Сергей Лукяненко
Нескопоското (11)

1

Рано сутринта, когато слънцето едва-едва беше пробило облаците, в кубрика слезе Паклус и яко разтърси койката, на която спеше Трикс.

— Ставай, вълшебнико! Настигаме витамантите!

Сънят отлетя от Трикс на секундата.

— Вече? — измъквайки се от хамака, попита той. — Толкова бързо?

— Ти извика хубав вятър — добродушно каза Паклус, вървейки към изхода. — Платната им се виждат на хоризонта. След по-малко от час, ще ги догоним. Събуди всички, оправяй се и се качи на палубата.

През нощта могъщият варварин и славният, закален в битките рицар бяха управлявали кораба. Иначе, цялата команда сладко беше похърквала на койките си.

Трикс мина по кубрика и събуди артистите.

Майхел се събуди веднага, с възгласа: „Накъде да бягаме?“ Шараж отвори очи тъкмо преди Трикс да го докосне по рамото, изгледа го строго, кимна и скочи, все едно че не беше заспивал.

Бамбура се наложи да го тръска и ръчка, защото не искаше да се буди и само повтаряше: „още пет минутки… братко… остави ме… нека си досънувам…“ Изглежда, на артиста му се беше присънило нещо от детството.

Йен, когато Трикс го докосна, седна и каза: „Вече съм буден!“, но още щом Трикс се обърна, отново беше заспал и то седнал. Наложи се да го наплиска с вода.

Малкият Халанбери спеше толкова сладко, че сърце не му даде на Трикс да го буди. Затова и нареди на Йен, който мърмореше недоволно, да събуди момчето и да отиде в камбуза.

След като закуси с останалото от варените картофи и твърдото като камък, пушено месо от лос, Трикс изтича към нужника. Поглеждайки през една дупчица към бушуващото море, свърши набързо една работа, след което се качи на мостика, където Хорт и Паклус нещо си шепнеха.

— Къде са витамантите? — попита Трикс и настръхна от вятъра. Зад кърмата, както и вчера, с мълнии и светкавици бушуваше бурята.

— Виж… — Паклус протегна ръка.

Трикс се загледа и се изплаши — много по-близо, отколкото си представяше, се виждаше корабът на витамантите. След пет минути, те трябваше да се сближат. Корабът беше двумачтов бриг, малко по-голям от „Сепията“.

— Трябва да спреш вятъра, щом се приближим — каза Паклус. — И веднага да ги приспиш.

— Добре — нервно поглаждайки Айпода, каза Трикс. — Заклинанието е добро. Лапад се е постарал. Докато го четях, аз самият за малко да заспя.

— А вятъра?

— Вятъра… — Трикс преглътна. — Сега ще го измисля. По-лесно е да го спреш.

— Не знам, не знам… — Паклус със съмнение поклати глава. — Случи ми се да видя как веднъж Лапад се опита да спре огнения смерч, който самият той беше предизвикал…

— Бих ви посъветвал да започваме — каза Хорт. Извади от джоба си зърна планинско кафе, лапна две и ги сдъвка. Протегна няколко на Паклус, а той кимна с благодарност. — След няколко минути, витамантите ще открият огън от катапултите.

— Те забелязаха ли ни? — попита Трикс.

Хорт се разсмя с пълно гърло.

— Дали са ни забелязали? Моето момче, няма как да не забележиш кораб, който се носи след теб на крилете на бурята със скорост, каквато няма в природата. Кораб, чиито спътници са ветровете и мълниите. Кораб, който…

— Разбирам, разбирам. — Трикс се огледа. Всички се бяха събудили и го гледаха тревожно. Даже Йен и Халанбери — и двамата мокри, ясно беше как Йен е събудил малкия, изглеждаха уплашени. Трикс събра мислите си и започна: — Морето заспа… Нито вълничка — всичко утихна. Вятърът спря… Игривите му пориви вече не будеха задрямалите води… Тежките сиви облаци в небето се разсеяха, утихнаха гръмотевиците, светкавиците угаснаха. Върху гладката огледална повърхност на океана неподвижно застинаха двата кораба…

Той замълча.

— М-да — Хорт замислено се огледа. — Малко е… прекалено…

Върху палубата на „Сепия“ се стовари един огромен черен буревестник. Птицата дишаше тежко с широко разтворен клюн и смаяно гледаше хората. След това изграчи укоряващо, забила поглед в Трикс и се отдалечи, клатушкайки се.

— Горкият, цяла нощ го подмята бурята — каза Паклус. — Нагоре, надолу… Ту докосваше с крилото си водата, ту се издигаше като стрела към облаците. А как крещеше! Сърцето ми се късаше…

— Между другото, витамантите приготвят катапултите… — меланхолично каза варваринът. — И ако се съди по дима, смятат да ни залеят с гореща смола…

Трикс бързо отвори Айпода и започна да чете заклинанието:

— Сън, о, сладък сън, ти, който притваряш клепачи и си радост за умореното тяло и изтерзаната душа! Трудна е работата на моряка, кратък е мигът за отдих. Колко е приятно да се отпуснеш върху топлата палуба, да сложиш длани под бузата си и да усетиш колко ласкаво е морето — също като родна майка… То люлее като в люлка кораба на витамантите… Сладкият сън навестява всяка жива душа. Той ни спасява от тъгата и страданията, от умората и грижите. На кораба на витамантите, всички заспиват дълбоко: така спи детето върху ухаещата на мляко гръд на майка си; така спят влюбените, слушайки диханието на другия; така спи умореният каменоделец, оставил чука; така спи прилежният ученик, сложил глава върху свитъка… Техният сън ще трае точно три дена и три нощи, нито минута повече, нито минута по-малко. Те вече спят… спят… спят…

Трикс замлъкна. Паклус и Хорт напрегнато се взираха в кораба на витамантите. След малко Паклус кимна удовлетворено:

— Ами, катапултите замряха… Изглежда, ти успя да ги приспиш, Трикс. Браво! Хубаво заклинание. В него има думи и за очите, и за слуха, и за обонянието, и за всички сетива.

— За обонянието ли? — учуди се Трикс.

— Е, там, за майчиното мляко…

— А то мирише ли на нещо? — смути се Трикс. — Аз просто за по-голяма образност… Но заклинанието, като цяло го съчини Лапад.

— Въпреки това, браво! А сега, дай малко вятър. Лекичък. За да се приближим до техния кораб.

Докато Трикс съчиняваше простичко заклинание (в главата му се въртяха всякакви глупости, от рода на „Запей ни песничка сега, ти весел ветре…“), Паклус извади диамантеното си брусче и започна да остри меча си.

— Нали всички спят — забеляза варваринът. — Ти сам каза, че заклинанието е добро.

— Знаеш ли — невъзмутимо каза рицарят. — Случвало ми се е неведнъж да се бия заедно с магьосници. И отдавна съм разбрал, че колкото и да е добро заклинанието, винаги съществува възможност, нещо да бъде пропуснато.

Той помисли и допълни:

— Особено, ако заклинанието е измислено от моя добър приятел Радион Лапад…

Варваринът помисли малко, извади кадифено парче плат и затърка с него бойния си чук.

 

 

С помощта на леките пориви на магическия вятър, „Сепия“ се доближи плътно до кораба на витамантите, застана борд до борд с нея и застина. Сега се виждаше и името на шхуната — „Живодер“. Вятърът послушно утихна.

Рибарските мрежи скърцаха. Буревестникът, който се беше възкачил на гротмачтата издаде гърлен вопъл и замълча, сякаш се беше изплашил от себе си. Дрънкайки с железарията си, Паклус се доближи до борда и с подозрение огледа палубата на вражеската шхуна, покрита с неподвижни тела. Екипажът на витамантите спеше.

— На това му викат истински мъртвешки сън — пошегува се рицарят и се засмя на собствената си шега. — Помогнете ми да се прехвърля… не бива да падам във водата, с доспехи съм…

— Ще ръждясат, нали? — разбиращо изпищя Халанбери.

Рицарят го изгледа снизходително:

— По-зле, малкият… Ще ме завлекат на дъното!

До вражеския кораб прехвърлиха широк подвижен мост — късмет беше, че фалшбордовете бяха почти еднакво високи и рицарят смело се прехвърли на палубата на „Живодер“.

След него тръгна варваринът, който държеше чука си готов за бой, Шараж — с дълъг планински кинжал и храбрият капитан Бамбура, облечен с лека ризница и с меч в ръката. Последен вървеше Трикс и стискаше в едната си ръка Айпода, а в другата — магическия си жезъл. По едно стечение на обстоятелствата, урокът по изкуството на бой с тояги, от деня, в който Трикс беше пристигнал в Дилон, стори така, че жезълът в момента да бъде даже по-полезен, отколкото книгата със заклинанията. На рамото на Трикс седеше феята Аннет — притихнала и тревожна.

— Другите да чакат! — заповяда Паклус.

— Не, Халанбери нека върви до мен! — изкомандва Трикс.

Момченцето леко пребледня, но стисна чукчето си и тръгна след младия вълшебник.

— Слушай внимателно всичко, което ще кажа! — заповяда Трикс. — Много внимателно! Това е могъща магия и за теб ще е полезно да чуеш истински заклинания.

— Аха-а — с разбиране проточи Паклус. — Да, вълшебникът е прав. Внимателно го слушай, приятелю!

На вражеската шхуна беше тихо и мирно. В котлите димеше подгрятата смола, с която моряците смятаха да залеят техния кораб. В клетките си възбудено кудкудякаха кокошки.

— Ето и първият пропуск — весело каза Паклус. — Вижте, че на животните заклинанието не е подействало!

За всеки случай, той ритна с всичка сила с подкованата си обувка единия от моряците. Но морякът наистина спеше.

— Дори да имат чифт леопарди — пазачи, нас това няма да ни спре — свирепо каза Шараж. — Ще търсим ли момичето?

Трикс кимна. Нещо обаче го тревожеше… нещо все пак не беше както трябва в заклинанието, което Лапад беше съставил… някаква малка неточност… Сън, о, сладък сън…

— Стойте! — развика се той. — Разбрах къде е грешката!

Над палубата се разнесе гръмогласен смях. Вратата на каютата се отвори и оттам излезе рицарят — магьосник Гавар. Черните му доспехи зловещо блестяха на слънцето, в едната ръка витамантът стискаше дълъг двуръчен меч, а в другата — магически жезъл.

— Късно е, нафукано момченце! — изрева той. — Късно е! Мои верни слуги! Напред!

От вратите, зад гърба на Гавар с ръмжене изскочиха зомбита — с подути сини лица, подпухнали ръце и крака, мъртви и слепи очи и оголени, изпочупени зъби. Доспехите им бяха от гнила, изпокъсана кожа и в ръцете си държаха тъпи, ръждясали мечове.

— Сънното заклинание действа само на живите! — продължи витамантът. — Тук съзирам глупостта на Лапад!

— Твоето мъртво войнство не ни плаши! — викна в отговор Паклус и с един силен удар разполови зомбито, което беше най-близо. Горната половина запълзя към Паклус, стържейки с ръка по палубата и крещейки зловещо. Долната тръгна сляпо да броди между воините, като не пропускаше да рита противника.

— Но ти трябваше да заспиш! — не издържа Трикс.

За негова изненада, Гавар не само че го чу, но и му отговори. Той вдигна забралото на шлема си и загледа Трикс с белите си мъртви очи.

„Никога вече няма да ям варени яйца…“ — потресен, помисли Трикс.

Сините устни на витаманта помръднаха и той изрече:

— Щях да заспя, ако бях жив. Аз обаче отдавна съм мъртъв… заради гнусния Лапад!

При всяка дума, от устата на витаманта изпадаше по някое гнило парче плът.

— Това е лич, магьосник-мъртвец! — извика Хорт и Трикс видя как дори безстрашният варварин побеля от страх. — Ужас!!! Всички ще умрем!

— Трикс, направи магия! — съсичайки поредното зомби, изрева Паклус. — Ти магьосник ли си или някой поплювко?!

Тежките думи на рицаря помогнаха на Трикс да събере мислите си.

— Кръвта на храбрите деди кипеше в жилите на рицаря! — викна той. — Мечът, като перце летеше в ръцете му и с едно движение разсичаше мъртвата плът!… — вдъхновено заизрича Трикс. — Смелостта на рицаря и неговата ненавист към враговете бяха толкова големи, че след ударите ми, зомбитата умираха окончателно и се превръщаха в локви отвратителна слуз!

Зомбито, чиято ръка Паклус току-що беше отсякъл, погледна обидено към Трикс. И се превърна в зловонна локва.

— Силен си, момче — зловещо каза Гавар. — Когато избия всички ви, теб ще те съживя и ще те направя свой роб! — Витамантът се намръщи и гръмогласно произнесе: — Страшното заклинание превръщаше мъртвите воини в слуз, но и тя продължаваше борбата, пъплеше по враговете, изгаряше живите с отровната си пяна и ги отравяше с изпаренията си!

Локвите слуз, в които се превръщаха под ударите на Паклус и Хорт зомбитата, затрепериха и запълзяха напред, съскайки и пръскайки. Хорт, на чието лице попадна капка от отровата, изви от болка.

— Но яркото слънце светеше в небето! — завика Трикс. — И животворните му лъчи унищожаваха отвратителната гадост, като я превръщаха в безобиден сив прашец, който не можеше вече да навреди, колкото и подлият лич да се стараеше!

— Така ли било! — зави Гавар, когато видя, че мъртъвците му се топят, а отровната слуз се превръщаше в безобиден сив прах. — Само почакай! Могъщият лич не се уплаши от високомерните думи на младия магьосник. Той се намръщи и произнесе най-страшното заклинание, което знаеше. Призова от дълбините на морето невиждано чудовище, изтляло още в праисторическата епоха! Ставай, прокълнати! Твоят разум кипи от възмущение, ти си готов да влезеш в смъртоносната схватка!

Шхуната се разклати. Водата наоколо се разбушува. Нещо огромно и страшно се готвеше да излезе на повърхността. В дълбокото се очертаваше някакъв силует с невъобразими размери, който приличаше на исполински октопод.

Трикс затрепери. Да създаде още по-голямо чудовище? Някакъв кит? Или гигантска бяла акула — убиец?

— Любими! — с треперещ глас пошепна в ухото му Аннет. — Не се състезавай с този в гигантомания! Повярвай ми, размерът няма значение!

— Така ли — порази се Трикс.

— Разбира се! Грамадният мечок бяга паникьосан от рояка смели пчели!

— Разбрах! — засия Трикс. И произнесе гръмко и вдъхновено: — Но преди мъртвото чудовище да се събуди от дълбокия си сън и да изплува на повърхността, насреща му се спуснаха хилядите живи морски обитатели! Мънички рачета откъсваха по една частица мъртва плът, рибките ръфаха от мъртвото му тяло, а отровните медузи щипеха чудовището с пипалцата си. Без да успее да се издигне на повърхността, при слънчевите лъчи, които за него бяха убийствени, то се разпадна и умря отново — този път, окончателно!

Водата закипя. Огромни риби се носеха около двата кораба, клатейки ги с опашките си. Кафява мътилка и зелена кръв оцветиха водата. Изплува парче от пипало, дълго колкото кораб и за миг беше разкъсано от пасаж разноцветни рибки.

Рицарят-магьосник Гавар изтича до борда и объркано погледна надолу. След това се обърна към Трикс. Всичките му мъртви слуги бяха победени, а Паклус и Хорт настъпваха, вдигнали високо оръжията си.

— Какво пък… — произнесе личът. — Щом магията е безсилна, честният меч и подлите хватки ще решат нашия спор!

Той измъкна от ножницата дългия си черен меч с назъбено острие. След това се озъби зловещо:

— И, разбира се, старото вярно огнено кълбо! Смъртоносното оръжие на магьосниците, което изгаря човеците с магьосническия си пламък!

Гавар замахна с ръка и метна към Трикс шепа огън, който пламна в ръката му.

Трикс така се шашна, че не успя да се дръпне.

Спаси го Паклус. Смелият рицар направи крачка срещу огненото кълбо и то се заби в доспехите му.

Трикс закрещя от ужас. И артистите на „Сепията“, заедно с Йен, които до момента бяха наблюдавали със затаен дъх боя, закрещяха с пълно гърло.

Паклус стоеше неподвижно и с наведена глава съзерцаваше почернелия си от огъня нагръдник. Брадата му леко димеше.

— Защо не падаш? — смути се Гавар.

— Все пак, трябва честно да си призная — печално каза Паклус — поне пред самия себе си… Аз май не съм съвсем човек… Аз, в по-голяма степен съм гном… — Той тръсна тлеещата си брада и изпусна древния вик на гномите: — С кирката по главата!

— С чука по… — войнствения рев на варварина потъна в радостните викове на екипажа.

И битката започна. Черният меч на Гавар с неописуема ловкост отбиваше ударите на варварина и на рицаря. Зад гърба на двамата най-силни бойци се суетеше Шараж и с ловките удари на кинжала, държеше лича в постоянно напрежение, а Бамбура размахваше меча си и сипеше оскърбителни епитети към витаманта, които го изваждаха от равновесие.

Живите бавно притискаха мъртвеца към борда. В един момент, Гавар едва не се препъна в тялото на един моряк, който спеше дълбоко, опря меча в гърдите му и извика:

— Хвърлете оръжията си или този е покойник!

Паклус и Хорт спряха и се погледнаха с недоумение.

— И какво от това? — попита Паклус.

— Той ни бърка с някого — реши Хорт и замахна с чука.

Гавар отблъсна, проклинайки, сънения моряк и започна отново да се отбранява.

Трябва да признаем, че витамантът се биеше много майсторски и нападателите също пострадаха. Хорт беше ранен в рамото и в крака. Доспехите на Паклус бяха покрити с вдлъбнатини. Но те не намалиха натиска си и притиснаха витаманта към фалшборда.

Гавар освирепя. Той подскочи, ловко се изправи на планшира и извика, размахвайки меча:

— Ето! Ако сте си мечтали да видите разгневен витамант — постигнахте го! Сега ще видите какво е истинска магия!

— Този защо се фука? — учудено попита Аннет.

— Това е задължителен елемент на магията — призна Трикс, който се тресеше от страх. — За да се получи заклинанието, трябва да му повярват… и самият вълшебник, и публиката…

Паклус и Хорт застинаха в ужас пред витаманта, който размахваше меча си. А той, оголил зъбите си, произнесе:

— Измислил съм такова страшно заклинание, което може да хвърли в треска дори мъртво тяло! И така… самата основа на материята, мъртва още от сътворението на света…

— Не искам да слушам! — закрещя Халанбери с тънко гласче. — Не искам!

И хвърли по витаманта малкия си боен чук.

Премятащото се чукче прелетя опасно близо до главата на варварина и тресна витаманта по гърдите. Гавар, който не очакваше такъв подъл ход и беше вдигнал меча си силно назад, залитна от удара и полетя надолу, в пролуката между корабите. Чукчето прелетя обратно и падна в краката на варварина.

Разнесе се едно силно „бух“ и настана тишина.

Всички се хвърлиха към борда и дълго стояха, наблюдавайки как изчезват в дълбините блестящите черни доспехи.

— Той умря, нали? — с треперещ глас попита Халанбери.

Той беше много мъничък, за да може да погледне зад фалшборда и трябваше непрекъснато да подскача, хвърляйки по един изпълнен със страх поглед в морската бездна.

— Мъртъв е! — успокои го Трикс. — Отдавна е мъртъв.

— Той няма нужда да диша, дори не е задължително да се храни — потвърди Паклус.

— До най-близкия бряг има петстотин километра — каза Хорт. — Ако се движим със скорост пет мили в час…

— Трябват ни четири дни — подсказа Трикс, който с основание се гордееше с познанията си по математика.

— Долу тинята е десет метра, дай Боже — злорадо каза Бамбура. — Доспехите му са много тежки. Добре ще е, ако може да изминава на ден пет мили.

— Храна за рибите — обобщи Паклус и плю зад борда.

— Да не би да обърках нещо? — почти плачейки, попита Халанбери. — Трябваше ли да го удрям с чукчето по краката?

Хорт го вдигна като перце и го сложи на рамото си. Каза:

— Ти ли? Та ти ни спаси! Ти си героичен воин! В теб сигурно тече варварска кръв!

Халанбери се развесели и гордо изгледа Трикс.

— Ако нямате нищо против, в началото всички ни спаси Трикс! — обиди се заради любимия си Аннет. — И то няколко пъти!

Варваринът помисли и кимна:

— Да. Всички ние се представихме добре в тази битка. Всички сме герои!

— Аз подсказах на Трикс как да победи чудовището! — реши да закрепи успеха си феята.

— И ти си героиня — призна Хорт. — Но аз си мисля, че е най-добре по-скоро да намерим княгинята и да се връщаме у дома.

Трикс кимна и със срам осъзна, че съвсем беше забравил за целта на дръзката им експедиция.

— Какво ще кажеш за първия си магически двубой? — попита Паклус, като опипваше внимателно подпалената си брада.

Трикс помисли и каза:

— Ами… ако трябва честно да ти отговоря… Това много ми напомняше как с Хорт си мерехте оръжията.

 

 

Тъй като никой не можеше да гарантира, че всички мъртви воини на некромантите бяха загинали в боя, Трикс се запъти към каютите, съпроводен от Паклус и от Шараж. Високият варварин, след като прецени височината на таваните на кораба, призна със съжаление, че вътре от него би имало повече вреда, отколкото полза. Той започна, заедно с Бамбура да смъква спящите моряци в трюма — за три дни под горещото слънце, те рискуваха да изгорят до кости.

Пръв вървеше Паклус, който мърмореше заплашително и държеше пред себе си меча. След него вървеше Трикс, който с известни усилия беше успял да запали на върха на жезъла си вълшебно огънче, което да им осветява пътя. А Бамбура прикриваше тила им.

Каютите на кораба на витамантите, за леко огорчение (едновременно и облекчение) на Трикс, изобщо не изглеждаха страшни. С изключение, може би, на една — съвсем тъмна, празна, с груби нарове около стените — там, по всяка вероятност, Гавар държеше бойните си зомбита. Изглеждаха като обикновени каюти, с малки, кръгли прозорчета, със завинтени към пода мебели и доста мръсни килими. Освен това тук не миришеше на мърша, а на обичайния корабен букет — на влага, на немити тела, на прах за дървеници, на горена лой и на благовония.

В капитанската каюта намериха капитана, когото сънят беше поразил в момент, в който е обличал доспехите си. Колкото и странно да беше за кораб, да облече доспехите си са му помагали две млади, макар и грозновати девици, с твърде фриволни одежди. Разбира се, те също спяха.

В камбуза откриха един спящ юнга, връстник на Трикс, който беше заспал, докато бели картофи и един дебел стар кок, заспал с бутилка вино в ръка. Паклус изграчи с досада като видя, че част от виното се беше разляла, измъкна от здравата, дори и в съня хватка на пръстите на готвача бутилката и отпи малка глътка. Изплакна уста с виното, изплю го в тенджерата, където се вареше супа и се замисли за миг. След това каза:

— Северен Жмалц, в полите на планината, реколта от по-миналата година… Сортове Рел и Каша. Тръпчив вкус, но с нотки на лавандула и индийско орехче, преминаващ в аромат на сандалово дърво кедър… Много любопитно. Витамантите не живеят зле, щом кокът им люска такова вино…

Трикс гледаше рицаря с отворена от изумление уста.

— Е… — смути се Паклус. — Имах такъв период в живота си… работех като дегустатор. Може би смяташ, че е лекомислено?

Трикс и Шараж завъртяха отрицателно глави.

— Моят баща също обичаше хубавото вино — призна Трикс и се натъжи. — Само че той не го изплюваше, когато пиеше. И не държеше толкова на вкуса и аромата му, а да хваща.

Паклус въздъхна и го потупа по рамото.

— Не тъгувай. Твоят доблестен баща те гледа с гордост от небесата… Е, може и от земните недра, ако се придържаме към гледната точка на гномите… Да вървим.

След пет минути, след като бяха претърсили още няколко каюти, Трикс взе да губи търпение. Навести го една ужасна мисъл: ами ако Гавар е изпратил княгинята на Кристалните острови с помощта на телепортационна магия? Или я е омагьосал за времето на пътуването и сега, горката Тиана, може би лежи в трюма във вид на ръчно изработена статуетка или чувал с памук? Или, ако е предвидил поражението я е изхвърлил зад борда, в морето? От витамант можеш да очакваш всякакви подлости…

— Ако и тук я няма — каза Паклус, приближавайки се към последната врата — значи някъде сме сбъркали…

— Какво има тук? — попита Трикс като видя големия катинар.

— Карцер. За провинилите се моряци и пленници. — Паклус се прицели и с един удар на меча, свали катинара. — Като се замисля, това е най-подходящото място, където може да се държи пленена княгиня…

Трикс се прошмугна покрай рицаря в карцера — малка тясна стаичка, без прозорци. Отгоре се клатушкаше угаснала лампа, а на пода имаше нощно гърне.

Тиана я нямаше. Изобщо, тук нямаше никого.

— Някъде сме сгрешили — мрачно каза Паклус. — Няма какво, да вървим, вълшебнико…

— Къде? — попита го убитият от мъка Трикс.

— Да ограбим склада — вдигайки рамене, каза Паклус.

— Без това не може — подкрепи го Шараж. — Злато, сребро… Оръжие…

— Да вървим, да вървим, мили — присъедини се и Аннет. И добави с фалшив гласец: — Страшно съжалявам, че не намерихме твоята приятелка!

Трикс бе така убит от мъка, че не пожела да спори с тях. Като цяло, той нямаше нищо против лесната следвоенна плячка. Когато баща му се връщаше от поход — това не се случваше често, защото Соийе не се отличаваха с особена войнственост, но все пак се случваше — малкият Трикс винаги пръв тичаше насреща му. Баща му се смееше, вземаше сина си на ръце и го поставяше на коня, пред себе си… „Татко, татко, донесе ли ми нещо?“ — питаше Трикс. „Ето, това е за теб!“ — отвръщаше баща му и му връчваше красива сабя или книга с изрисувана корица, или нещо вкусно… „Откъде е това, татко?“ — питаше Трикс. „От едно зайче!“ — смеейки се отговаряше баща му. „А на зайчето не му ли беше мъчно?“ — питаше Трикс, любувайки се на избродирания с бисери плащ или на малката мелничка. „Не, никак даже!“ — смееше се с пълно гърло баща му.

Трикс въздъхна и пое след Паклус.

Складът се намираше до капитанската каюта и оръжейната. Колкото и да е странно, Паклус и Шараж, най-напред влязоха в оръжейната и започнаха да оглеждат мечовете, сабите и пиките, които бяха закрепени на стената.

Трикс се приближи до вратата на склада и огледа катинара. След това се прокашля и каза, колкото може по-уверено:

— Мъката вля у младия магьосник такива сили, че той без мъка изтръгна катинара, заедно с халките…

Аннет, която седеше на рамото му изръкопляска, ахна и възкликна:

— Ти си чудесен!

Трикс хвана катинара и го дръпна. Заклинанието явно не струваше, но едната халка все пак изскочи, а подир нея и няколко криви гвоздея. Трикс отвори вратата и ахна.

В склада нямаше нито чували със злато, нито скъпоценности, нито дори колбаси или пушени бутове. Светеше лампа, на пода имаше красив самаршански килим, до стената — оправено легло. На леглото седеше княгиня Тиана, облечена в красива дълга рокля от розов брокат, а косата й беше прибрана с бяла лентичка. В ръцете си държеше гергеф за бродерия. Тя гледаше тревожно към вратата.

— Тиана! — развика се Трикс.

Лицето на момичето просветля. Захвърли гергефа (тя бродираше палач, който отсича главата на човек, което пораждаше определени размисли), скочи, ловко бутна с крак под леглото цукалото и закрещя:

— Трикс!

Полудял от радост, Трикс прегърна Тиана и двамата стояха така няколко секунди, мълчаливо притиснати.

След това, отгоре прозвуча възмутеният глас на феята:

— По принцип, ти трябва да паднеш на едно коляно и да кажеш…

Гласът и бръмченето спряха, сякаш някой ловко беше хванал феята в шепата си. Шараж произнесе нежно:

— Каква трогателна среща! Не се притеснявайте, не се притеснявайте…

Трикс и Тиана се изчервиха и отстъпиха един от друг. Паклус и Шараж ги гледаха умилени от коридора.

— Старият Гавар имаше стил — изрече Паклус. — Да заключиш княгинята в съкровищницата! Много символично!

— Той къде е Гавар?… — пребледня принцесата.

— На морското дъно — гордо отвърна Трикс. — Ние сме тук, за да те спасим. Това са моите приятели… благородният рицар Паклус и… благородният планинец Шараж.

Паклус и Шараж се поклониха. Паклус дори направи движение, сякаш искаше да коленичи, но Тиана навреме махна с ръка и го освободи от церемониите.

— Пуснете ме! Пуснете ме! — приглушено извика от шепата на Шараж Аннет. Планинецът разтвори ръката си, феята изхвърча, изгледа всички с поглед, изпълнен с обида и полетя навън.

— Този проклет витамант… — Очите на Тиана се напълниха със сълзи. — Този гнусен Гавар… Той… той ме накара… той ме лиши…

— Княгиньо не е нужно да говорите за това… — каза Шараж.

— Не, ще кажа! — тропна с крак Тиана. — Всичко ще кажа! Той ме принуди сама да се обслужвам в тази дупка! Лиши ме от моята прислуга!

Паклус и Шараж се спогледаха.

— Нечувано — каза Шараж. — Това вече е отвъд доброто и злото!

— А къде са прислужниците? — попита Трикс, който напоследък беше започнал да се отнася по-философски към физическия труд, а и с по-голямо уважение.

— Той ги даде на капитана — тъжно отговори Тиана. — И, представяте ли си… те се смееха! Пиеха вино с капитана и се смееха, чух ги с ушите си!

— Е, като се има предвид външността на тези мадами — промърмори Паклус — може да им бъде простено. Само на кораб, пълен със зомбита и груби моряци, такива имат шанс да получат някакво женско щастие…

— Тиана, трябва да се махаме оттук — твърдо каза Трикс. Той беше решил да не се впуска надълбоко в тези толкова деликатни въпроси. — Намерил съм верни хора, но все пак ти трябва да бъдеш спасена тайно. Нали разбираш… лично кралят заповяда да бъдеш дадена на витамантите.

Тиана кимна и очите й се напълниха с опасна влага:

— Знам. Това е проклетата им дипломация! Ненавиждам политиката!

— Тиана, ще трябва да те замаскирам… — призна Трикс. — Нали разбираш, моят учи… един вълшебник горещо ме посъветва. Трябва да те преобразя. В нещо или в някого. За да не може никой да те открие, когато се върнем. Ти не се плаши, няма да е задълго! Само за няколко дни, за седмица…

— В нещо или в някого ли? — заинтересува се Тиана.

— Ами да. Например, в момче. Или в старица. Или в катеричка. Или… или в скъпоценен пръстен… — Трикс въздъхна. — Не, в пръстен няма да мога. В метална вещ няма да стане. В нещо живо или дървено, или керамично…

— Керамично ли?

— Да, ваза, да речем… — Трикс сви рамене. — Само че не знам… ами ако се счупи… Ти какво би искала да бъдеш? Или кой?

— Старица не искам! — веднага отвърна Тиана. — И момче не искам, катерица — също! Изобщо, това задължително ли е?

Трикс кимна печално. И той не искаше Тиана да се превръща в някого или в нещо. Но нямаше смелост да не послуша Лапад.

— А колко голям може да бъде този предмет? — поинтересува се Паклус. — Чувал съм, че не бива да се превръща по-лекото в по-тежко. Тогава как вълшебникът може да превърне един дебел грубиян в изящно гущерче?

— Не знам как точно — призна Трикс. — Мисля, че излишното се разсейва, а след това се взема обратно от окръжаващата среда… Тиана?

Момичето замислено го гледаше. После каза:

— Знаеш ли какво… Защо не ме превърнеш в музикален инструмент? Във флейта, например… Аз обичам музиката. Така и на теб няма да ти бъде трудно да ме носиш.

Трикс си представи как поднася към устата си флейтата — Тиана и започва да свири тиха и нежна мелодия и чак се разтрепери от вълнение.

— Ще опитам — каза той. — Сега… за да не сбъркам… Айпода!

Той отвори вярната заклинателна книга, извади молив и се замисли за миг. След което започна да пише:

„Младият вълшебник произнесе думите на заклинанието и красивата и възхитителна девойка се преобрази. Какво може да разсее самотата на магьосника? Кое е това нещо, което може да говори, макар че няма човешки глас? Кой е най-добрият събеседник в часовете за размисъл, кой може да ни разтуши и да ни накара да се замислим, кой ни помага да предадем всички чувства, които обземат човек, кой ни помага да разберем чуждата душа? Вместо млада и нежна красавица, пред него се появи творение на изкусен майстор, изработено от сандалово дърво…“

Трикс се замисли. Какво още има във флейтата? Задължителните уроци по музика, които беше вземал като всеки младеж от благородно потекло, бяха доста отдавна и той беше успял да забрави много неща. Май на новите флейти сега им слагат медни клапи… Това не струва. Виж, на старите са от кост и от кожа. Толкова са красиви!

„… от уханно сандалово дърво, скъпоценна слонова кост и нежна телешка кожа“.

— Хм… — Паклус, който надзърташе през рамото му, мърдаше с устни и четеше текста. — Знаеш ли, Трикс… аз, разбира се, не съм вълшебник… и стилът на Лапад ми е познат…

— Нещо не е както трябва ли? — обиди се Трикс.

— Ами… — Паклус се поколеба. — Разбира се, ти си знаеш…

Трикс отново прочете написаното и остана доволен.

— Тиана, ти готова ли си? — попита той.

— Да, Трикс — храбро отвърна момичето. — Готова съм.

— Младият вълшебник произнесе думите на заклинанието и прекрасната девойка се преобрази — започна Трикс. — Какво може да разсее самотата на магьосника? Кое е това нещо, което може да говори, макар че няма човешки глас? Кой е най-добрият събеседник, който ще те разтуши и ще те накара да се замислиш, ще ти позволи да предадеш всички чувства, които обземат човека, който ще ти помогне да разбереш чуждата душа? Вместо млада и нежна красавица, пред него се появи творение на изкусен майстор, изработено от уханно сандалово дърво, драгоценна слонова кост и нежна телешка кожа…

Светещо розово сияние обви Тиана. Във въздуха се появи странен нежен аромат. После сиянието угасна — и розовата брокатена рокля се свлече на пода. Върху нея лежеше нещо. Трикс се наведе и ахна от удивление.

— Недей да страдаш. — Паклус сложи ръка на рамото му. — Неведнъж съм се убеждавал, че най-цветистите заклинания често не постигат целта си. Ти изрече всичко много красиво…

— Само че нито веднъж не спомена, че искаш да превърнеш Тиана именно във флейта — допълни Шараж.

— Трябва да е по-просто. И да е казано ясно. Аз съм обикновен човек… но веднага усетих, че не говориш за флейта.

— Аз пък си помислих, че става дума за боен барабан — призна Шараж. — Но тях не ги правят от сандалово дърво.

— Това също не е лош вариант, нали така? — Паклус се опита да ободри Трикс, който беше загубил дар слово. — Всичко е вярно… ще те разтуши, ще ти предаде чувствата си и ще разсее самотата ти… говори, без да притежава глас… Не заема много място. И изобщо — добре стана.

Трикс държеше внимателно в ръцете си неголяма, подвързана със светла кожа книга, с инкрустации от слонова кост върху заглавието и — „ТИАНА“. Въздъхна и отвори първата и страница. Зачете: „Княгиня Тиана се появи на бял свят в три и половина сутринта и причини на майка си, която беше танцувала до полунощ на бала, големи неудобства. Акушерката избърса бебето с чиста кърпа, занесе го близо до лампата, загледа го и изрече високо: «Простете, ваша светлост, но това е момиче!» Княз Дилон, който чакаше пред вратата на дневната, заедно с приятелите си по чашка, чу това и издаде вопъл на отчаяние…“

Трикс се изчерви и затвори книгата. Грижовно я прибра под мантията си и я притисна с лакът към себе си. Книжката тежеше доста и беше топла.

— Всяко зло, за добро — философски каза Паклус. — Ще ни помогнеш ли да съберем трофеите?

— Не… най-добре ще е да изпратя някого… — неловко поглеждайки встрани, каза Трикс. — Аз… аз ще се кача горе. Ще помоля някого да дойде с вас.

— Нека дойде Майхел — помоли Шараж. — Той най-добре ще отдели ценните неща от боклуците.

 

 

На палубата на „Живодер“ беше тихо и спокойно. Моряците лежаха в кръг около грота, с глави към мачтата, с краката навън и похъркваха. Около тях се разхождаше Халанбери с чукчето си и хвърляше кръвожадни погледи към безпомощните врагове. Когато видя Трикс, той се оживи:

— Аха! Намерихте ли Тиана?

— Намерихме я, намерихме я — кимна Трикс. — Всичко е наред.

— И в какво я превърна?

— Това е тайна! — отряза го Трикс. — Ти какво бродиш тук?

— Ами… гледай ги… — Халанбери разпери ръце. — Лежат…

— Дори не си го помисляй! — размаха пръст Трикс.

— Аха… — печално произнесе Халанбери и скри чукчето зад гърба си. Отиде към борда и веднага се утеши — от планшира стърчаха зле забити гвоздеи. Зае се да млати по тях, удряйки като за последно.

Трикс въздъхна и отиде при екипажа. Изпрати надолу Майхел, а той самият се прехвърли на „Сепията“ и тръгна към капитанската каюта. Помисли малко, заключи вратата с резето, избърса с ръкава си масата и сложи върху нея книгата — Тиана. Поглади с пръст подвързията. Смути се и дръпна ръката си. Отиде до умивалника и изми ръцете си. Отново се върна при масата. Внимателно отвори книгата, близо до началото й.

„Тиана тичаше по поляната и се спъваше във високата трева. Видя една прекрасна маргаритка, помириса я и я откъсна. Затича се по-нататък. Видя още една красива маргаритка. Помириса я и я откъсна. Огледа се. Мама и придворните дами бяха далече — на десет крачки. Тиана се затича обратно. Видя една прекрасна маргаритка, помириса я…“

Трикс погледна за всеки случай съседната страница, въздъхна и прелисти двайсет страници наведнъж.

Изглежда книгата, все пак, не разказваше целия живот на Тиана, минута по минута, защото, ако беше така, щеше да бъде дебел том, а в нея бяха описани само най-важните събития. Трикс, единствено не можеше да се съгласи с критериите на подбора.

„Ужасна, ужасна, ужасна бавачка! Аз съм княгиня и не може да стоя в ъгъла! Само да порасна — ще заключа бавачката в кулата, там да стои и да плаче!“

„Почети ми само още една минутка, мила бавачке! — примоли се Тиана. — Искам да разбера, спаси ли принцът прекрасната принцеса или я изяде драконът!“

„Това непохватно момченце веднага се хареса на Тиана. Беше много обидно, че той не й обръщаше никакво внимание, а предпочиташе да играе с оръженосците на двора или да рови из библиотеката. Затова Тиана току отиваше до него, обръщаше очи като възрастните придворни дами и повтаряше: «Скучно ми е, благородни момко, забавлявайте ме!» Очите на момчето ставаха тъжни и обидени, но той, поглеждайки печално към прозореца, започваше нещо да й разказва или покорно играеше на кукли с нея. Така му се пада! Чудо голямо — съхерцог…“

Трикс се изчерви. Ставаше дума за него! Това беше, когато гостуваха в Дилон! Тиана го помнеше и дори й беше харесал! Това е страхотно!

Той приглади косата си и избърса изпотените си ръце в мантията. И прелисти книгата на последната страница.

„Тиана беше много уплашена, но скри страха си. «Превърни ме във флейта», — каза тя и с трепет в душата си представи как това смешно и влюбено момче ще докосва флейтата с пухкавите си устни.

Но нещо се обърка! Младият магьосник се оказа толкова непохватен, че я превърна не във флейта, а в книга. Във вълшебна книга, описваща целия й живот! Той притисна книгата към гърдите си, към лудо биещото си сърце, домъкна я на своя кораб и започна да я чете. Даже и през ум не му мина, че това е много грозна постъпка, че това е дори по-лошо от това, да я омъжат насила за витаманта! Особено силно Тиана се страхуваше, Трикс да не погледне двеста и шеста или триста и осма страница…“

Трикс затвори книгата. Сърцето му, наистина биеше като лудо.

— Няма да поглеждам там! — обеща той.

И веднага усети колко силно му се ще да прочете тези страници!

Беше просто неудържимо!

На вратата се почука лекичко. Трикс се засуети за миг, после скри книгата под мантията си и отвори вратата. На прага стоеше Йен.

— Защо си се заключил? — попита той.

— Ами… така…

— А защо си в капитанската каюта?

— Хорт събира трофеи, а тук е светло и има голяма маса.

Йен се настани до масата и хитро изгледа Трикс:

— Какво стана, намерихте ли Тиана?

— Ъхъ.

— В какво я превърна?

— Не е твоя работа!

Йен се наду сърдито.

— В книга — смили се Трикс и реши да не уточнява, че се беше получило случайно. — В книга със заглавие „Тиана“. Там е описан целият й живот!

— Страшен си! — възхити се Йен. — Ще ми я покажеш ли?

Трикс сложи книгата на масата и каза:

— Само не пипай!

— Добре… — Йен оглеждаше книгата с нескрито любопитство. — Има ли картинки?

— Не.

— Жалко…

— Слушай, Йен… — не се сдържа Трикс. — Аз я прелистих… много малко… Там…

Набързо разказа на Йен това, което беше прочел.

— И какво има на тези страници? — поинтересува се Йен.

— Стига! Дори не съм поглеждал!

— Значи си глупак!

— Но това не е честно! Тя самата казва, че не иска!

— Как го казва? Не желае или се страхува?

— Е… страхува се.

— Това са две много различни неща — тежко каза Йен. — Когато една жена казва, че не иска — това значи, че се страхува. А когато казва, че се страхува…

— Значи не иска?

— Не! Тъкмо напротив! Когато жената казва, че се страхува, значи иска!

Трикс се замисли.

— Сигурен ли си?

— И още как! — изпръхтя Йен. — Моят татко винаги го казваше. А той не беше глупав. Пиеше само вода, обикновена, смяташе, че е по-добра за здравето…

— Ако една жена ти казва, че не иска, значи се страхува, а щом се страхува, значи иска… — повтори Трикс. — Звучи много странно. Но е убедително.

— Изобщо, какво я слушаш! — натърти Йен. — Ти нали си влюбен в нея? И искаш да се ожените?

— Какви ги дрънкаш?! — развика се уплашеният Трикс. — Аз просто изпълнявам рицарския си дълг!

— Добре, добре — пренебрежително каза Йен. — Всички знаят, че си лапнал по нея. Какво толкова? Тя е сираче — и ти си сираче. И двамата имате синя кръв. Още повече че заради нея ти извърши подвиг!

— Да, в летописите заради такива неща се женят — призна Трикс. — Така пише: „И когато победи дракона, героят се качи в покоите на прекрасната дама. След което, като честен човек, беше длъжен да се ожени за нея…“

— Ето, виждаш ли! — махна с ръка Йен. — Прочети го!

Трикс се колебаеше. После каза:

— Все пак, няма да е зле да се убедя още един път. Да попитаме някоя жена.

— Откъде ще намерим тук жена? Онези двете страшилища дори не приличат на жени, освен това, в момента спят като мармоти.

— Ами феята? Тя не е момче. Къде е Аннет?

— Беше седнала на рамото на Бамбура и ругаеше по твой адрес. И тя е влюбена — непоследователно, но много убедително каза Йен.

Трикс се намръщи и извика:

— Аннет! Фейо Аннет, вика те твоят повелител!

Чу се пърхане на крила и през отворения прозорец влетя феята. Каза обидено:

— Няма нужда да се дереш!

— Аннет, искаш ли да те целуна? — попита я Трикс.

Феята се разтрепери. Изчерви се като божур. И отвърна тихичко:

— Страх ме е…

— Значи искаш — замислено изрече Трикс. — А искаш ли да бъда приятел на Тиана?

— Не искам!

— Значи те е страх… — повтори Трикс. — Да, май всичко е точно така. Аннет, миличка, бързо иди при Паклус. Накарай ги да побързат. Трябва да се връщаме.

— За теб, винаги, каквото пожелаеш! — засия феята и излетя от каютата.

— Видя ли! — гордо каза Йен. — Като ти казвам, че моят татко не беше глупак, само…

— Само дето не си е преварявал водата по време на епидемията — кимна Трикс. — Хубаво, сядай и мълчи!

Той отвори книгата много внимателно на двеста и шеста страница. И започна да чете:

„Целия ден, от рано сутринта, до късно вечерта, княгинята бродира. Тя избродира четиресет и седем маргаритки, четири лилии и три незабравки. Незабравките бяха най-трудни…“

— Това са някакви глупости! — възкликна Трикс, след като дочете страницата. — Седи и бродира…

— Какво бродира?

— Цветенца!

Трикс прочете за всеки случай и съседните страници, но нищо интересно и отнасящо се до него, не намери. На двеста и седма страница, княгинята се изми и отиде да си легне, но всичко беше описано толкова целомъдрено и кратко, че едва ли би могло да смути някого.

За по-сигурно, Трикс отвори и триста и осма страница. Тук намери дълго и скучно описание на бала в двореца, на който Тиана дори не танцуваше, защото си беше изкълчила крака, докато лазеше по един орех и късаше орехи. Тогава тя седя през цялото време на едно столче и си вееше с ветрило.

— Някакви дивотии… — каза огорчен Трикс. — Седи на бала и маха с ветрило като глупачка!

— На момичетата не може да им се има вяра — съгласи се Йен.

Трикс въздъхна и отвори книгата на последната страница.

Много странно — текстът стана повече.

„Разбира се, ако Трикс не беше погледнал тези страници, Тиана щеше да се обиди. Та нали, ако той е истински влюбен в нея, никакви съображения не би трябвало да му попречат да научи повече за прекрасната княгиня! Но ако Трикс реши наистина да прочете цялата книга и да разбере всичко за Тиана, то това би било голяма грешка! Всяка жена се ласкае, когато мъжът се старае да научи за нея колкото може повече. Но на нито една жена няма да й хареса, ако мъжът разбере всичко за нея!“

— Доста сложно — замислено каза Трикс. — Къде-къде по-лесно е да правиш магии…

— Напук ли ти прави? — с тон на познавач попита Йен. — Няма нищо. Важното е, че е аристократка, значи няма да налита на бой…

Трикс въздъхна, прибра книгата и тръгна към палубата, където Паклус и Шараж честно деляха между всички плячката от „Живодер“.