Рик Риърдън
Проклятието на титана (5)

Пета глава
Обаждам се по подводен телефон

Никога преди не бях идвал в лагера през зимата и снегът ме изненада.

Лагерът беше оборудван с първокласна вълшебна система за управление на климата. Нищо не можеше да прекоси границите ни без разрешение на директора, господин Д. Мислех, че ще е топло и слънчево, но вместо това се оказа, че той е позволил да завали лек сняг. Скреж покриваше колодрума за надбягване с колесници и ягодовите полета. Хижите бяха украсени с лампички, като на коледните елхи, само дето отблизо се виждаше, че са истински пламъчета. Сред дърветата искряха още огньове, а най-странното беше, че светлина струеше и от прозорчето на тавана, където се помещаваше оракулът, затворен в древно мумифицирано тяло. Зачудих се дали делфийският дух не си пече филийки или нещо подобно.

— Леле! — възкликна възхитено Нико, когато изпълзя от микробуса. — Това стена за катерене ли е?

— Аха — отвърнах.

— А защо по нея се стича лава?

— За да е по-интересно изкачването. Ела, ще те запозная с Хирон. Зои, познаваш ли…

— Познавам го — отвърна студено Зои. — Кажи му, че ще сме в Номер осем. Ловджийки, след мен.

— Ще ти покажа пътя — предложи Гроувър.

— Знам го.

— За мен ще е удоволствие да ви придружа. Тук човек лесно може да се загуби, особено ако… — той се спъна в едно кану, падна и когато се надигна, продължаваше да говори — … както казваше старият ми баща, козелът! Хайде, вървете след мен!

Зои въздъхна раздразнено, но явно се примири, че няма как да се отърве от него. Ловджийките нарамиха раниците и лъковете си и се отправиха към хижите. Преди да ги последва, Бианка ди Анджело прошепна нещо в ухото на брат си. Май очакваше някакъв отговор, но Нико само се намръщи и й обърна гръб.

— Пазете се, сладурчета! — извика след ловджийките Аполон. След това ми намигна. — А ти внимавай с предсказанията, Пърси. До скоро!

— Кои предсказания?

Той не ми отговори, а скочи обратно в микробуса.

— Чао, Талия! — извика отвътре. — И да слушаш!

Усмихна й се многозначително, сякаш искаше да й подскаже, че в думите му се крие по-дълбок смисъл, затвори вратата и форсира двигателя. Извърнах се настрани, лъхна ме жарка вълна от излитането на слънчевата колесница. Когато отново погледнах, езерото едва се виждаше от пара. Едно червено мазерати профуча над дърветата, искреше все по-ярко и по-ярко, катереше се все по-високо и по-високо и накрая изчезна в един слънчев лъч.

Нико гледаше сърдито. Зачудих се какво ли му беше казала сестра му.

— Кой е Хирон? — попита той. — Нямам го в играта си.

— Директорът по учебната част — отвърнах. — Той е… ще видиш.

— Щом ловджийките не го харесват, значи е готин — измърмори Нико. — Да вървим.

 

 

Второто, което ме изненада в лагера, беше, че е празен. Знаех, че повечето деца идваха да се обучават тук само през лятото и сега щях да намеря само тези, които оставаха през цялата година, тъй като нямаха домове, в които да се приберат или пък там постоянно ги нападаха чудовища. Но дори и тях като че ли ги нямаше.

Мярнах Чарлс Бекендорф от хижата на Хефест, палеше пещта пред оръжейната. Братята Травис и Конър Стол от хижата на Хермес човъркаха ключалката на лавката. Няколко от децата на Арес се биеха със снежни топки с дървесните нимфи в покрайнините на гората. И това бяха всички. Дори и старата ми съперница от хижата на Арес, Клариса, я нямаше.

Голямата къща беше украсена с гирлянди с червени и сини пламъчета, които затопляха верандата, но за щастие, без да подпалят дъските. Вътре гореше камина. Ухаеше на горещ шоколад. Директорът — господин Д., и Хирон играеха на карти в салона.

Кафявата брада на Хирон като че ли изглеждаше по-буйна. Къдравата му коса беше по-дълга. Тази година не преподаваше в училище и затова можеше да си позволи по-небрежен външен вид. Беше облечен в пухкав пуловер на подкови, а на скута му беше метнато одеяло, което почти изцяло закриваше инвалидната количка, в която седеше.

Когато ни видя, той се усмихна широко.

— Пърси! Талия! А това трябва да е…

— Нико ди Анджело — обадих се аз. — Той и сестра му са полубогове.

Хирон въздъхна облекчено.

— Значи успяхте!

— Ами…

Усмивката му изчезна.

— Какво е станало? И къде е Анабет?

— О, не ми казвайте, че сме изгубили още един — обади се с отегчен глас господин Д.

Предпочетох да се престоря, че не го виждам, макар че човек трудно можеше да не забележи яркооранжевия му скиорски костюм и розовите кецове. (Дълбоко се съмнявах, че господин Д. се е занимавал с някакъв спорт поне един ден в хилядолетното си съществуване.) На къдравата му черна коса беше кацнал накривен златен лавров венец, което подсказваше, че е спечелил последната игра на карти.

— Защо? — попита Талия. — Кого другиго сме загубили?

В този момент Гроувър доприпка в салона, ухилен като идиот. Окото му беше насинено, а лицето му цялото пламтеше, все едно му бяха лепнали няколко здрави плесници.

— Ловджийките са тук!

Хирон се намръщи.

— Ловджийките ли? Виждам, че имате много за разказване. — Хвърли поглед на Нико. — Гроувър, защо не заведеш младия ни приятел във всекидневната и не му пуснеш нашето информационно филмче?

— Ама… А, ясно. Добре!

— Информационно филмче ли? — попита Нико. — То става ли за деца? Бианка е много строга и…

— Одобрено е за показване на деца до четиринайсет години — увери го Гроувър.

— Супер! — възкликна доволно Нико и го последва навън.

— Сега вие двамата — обърна се Хирон към мен и Талия, — седнете и ни разкажете всичко.

 

 

Когато приключихме с историята си, Хирон заяви:

— Трябва веднага да организираме издирване на Анабет.

— Аз ще отида! — произнесохме с Талия в един глас.

Господин Д. изсумтя:

— Нищо подобно!

С Талия замърморихме едновременно, но господин Д. вдигна ръка. В очите му искряха пурпурни пламъчета, които обикновено подсказваха, че ако не млъкнехме, ни очакваше строго — и то по скалата на боговете — наказание.

— Доколкото разбрах от вашите обяснения — рече господин Д., — начинанието ви е претърпяло пълен провал. Изгубили сме Ани Бел…

— Анабет! — поправих го гневно аз. Тя беше дошла в лагера от седемгодишна, а въпреки това Дионис се преструваше, че не й помни името!

— Да, да — кимна той. — Но пък сте довели някакво досадно хлапе на нейно място. Затова не виждам никакъв смисъл да рискувам живота на други в глупава спасителна операция. Най-вероятно въпросната Ани е мъртва.

Идеше ми да го удуша. Не беше честно, че Зевс го беше пратил тук на сух режим като директор на лагера за сто години. Това трябваше да е наказанието на господин Д. за лошото му поведение на Олимп, а се беше превърнало в наказание за всички нас.

— Анабет може и да е жива — обади се Хирон, но си личеше, че не вярваше особено в думите си. На практика той беше отгледал Анабет през годините, в които тя беше раснала в лагера, преди да се пробва да живее отново с баща си и новата му жена. — Тя е изключително умна. Ако… ако враговете ни са я заловили, тя ще се опита да спечели време. Може дори да се престори, че минава на тяхна страна.

— Точно така — подкрепи го Талия. — Люк би предпочел да я запази жива.

— В такъв случай — рече господин Д., — ще трябва да докаже колко е умна, като се опита да избяга сама оттам.

Скочих.

— Пърси! — опита се да ме спре Хирон. Много добре знаех, че с господин Д. шега не биваше. Дори и да си импулсивно дете със СДВ, той пак не би проявил милост към непокорството. Но бях толкова ядосан, че не ми пукаше.

— Радвате се, че сте загубили още един от нас! — изкрещях. — Искате всички да загинем!

Господин Д. сподави прозявката си.

— Искаш ли да кажеш нещо смислено, или само си крещиш?

— Искам — изръмжах аз. — Знаем, че са ви изпратили тук за наказание, но това не означава, че трябва да се държите като пълен идиот! Все пак става дума и за вашата цивилизация. Може и да се напънете да ни помогнете малко!

В продължение на секунда се възцари такава тишина, че се чуваше пращенето на огъня в камината. Пламъците играеха в очите на господин Д. и му придаваха зловещ вид. Той отвори уста — вероятно възнамеряваше да ме прокълне да се разпадна в прах, — но в този миг Нико връхлетя при нас, следван от Гроувър.

— Невероятно! — изкрещя Нико и протегна ръка към Хирон. — Вие сте… вие сте кентавър!

На лицето на Хирон се появи насилена усмивка.

— Да, господин Ди Анджело, точно така. Но предпочитам да се появявам в човешка форма при запознанството си с нови хора.

— Не мога да повярвам! — Нико се извърна към господин Д. — А вие сте онзи пич с виното, така ли? Не е истина!

Господин Д. пренасочи гневния си поглед от мен към него.

— Онзи пич с виното?

— Дионис, нали? Страхотно! И вас ви имам!

— Как така ме имаш?

— Имам вашата фигурка от играта. И вашата картичка. И макар че ви дават само петстотин точки за нападение и всички ви смятат за най-куция бог, аз адски ви харесвам!

— О! — Господин Д. изглеждаше невероятно объркан и вероятно единствено това спаси живота ми. — Ами… Радвам се да го чуя.

— Пърси — обади се Хирон, — вървете с Талия в хижите. Съобщете на останалите, че утре вечер ще играем „Плени знамето“.

— „Плени знамето“ ли? — премигах. — Но не сме достатъчно…

— Такава е традицията — прекъсна ме той. — Приятелска среща при всяко посещение на ловджийките.

— Да бе — измърмори Талия. — Залагам си главата колко е „приятелска“!

Хирон наклони леко глава към господин Д., който смаяно слушаше обясненията на Нико по колко точки за защита имат боговете в играта му.

— Хайде, вървете — подкани ни Хирон.

— А, да — кимна Талия. — Хайде, Пърси.

И тя ме измъкна навън, преди Дионис да се сети, че се канеше да ме изпепели.

 

 

— Арес вече ти е вдигнал мерника — напомни ми Талия, докато вървяхме унило към хижите. — Още един безсмъртен враг ли искаш да спечелиш?

Беше права. В първото си лято в лагера се бях спречкал с Арес и сега той и децата му само дебнеха подходяща възможност да ми видят сметката. Не биваше да предизвиквам и Дионис.

— Съжалявам — измърморих. — Но не успях да се сдържа. Толкова е нечестно!

Тя се спря до оръжейната и плъзна поглед из долината, после вдигна глава към билото на хълма. Нейната ела се извисяваше там, златното руно блестеше на най-долния клон. Магията на дървото все още защитаваше границите на лагера, но вече не черпеше сили от духа на Талия.

— Всичко е нечестно, Пърси — прошепна тя. — Понякога ми се иска…

Замълча, тонът й беше толкова тъжен, че ми стана жал за нея. С дългата черна коса, черните пънкарски дрехи и стария вълнен шинел, с който се беше наметнала, Талия ми заприлича на огромен гарван, абсолютно не на място сред белия пейзаж.

— Ще върнем Анабет — обещах й аз. — Макар че все още не знам как.

— Първо разбрах, че Люк вече го няма — рече тя. — А сега и Анабет…

— Не мисли за това.

— Прав си. — Тя се поизправи. — Ще намерим начин да я върнем.

На баскетболното игрище няколко ловджийки правеха забивки. Една спореше с момче от хижата на Арес. То беше хванало дръжката на меча си, а ловджийката изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да захвърли баскетболната топка и да сграбчи лъка и стрелите си.

— Ще ида да ги разтърва — рече Талия. — А ти обиколи по хижите и кажи на всички за утре.

— Добре. Ти ще си капитанът на нашия отбор, нали?

— Не, не — поклати глава тя. — Ти си в лагера по-отдавна. По-добре е ти да си капитан.

— Може да се комбинираме. Да си поделим капитанството.

И на нея тази идея й се нравеше колкото и на мен, но тя кимна.

Пое към корта, но аз извиках след нея:

— Талия!

— Какво?

— Съжалявам за това, което стана в „Уестовър“. Трябваше да ви изчакам.

— Няма нищо, Пърси. На твое място вероятно и аз бих постъпила по същия начин. — Пристъпи нерешително от крак на крак, сякаш се колебаеше дали да добави нещо. — Попита ме за майка ми и аз те отрязах. Но просто… Когато отидох да я потърся, открих, че е починала в Лос Анжелис преди две години. Тя… тя имаше проблем с алкохола и явно една нощ е излязла с колата и…

Тя премига, за да спре сълзите си.

— Съжалявам.

— Да… Не че някога сме били близки с нея. Избягах от вкъщи, когато бях на десет. Най-щастливите две години в живота ми бяха, когато обикаляхме с Люк и Анабет. Но въпреки това…

— Затова ли се държеше така в слънчевия микробус?

Тя ме изгледа строго.

— Какво имаш предвид?

— Ами, направо се вцепени. Сигурно си се сетила за майка си и затова не искаше да караш.

Веднага съжалих, че изобщо заговорих за това. Талия заприлича на Зевс в единствения случай, когато го бях видял ядосан — от очите й сякаш щяха да се разхвърчат мълнии.

— Да — измърмори тя. — Сигурно е било затова.

Обърна се и пое към игрището, където синът на Арес и ловджийката се опитваха да се убият с меч и баскетболна топка.

 

 

Едва ли сте виждали по-странни сгради от хижите в лагера. Номер едно и Номер две — на Зевс и на Хера — бяха с големи колони от бял мрамор и се намираха в средата, а от двете им страни бяха хижите на другите пет бога и пет богини, подредени във формата на подкова около цветна морава и огнище.

Обиколих ги всичките, за да предупредя лагерниците за играта на „Плени знамето“. Събудих един от синовете на Арес от следобедната му дрямка и той ми се развика да си обирам крушите. Попитах го къде е Клариса и той отвърна:

— Изпратиха я на тайна мисия!

— Добре ли е?

— Не се е обаждала от миналия месец. Води се за изчезнала. Същото ще те сполети и теб, ако не се изпариш оттук веднагически!

Реших, че е по-добре да го оставя да се наспи.

Накрая стигнах до Номер три, хижата на Посейдон — ниска сива постройка от морски камък, облепена с мидени черупки и корали. Вътре беше празна, както винаги. На стената над леглото ми висеше рог на минотавър.

Извадих от раницата бейзболната шапка на Анабет и я сложих на шкафчето. Щях да й я върна, когато я намерех. Със сигурност щях да я намеря.

Свалих часовника от ръката си и натиснах бутона, за да се превърне в щит. Той заскърца и започна да се разтваря. Шиповете на доктор Торн бяха пробили бронза на десетина места. Заради повредите не успя да се разгъне изцяло и приличаше на пица с две липсващи парчета. Красивите изображения, с които брат ми го беше украсил, вече почти не си личаха. В онази сцена, която показваше как аз и Анабет се бием с хидрата, все едно метеорит беше отнесъл главата ми. Закачих щита на куката до рога на минотавъра, но всеки път, щом погледът ми се спреше на него, сърцето ми се свиваше. Може би Бекендорф от хижата на Хефест щеше да успее да го поправи. Той беше най-добрият ковач и майстор на оръжия в лагера. Трябваше да го попитам, когато го видех на вечеря.

Както се взирах унило в щита, чух странно бълбукане и едва сега си дадох сметка, че в стаята се е появило нещо ново. В дъното й някой беше поставил голям шадраван от сив морски камък със скулптура във формата на рибешка глава. От устата й струеше солена морска вода и се стичаше долу в басейнчето на шадравана. Водата сигурно беше гореща, тъй като от нея се дигаше пара в студения зимен въздух, все едно бяхме в сауна. Шадраванът внасяше топлина и някакво лятно излъчване и изпълваше помещението със свеж мирис на море.

Приближих се към него. Не открих бележка, но бях сигурен, че е подарък от Посейдон.

Взрях се във водата и рекох:

— Благодаря, тате.

По повърхността се появиха вълнички. На дъното искряха монети — десетина златни драхми. Не беше трудно да се досетя какво беше предназначението на шадравана. Напомняше ми да не забравям за близките си.

Отворих най-близкия прозорец и на слабото зимно слънце в парата грейна дъга. Извадих една монета от горещата вода.

— О, Ирида, богиньо на дъгата, приеми дара ми.

Хвърлих монетата в парата и тя изчезна. Изведнъж се поколебах с кого да се свържа.

С мама? Един примерен син би постъпил точно така, но тя сигурно още не беше започнала да се тревожи за мен. Беше свикнала да изчезвам за по седмица-две.

С баща ми? Отдавна не бях говорил с него, може би отпреди повече от две години. Но дали можех да се свържа с бог? Никога не бях опитвал. Дали нямаше да се ядоса?

Почудих се още миг-два и накрая помолих:

— Свържете ме с Тайсън. В пещите на циклопите.

Парата потрепери и се появи брат ми. Около него се виеха пламъци, което обаче не беше проблем, тъй като той беше циклоп. Беше се привел над наковалнята и удряше с чук по нажежено до червено острие на меч. Летяха искри, огнени езици ближеха ръцете му. В мраморната стена зад него имаше отвор, през който се виждаше тъмна синя вода — дъното на океана.

— Тайсън! — извиках силно.

В първия момент не ме чу заради чукането и пращенето на огъня.

— ТАЙСЪН!

Той се обърна и единственото му голямо око се ококори. На лицето му се разля щастлива усмивка.

— Пърси!

Хвърли меча и изтича към мен, за да ме прегърне. Изображението се размъти и се огъна напред. Аз инстинктивно отстъпих.

— Тайсън, това е Ирида връзка. Не съм при теб.

— О! — той отново се появи, изглеждаше смутен. — Да, как не се сетих!

— Как си? — попитах. — Как върви работата?

Очите му засияха.

— Тук е страхотно! Виж — грабна нажеженото острие с голи ръце и го поднесе към мен. — Сам го направих!

— Чудесно!

— И написах името си, ето тук, отдолу.

— Много хубаво. Слушай, виждате ли се с татко?

Усмивката му помръкна.

— Рядко. Той е зает. Тревожи се за войната.

— Каква война?

Тайсън се сепна. Изкара острието през отвора и във водата се надигнаха мехурчета. След като го прибра, металът вече беше изстинал.

— Старите морски духове се надигат и създават проблеми. Егеон. Океан.

Долу-горе се сещах за какво говореше. Ставаше дума за безсмъртните създания, господствали над моретата по времето на титаните, преди възхода на олимпийските богове. Появата им означаваше, че господарят на титаните Кронос и съюзниците му набираха сили, а това изобщо не беше хубаво.

— Може ли да помогна с нещо? — попитах.

Тайсън тъжно поклати глава.

— Въоръжаваме русалките. До утре трябва да сме направили още хиляда меча. — Погледна острието в ръцете си и въздъхна. — Старите духове защитават лошия кораб.

— „Принцеса Андромеда“ ли? Кораба на Люк?

— Да. Крият го. Предпазват го от бурите на татко. Иначе той отдавна да го е потопил.

— Това би било хубаво.

Тайсън изведнъж се оживи и лицето му грейна.

— Как е Анабет? При теб ли е?

— Ами… — Сърцето ми натежа като топка за боулинг. Тайсън смяташе Анабет за най-хубавото нещо на света след фъстъченото масло (а него страшно го обичаше). Нямах смелост да му кажа, че е изчезнала. Така щеше да се разплаче, че можеше да угаси огньовете със сълзите си. — Не, в момента не е тук.

— Предай й поздрави! — Целият сияеше. — Много поздрави на Анабет!

— Добре. — Прокашлях се, за да разкарам заседналата в гърлото ми буца. — Ще й предам.

— И не се тревожи за лошия кораб, Пърси. Той си заминава.

— Къде си заминава?

— Вече е в Панамския канал! Далече, много далече!

Намръщих се. Защо Люк беше закарал пълния си с чудовища кораби чак там? За последно го бяхме видели край Източното крайбрежие, където събираше полубогове и тренираше армията си от чудовища.

— Добре — рекох, макар че новината не ме успокои особено. — Това е хубаво… вероятно.

Един силен глас изрева нещо, което не долових ясно. Тайсън потръпна.

— Трябва да се връщам на работа! Иначе шефът ще се ядоса. Успех, братко!

— Кажи на татко…

Но преди да успея да довърша, изображението потрепери и изчезна. Останах сам в хижата, чувствах се по-самотен и отпреди.

 

 

Отидох на вечеря в същото унило настроение.

Храната беше превъзходна, както винаги. Не че можеше да се обърка нещо с пържолите на скара, приготвянето на пица и пълнещите се по магически начин с безалкохолно чаши. Заради факлите и мангалите в откритата трапезария беше топло, но тъй като всеки трябваше да се храни с братята и сестрите си, аз бях сам на масата на Посейдон. На масата на Зевс Талия също беше сама, но не можеше да седнем заедно. Такива бяха правилата в лагера. Децата на Хефест, Арес и Хермес, поне бяха по няколко. Нико беше при братята Стол, тъй като новопристигналите винаги ги настаняваха в хижата на Хермес, докато не станеше ясно кой от боговете им е родител. Братята Стол се мъчеха да убедят Нико, че покерът е много по-интересна игра от неговите карти и фигурки на богове. Надявах се, че Нико нямаше пари в себе си, тъй като бързо щеше да ги загуби.

Единствената маса, която се забавляваше, като че ли беше тази на Артемида. Ловджийките ядяха, пиеха и се смееха като едно голямо щастливо семейство. Зои седеше начело, все едно беше майката. Тя беше по-сериозна от останалите, но от време на време се усмихваше. Сребристата й диадема проблясваше в тъмните й плитки. Бианка ди Анджело видимо се наслаждаваше на компанията им и мереше сили в канадска борба с едрото момиче, което се беше сбило със сина на Арес на баскетболното игрище. То я побеждаваше всеки път, но Бианка нямаше нищо против.

Когато приключихме, Хирон вдигна обичайния тост за боговете и официално приветства с добре дошли ловджийките на Артемида. Ръкопляскането беше доста вяло. След това той обяви „играта на добра воля“ на „Плени знамето!“ и това предизвика много по-бурна реакция.

После всички се прибрахме по хижите си, тъй като през зимата вечерният час беше по-рано. Бях толкова уморен, че веднага заспах. Това беше хубавото. А лошото беше, че сънувах кошмар, който беше ужасно гаден дори и по моите стандарти.

 

Анабет се изкачваше по забулен в мъгла хълм. В първия момент мястото ми напомни за Подземното царство, тъй като веднага ме връхлетя пристъп на клаустрофобия — небето не се виждаше, а само надвиснал плътен мрак, все едно бях в пещера.

Анабет се катереше нагоре към върха. Наоколо стърчаха изпочупени колони от черен мрамор, все едно навремето тук е имало голяма сграда, сега разрушена почти до основи.

— Торн! — извика Анабет. — Къде си? Защо ме доведе тук?

Покатери се върху руините на някакъв зид, спусна се от другата му страна и се озова на билото на хълма.

Ахна.

Пред нея беше Люк. Прежълтял от болка.

Беше коленичил на земята и като че ли се мъчеше да се надигне. Около него чернотата изглеждаше по-плътна, виеха се парцали мъгла. Дрехите му бяха разпокъсани, кожата му беше издрана, от цялото му тяло се стичаше пот.

— Анабет! — извика той. — Помогни ми! Моля те!

Тя изтича към него.

Опитах се да изкрещя: „Недей! Той е предател! Не му вярвай!“

Но в съня си нямах глас.

От очите й се стичаха сълзи. Протегна ръка, сякаш за да погали Люк по лицето, но в последния момент се поколеба.

— Какво е станало? — попита тя.

— Оставиха ме тук — изстена Люк. — Моля те. Ще ме смаже.

Не ми беше ясно какъв точно беше проблемът. Той като че ли се бореше с някакъв невидим противник, все едно мъглата го задушаваше и изпиваше силите му.

— Мога ли да ти имам доверие? — прошепна Анабет. В гласа й се долавяше спотаена обида.

— Не — отвърна Люк. — Постъпих ужасно с теб. Но ако не ми помогнеш, ще умра.

Идеше ми да извикам: „Ами остави го да умре тогава!“. На няколко пъти Люк най-хладнокръвно се беше опитал да ни убие. Не заслужаваше нищо от Анабет.

Изведнъж мракът над него потрепери като таван на пещера по време на земетресение. Започнаха да падат големи черни камъни. Анабет се втурна напред и го подхвана, преди да се е сгромолясал. Сигурно тежеше хиляди тонове, а тя някак го удържаше да не затисне нея и Люк. Как успявате? Би трябвало да е невъзможно!

Люк задъхан се изтърколи настрани.

— Благодаря.

— Помогнѝ ми! — простена Анабет.

Люк тежко въздъхна. Лицето му беше покрито с пот и мръсотия. Той се надигна, олюлявайки се.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Обърна се и започна да се отдалечава, а тресящата се чернота заплашваше да захлупи Анабет.

— ПОМОГНИ МИ! — примоли се тя.

— Не се тревожи, помощта ти вече е на път — отговори Люк. — Всичко се развива според плана. Само се опитай да издържиш още малко.

Черният похлупак потрепери отново, притискайки Анабет към земята.

 

Скочих в леглото и отметнах завивките. Не се чуваше нищо, освен бълбукането на шадравана. Часовникът на нощното шкафче показваше малко след полунощ.

Беше само сън, но въпреки това бях сигурен, че Анабет беше в ужасна опасност. И Люк беше виновен за това.