Сергей Лукяненко
Нескопоското (13)

3

Ако се съди по това колко песни, които възпяват пътищата, са написани, значи няма нещо, което да е по-скучно и уморително от пътешествието.

Унила и тежка е съдбата на пътешественика през зимата. Вилнеят студени ветрове, от сивото небе се сипе сняг върху премръзналата земя. Само малко да се отдалечиш от дома си и започва буря или виелица. Уморените коне удрят с копита и печално дъвчат студеното сено, премръзналият пътник напразно се мъчи да се сгрее със силна настойка или до жалкия огън. Хлябът замръзва и става твърд като тухла, с колбаса можеш да счупиш главата на гладна мечка — само дето и мечка не можеш да срещнеш, защото отдавна спят в бърлогите си. Малко да се умориш, за малко да изгубиш пътя и си готов — ще лежиш сред преспите като вкочанена мумия!

И през пролетта пътят не е нищо весело. Когато ледената кора се стопи, земята се превръща в мокра каша, на бял свят изпълзяват пълчища ситни хапещи насекоми, замаяни от любовните игри, вълците вият наоколо по цяла нощ, отгоре, върху водата е изплувала всичката мръсотия, която се е събирала там през зимата — само се напий с непреварена вода и има да си пътешестваш от храст на храст! Слънцето грее, небето е синьо, но и това е пълна измама — свали топлата дреха от потните си рамене и можеш да не се съмняваш, че си пипнал най-вярната пролетна спътничка — простудата!

За странстване, по никакъв начин не е подходящо и лятото. Убийствената жега се стоварва върху плещите ти, но само да се съблечеш и вече са те налетели мухите, които са сменили ятата малки мушици, на всяка крачка се вдигат облаци прах, който кара пътешественика да киха и да подсмърча, тревата вече е изгоряла, ледниците в планината са се стопили и реките са излезли от коритата си. Точно през лятото най-често идва на ум на разбойниците да пресрещнат пътника и да забият някоя стрела в гърба му, през лятото плъховете разнасят чума, комарите — малария, а птиците — грип.

Но най-ужасна е есента! Небето ридае и полива с дъжд света, превръщайки го в огромно блато. Ако погледнеш сивата гадост над главата си, оголелите дървета наоколо, смърдящата кал под краката, ще ти се прииска на секундата да се удавиш. Да запалиш огън си е цял подвиг, а да се изсушиш около него — истинско чудо. Даже младите пътешественици вечер ги болят краката, ставите и гърбовете. Дори в най-сигурната торба, храната се е превърнала в каша от хляб, месо и смачкани зеленчуци, в ботушите шляпа вода на всяка крачка, да се подхлъзнеш и да си счупиш някой крак е най-простото нещо.

Има само един сезон, когато пътешествието не е толкова отвратително. Точно него избират за далечни странствания опитните пътешественици.

Това е циганското лято. Една кратка седмица (две, ако имате късмет), между лятото и есента. Слънцето още грее, но не изгаря, вятърът носи прохлада и гони комарите, но не пронизва до кости, дърветата са в кралски огнени и златни одежди, но листата не са опадали. Плодовете вече са узрели, но още не са успели да изгният, ситите зверове не се интересуват от пътешествениците, разбойниците приготвят горските си леговища за зимата, селяните по пътищата са леко пияни и гостоприемни.

Така че никак не е странно, че именно през циганското лято, великият вълшебник Лапад, заедно с ученика си Трикс Соийе, оръженосеца на ученика Йен и формално не числящият се към отряда, мъничък Халанбери, с прякор Аха, се отправи от княжество Дилон към столицата на кралството.

За разлика от всички останали градове, никой не наричаше столицата другояче, освен Столицата. Ако някой се поразровеше хубавичко из летописите, щеше да открие, че преди много векове, на мястото на столицата е имало село, което се е казвало Гнилопустино. По-късно, след набезите на самаршанските завоеватели, петдесет години там е стояла крайграничната крепост Баш-Небаш. Когато прапрапрапрадядото на сегашния крал Маркел, Маркел Разумния се отправил в големия освободителен поход и успешно го завършил, като увеличил размерите на държавата си три (а някои смятат — четири) пъти, на мястото на крепостта отново изникнало село, което хората кръстили просто Вонящото пепелище. Прапрадядото на днешния Маркел, крал Маркел Неочаквания, в зората на своето царуване, решил да сложи началото на нова ера в историята на кралството. Той заповядал да изгорят старата столица като източник на зло, зарази и разврат. (дори и най-недоброжелателните летописци признаваха, че за това има известни основания), а самият той, след като свикал двора си и застанал на трийсет крачки от картата, взел да стреля с лъка си по нея. С първия си изстрел, кралят поразил в окото военния си министър, с втория — ковчежника, а с третия улучил картата точно там, където било разположено Вонящото пепелище (между другото, много летописци, на основание резултата от първите два изстрела и днес отхвърлят всички намеци за „случаен избор“ или за „Божи пръст“ и подкрепят версията за твърдата ръка, зорките очи и случайно открехнатите клепачи на крал Маркел. В полза на тази версия е и фактът, че главният турнир на стрелците в княжеството оттогава насам се провежда под патронажа на кралската фамилия и се нарича Пръста на Маркел.) Под мъдрото ръководство на Маркел Неочаквания, Вонящото пепелище било разрушено, а на негово място — построена новата столица на кралството — не веднага, разбира се, но преди смъртта си, кралят успял да се полюбува и на новия дворец, и на градината около него, и на чистите и спретнати квартали за хората, които се занимавали с търговия и занаяти (даже канавките за нечистотиите били скрити под земята). Това, което Маркел Неочаквания не успял да стори, било да даде име на столицата, а неговият син — Маркел Нерешителния, напълно в съответствие с името си, приключил своето полувековно царуване, без да се реши да добави и една дума в пергамента, който още от времето на баща му носел заглавието „За името на кралската столица…“

Синът на Маркел Нерешителния (както можем да се досетим, той бил единственото дете в семейството), крал Меркел Спестовния, заповядал за сметнат колко ще излезе именуването на столицата, която вече отдавна всички наричали просто Столицата, след което заповядал да изчегъртат пергамента и да го върнат в канцеларията.

Ето как се случи Лапад и тримата му непълнолетни спътници да пътуват към безименния град. Впрочем, той нямаше да бъде вълшебник, ако не беше погледнал на ситуацията от собствената си камбанария… по-точно от собствената кула.

— Името е много важно нещо — разсъждаваше Лапад, яздейки чистокръвния си кон, който би бил чест и за най-знатния аристократ. Трикс, Йен и Халанбери се тръскаха до него в каручка, в която беше впрегната стара сива кобила. — Името съдържа в себе си наименованието, символа, отваря пътя към целта… Разбираш ли?

Трикс поклати неуверено глава.

— Да речем, че искам да те превърна в жаба — каза Лапад. Трикс, на когото примерът никак не се хареса, се намръщи. Затова пък, Халанбери се заслуша внимателно. — Ако не знам името ти, ще ми се наложи дълго да те описвам: високо, слабовато момче, с черна коса, със зяпнала уста, наивни очи и така нататък. А ако знам името ти, просто казвам: „Момчето, което се казва Трикс и което стоеше до мен, внезапно позеленя и се превърна в жаба!“

Трикс погледна изплашено ръцете си, опипа лицето си и каза:

— Не стана.

— Разбира се, че няма да стане! — възкликна Лапад. — Такива прости заклинания, отдавна са се изтъркали. Един-два пъти някой е превърнал някого в нещо. Втори път. На третия път, обектът, върху когото е приложено вълшебството само е позеленял. На четвъртия път е изквакал. А на петия път не се е случило нищо. И това, че заклинанията се изтриват от употреба е чудесно, защото иначе всеки, който си поиска би могъл да чародейства!

— Това лошо ли е? — поинтересува се Йен.

— Разбира се! — възмути се Лапад. — Магията може да бъде поверявана само на умни и зрели хора. Защото… Скарват се мъж и жена и тя, хоп! — превръща го в миризлив козел. Или мъжът я превръща в глупава кокошка. Съсед се развикал на съседа си — онзи го превръща в купчина тор. Целият човешки род би се затрил! Затова името е голям помощник на магьосника, то му помага да прицели заклинанието си. Представи си, че започва война. И врагът е решил да унищожи столицата ни, да употреби магия за масово унищожение. Събира най-добрите си вълшебници и те измислят могъщо заклинание… Как обаче да го прицелят? Ако не могат да кажат: „Огненият дъжд се изсипа от почернялото небе върху еди-кой си град?“

— Може да се каже: „Огненият дъжд се изсипа от почернялото небе върху Столицата“, — предположи Трикс.

— Коя? Собствената? Магията е като водата. Винаги търси най-прекия път. Ако кажеш „върху Столицата“, ще удари по твоята столица.

— Може да се каже: „Огненият дъжд се изсипа от почернялото небе върху столицата, където властваше злобният тиранин Маркел Веселия, палейки разкошните дворци и жалките бордеи, рушейки каменните стени…“

— Ей! Ей, замълчи! — Лапад погледна разтревожено Трикс. — Малко по-внимателно, Трикс… все пак си вълшебник. Остава само да подпалим собствената си столица!

— Значи става и така? — попита Трикс. — Може и без име, а?

— Е… може… — неохотно призна Лапад. — Но е по-трудно и иска повече време. Колкото е по-тромаво заклинанието, толкова по-зле се възприема и по-трудно работи. Истинското заклинание трябва да е кратко! Ясно! Ярко! Неочаквано! То трябва да смайва и да възхищава!

— Нали не съм подпалил Столицата? — за всеки случай уточни Трикс.

— Не, разбира се. За какво сме ние, вълшебниците, според теб? Над всички големи градове в кралството висят заклинанията на ПВО — Противовълшебната отбрана. Като това, например: „Веднага щом изпратеният от магьосника огнен дъжд заваля от небето, над града се сгъсти вълшебна мъгла, която гасеше с лекота огнените струи и те не достигаха земята“. Сега разбираш ли?

— Не е зле — промърмори Трикс. — Само колко неща трябва да се предвидят! Огън, вода, камъни, чудовища…

— Да — потвърди Лапад. — Вълшебниците от ПВО денонощно измислят нови опасности и начините да се преборят с тях. Това е вечното състезание между меча и щита, между нападението и отбраната.

— И все пак, няма как да се предвидят всички опасности — разтревожено каза Трикс. — Как така не са ни унищожили досега?

— Ние също си имаме вълшебници за масово поразяване — отговори Лапад. — Тяхната работа е трудна и отговорна. Те измислят денем и нощем атакуващи заклинания, скрити в тайни укрития, за които врагът не знае. И ако врагът употреби своята магия за масово унищожение, те ще отвърнат със съкрушителен удар. Това е така наречената доктрина за взаимно магическо въздържане.

— А може ли по мъничко да се воюва с магия, аха? — попита Халанбери, когото разговорът беше заинтересувал.

— По мъничко може — снизходително му отвърна Лапад.

— Да запратиш огнено кълбо по врага или да пуснеш дъжд от камъни върху войската му?

— Да.

— А как решаваш какво още можеш да направиш и какво — не?

— Тези неща се решават в работен порядък — уклончиво отговори Лапад. — Да речем, срещу някоя малка държава, където магьосниците се броят на пръсти, може да се направи почти всичко. Но срещу Самаршан или срещу Кристалните острови — там трябва да се внимава.

— Аха. Значи ако могат да отвърнат, ние трябва да бъдем вежливи? — продължаваше да разпитва Халанбери.

— Ами… горе-долу, така е. — Незнайно защо, Радион се смути.

— Също както в живота — въздъхна Халанбери. — Кажете, господин вълшебник, а Столицата красива ли е?

— О, да! — Радион закима. — Белоснежни кули и дворци от червен мрамор и зелен малахит, волно се разпростират между хълмовете. Малки езерца с кристалночиста вода заобикалят града, а по каналите, които го пресичат надлъж и на шир, сноват бързоходни лодки. А най-отгоре, на стръмното, се извисява кралската крепост Вечната опора — най-красивото, най-охраняваното, най-разкошното съоръжение на света!

— Ох, майко… — прошепна Халанбери и от вълнение пъхна палец в устата си.

— А не може ли веднага да се пренесем там? — попита Трикс. — Да се… телепортираме, както вие тогава — от кулата, в дома си в Дилон…

— Има две сериозни препятствия — любезно съобщи Лапад. — Първото — системата на ПВО много затруднява телепортирането в града. Ясно ли е, защо?

— За да не могат враговете по магически начин да изсипят някой десант! — досети се Трикс.

— Точно така. Второто — магьосникът може да се телепортира само на познато място. А аз никога не съм бил в Столицата.

Халанбери измъкна палеца от устата си и се замисли. След това попита:

— Господин вълшебник, кажете… може ли малко момче да се научи на магия? Някое като мен, да речем…

— Всичко е възможно — великодушно каза Лапад. — Великият магьосник Елинор Бързия е започнал да прави магии на пет годинки и половина. На шест, превърнал злата си мащеха в добра бавачка, на десет станал помощник на Маркел Разумния, а на седемнайсет, застанал начело на гилдията на магьосниците. Наистина, на двайсет и две, магията му омръзнала и той се оттеглил в манастир.

— Аха. Ами ако момчето не може много да чете и да пише? — продължаваше Халанбери. — Ако чете и пише хубаво само някои думи… Но не всички.

— И това е възможно — явно развеселен, отвърна Лапад. — Древният магьосник Хелмер е бил напълно сляп, но е измислил много полезни заклинания за пътешественици, за съпружеска вярност и за обсада на града. В старо време грамотните не са били много. Някои са умеели да четат и да пишат, други — да правят магии. Но и двете заедно почти не се е срещало.

— Аха… — замислено каза Халанбери. — Аха…

Лапад се наведе към Трикс и изрече замислено:

— Толкова е притегателна силата на магията, че и тези, които изобщо не притежават талант, и най-неспособните, на които и през ум не им е минавало да се захванат с вълшебство, когато са сред велики вълшебници се проникват от любов към чародейството и се опитват да сътворят по някое просто вълшебство. Разбира се, аз не виждам това момче да има някакви наклонности към магиите… но нека продължи да се старае. Това е много вълнуващо.

— Вие сте истински учител — каза Трикс, трогнат от добротата на Лапад. — Вие трябва да преподавате в Академията по вълшебствата.

— Не, не, не! — възмути се магьосникът. — Аз съм противник на тези модни работи. Масово обучение — абсурд! Това да не е да сечеш монети или да правиш тухли! Вълшебникът трябва да овладява самостоятелно магията, под ръководството на наставник, но в никакъв случай в клас, пълен с тълпа тъпаци. Ти чувал ли си поне за един знаменит вълшебник, който да е учил в академия?

— Не.

— И аз не съм! А е пълно с такива „академици“! Ходят из кралството, размахват дипломи за завършена академия, настояват за длъжности в дворовете на глупави барони и херцози… и позорят магията! Не търпят около себе си истински талантливите вълшебници! О, не! Разбира се, защото веднага ще се види тяхната некадърност! Веднага намират за какво да се захванат — пише с грешки, използва простонародни изрази в заклинанията… Около тях се навъртат синовете на търговците, младите аристократчета, разни екзалтирани вещици…

Лапад така се разгорещи, че още половин час продължи да бучи по повод на Академията и негодните методики за масовото обучение по магия. Трикс се усъмни, че някога, много отдавна, самият Лапад е бил отхвърлен от приемната комисия на Академията, но предпочете да си замълчи.

Първите три дни пътешествениците се придвижваха по княжество Дилон, което, както всички знаят, се славеше със своите хубави пътища. Те бяха павирани с камъни, междуселските бяха добре отъпкани, през реките и проходите, задължително имаше прекарани мостове или бродове със салове, дори покрай най-забутаните пътища имаше ханове (със специален указ на крайпътните ханове биваха намалявани данъците), тук-таме се виждаха конни патрули, които оглеждаха внимателно околностите. На третия ден откакто бяха потеглили (и сякаш именно заради стражите), Лапад свърна от главния път, който свързваше столицата на княжеството с кралската, по стария път — малко по-дълъг, и малко по-занемарен. Но и старият кралски път си го биваше.

Пътниците дори нощуваха под покрив — първата нощ в хан, втората — върху сеновала на едни гостоприемни селяни (за да се отблагодари, Лапад направи едно просто заклинание, за да увеличи млякото на кравите), а третата нощ — в запусната, но чиста колиба, сред окосените ливади.

На върха на езика на Трикс непрестанно се въртеше един въпрос — защо на Радион Лапад му хрумна да се отправи към Столицата. Ако се съдеше по всичко останало, което Лапад правеше, наставникът му нямаше слабост към дългите пътувания, в противен случай той щеше досега да е посетил центъра на кралството, а и в разказите му присъстваха само княжество Дилон и сражението при Черния Брод. Трикс се убеждаваше все повече, че по природа Лапад беше един провинциален вълшебник, домошар, който си беше направил уютно гнезденце далече на село, но близо до големия град, обслужваше с магии местното население, другаруваше и пиянстваше с вълшебниците по комшийски и не предпочиташе да се пъха в голямата магия и в политиката. Не защото не му достигаха силите, разбира се! Трикс би фраснал в зъбите на секундата всеки, който би посмял да се усъмни в мъдростта на неговия учител. Просто от скромност и някои други черти на характера…

Лапад не разкриваше плановете си, не споделяше съмненията си и понасяше стоически несгодите на пътуването. Той сякаш заобича пъстрата си команда: на Трикс непрекъснато даваше съвети и наставления от богатия си опит, тормозеше Йен, но само за работа и дружелюбно се занасяше с Халанбери, който след разговора за магията ходеше замислен и нещо си мърмореше под нос.

Най-много от всички на пътешествието се радваше Аннет. От двете страни на пътя се простираха поля и ливади, навсякъде цъфтяха астри и хризантеми. Още рано сутринта малката фея отлиташе в полята, за да закуси. Понякога се връщаше съвсем нормална, но понякога, уви, се кискаше и разказваше ни в клин, ни в ръкав някакви заплетени истории. По този повод, Лапад каза, че няма място за безпокойство, „скоро вегетативният период ще свърши“. Трикс не го разбра напълно, но повярва на уверения тон на магьосника. Колкото и странно да изглеждаше, феята наистина уши торбичка за Тиана — не от коприна, защото коприна не намериха, но от парче много приятно оранжево кадифе. Сега книгата висеше непрекъснато на шията на Трикс, под ризата му и така му беше по-спокойно за съдбата на княгинята.

На четвъртия ден пътешествениците стигнаха до един граничен замък — оттук започваха земите на един кралски рицар. Открай време, за особени заслуги пред короната, родът на Маркелите награждаваше рицарите в пенсия със земи, обикновено от тези, които са били присъединени към кралството по време на рицарската служба. Земите бяха достатъчно обширни, за да може рицарят без притеснение да доживява дните си, събирайки данъци от селяните, такси за пътуване по пътищата и преминаване по мостовете, давайки под аренда пасбища и рудници. След смъртта на рицаря земята се връщаше на краля или, най-често, минаваше във владение на друг пенсиониран рицар. Трикс си спомняше, че на границата на съхерцогството също имаше три владения на кралски рицари — стари надути дърдорковци, които не пропускаха нито един празник и много обичаха съкрушено да обсъждат днешното падение на нравите.

Избелелият надпис на граничния замък съобщаваше, че пред тях са земите на кралския рицар Ардан. Под името му беше изобразен герб — на бледозелен фон, простряно отдясно на ляво копие, от чийто край висеше дива котка, която обаче не беше пронизана, а се беше впила с лапи в копието.

— Ардан, Ардан… — замислено произнесе Лапад. — Гледайте, моля ви се! Старият Ардан е още жив!

Виждаше се, че магьосникът се радва. Потривайки ръце, той се извърна към Трикс и поясни:

— С него заедно сме се сражавали с витамантите. Аз тогава бях млад, общувах повече с Паклус. А сър Ардан командваше отряд за защита на магьосниците, те стояха в кръг около нас и отбиваха атаките на зомбитата… Храбър рицар! На колко ли е бил тогава… на седемдесет, не по-малко. Беше с побеляла като сняг коса, с Руфус Чернобрадия му присадихме зъби с магия… и още някоя и друга дреболия, старецът беше помолил да го постегнем… М-да…

Лапад се замисли, после поклати глава:

— По всичко личи, че сме го оправили по-добре, отколкото се надявахме. Или в рода му има нечовеци. Защото Ардан сега трябва да е на повече от сто години. Гледай ти… не съм знаел, че старият ми другар живее толкова наблизо. Е, тази вечер ни чака богата трапеза и ще спим в пухени легла!

Въодушевеният Лапад зарази с радостта си и децата. Дори това, че пътят, веднага след граничния замък се развали и стана тесен и разбит, никого не смути.

— Кралските рицари не са богати — сякаш извинявайки се за приятеля си, обясняваше Лапад. Ако има някоя и друга мина във владението, или ако някой мост все още е здрав, или има градче с майстори-занаятчии, тогава не е толкова зле. А тук… само хълмове и храсталаци.

— Пред нас има село — забеляза Трикс.

— Колко данъци можеш да събереш от селяните? — повдигна рамене Лапад. — Владенията са малки, земята не ражда, пътят не е главен. Страхувам се, че старият рицар не тъне в разкош.

Така изглеждаше. Когато минаваха през селото, Трикс със съчувствие гледаше полуразрушените къщички, парцаливите селяни, които ги изпращаха с предпазливи погледи, дрипавите селянки, които ги гледаха замислено, мръсните боси дечица (по-малките бяха само по ризки), които ги обсипваха с глупави възгласи и просеха пари, дворните кучета, които изпращаха пътешествениците с лай. Въпреки всичко, селото се оказа неочаквано голямо — няколкостотин къщи, а и стадото, което се връщаше от паша не беше никак малко.

Лапад си хареса един селянин с по-умно лице, доближи се до него и се осведоми къде живее старият рицар Ардан. Селянинът, незнайно защо, се смути, но все пак посочи с ръка тесния път, който водеше към гората.

— Господарският дом е там, на хълма зад горичката — гледайки надолу каза селянинът. — Не е далече, ще ви трябва някъде половин час, за да стигнете. В нашето село нямаме къде да приемем благородни господа като вас. Нито има къде да преспите, нито има с какво да ви нахраним подобаващо… не ви лъжа, аз съм старейшината на селото, казвам се Шушко…

Вълшебникът изгледа замислено селото. То изглеждаше така, сякаш никой не беше минавал оттук поне няколко седмици.

— Кажи ми, добри човече — Лапад не го удостои с обръщение по име — много време ли мина, откакто за последно изпратихте налог на господаря си?

Старейшината се засуети още повече и призна, че отдавна не са изпращали нищо, след което се развика на съселяните си и само след пет минути, в каруцата бяха нахвърляни кудкудякащи кокошки с вързани крака, чувал с пресен хляб и домашен колбас, връчена им беше голяма кошница с пресни яйца, малка кесийка с медни монети и няколко шишета с мляко. Освен това, Лапад поиска и извара, и месо — всичко беше донесено без никакви спорове.

— Странно — промърмори лапад и обърна коня си към пътя.

— Кое е странно? — плахо попита Трикс. Вече мръкваше и не им се искаше да минават през тъмната гора, нищо, че до дома на рицаря се пътуваше само половин час.

— Първо — защо селяните не носят сами налога на господаря си — каза Лапад. — Второ, защо селото е толкова забутано, а хората му — запуснати и мърляви. Виждаш, че донесоха храната, без да се инатят. Във всяка къща има крави, кокошки, прасета… Значи не гладуват. Защо тогава е толкова неподдържано? Пътят е запуснат, никой не се грижи за къщите, хората са се изоставили. И защо Арадан не въдворява ред в земите си? Да накаже старейшината, да подгони селяните…

Лапад мълча известно време, след това спря коня си и започна да бърка в торбата си.

— Ти също извади парадната си мантия и жезъла — нареди той. — Дори старият рицар да е изпаднал в бедност и нищета, дори да е оглупял, ние сме длъжни да му се представим, както подобава. В целия си блясък.

Трикс имаше лошо предчувствие, че работата не е само в добрия вид, но си замълча и послушно облече парадните дрехи. Аннет, която до този момент седеше на рамото му, тихичко се вмъкна в джоба на мантията му. По-нататък, пътят през гората премина в мълчание.

Старейшината почти не беше излъгал — след по-малко от час те излязоха от гората и видяха домът, който обитаваше на Гиран Арадан. Щеше да бъде подценяване, да се нарече къща тази постройка и надценяване, ако бъде наречена замък. Това беше голямо имение, заобиколено от плитък ров, който нямаше да помогне при обсада, с две малки кулички в двете крила. Само в два от прозорците се виждаше слаба светлина. Паркът пред дома беше запуснат, а вратите — отворени. Езерцето, където някога, може би е имало и шарани, беше тинясало и оттам се чуваше многогласен жабешки хор.

— Разруха и опустошение… — мрачно каза Лапад.

— Може отдавна да е умрял — обади се плахо Йен.

— Не — отряза Лапад. — Кралят изпраща два пъти в годината свой доверен куриер, който носи малки подаръци на пенсионираните рицари, за да се убеди, че са живи.

Те влязоха в парка, вълшебникът се огледа, после показа на Йен една сграда, която стоеше отстрани.

— Това е конюшнята. Закарай конете, там да пренощуват.

— Ами ако не ни приемат? — попита Йен. — Може би е по-добре да не бързаме.

Лапад погледна тъмната нощна гора, погледна и небето, където вече изгряваха първите звезди и каза твърдо:

— Ще ни приемат. Нещо тук не ми харесва, не си е работа да нощуваме под открито небе.

Чукчето на входната врата беше изтръгнато и се търкаляше на земята. Без да промълви нито дума, Лапад го вдигна и почука.

Настъпи дълга тишина. Йен и Халанбери бяха стигнали до конюшнята и бяха вкарали конете.

Най-сетне се чуха провлачени стъпки и вратата леко се открехна — дебела верига не позволяваше никой да се вмъкне вътре. Възрастен, пълен мъж загледа мълчаливо Лапад. Той държеше в едната си ръка меч, а в другата — фенер. Брадатото му лице беше сурово и враждебно.

Вълшебникът мълчеше.

— Какво?… — неприветливо попита мъжът.

— Сигурно кой знае какво — отвърна Лапад. — Тук ли живее доблестният кралски рицар, Гиран Арадан?

— Тук — отговори мъжът, на когото и през ум не минаваше да свали веригата.

— Предай на Гиран, че негов стар боен другар е дошъл да го навести.

Мъжът се намръщи и вдигна фенера, за да огледа по-добре лицето на Лапад. Изведнъж веждите му подскочиха нагоре и челюстта му увисна.

— Го… господин Радион… Радион Лобода?

— Радион Лапад — леко обиден го поправи вълшебникът.

Мъжът вече сваляше тежката верига и отваряше широко вратата.

— Господин вълшебник! Господин Ло… Лапад! Не ме ли помните? Не може да бъде! Черният брод, витамантите — зомбита ни подгониха, аз се биех срещу трима, мислех си, край… А вие… видяхте, смилихте се, обкръжихте ме с огнен кръг…

— Чакай, чакай… — Лапад се намръщи. — Тамин?

— Тимин, господин вълшебник. Хазар Тимин, оръженосецът на Ардан.

— Ха! — Лапад прегърна мъжа. — Тимин! Ти тогава беше още момче!

— Това е времето, господин вълшебник — въздъхна мъжът. — От него няма пощада… Сега внукът ми е оръженосец, на осемнайсет е, на колкото бях аз тогава. А вие изобщо не сте се променили!

— Това е от магиите — смути се вълшебникът. — Нали разбираш… ние стареем бавно…

— Разбирам, господин вълшебник. Как да не разбирам. — Хазар Тимин избърса сълзите си. — Минали са четирийсет години, а вие сте си същият… все така културен, умен, внимателен… Ех… колко се радвам да ви видя! Ама, влизайте, влизайте! — засуети се той. — Момченцето, също. Това вашият син ли е?

— Ученикът ми.

— Това е добре. Как попаднахте в нашата пустош?

Лапад и Трикс влязоха в голяма и тъмна зала. Огромният полилей, който висеше от тавана беше целият в паяжини и прахоляк, подът имаше нужда от метла и мокър парцал, повечето мебели бяха покрити със сиви, вехти калъфи.

— Ние тук я караме по най-простия начин — говореше, без да млъква Тимин. — Аз и жена ми — това е цялата прислуга. Синът и дъщерята отдавна се преместиха в Дилон, там живеят… рядко виждам внуците…

— Тримата ли живеете тук? — уточни Лапад.

— Четиримата. Ние с жена ми, господин Арадан и синът му — Кодар.

— Арадан има син? — учуди се Лапад. — Помня, че се оплакваше от… хм…

— Преди нямаше — охотно съобщи Тимин. — Но след като го излекувахте при Черния брод, той сякаш се подмлади. Ожени се втори път — нали беше вдовец… И преди петнайсет години се сдоби с наследник…

— Стига, бе! — Лапад изгледа Тимин със съмнение.

— Кълна се! — с жар възкликна бившият оръженосец. Вече живеехме тук, нямаше други мъже, само аз и господин Арадан. И синът ми, но той тогава беше много малък. Син на Арадан е, не се съмнявайте… приличат си като две капки вода. Жалко, че жената на господин Арадан умря при раждането, горката… А той — колко я обичаше, тя — колко го обичаше!

— А пък аз си мислех, че съм му оправил зъбите — замислено каза Лапад. — Трябва да намеря тези заклинания и да поработя с тях… те са златна мина… Добре, Тимин! Заведи ни при Арадан.

Тимин неочаквано се смути.

— Господин рицарят вече си е легнал… може би утре сутринта? Възрастта му…

Лапад се намръщи.

— Ами… както кажеш. Ще помогнеш ли на слугите ми да устроят конете за през нощта?

— Конете ли? — неочаквано се напрегна Тимин.

— Да, да! Конете. Животни на четири крака, с опашки и големи зъби, използват се за яздене и пренасяне на товари! — Лапад раздразнено тропна с жезъла си и на пода се посипаха искри. — И им помогни да пренесат продуктите в къщата. Ние успяхме пътьом да позасрамим вашите селяни и да съберем налога… Защо така сте ги разпуснали?

— Моля ви да не тропате, господин магьосник — каза Тимин, страхливо поглеждайки към пода. — Навсякъде е толкова прашно, че току-виж случайно пламнало… Ей сега ще помогна, разбира се. Вие се качвайте нагоре по стълбата, жена ми слага вече вечерята в гостната…

Когато слугата излезе, Лапад погледна мрачно към Трикс и поклати глава:

— Нещо тук не е наред, ученико. Тук има нещо нечисто.

Трикс беше абсолютно съгласен с него.

 

 

Вторият етаж се оказа по-чист и поддържан от първия. Чевръста възрастна дама сложи масата (на Трикс му се стори, че половината продукти бяха от тези, които те донесоха), Тимин обиколи гостната, запали свещите на полилеите и постави свещници в тъмните кътчета, после запали огромната камина. Веднага стана по-уютно. Йен и Халанбери седнаха в ъгъла, върху стария килим, който покриваше пода и гледаха да не се набиват в очи.

Тимин доведе наследника на рицаря Арадан — бледо и тихо момче, на години колкото Трикс. Момчето стисна ръцете на Лапад и на Трикс, без да ги гледа в очите, пожела им да се чувстват в имението като у дома си и изрече няколко заучени фрази, които идваха по-скоро от ума му, отколкото от сърцето — за бойното братство, за това, че „много съм чувал за вас от татко ми“ и за скромния прием, който не е скромен заради алчност, а от бедност.

Лапад потупа момчето по рамото и изрече също толкова дежурните думи за дружбата, калена в боевете, за това колко си приличат Кодар и баща му — „познах, познах този дързък поглед и тази волева уста!“ и за това, че не е ценен богатият прием, а искреното гостоприемство.

Трикс не откъсваше очи от момчето и си мислеше, че погледът му нямаше как да се нарече дързък, а устата му беше мокра и провиснала. А и можеше ли да се очаква нещо друго от момче, което е прекарало живота си в глухата провинция, в обществото на престарелия си баща и двама възрастни слуги? Трикс дори се опита да завърже разговор с него, но Кодар отговаряше едносрично, усмихваше се, не където трябва на шегите, понякога не чуваше въпросите — сякаш мислеше за нещо свое.

Така че вечерята мина без особено веселие — дори бутилката старо, хубаво вино от мазето на рицаря, никого не развесели. След вечерята, Тимин се разбърза, устройвайки ги за през нощта. Лапад и Трикс щяха да спят в стаята за гости — там имаше огромно легло с балдахин и тясна кушетка в нишата, която явно беше предназначена за дете. За Йен и Халанбери Тимин отреди стаята на слугите, която вече дълги години стоеше празна.

Лапад заключи с резето, мълчаливо обиколи стаята, отдели особено внимание на решетките на прозорците, надникна в шкафовете и под леглото. Не откри нищо по-опасно от старото нощно гърне, но това не го успокои.

— Лягай, без да се събличаш — заповяда той на Трикс. — И гледай да не заспиваш.

— Ще се сучи ли нещо? — плахо попита Трикс.

— Разбира се — пълнейки лулата си, отвърна Лапад. Той седна на леглото и загаси свещите в свещника. Слабата светлина на огънчето от лулата не разсейваше мрака. — Разбираш ли, ученико, всичко на този свят се подчинява на законите на логиката и красотата. След като се натъкнахме на селото със странните селяни, минахме през гората късно вечерта, срещнахме стария оръженосец, който страни от отговорите, значи всичко е предрешено.

— Тук се крие някаква ужасна тайна — каза Трикс.

Лапад въздъхна:

— Тайна ли? Да, разбира се. Ужасна? Отчасти. По-скоро тъжна тайна, мой малък приятелю. Чувал ли си някога историята за рицаря Огусто?

— Не — призна си Трикс.

— Това се е случило отдавна, по времето на моя дядо — каза Лапад. — Тогава в кралството вилнеела Червената чума. Тези, които се разболявали от нея, в началото се покривали със сини петна, след това от тях се леела зелена зловонна пот… а след това умирали.

— Тогава защо е Червена? — попита Трикс.

— Защото имало едно-единствено лекарство за тази болест. Три дена подред да се пие човешка кръв. Понякога, в големите семейства спасявали децата, които били болни от чумата, като всички давали от кръвта си и болестта отстъпвала… За някои хора, които много искали да се излекуват, но нямали толкова много предани роднини, имало и друг начин да се сдобият с много кръв…

— Бр-р… — прошепна Трикс и почувства, че го облива студена пот.

— Рицарят Огусто бил един от тези, които, без да щадят сили, се борели с чумата. Заедно с други рицари, той стоял под карантина и не позволявал на чумата да се разпространява. Гонел бандитите, които, заради собственото си спасение, били готови да убиват невинни хора. Огусто бил славен рицар, но и него чумата не го подминала.

— Разбирам — каза Трикс.

— Не, не разбираш. Всички рицари от неговия отряд отишли при него и предложили да му дадат от кръвта си. Сигурно никой нямало да умре! Но Огусто отказал. Той казал, че е длъжен да даде пример как се понася мъжествено съдбата. Да не изкушава останалите хора с чудотворното си спасение. И още — че няма право да се спасява по начин, заради който самият той е преследвал другите…

— Умрял ли е? — попита Трикс.

— Разбира се. Но нали разбираш, ученико, че баладите и преданията не ги пишат за тези, които са живели обикновен живот, а за тези, които са сторили нещо извънредно. Уникално. Човек може да бъде праведен колкото си иска, докато не попадне в беда. И точно тогава той може да се превърне в злото, с което се е борил.

Лапад въздъхна и се надигна. Остави лулата настрана. Тропна лекичко с жезъла и на дръжката му пламна бледозелен пламък.

— Да вървим, Трикс. Мисля, че е време.

Трикс вървеше след Лапад по тъмните коридори на имението. Те минаха от главното здание в лявото крило. Заизкачваха се внимателно по витата стълба и се озоваха пред здрава дъбова врата. Под нея се процеждаше слаба светлина.

Лапад спря. Докосна Трикс по рамото и му показа желязното резе, което затваряше вратата отвън. Впрочем, сега резето беше издърпано.

— … ще дойде — достигна до тях слаб, непознат глас. — Изобщо не се съмнявай.

— Позволете ми да ви отведа оттук, сър Гиран! — говореше Тимин. — В гората има една колиба, ще поживеете ден-два в нея…

— Верни мой оръженосецо… — печално отвърна сър Гиран. — Колко пъти съм те молил да не казваш „живял“, „живее“, когато става дума за мен…

— Сър Гиран…

— Недей. Аз помня младия магьосник Радион Лапад. Виждал съм очите му, когато се сражавахме с витамантите. Той е разбрал всичко и ще дойде. Даже мисля, че в момента стои зад вратата. Влезте, господин вълшебник!

Лапад се изкашля и отвори вратата. След него в кръглата стая на върха на кулата плахо влезе Трикс.

Прозорците на стаята бяха с дебели железни решетки. Обстановката беше аскетична, сурова — легло, мъничка маса, един стол. На масата имаше оглозгана кокошка. Сурова кокошка. На леглото, под одеяло, цялото в петна, лежеше старец със зеленикаво лице, върху което трескаво блестяха очите му. До него, на стола седеше тъжен и потиснат Тимин.

— Не можете да заспите ли, господин вълшебник? — печално попита той.

— Както и ти, верният слуга — отвърна Лапад. — Както и ти, храбри рицарю Гиран Арадан. Благодаря, че ме покани да вляза. Виждам, че умът ти е толкова проницателен, колкото и преди… когато беше жив.

— Благодаря ти за добрите думи — отвърна зеленикавият старец — но ако трябва да съм честен, аз вече втори час, на всеки десет-петнайсет минути те приканвам да влезеш. Бях уверен, че ще дойдеш, само не знаех, кога.

— Как се случи това, Гиран? — попита Лапад.

— Как или защо?

— Първо — как, после — защо.

— Аз умирах — простичко отвърна рицарят. — От старост. Това беше преди петнайсет години. И сякаш по нечия зла воля, точно когато се готвех да напусна този свят, на портите на имението почука един витамант.

— Витамант ли? Тук, на кралска земя? Преди петнайсет години? — Лапад беше не просто учуден, той беше объркан и възмутен.

— Придружаваше го кралска стража, приятелю. — Гиран въздъхна. — Това беше тайна мисия от Кристалните острови, витамантът отиваше при крал Маркел за секретни преговори. Рутинни неща, сам разбираш… Войната отдавна беше приключила и трябваше да се осъществяват някакви контакти, да се търсят допирни точки.

— Ти си станал като истински политик — промърмори Лапад. — Добре, да допуснем…

— Витамантът и стражите помолиха да ги приютя за един ден. Те пътуваха тайно, нощем. Помислих си, че няма да е голям грях, ако преди смъртта си поговоря с бившия си враг… това, което отива на краля, не загрозява и слугите му. И тогава Гавар…

— Гавар ли? — възкликна Лапад. — Гавар Вилорой? Рицарят-магьосник?

— Същият — кимна старецът. — Да, аз си спомних, че някога бяхме кръстосвали мечове… но това, в последния ми час не беше важно. Гавар изслуша моята история и ми предложи… услугите си.

— Да станеш зомби ли ти предложи?

— Не, не, не зомби! — възмути се старецът. — Аз още не бях умрял. Той ми предложи да стана лич, жив покойник, който е изиграл смъртта и се е превърнал в ходещ труп и да съхраня разума и чувствата си…

— Винаги съм мислил, че само вълшебник може да стане лич — замислено каза Лапад.

— Не е задължително. Витамантите наричат такива като мен полуличове… ние не владеем магията, както и когато сме били живи, но оставаме полумъртви.

— И какво се промени у теб след преображението? — попита Лапад. — Извини ме, стари бойни друже, че те разпитвам. Но обикновено не се случва всеки ден човек да е с полумъртвец.

— Няма нищо, разбирам те — успокои го Гиран. — Да ти кажа, много неща се промениха. Престанаха да ме болят старите рани. Не е задължително да дишаш… разбира се, когато не разговаряш с някого. Станах силен и бърз, както на млади години…

Лапад хвана жезъла си по-удобно и кимна:

— Благодаря ти, ще го запомня. А психологическите промени?

— Прияжда ми се сурово месо — въздъхна Гиран. — И ако трябва да съм честен — не само сурово, но и живо.

— Човешко ли? — уточни Лапад?

— Не, като цяло — не — след кратък размисъл отговори старият рицар. — Аз сега не усещам особена разлика. Но хора не съм ял, бъди сигурен!

— Нито веднъж! — с развълнувано потвърди Тимин. — Дори когато тук влязоха разбойници и господин Арадан им откъсна главите, дори тогава не изяде никого. Каза: „Разкарай ги от погледа ми, да не ги виждам! И бързо ми донеси жива кокошка…“

— Тоест, ти можеш да се контролираш — кимна Лапад. — Това е добре. Все пак, рицарското възпитание си казва думата.

— Да, приятелю — въздъхна Арадан. — Мисля си, че ако не бях преживял дълъг и праведен живот, отдавна щях да съм изял безобразните селяни…

— Между другото, защо си ги разпуснал така? — попита Лапад. — Нищо не вършат, не уважават господаря си…

— Аз не се показвам от дома си — призна си Ардан. — Нали съм жив труп. А те усещат нещо, надушват го. Досещат се. Рядко си плащат данъците и живеят така, сякаш всеки момент са готови да избягат…

— Защо го направи, Арадан? — попита Лапад. — Нима петнайсет години да стоиш затворен и да ядеш сурови кокошки е по-добре, отколкото честно да умреш?

— Имам син, Лапад! На стари години жена ми ме дари със син. А тя си отиде при раждането.

— Чух. Моите съболезнования.

— Кажи ми, можех ли да оставя детето си без подкрепа? — попита Арадан. — За цял живот не съм спечелил и не съм спестил нищо. Всичкото ми богатство са старите ми доспехи, плюс нащърбеният меч. Живея от кралската помощ и от това, което ми дадат селяните… Ако бях умрял, детето щеше да остане сам-самичко. Разбира се, Тимин нямаше да го изостави, щеше да го възпита… но на мен сърце не ми даде! Не можех, Лапад!

— Гледай, моля ти се — объркано каза вълшебникът и се огледа за Трикс. — Разбирам…

— Затова станах лич. За да има синът ми покрив над главата си, къшей хляб…

— Всичко разбрах — мрачно произнесе Лапад. — Аз… аз нямам собствени деца, но те разбирам…

— Осъждаш ли ме? — попита старецът.

— Не. Но синът ти вече е пораснал. Изпрати го при някой рицар — всеки би сметнал за чест да вземе наследника на знаменития Арадан за оръженосец!

— Не мога — извърна поглед старецът. — В началото и аз мислех да постъпя така. Но когато станах полумъртвец, нещо се промени. Не мога да свърша със себе си. И огън в двора стъкмих, исках да се изгоря… но в последния момент изтръгнах кола, за който се бях завързал и избягах. И в пропаст исках да скоча, но не можах… Който е избягал веднъж от вратите на смъртта, той не иска повече да се връща обратно.

Лапад кимна.

— Ще ми помогнеш ли, вълшебнико? — попита рицарят.

— Ще ти помогна — каза Лапад.

— Само имай предвид това, че ще се съпротивлявам. Това е по-силно от мен!

— Доблестни рицарю Гиран Арадан — тържествено произнесе Лапад. — Ти служи дълги години на краля и на кралството. Ти беше пример за вярност и храброст. Нямаш вина за това, че не си искал да умреш — приел си този тежък товар само заради сина си — бъдещия рицар…

Старецът на леглото започна да се гърчи. Трикс си помисли, че е започнало да действа заклинанието, но одеялото падна и той видя, че ръцете и краката на полулича са завързани с дебели въжета за леглото. Слабото старческо тяло се извиваше и тресеше, въжетата скърцаха, леглото трещеше. Тимин покри с шепи лицето си и се извърна.

— Нека намери покой измъченото ти тяло, нека се избави от проклятието изстрадалата ти душа, нека се разпадне твоята нежива и немъртва плът… Прах при праха! Мир за света! Земята — на живите! Мъртвите — под земята!

— А-а-а-а! — страшно зави полуличът и с мощно движение скъса въжето на двете си ръце и на единия крак. Скочи и тръгна към Лапад, влачейки леглото със себе си.

— Отново започна гниенето и разложението в мъртвото тяло! — тревожно извика Лапад. — Процесите на разпад започнаха да преобладават над процесите на синтез! Завърши вътрешната активност на същността на Гиран Арадан, от този момент, тя се нуждае от външен източник на движение и еволюция!

Полуличът, позеленявайки все повече и повече, протегна към Лапад своите тресящи се, сухи ръце. От пръстите му растяха стремително дълги и криви нокти.

Оръженосецът Тимин избърса сълзите си, стана, извади меча от ножницата, направи една крачка и с един удар отсече главата на бившия си господар.

— Завърши съществуването на висшата форма на материята, известна ни като Гиран Арадан… — помърмори Лапад. Трудно му беше веднага да спре.

— Господин Арадан, още приживе казваше, че срещу лича няма нищо по-добро от остър меч — каза Тимин и със заучено движение изтри меча в панталоните си. — Казваше, че докато вълшебникът си мърмори заклинанието, личът не си представя нищо, защото е устойчив за заклинанията…

— Да, и дума да няма — поглеждайки към Трикс, каза Лапад. — Ти ме… подкрепи.

Тимин въздъхна и върна меча обратно в ножницата. След това погледна изпод вежди към вълшебника.

— Какво ще съобщим на краля?

— Какво… какво… — Лапад клекна и печално погледна към останките на полулича, които се превръщаха бавно в сив прах. Колкото и странно да е, в това зрелище нямаше нищо отвратително, а по-скоро беше една печална красива гледка… — Ще му съобщим, че неговият доблестен рицар Гиран Арадан, който живя дълго и достойно, най-сетне мина в отвъдния свят. И че последните му думи са били, да не бъде изоставен без покровителство и грижа малкият му син, който мечтае да тръгне по стъпките на баща си.

— Благодаря, господин вълшебнико — сдържано каза Тимин. — Аз много се безпокоя за момчето.

— Има си хас — каза вълшебникът. — Има си хас да не се тревожиш.

Двамата мъже се загледаха право в очите. Пръв отклони погледа си Тимин.

— Аз, разбира се, преди време позакърпих здравето на Арадан, имаше такова нещо — призна Лапад. — Зъбите му станаха като нови… ето ги, още не са се превърнали в прах. Но че е станал баща на сто години — ще ме извиняваш, Тимин, но не мога да повярвам.

— Да, но господарят Арадан повярва — каза Тимин. — И жена ми така смята…

— Много хубаво — кимна Лапад. — И славният род не се прекъсва, и жена ти няма да се засегне, а и покойната жена на Арадан си е поживяла малко по-весело в тази пустош. Но да оставим това, Тимин. Ние трябва да поспим малко, защото утре ни чака път.

— Вървете — каза Тимин. — А аз ще донеса метла и лопата и ще пооправя тук.