се раздвижиха. Разнесе се омайна, неземна песен, гласовете все едно идваха от дъното на дълбок кладенец. Посегнах към меча, но Зои ме спря. Пред нас се появиха четири трептящи във въздуха силуета, четири млади жени, които приличаха на Зои. Бяха облечени в бели гръцки хитони. Кожата им беше с цвета на карамел. Копринена черна коса се спускаше свободно по раменете им. Странно, но не си бях давал сметка колко красива беше Зои, докато не видях сестрите й — хесперидите. Те изглеждаха точно като нея — величествени и вероятно също толкова опасни.
— Сестри — рече Зои.
— Сред вас няма наша сестра — отвърна студено една от девойките, — а само двама полубогове и една ловджийка. Поели към смъртта си.
— Бъркаш нещо. — Пристъпих напред. — Никой от нас няма намерение да умира.
Девойките ме огледаха. Очите им бяха като вулканични камъни, непроницаеми и черни като нощта.
— Персей Джаксън — обади се едната.
— Да — кимна замислено другата. — Не виждам как би могъл да представлява заплаха.
— Кой казва, че съм заплаха?
Първата хвърли поглед през рамо към върха.
— Страх ги е от теб. Не са доволни, че тя — посочи Талия — още не те е убила.
— Понякога се изкушавам да го направя — призна Талия. — Но не, благодаря. Той ми е приятел.
— Тук няма приятели, дъще на Зевс — отговори нимфата. — Само врагове. Вървете си.
— Само ако ни върнат Анабет — отвърна Талия.
— И Артемида — добави Зои. — Трябва да стигнем до върха.
— Знаеш, че той ще те убие — рече девойката. — Не можеш да се мериш с него по сила.
— Артемида трябва да бъде освободена — настоя Зои. — Пуснете ни да минем.
Сестра й поклати глава.
— Вече си чужда тук. Достатъчно е да повишим глас и Ладон ще се събуди.
— Той няма да ми стори зло — рече Зои.
— Така ли? А на така наречените ти приятели?
В този миг Зои стори точно това, което най-малко очаквах.
— Ладон! — извика тя с цяло гърло. — Събуди се!
Драконът се размърда и тялото му заискря като купчина монети. Хесперидите се разбягаха с писъци. Девойката, с която беше говорила Зои, изкрещя:
— Полудя ли?
— Никога не ти е достигала смелост, сестро — отвърна Зои. — Това ти е проблемът.
Драконът Ладон се беше изправил, сто глави се мятаха насам-натам, във въздуха проблясваха езици. Зои пристъпи напред с вдигнати ръце.
— Недей, Зои — опита се да я спре Талия. — Вече не си хесперида. Ще те убие.
— Ладон е обучаван да пази дървото — отвърна Зои. — Заобиколете градината по края. Качете се на върха. Докато аз съм тук, би трябвало да ме възприема като по-голяма заплаха и няма да ви закача.
— Би трябвало, ама не е сигурно — измърморих аз.
— Това е единственият начин — рече тя. — Дори и тримата заедно не можем да го победим.
Ладон отвори усти. От едновременното съскане на сто глави ме полазиха тръпки по гърба, а частица от секундата по-късно в носа ме блъсна ужасният драконовски дъх. Той беше направо разяждащ като киселина. Очите ми се насълзиха, кожата ми настръхна, косата ми се изправи. Спомних си за онзи път, когато един плъх беше умрял в стената в апартамента ни в Ню Йорк през лятото. Миризмата беше подобна, само че сто пъти по-силна и примесена с аромата на сдъвкани евкалиптови листа. Обещах си никога повече да не поискам от сестрата в училище бонбони за гърло.
Понечих да извадя меча, но си спомних съня за Зои и Херкулес и как героят се беше провалил. Реших да се доверя на преценката на Зои.
Талия тръгна наляво. Аз — надясно. Зои пристъпи право към чудовището.
— Аз съм, мъничкото ми драконче — рече тя. — Зои се върна.
Ладон се наклони напред, после се дръпна назад. Няколко усти се затвориха. Други продължиха да съскат. Драконът се двоумеше. Междувременно хесперидите затрептяха и се превърнаха в сенки. Едната прошепна:
— Глупачка!
— На времето те хранех от ръката си — продължи ласкаво Зои и направи още една крачка към дървото. — Все още ли харесваш прясно агнешко?
Очите на дракона засияха.
С Талия бяхме прекосили половината градина. В другия й край тръгваше камениста пътека, която водеше към върха. Над него кръжаха буреносни облаци, въртяха се така, сякаш той беше оста на целия свят.
Почти изминахме ливадата, когато нещо стана. Усетих как се промени настроението на дракона. Може би Зои се беше приближила твърде близо. Или пък той си беше дал сметка, че е гладен. Каквато и да беше причината, Ладон й се нахвърли.
Спасиха я само двете хиляди години опит. Тя се шмугна под едни щракащи челюсти, претърколи се под други и хукна след нас, лъкатушейки в зигзаг, за да избегне стрелкащите се глави на дракона, замаена от непоносимия гаден дъх на чудовището.
Извадих Въртоп, за да й се притека на помощ.
— Не! — извика задъхано Зои. — Бягайте!
Драконът се стрелна към нея и тя извика. Талия извади Егидата и Ладон изсъска. Мигът колебание беше достатъчен за Зои, тя профуча край нас нагоре по пътеката и ние я последвахме.
Драконът не тръгна след нас. Съскаше и ядно пристъпваше от крак на крак, но явно наистина беше обучен да пази дървото. Не се остави да бъде прилъган, дори и от неустоимото изкушение да похапне няколко героя.
Докато тичахме към върха, хесперидите отново запяха в сенките. Музиката вече не ми се струваше толкова омайна — по-скоро ми напомняше на парче, подходящо за озвучаването на погребение в някой филм.
Върхът беше осеян с руини — блокове черен гранит и мрамор с големината на двуетажни къщи, счупени колони, наполовина разтопени бронзови статуи.
— Останките от планината Отрие — прошепна смаяно Талия.
— Да — кимна Зои. — Преди ги нямаше. Това е лошо.
— Каква е тази планина Отрие? — обадих се аз. Чувствах се като пълен идиот, както обикновено.
— Планинската крепост на титаните — отвърна Зои. — По време на първата война Олимп и Отрие са били столиците на двете съперничещи си сили. Отрие е бил… — тя потрепи и се хвана за бедрото.
— Ранена си! — възкликнах аз. — Дай да погледна.
— Не! Нищо ми няма. Казвах, че по време на първата война Отрие е бил сринат със земята.
— В такъв случай как се е озовал тук?
Талия внимателно оглеждаше останките от мраморните блокове и пречупени арки.
— Мести се по същия начин, както и Олимп. Винаги се появява в покрайнините на цивилизования свят. Това, че е тук, на този връх, е много лошо.
— Защо?
— Защото това е планината на Атлас — рече Зои. — Където той държи… — Тя застина. Гласът й се прекърши и тя отчаяно се поправи: — Където той държеше небето…
Бяхме стигнали до върха. На няколко метра пред нас сивите облаци се завихряха във въртоп като фуния, която почти докосваше земята, или по-точно се опираше на гърба на дванайсетгодишно меднорусо момиче с разпокъсана сребриста рокля: Артемида, прикована към скалата с окови от божествен бронз. Ето това бях видял в съня си. Не таван на пещера беше принудена да поддържа Артемида, а покрива на света.
— Господарке! — Зои се втурна към нея, но Артемида извика:
— Недей! Това е капан! Бягайте оттук!
Гласът й издаваше неимоверно напрежение. Цялата беше окъпана в пот. За първи път виждах страдаща богиня, но явно и на нея тежестта на небето й идваше в повече.
Зои се разплака. Въпреки възраженията на Артемида, изтича към нея и задърпа оковите.
— Колко трогателно! — обади се плътен глас зад нас.
Обърнахме се. Зад нас се беше появил Генералът в кафявия си копринен костюм. До него стояха Люк и десетина скитски дракони, носещи на раменете си саркофага на Кронос. До Люк беше Анабет. Ръцете й бяха закопчани с белезници на гърба, устата й беше запушена, а Люк беше опрял върха на меча си в шията й.
Приковах поглед в нея, исках да й задам едновременно хиляди въпроси, но тя ми отговори само с една дума: „Бягай!“.
— Люк! — извика Талия. — Пусни я веднага!
Люк немощно се усмихна. Изглеждаше още по-зле от последната ни среща във Вашингтон.
— Това трябва да го реши Генерала, Талия. Радвам се да те видя отново.
Талия се изплю в краката му.
Генералът се засмя.
— Толкоз по въпроса за старото приятелството. А ти, Зои… Отдавна не сме се виждали. Как е малката ми предателка? С радост ще те убия.
— Не отговаряй! — простена Артемида. — Не го предизвиквай!
— Чакайте малко! — намесих се аз. — Вие сте Атлас, така ли?
Генералът се обърна към мен.
— А, ето че и най-глупавият сред героите най-сетне започна да разбира. Да, аз съм Атлас, предводителят на титаните и ужасът на боговете. Поздравления. Но почакай малко, ей-сега ще дойде и твоят ред, само преди това да си разчистя сметките с тази нещастница.
— Няма да ви позволя да нараните Зои! — отвърнах аз.
Той се ухили подигравателно.
— Нямаш право да се месиш, дребосък. Това е семеен въпрос.
Намръщих се объркано.
— Семеен въпрос ли?
— Да — кимна мрачно Зои. — Атлас ми е баща.