Сергей Лукяненко
Нескопоското (20)

5

В ясното зимно утро, една седмица преди края на годината, Трикс Соийе, единственият и пълноправен наследник на херцог Рат Соийе, подозрително оглеждаше своето отражение в огледалото.

С малко повече въображение тъмнокосото момче насреща, можеше да бъде наречено младеж. Но не можеше да мине за млад мъж.

Трикс се оплези на огледалото и се усмихна.

Ако си направеше труда да се замисли какво беше научил през последната половин година, той щеше да стигне до неочакван извод. Главното изобщо не беше това, че се беше научил да прави магии или да бели картофи, или да приготвя кафе за вълшебника. Главното беше в това, че беше разбрал — човек е такъв, какъвто е, а не какъвто изглежда. Това се отнасяше не само за вълшебниците и рицарите, за витамантите и слугите. Отнасяше се и за Трикс.

Да си признаем честно, че Трикс не се беше замислял много-много над това. Но гледаше все пак отражението си с усмивка и дори не се вторачваше дали беше поникнал над горната му устна черен мъх.

Е, почти…

Подсвирквайки си някакъв мотив (съдбата беше пощадила дворцовите музиканти и никой от тях не попадна на пътя на свирукащия Трикс), наследникът на херцога слезе до първия етаж на замъка. Малобройните прислужници и лакеи, които го срещаха по пътя, ниско му се покланяха и се стараеха час по-скоро да изчезнат. Повечето от предишната прислуга херцогът, след щателно обследване, беше изгонил и беше наел нови — яки селски девици, които се справяха добре с лопатите и греблата, но които се вцепеняваха при вида на тънките порцеланови сервизи и здрави селски момчета, които носеха важно ливреите си, но никак не можеха да запомнят как трябва да се покланят и защо не е вежливо да казват: „А?“, когато нещо не им е ясно.

Но Трикс, както и баща му, смятаха, че това е временно неудобство. За сметка на това пък беше ясно, че ако се случи нещо неприятно, тези недодялани лакеи ще защитят благодетеля си, а няма да се разбягат и да се предадат на нашествениците.

Ако се съдеше по суетнята около вратите в тронната зала, баща му вече трябва да беше там. Но Трикс тръгна в друга посока, към коридорчето, което водеше към мазето на замъка. Стражите, които дежуреха, пропуснаха наследника без нито един въпрос, изпънати в стойка „мирно“, докато Трикс си избираше придирчиво факла и я разпалваше в камината.

В тъмницата, току пред вратата, която водеше към килиите, дежуреше още един охранител — минотавър с малодушен вид, който при вида на Трикс с все сила стисна алебардата. Бившият надзирател на Соийе, след изгнанието на Гриз мина на страната на победителите и сега му предстоеше още половин година служба.

— На пост ли си? — добродушно попита Трикс.

— Марш! — изрева минотавърът. Прозвуча не особено силно, но достатъчно войнствено.

— Така, така — кимна Трикс, минавайки покрай охранителя.

Килиите бяха празни. Всички, с изключение на една — тази, в която някога беше затворен Трикс. Той се приближи до решетката, провери добре ли е затворен новият катинар, провери и охранителните заклинания, които сам беше направил, а после погледна затворника.

Сид Канг, подлият предател, мрачно погледна към Трикс. Бившият началник на стражата беше брадясал — на затворниците им се полагаше бръснар веднъж на половин година, беше поотслабнал и пожълтял. Но погледът му беше останал упорит, какъвто си беше.

— Не плачеш, а? — попита го Трикс. — Това е добре.

— Да издевателстваш над паднал враг е недостойно за благороден човек — каза Сид Канг.

— Както е недостойно благороден рицар да предаде сюзерена си — отбеляза Трикс.

Условията, в които беше заточен Канг, бяха далеч по-сносни от условията, в които Трикс прекара дните в затвора. На пода на килията беше постлан стар, но дебел килим, вместо купчина слама, имаше легло с топло вълнено одеяло, на масата светеше малка лампа. Дори храната в дървената паница изглеждаше напълно годна за ядене.

— Моят сюзерен е Сатор Гриз — отвърна Сид Канг. — Вярно е, че формално съм се клел и на двамата съхерцози, но бях длъжен да изпълнявам заповедите на Гриз.

— Само заради това не те екзекутираха — каза Трикс.

— Знам. Но ти едва ли си тук, за да обсъждаме как се служи на двама господари. Казвай каквото имаш да казваш.

— Какво би искал да получиш? — попита Трикс. — Освен свободата си, разбира се.

Сид Канг се приближи плътно до решетката и погледна Трикс в очите.

— Сделка ли ми предлагаш, млади Соийе? Изглежда, имам какво още да ти дам, щом питаш за цената ми.

— Има — кимна Трикс. — Някои отговори.

— Аз вече отговорих на всички въпроси на тайната кралска канцелария — Канг се намръщи от болка. — Те умеят да питат, както ти е известно…

— Не, не на всички въпроси си отговорил — каза Трикс. — Защото те не знаеха какво точно да те питат. Кажи си цената.

— Тази сделка няма да е изгодна за теб — замислено каза Канг. — Впрочем, това не е мой проблем. Всичко ли мога да поискам?

— Да — Трикс кимна. — Разбира се, в разумни граници.

— Уморих се без слънце — отговори Канг. — Поне една кратка разходка на ден. Разбира се, с охрана, дори и във вътрешния двор на замъка.

— Добре — кимна Трикс.

— Освен това бих искал да виждам жена си и децата си, макар и от време на време. Поне веднъж на месец.

— Веднъж на два месеца — отвърна Трикс, решавайки, че не бива да отстъпва твърде много.

— Това е всичко, за което моля.

— Изпълняват се три желания — припомняйки си Маркел, каза Трикс. — Продължавай!

— Както кажеш — Канг въздъхна и едно облаче пара увисна във въздуха. — Тук е студено и влажно, млади Соийе. Дори и през лятото е студено и влажно. Аз знам, че зад стената на килията има печка. Заповядай да я палят всеки ден, иначе дълго няма да ме бъде.

Трикс кимна.

— Добре. Разбирам, че имаш намерение да бягаш и искаш да предадеш на някого съобщение с помощта на жена ти, но не си сигурен дали ще ти се отдаде да го направиш скоро. Но аз ще изпълня всичките ти желания. И ще добавя към тях още едно нещо — ще удвоя охраната ти.

Сид Канг се усмихна широко:

— Ако баща ти, момчето ми, беше умен колкото теб, аз никога нямаше да участвам в метежа… разбрахме се, казвай, каквото ще ме питаш.

— Защо Гриз се продаде на витамантите?

Канг се разсмя:

— Този въпрос е елементарен и ти знаеш отговора. Защото му бяха обещали много злато, поста на наместник и вечен живот. Това е история, стара като света.

— Но защо метежът успя толкова лесно? Защо поданиците ни тръгнаха след Гриз?

— Защото твоят баща е добър човек, но лош управник — Канг стана сериозен. — От много години вече Гриз решаваше важните въпроси. А на баща ти му беше добре така — да бъде номинален владетел и да седи на Разполовения трон. Властта, моето момче е като огъня. Трябва да я пазиш така, че хем да не те опари, хем и на останалите да им е топло, хем да не угасне. Баща ти, момчето ми, се страхуваше да не се опари и да не опари другите… и накрая огънят угасна.

— Ще запомня това — каза Трикс. — Но Сатор Гриз не се страхуваше да се опари, нито се страхуваше да изгори останалите. Защо запази живота на родителите ми?

— Ето това, всъщност е въпросът, който ти искаше да ми зададеш…

Трикс кимна.

— Сделката, която сключваш, е неизгодна, предупредил съм те — отговори Канг. — Аз не знам отговора. Когато Сатор обсъждаше с мен плана на преврата, ставаше дума за това, твоите родители да бъдат убити. Решихме още в самото начало ти да бъдеш пленен, разбира се, ако стане. Баща ти трябваше да бъде убит в тронната зала, майка ти — затворена в спалнята, за да има възможност да прибегне до Възвишената смърт… а ако размисли, да й помогнем. Всичко беше премислено многократно, пред очите ми е как трябваше да бъде извършено…

Той замълча.

— Но? — попита Трикс.

— Но незнайно защо, в последния момент всичко се обърка. И съхерцогът, и съхерцогинята бяха пленени живи. Може би Гриз се уплаши да даде заповед — това вече нямаше да бъде преврат, а екзекуция, а може би имаше някакви лукави планове по отношение на родителите ти… — Канг разпери ръце. — И до този момент аз мисля, че това беше грешка, макар че запази живота на всички ви.

Трикс кимна и замислено се запъти към стълбата. Сид Канг не извика след него, за да му напомни обещанието — просто го гледаше как се отдалечава.

 

 

Следващото място, към което се отправи Трикс, беше зимната градина — голяма стая, в която дори през зимата цъфтяха цветя и зеленееха дървета в саксии. Там той намери майка си, която седеше, заобиколена от придворните си дами. Едната от тях — най-възрастната, четеше изразително някакъв свитък:

— … късно вечерта. И тогава първата лейди възкликна: „О, ако аз бях кралица! Аз бих устроила голям празник с богато угощение за всички — и за високоблагородните люде и за най-презрените мизерници.“ А втората лейди и отвърна: „Ако аз бях кралица, щях да развивам занаятите и производствата, и гилдията на тъкачите, тъй като машинното производство поевтинява много сукното, а търговията с платове е доходна за кралството“. Третата лейди произнесе: „Ако аз бях кралица, щях да родя на краля здрав и силен наследник“. Кралят, който вечерно време обикновено се спотайваше под прозорците на момите за женене и подслушваше техните разговори, помисли и каза: „Страстта към празненства и пирове е разорителна за държавата и не подхожда на благородна дама. Да роди наследник е нещо по силите на всяка здрава жена, която се храни добре и е в детеродна възраст. Но думите на втората лейди радват сърцето ми, тъй като в тях прозира грижа за държавата и ум, който приляга на кралица!“ С тези думи той влезе при дамите и…

Тук, за съжаление, придворната дама видя Трикс и почтително замълча. Херцогинята извърна глава и се усмихна топло на сина си. От малката пейчица в краката й скочи Халанбери, обут в кадифени панталонки, които Трикс смътно си спомняше и облечен в дантелена риза, засмя се радостно и извика:

— Дошъл е Трикс!

— Едно добре възпитано момче не бива толкова шумно да приветства друго момче! — строго възкликна херцогинята. — Даже и да са приятели и да им се иска да си поиграят. Трикс, ти искаш ли да си поиграеш с Халанбери?

— Не, не, аз дойдох съвсем за малко — измърмори смутено Трикс. — Аз бих искал само да целуна майка си и да се осведомя за здравето й.

Придворните дами се спогледаха, тъй като времето, когато Трикс дотичваше да целуне майка си, беше отминало преди пет години. Но херцогинята, за щастие, нищо не заподозря. Тя дари Трикс с нежна целувка по челото, подаде му бузата си и се поинтересува:

— Не искаш ли да чуеш един поучителен летопис?

— Трябва да видя и татко, мамо.

— Е, добре — каза херцогинята, докато едва удържаше Халанбери. — Предай му поздрави от мен… ъ… много поздрави.

— Непременно, мамо — поглеждайки съчувствено към Халанбери, каза Трикс.

Преди да излезе от зимната градина, Трикс се разходи покрай лехите с цветята, където откри Аннет.

— Минах за малко — каза той на феята, която се беше излегнала върху едно листо.

Аннет го погледна, после се намръщи, излетя и кацна върху рамото му.

— Какво? — попита Трикс.

— Нищо! — строго отвърна феята. — Ти май си забравил, че аз съм твой фамилиар и свободно същество.

— Не съм забравил — излизайки от градината, каза Трикс.

— Да бе! Ти си ми съвсем ясен — каза Аннет.

— Зима е и е студено…

Феята изпръхтя и Трикс си затрая. Той отиде до тронната зала, където намери баща си, предаде му поздравите от майка си и изслуша няколко благоразумни бащински поучения, най-важното от които беше, че през зимата на излизане от двореца трябва хубаво да увие шала около врата си. Трикс обеща да го послуша и на свой ред убеди баща си да смекчи режима на Сид Канг и да удвои охраната му.

А след още половин час, облечен топло и с дебел шал около врата, Трикс, яхнал спокойната и яка кафява кобила, яздеше по улицата, на път към кралския гарнизон, който беше разположен в бившия дворец на Сатор Гриз.

 

 

Трикс откри баронет Паклус в двора на замъка. С ръце на кръста, ниският, як рицар наблюдаваше младите кирасири, които мушкаха с копията си едно сламено чучело.

— По-високо върха, по-високо! — ревеше Паклус. — Удари, глупако, не го дръж като пръчка! Мушкаш — вадиш! Мушкаш — вадиш!

Появата на Трикс явно зарадва рицаря. Той остави един стар и опитен командир да командва вместо него и забърза да посрещне Трикс.

— Идвам съвсем за малко, Паклус — скачайки от коня и прегръщайки рицаря, каза Трикс. — Дойдох просто така… да те видя…

Паклус присви очи и впери поглед в Трикс. После го помъкна настрани.

— Какво си намислил? — попита го той направо. — Чини ми се, че не си дошъл да се видим, а да се прощаваме!

Трикс смутено погледна встрани.

— Така значи… — баронетът кимна. — Херцогът знае ли?

— Той нямаше да ме пусне — призна си Трикс.

— А какво ще каже, когато разбере, че си изчезнал?

— Ти ще му обясниш — помоли се Трикс. — Той те уважава. Не мога да стоя повече в замъка! Какво да правя тук!

Паклус се почеса по брадата. След това каза:

— Аннет!

Феята се измъкна от пазвата на Трикс. На главата си имаше малка плетена шапчица, явно взета на заем от някоя кукла, събирала прах в спалнята на някоя наследница.

— Грижи се за него — заповяда и Паклус. — Обещаваш ли?

Аннет кимна и отново се скри на топло.

— До довечера ще стигнеш ли до барон Галан?

— Не — поклати глава Трикс. — Но като погледнах картата, видях, че по средата на пътя има голямо село. Ще пренощувам в хана. А Галан… Не съм сигурен дали изобщо ще се отбивам при него. Той не ми харесва!

— Имаш ли пари? — делово попита Паклус.

— Имам.

— Ето ти, за всеки случай! — И баронетът отвърза от пояса си една полупразна кесия. — Тук има само малко сребро… но няма да ти дойде в повече.

— Благодаря, сър Паклус — каза Трикс. Той имаше достатъчно пари, но не искаше да обиди рицаря с отказ.

Паклус кимна, тупна Трикс по рамото с тежката си ръка, облечена в стоманена ръкавица и се запъти към своите новобранци. Спря се по средата и викна:

— Много поздрави!

— Непременно! — качвайки се на коня, отвърна Трикс.

* * *

Дори да имаш хубав кон и пари, дори да пътуваш по широки пътища и да минаваш през безопасни места, зимният път е труден. Даже това, че си истински вълшебник, не прави пътуването ти много по-лесно — разбира се, ако не умееш да се телепортираш.

Трикс не умееше. И затова до кулата на магьосник Лапад в покрайнините на Босгард той успя да пристигне по обяд в последния ден на годината, която си отиваше.

Колкото повече приближаваше кулата, толкова повече местността наоколо губеше зимния си облик. Не, въздухът продължаваше да е студен. Но сивите облаци в небето, ставаха все по-редки и по-редки. Накрая се показа чисто синьо небе и засвети ярко жълто слънце. Снегът по земята се стопи, макар че все още летеше из въздуха, а после съвсем изчезна. Под копитата на учудената кобила се появи трева, най-напред жълта, миналогодишна, а след това и зелена, прясна. На стотина метра от кулата кобилата категорично отказа да продължи, без да си хапне от нея.

Трикс слезе от кобилата, завърза поводите за едно дърво, около което имаше достатъчно трева и тръгна към кулата.

На входа дежуреше предишният посивял минотавър Харим. За изненада на Трикс, появяването му сякаш зарадва Харим.

— Здра… Благоздра… — изръмжа минотавърът, когато Трикс се приближи.

— Здравей, Харим — отвърна му Трикс. — За какво ми благодариш?

— Заси… за си… зина…

— За сина ти ли? — досети се Трикс. — Защо? А! Няма нужда.

Как става така, че вълшебните същества остават да работят при вълшебниците, които са ги призовали, Трикс не знаеше. Това сигурно бяха семейни работи. Излизаше, че сега синът на Харим пазеше Сид Канг…

— Господарят ти вкъщи ли си е? — за всеки случай попита Трикс. Харим закима енергично. Трикс пое дъх, за да събере смелост. Добре, че с него беше Аннет…

— Мили, аз ще похапна… — Феята се измъкна от пазвата му и полетя над цъфналата зимна поляна. За пореден път, Трикс заподозря, че тя чете мислите му, но реши, че да спори с фамилиар е почти безнадеждна работа. Той хвърли един печален поглед след нея и влезе в кулата на магьосника.

Асансьорът скърцаше и се клатушкаше опасно, както преди, но въпреки това Трикс пристигна горе цял и невредим. Преди всичко Трикс съблече топлата си кожена куртка, изтупа мръсотията от ботушите си, приглади косата си и чак след това се престраши и тръгна към кабинета на вълшебника.

Лапад твореше.

Той седеше зад масата, гризеше едно перо и наблюдаваше смътните образи, които кръжаха в кристалната сфера. След това изписа няколко думи върху пергамента. Отпи от чашата с кафе. Повъртя в ръка лулата си, понечи да я напълни, но размисли и се зае отново с писането.

Трикс чакаше търпеливо.

— Не понасям някой да ми стои зад гърба, докато работя! — хвърли перото Лапад. — Ти какво правиш тук?

Магьосникът упорито седеше с гръб към Трикс.

— Учителю, трябва ми съвет… — измърмори Трикс.

— Какъв съвет?! Нали си вълшебник! Нали си ме надминал! Върви в академията, щом ти трябва съвет! — ядоса се Лапад.

— Учителю, цяла седмица пътувах… — жално каза Трикс. — Два пъти ме нападаха разбойници. Веднъж и вълци ме гониха… Отрових се с лоша храна в хана и ме боля коремът. Освен това…

— Аз да не би да съм лекар? — най-сетне благоволи да се обърне Лапад. — Или съм утешител на слабите духом вълшебници? Вълци, разбойници, корем… Нали успя да пристигнеш? Успя…

Трикс чакаше търпеливо.

— Какво искаш? — накрая попита Лапад.

— Учителю, защо ме изгонихте? — попита Трикс.

— Аз?! Да съм те изгонил? — Лапад плесна с ръце. — Не, моля ви се… не съм те гонил. Признах си честно превъзходството ти, когато разбрах какво си направил.

— Но аз не мога да разбера какво съм направил! — възкликна Трикс.

— Честно ли? — попита със съмнение Лапад.

Трикс кимна.

Лицето на Лапад просветля.

— Ти все пак си неграмотен и нескопосан — каза той с удоволствие. — Дори не си се усъмнил, така ли?

— Ами мен ме смущава едно нещо — призна си Трикс. — Не мога да разбера защо Сатор Гриз остави живи родителите ми. Това не ми се връзва с него.

Лапад стана, обиколи масата и внимателно погледна Трикс. Кимна:

— Не ги е оставил живи… в известен смисъл.

— Аз… аз ли ги съживих? — ужасен попита Трикс. — Те сега личове ли са?

— Как биха могли да бъдат личове, тъпако? — възмути се Лапад. — Не при тях всичко си е наред… Добре, чуй ме внимателно. Какво е магията?

— Изкуството да променяш действителността с думи — отговори Трикс.

— Какво може магията?

— Това, което не противоречи на естеството — каза Трикс. — Тоест, не може да превърне желязото в злато… или, да речем, да направи небето червено, а слънцето зелено…

— Магията може и повече — тихо и без възмущение каза Лапад. — Много повече, момчето ми. Магията се основава на вярата и на желанието. Колкото повече е твоята вяра, че можеш нещо да направиш, колкото повече желаеш то да се случи, толкова повече действителността се огъва под волята на магьосника. Би ли било възможно Гриз да не е убил никого по време на преврата?

— Би било, разбира се — каза Трикс. — Макар и да не е много вероятно.

— Но ти се е искало да е така, нали? — внимателно попита Лапад.

— Разбира се! Повече от всичко на света!

— Разбираш ли, момчето ми — Лапад въздъхна — твоето желание и твоята вяра са били толкова силни, че реалността не е могла да устои. Когато Маркел произнесе невнимателно думите, че не би екзекутирал Сатор Гриз, ако родителите ти са живи… ти какво си помисли?

— Че това е възможно — прошепна Трикс. — Но аз само си го помислих! Не съм го произнесъл на глас! Не съм правил магия!

— По какво се отличават думите, които изричаме на глас от думите, които са в мислите ни? — Лапад сви рамене. — Само по това, че едните ги слушат наивните хора, които вярват на вълшебниците, а другите променят света. Това, което си си помислил, само ти си го чул. Но за един миг, само за един кратък миг, ти си повярвал, че това може да бъде самата действителност. Не си видял родителите си убити, нали така? Искало ти се е да повярваш, че са живи. Повярвал си и действителността се е променила.

— Но… нали те са били мъртви! — ужасен попита Трикс.

— Не. Успокой се, вече никога не са били.

— Но ако Гриз ги е екзекутирал?…

— Вече не ги е. Всичко е променено, не разбираш ли? Ти промени реалността. Не си направил някакъв магически фокус, а истинско чудо. Само най-великите вълшебници… — Лапад се намръщи и сърдито се поправи: — Или най-вярващите и наивните са успявали да направят такова нещо.

— Аз мога да променям реалността… — пошепна Трикс. — Не може да бъде… Ами това, че Гриз си е имал вземане-даване с витамантите, и това ли аз…

— Не. Аз изучих много подробно отчетите на тайната канцелария за твоя разговор с краля. Гриз си е признал преди да стане дума за твоите родители и преди ти да „избършеш сълзите от очите си“, — цитира Лапад.

— Значи аз мога да направя така, че да не съществува предишната война с витамантите… или Гриз да не извърши предателството! — зарадва се Трикс.

— Не, не можеш! — Лапад се намръщи. — Ти, въобще, слушаш ли ме, ученико? — той така се разпали, че дори не се усети, че отново нарича Трикс „ученико“. — Ако знаеш, че нещо се е случило, ти няма как да го промениш! Колкото и да се опитваш да повярваш, това няма да стане! Само когато ситуацията е неопределена — само тогава е възможно чудо. Представи си, че вземам една кутия и поставям вътре, да кажем, котка. След това слагам там и колба с отрова. Едната вероятност е, колбата да се счупи и котката да умре. Но има възможност и колбата да не се счупи, и котката да е жива. Сега, отговори ми, жива ли е котката или не е?

— Не може ли да погледна? Или да чуя, мяука ли…

— Не може. Това е мисловен експеримент. Кутията е затворена, на котката устата е запушена… Жива ли е котката или не е?

— Не знам — отвърна Трикс. — И е жива, и не е…

— Правилно. Това е неопределено жива или умряла котка. Точно в такива ситуации, магията е способна да върши чудеса — ако вълшебникът има огромното желание да повярва в чудото…

— Значи аз мога в такива ситуации… — На секундата, цял вихър от такива вероятности завъртя Трикс. — Да речем, че при мен идва някаква жена и ми казва — детето ми се изгуби в гората. А аз и отговарям — детето ти е живо и здраво и се прибира към къщи!

— Не, Трикс — Лапад въздъхна. — Тези неща се случват само веднъж. Ако ти знаеш предварително, че такова нещо е възможно, най-вероятно, то няма да се случи. За такива неща се изисква кристална простота.

— Аз все още не знам нищо за магията — наведе глава Трикс.

Лапад изхъмка и го изгледа изпитателно.

— Не умея да се телепортирам — взе да изброява Трикс.

— Трябва добре да си представиш какво представлява материята и как се движат и най-малките и частици — насмешливо каза Лапад.

— Не умея да лекувам…

— За това се иска да познаваш анатомията.

Трикс се мъчеше да се досети за още нещо. Трябва му, на всяка цена му трябва и трета молба!

— Нищо не разбирам от вълшебни същества, дори феята ми не ме слуша…

— Навиците на магическите същества са сложна и трудна дисциплина — изръмжа Лапад. — Не, не ми се подмазвай. Не върви ученикът да е по-силен от учителя си…

— Аз не съм по-силен. Съвсем случайно стана…

— На всичкото отгоре и наследник на херцогския престол!

— Да бе, може и… — Трикс се изчерви. — Баща ми се справя прекрасно.

— Родителите ти ще тъгуват за теб. Ще им липсваш.

— Ще им пиша. Няма да им липсвам, защото татко винаги има много работа, а мама се грижи за Халанбери. Той е малък и на нея й е интересно…

— Хм — каза Лапад. — Хм. Тази вечер имах намерение да отида на празничен прием на Съвета на магьосниците… не подобава на велик магьосник да се появява без ученик… Значи ще се наложи да те науча да се телепортираш… ако глупавата ти глава е способна да го научи…

Той погледна към часовника, който стоеше в ъгъла на кабинета. Стрелката му (това беше старинен часовник, който не обръщаше внимание на дреболии като минутите), наближаваше два.

— Макар че време има — призна Лапад. — Даже ще имаш време да пооправиш в кухнята. И да ми направиш кафе. И няколко сандвича с шунка… ако шунката е свършила — тогава със сирене, сирене имаше, сигурен съм.

— Добре, учителю! — радостно каза Трикс.

— И не си мисли, че ще можеш да си вземаш отпуск и да се занимаваш с чиста магия! — добави Лапад. — Предстоят сурови времена. Витамантите няма да се откажат от плановете си и ще продължат да обучават на магия обикновени хора. В редиците на нашите вълшебници назрява разкол, Лигата на заклинателите на свободна практика набира сила. В Самаршан се роди и укрепна култът към Прозрачния бог. Планинците изкопаха нещо странно от шахтите си. Всеки момент гномите ще сменят краля си, а кандидатите са един от друг по-лоши! Кралството е в стагнация… ти поне знаеш ли какво е стагнация? Идват тежки времена!

— Страхотия! — с възторг изрече Трикс, оценявайки предстоящите перспективи.

Лапад изсумтя и тръгна към масата. Прихвана полите на мантията си, настани се удобно и добави:

— Да не забравя, измий подовете в кулата… аз нямах време да се занимая с тези дреболии.

Че не беше никаква дреболия да оправиш дома на Лапад, Трикс се убеди, когато наближи вечерта.

Но пък когато мръкваше, той вече седеше пред вълшебника, а той му обясняваше основите на телепортацията:

— Всяко тяло се състои от миниатюрни частици. Много, много мънички!

— Колкото песъчинка ли? — попита Трикс.

— Ха! Милиони пъти по-малки! Представи ли си го?

— Не — призна си Трикс.

— Защо?

— А милион пъти колко е? — невинно попита Трикс.

Лапад наклони глава и го загледа с подозрение:

— Как може да не знаеш? Та ти успя да измамиш самия барон Исмуд. Ти си експерт по аритметика!

— Това е аритметика… — наведе глава Трикс. — Там не ми трябваха такива големи числа…

Лапад онемя за секунда. След това се засмя и каза:

— Нескопоско…

Трикс искрено изобрази смущение.

А Лапад, вече развеселен и ободрен, взе от масата парче тебешир и тръгна към дъската, която висеше на стената на кабинета му…