Сергей Лукяненко
Нескопоското (9)

4

Не е правилно да се смята, че вълшебниците не се месят в държавните дела. Щом закаленият в битките рицар си позволява да дава съвети на сюзерена, щом делегация от търговци или предприемачи си позволява да моли за отстъпки и облекчения за определена гилдия при строежа на мостове и пътища, щом обикновените граждани и простите селяни палят понякога дворците на господарите си и възкачват върху собствените си глави нови господари от своите среди — с какво са по-лоши вълшебниците? Отдавна е известно, че държавата умеят да управляват всички, с изключение на тези, които в момента са на власт.

Крачейки бързо след Лапад, Трикс си припомняше вмешателствата на вълшебниците в работите на държавата, така, както бяха описани в летописите. Повечето от тях бяха неудачни. Например, едва ли си струваше Рагост Златния мустак — неоспорим авторитет в сферата на честта да изпълнява обещанието, което беше дал на умиращия барон Коморо и да възкачва сина му на трона. Синът, разбира се, наследяваше трона по право, но каква е ползата от законен господар, чиято любима забава е да пали купчини със сено и с кикот да гони около тях селянките, които е поканил специално за това? Ами най-добрата вълшебница Сесилия Невам, която се беше застъпила за сирачето Гланя, наскърбено от жителите на градчето Тиклам? Да, те не постъпиха хубаво, когато не платиха на Гланя за извънредната и работа и веднага след Есенния панаир я изгониха от дома й, където тя така добре си вършеше работата. Но да превърнеш осемстотин триста и двама жители в толкова на брой лакоми дроздове?… Трикс винаги го беше интересувало, защо в гнева си, вълшебницата беше извикала: „Вие сте лакоми дроздове!“, но отговор едва ли някой можеше да даде, включително и самата вълшебница. И даже това, че на следващата сутрин Сесилия се смили и започна да превръща обратно дроздовете в хора, не спаси ситуацията — птиците се разлетяха и отнесоха в човките си, кой — златна монета, кой — скъпоценен камък.

Но имаше и положителни примери!

Делегация от магьосници беше навестила Марвис Безпощадния и го беше убедила да не вдига данъците. Младият магьосник Кевин Декуин, беше използвал ловко едни най-прости заклинания, с които беше успял да овладее народния бунт и в същото време, да умилостиви суровия владетел. А пък прославеният…

— Трикс — прекъсна размишленията му Радион, когато наближиха стените на двореца. — По твоята необичайна мълчаливост разбирам, че осъзнаваш сериозността на ситуацията.

— Така е, господин Лапад.

— Ако регентът е замислил таен съюз с витамантите, той няма да ни пусне да се върнем живи. Неговите вълшебници ще са подготвени и ще се постараят да ни унищожат.

— Но вие сте по-силен от тях, учителю! — възкликна Трикс. — Нали?

— Разбира се, по-силен съм — съгласи се Лапад. — Аз със сигурност ще успея да се телепортирам на безопасно място. За теб обаче е по-сложно. Няма да мога да те взема със себе си… така че приготви се да посрещнеш достойно последния бой. Недей да молиш за милост, не плачи и нищо не разказвай! Само тогава враговете може изпитат към теб уважение и да те затворят в тъмница. Общо взето, не е прието да се убиват ученици.

— Може би, не се налага да ходя в двореца? — развълнува се Трикс.

— Налага се и още как! — Лапад повиши тон. — На мен ми трябва хвалач.

— Хвалач ли?

— Ами да! Това е този, който слуша, как аз… как аз произнасям заклинанията и ми се възхищава. Първата степен на обучението.

— А не може ли да се наричам по друг начин? — попита Трикс.

— Не може. До подавач не си дорасъл, а за помощник ти е много рано.

— А какви са тези — подавач и помощник?

— Подавачът е този, който подсказва на магьосника, когато не намери нужната дума. А помощникът е ловък подавач, който може да намери думата преди магьосника и да му я каже.

— Еха-а-а… — При мисълта за перспективите, които се откриваха пред него, Трикс дори забрави, че трябва да се страхува. Няма значение, че засега се намира на най-ниското стъпало — нали всичко предстоеше!

В княжеския дворец, Лапад и Трикс влязоха през Портите на дъгата, които шегобийците бяха нарекли „бонбонените“. Широкият проход — през него можеше да мине карета — беше от кафяв камък и отгоре беше покрит с арка от разноцветно стъкло, което хвърляше надолу весели отблясъци. Такъв беше замъкът, построен от първия граф Дилон — любителя на сладките изкушения, който беше обогатил света с афоризми като „В сладкото е силата!“, „От нуга още никой не е залепнал“ и „Пий шербет и яж халва — няма да те сполети беда!“. Говореше се също, че княз Дилон поставял наравно с нелошите си магически способности и изкуството да създава интриги — изкуство от полза на всеки владетел, рецептата за сладко от домати, която сам сътворил и умението си да пече кифлички със сладоледен пълнеж.

Колкото и да е странно, прапрадядото на княгиня Тиана, въпреки цялата си страст към сладкото, която стигала дотам, че дори месото той хапвал само задушено в мед, цял живот бил слаб и сух на вид. Обаче придворните му, които били принудени да подражават на господаря си, в по-голямата си част притежавали талии с незавиден размер и се задъхвали от пълнотата си. И до ден-днешен могъща магия (а някои разказват, че това е от сянката на княза, която витаела в града), безспир караше жителите на Дилон да налитат сладко. Особено страдаха тези, които живееха в двореца — и благородниците, и придворните, и простолюдието. Силните духом се бореха с изкушението, а тези, които нямаха воля, редовно се отправяха пеша на походи или, ако джобът им позволяваше, ходеха в центъра за отслабване Гювач, на границата със Самаршан. Срещу солидна сума, в Гювач ги държаха заключени и на закуска им даваха половин ябълка, на обяд — паничка с прецедена зелева чорба, а за вечеря им поднасяха половин морков и два стръка целина. Впрочем, толкова има и най-бедният и мързелив селянин, с тази разлика, че сутрин никой не му прави клизма.

И въпреки тези мъки, известна пухкавост притежаваха, неизбежно, всички обитатели на двореца. Например, стражите, които стояха на пост пред вратите на двореца, бяха яки и дебелобузи, а коремите им се криеха под яките стоманени брони.

— Вълшебник Радион Лапад и неговият ученик Трикс Соийе — сухо извести Лапад, когато двамата влязоха под арката. — Идваме при регент Хасс по важна държавна работа, която не търпи отлагане!

Двама от стражите останаха при портите, а другите двама закрачиха, без много приказки от двете страни на вълшебниците. Дворът на замъка, скрит зад грамадната стена, беше толкова голям, че приличаше на малък град. Тук имаше и няколко храма, и притиснати към крепостната стена къщички за прислугата, и казармени помещения за стражите, и даже малък пазар, където се продаваше какво ли не… Една румена готвачка носеше, преметнати през рамо, няколко заклани, но неоскубани кокошки, а до нея, момче от кухнята влачеше малко прасенце, което квичеше отчаяно. Срещу тях, двама широкоплещести мъжаги, с кафяви униформи на гилдията на фекалчиците, по устав със звънчета на шапките, мъкнеха огромна дървена каца. Впрочем, въздействието на миризмата беше несравнимо по-резултатно от звъна на звънчетата и всички любезно правеха път на тези мъже. Из двора сновеше предимно прислугата, но се срещаха и аристократи, които много старателно си даваха вид, че не забелязват калабалъка около себе си.

— Какво да се прави — пробуча Лапад. — Колкото повече елит, толкова повече плебс. Природен закон!

Трикс си спомни вечната суетня на слугите в бащиния му замък и кимна.

— Ето защо аз се отнасям с крайно неодобрение към човешката прислуга — продължаваше Лапад. — Истински свободен може да бъде само този човек, който не е обвързан с услугите на околните.

Трикс си спомни за дългите дни, в които чистеше, миеше подовете, приготвяше обяда, подостряше моливи, переше и въздъхна. О, това бяха едни много дълги три дни!

Стражите ги доведоха до главния вход на двореца, където пазеха други стражи — от княжеската гвардия, която се набираше основно измежду северните варвари и планинците. Лапад повтори речта си, единият от стражите се отдели и тръгна, и след малко се върна с церемониалмайстора, който започна оживен разговор с магьосника. Трикс, пристъпвайки от крак на крак, захласнато заразглежда една страховита бойна брадва, която висеше на пояса на стражаря-варварин. След това се осмели да вдигне поглед малко по-нагоре и видя, че младият варварин плахо поглежда към книжката със заклинанията, която Трикс държеше в ръката си.

Трикс се поизправи и стисна в ръка верния си Айпод.

— Ела — повика го Лапад. — Регентът ще ни приеме във вътрешната градина.

Вървейки след церемониалмайстора, те минаха през дълга редица зали, които поразяваха с разкоша си. Стените бяха украсени с грамадни картини — част от тях изобразяваха баталии, но на болшинството бяха нарисувани весели пиршества. Дори на знаменитото платно „Клането при Ниските хълмове“, което заемаше половин стена и славата му се носеше из цялото кралство, погледът привличаха не рицарите, които геройски се сражаваха, даже не чудовищата, а княз Дилон, който закусваше пред шатрата си, като, между две хапки даваше заповеди на окървавените вестоносци. Както се разбра след битката, княз Дилон беше закусвал през онази сутрин, когато се решаваше съдбата на цялото княжество, сладки палачинки със сирене и мед, зелена фъстъчена халва и медовина.

В поредната зала, церемониалмайсторът разтвори една висока стъклена врата и произнесе:

— Регент Хасс ви очаква при храстите с белите рози, господин Радион Лапад!

Само двамата, без никой да ги придружава, Лапад и Трикс влязоха в градината на двореца.

— Колко мило — кисело каза Лапад, оглеждайки благоуханните храсти и цъфналите дървета. — Заедно цъфтят и равнинната вишна, и планинската шипка… а незабравките… вехнат ли вехнат…

През това време, Трикс се оглеждаше с любопитство. Градината беше заобиколена от всички страни от стените на двореца. През отворените прозорци се виждаха хора, отнякъде се носеха звуци на клавесин, който свиреше популярния мотив „Ще отида при моя любим…“, в друга зала, някой мъчеше китара, която страдаше, но не се предаваше. Млада прислужница се огледа боязливо и изплиска скришом от третия етаж, върху поляната с минзухарите леген с мръсна вода, а старецът с греблото, който подравняваше чакълестата пътека и размаха пръст.

Изобщо, дворецът живееше мирния си делничен живот, сякаш оттук не беше бягала младата княгиня и сякаш вътре в него не зрееше зловещият заговор срещу короната.

— Да вървим — отново го подкани Лапад. — Ако не ме лъже паметта, розите бяха в центъра на градината, при вира.

Радион не го лъжеше паметта. При малкия декоративен вир, в който цъфтяха лотоси, а на брега се бутаха един друг разноцветни крабове в очакване на закуска, те видяха регент Хасс.

Споменът от детството на Трикс беше за един не много млад, властен човек, висок и слаб. Но се оказа, че Хасс е висок, колкото него, а за да бъде определена фигурата му като стройна, пречеше изрядното му коремче. А колкото до властността — в момента регентът беше застанал до голям, кръгъл храст с бели рози, облечен в стар, разръфан и оплескан халат, с мръсни обувки на краката и с два размера по-големи брезентови ръкавици на ръцете.

— Господин регент Елнор Хасс — кратко каза Лапад, вместо поздрав и лекичко тропна с жезъла. Изпод земята веднага се надигна някакъв плевел и се опита да се увие около него.

— А! — радостно възкликна Хасс, обръщайки се към вълшебника. — Радик! Любезнейши господин Лапад!

— Елнор, остави тези празни любезности — намръщи се Лапад.

Регентът захихика.

— Добре, де, добре… Аз наистина се радвам да те видя, тикво учена! Радик, какво им е на розите? Виж, че нещо не са добре!

Лапад погледна изкосо към храста.

— Недейте да ги торите с оборски тор! Колко пъти да повтарям?! Ще им изгорите корените. По-добре ги торете с това, което изгребвате от нужника на двореца.

— Мирише… — въздъхна регентът.

— Това не е най-ужасната миризма — сряза го Лапад — в сравнение с миризмата на предателството и измяната.

Хасс се намръщи. За пръв път погледна към Трикс. Смръщи вежди.

— Така, така, така… Така, така, така… Млади човече, вие не се ли появихте в двореца преди четири години с… тази моя памет… тази моя памет…

— Заедно с баща ми, съхерцога Рат Соийе — каза Трикс.

— Трикс! — възкликна регентът. — Мило дете…

Трикс внезапно се намери в прегръдката на регента и даже беше удостоен с целувка по челото. След един миг, регентът отдалечи Трикс на една ръка разстояние от себе си и въздъхна:

— Точно така! Носът на татко, очите на мама… ушите на баба. Горкото дете! Предателство ли? Разбира се! Аз съм възмутен от поведението на съхерцог Гриз. Но, уви, неговата постъпка не е измяна към короната. Той представи убедителни доказателства, че твоят баща е кроил планове срещу него, а след това, вече в качеството си на пълновластен херцог се закле във вярност към короната. В такива ситуации, кралят препоръчва на аристократите, сами да изясняват отношенията си.

— Хасс… — започна Лапад.

Но регентът не го слушаше.

— Аз как да помогна?… Дори не съм княз… — очите на Хасс се напълниха със сълзи. — Какво да направя? А? Отговори ми, момче!

В тона на регента прозвучаха такива заповеднически нотки, че Трикс чак се стресна и промърмори:

— Не знам…

— Кой трябва да знае?! Кой? Добре, аз ще направя, каквото мога. Искаш ли да те дам на някой барон, който уж да те осинови? Макар че едва ли… я колко си пораснал… Сетих се! Сетих се, момчето ми! Ще те взема в моята гвардия и лично ще те посветя в рицарски сан!

— Елнор… — Лапад се прокашля, но Хасс не му обърна никакво внимание.

— Ще се научиш да се биеш с меч, да стреляш с арбалет, да танцуваш и изобщо, ще изучиш всичко, което се полага на един благороден юноша. А след това, ще предизвикаш Гриз на дуел. Аз ще проследя дуелът да е по правилата… — Регентът изведнъж стана мрачен. — Не, няма да можеш да го надвиеш. О! Разбира се! Разбира се! Ще те изпратя да учиш в Самаршан, в училището за килъри „Стаената Змия“. Учителят Абв ми дължи това-онова… Ще се научиш да боравиш с кинжал, да бъркаш отрова, да танцуваш — въобще, всичко, което се изисква за жестоко и безпощадно убийство. След това ще отровиш целия род на Гриз… Аз ти препоръчвам муйотовия прах — много забавно нещо. Дадох на кравата, на нея нищо не й се случи, но млякото й стана отровно! Гриз и семейството му, задължително пият преди лягане по чаша топло мляко, това го знам със сигурност. Семеен навик… Ще го изпият и няма да се събудят! Тогава ти ще предявиш правата си над херцогството! — Регентът весело се разсмя и потри ръце. — А аз ще те подкрепя, приятелче!

— Регенте! — кресна Лапад.

Хасс погледна към Радион. И засия.

— Ама и аз какви ги приказвам! Съвсем съм мръднал! Та ти си се уредил! Ти си ученик на великия Лапад! Всичко се подрежда, малкия! Научи магиите, изтреби злодеите и седни на трона! А аз, както вече казах…

— Регент Елнор Хасс, аз говоря за друга измяна и друго предателство! — натърти Лапад.

— Така ли? — регентът помрачня. — И кой е предателят?

Лапад се поколеба. Трикс знаеше защо. Макар че никъде не се виждаха стражи, наоколо имаше много храсти, прозорци… а мантията на вълшебника не беше най-добрата броня срещу арбалета.

— Снощи, в градската ми къща… — започна вълшебникът.

— Между другото — вмъкна Хасс — от теб има оплаквания. Ти не си внасяш налога за земята и таксата за труда на нашите доблестни стражи. Но продължавай, продължавай…

— В моя дом — с леден глас продължи магьосникът — където това възпитано момче приготовляваше всичко нужно за моето пристигане, потропа едно младо момиче, което било избягало от двореца.

— Княгиня Тиана — възкликна регентът. — Значи ти си я подслонил за една нощ, момчето ми? — Той захихика и размаха пръст към Трикс. — Радвам се, че си се държал, както подобава на благороден младеж от добро семейство. Твой длъжник съм, Трикс!

— Значи ти, Хасс, не отричаш, че княгиня Тиана е избягала от двореца и е прекарала нощта под закрилата на моя ученик? — обърка се Лапад.

— Не, разбира се!

— А какво ще кажеш за това, че княгинята е избягала, защото е чула разговора между теб и посланика на витамантите?

— Че й предстои да се омъжи за Евикейт — кимна регентът. — Това, че избяга, е нищо! Тя ме замеря с чинии! Виждаш ли тази синина? — Регентът потърка енергично челото над окото си. — Напудрих го, но ако знаеш как ме боли! Освен това, тя счупи вазата с праха на великия рицар Андронас, прахът се разпиля и, да ме прости великият Андронас за фамилиарността, но се наложи да го събираме с метла и лопата в друга ваза! Аз все си мисля дали няма да ни се обиди за това отношение…

— Значи ти не отричаш — гласът на Лапад набра мощ — че искаш да омъжиш Тиана за Евикейт — регентът закима с глава — а ти самият да се възкачиш на княжеския трон? — Регентът скромно наведе очи и разпери ръце. — Не отричаш, нали?

— Не — кратичко отвърна регентът.

— Елнор Хасс, моя дълг е да съобщя на краля за твоето предателство! — отсече Лапад.

— Какво предателство? — полюбопитства Хасс.

Настана тягостно мълчание. Трикс не беше много наясно с държавните работи, но разбра, че Лапад попадна в капан.

— Нима искаш да кажеш, че да дадеш княгинята, която е в близко родство с краля и се намира под неговата закрила… и ако кралят, дълги да са дните му, умре, без да е оставил пряк наследник…

Трикс разбра изведнъж, че Лапад не се интересува от съдбата на Тиана, която искат да омъжат за стар и зъл магьосник. Радион го вълнуваха държавните дела, просто те случайно също изискваха Тиана да бъде освободена.

— Точно така, точно така, мой мъдри приятелю — кимна Хасс. — Кой съм аз, за да оспорвам волята на краля? Аз, разбира се, не съм очаквал вашата визита… Но случайно нося със себе си последното писмо на негово величество Маркел Веселия…

Хасс измъкна изпод халата си неголям тубус от слонова кост, отвъртя капака му, извади оттам лист пергаментова хартия и го връчи на Лапад. Дори отстрани, Трикс виждаше, че печатът върху хартията свети с благородна пурпурна светлина, потвърждавайки, че писмото е писано лично от краля, по неговата единствена воля на монарх.

— „До високоблагородния Елнор Маркел Хасс…“ — Радион се запъна и попита: — Ти Маркел ли си?

— Маркел съм — потвърди регентът.

— По каква линия?

— По линия на чичо ми — скромно отвърна регентът. — Прапрадядото на краля е бил шурей на доведения брат на леля ми…

— Разбирам — кимна вълшебникът. — Нямаш права над трона, родството ви е формално?

— Абсолютно!

— Така, така, така… — Лапад изучаваше писмото. — Данъци… митница… негово величество обича да пише сериозните неща най-накрая… Аха. „Ако ти, стар пръч такъв искаш и занапред да щипеш дамите по коремите и да плюскаш като свиня…“

Вълшебникът замълча.

— Чети — печално каза регентът. — Ние с Маркел така си се шегуваме, по роднински. Трикс е умно момче и сигурно разбира.

— „… повече няма да се бавиш с изпълнението на моето желание. Посланикът на Евикейт, рицарят — магьосник Гавар, до ден-два ще е при теб. Приеми го с почит, но и не го ухажвай прекалено. Поговори с младата княгиня и й обясни колко е важно това начинание, необходимостта от мирните ни търговски отношения с Кристалните острови и отговорността на владетеля за благополучието на държавата. В крайна сметка, смрадливият козел Евикейт, рано или късно ще опъне копитата, а княгинята е млада и може да дочака това събитие. Изпрати княгинята с Гавар, като й приготви подобаваща зестра и няколко прислужници от възгрозните, но верните. Не забравяй да ми изпратиш и няколко бъчви с медовина, но не от кестеновата, защото тя горчи, а от липовата, с глухарчета. Писмото е писано собственоръчно и волята ми е изразена точно и вярно, твой крал и господар — Маркел Веселия.“

Вълшебникът бавно нави пергамента и го върна на регента.

— Медовината вече съм я изпратил — четири бъчви — прибирайки писмото каза регентът.

— Ъхъ — измуча Лапад.

— Тиана — също — небрежно подхвърли Хасс.

— Какво Тиана?

— Изпратих я към Кристалните острови, съпроводена от рицаря-магьосник Гавар. Не в бъчва, разбира се. След като поговорих с нея като мил и любящ наставник. Тя разбра всичко и призна, че нощната й лудория не беше… ъ-ъ… най-подходяща за една княгиня.

— Хасс, какво става? — тихо попита Лапад. — Негово величество дава на витамантите бъдещата наследница на трона?

Хасс въздъхна.

— Много ми е мъчно за момичето… Просто нямам думи! Но… подочух някои слухове… — Той помълча. — Говори се, че нейно величество, кралица Глиана, която в последните месеци доста напълня, скоро ще обяви официално…

— Това събитие и мен ме радва, колкото всеки верноподаник — кимна Лапад. — Но да се разчита само на него…

— Такава е волята на краля — сухо каза Хасс.

— Витамантите…

— Можеха отново да нахлуят в земите ни. Сега можем за известно време да забравим за тази заплаха. А може да е завинаги. — Хасс сви рамене. — Знае ли човек, може пък да установим с тях мирни отношения.

— С белокнижниците? С тези, които вдигат мъртвите от гробовете им?! — възмути се Лапад.

— Тихо! Тихо! — размаха ръце Хасс. — Първо на първо — и мъртвите искат да живеят. Второ на второ, на всички им се иска да поживеят по-дълго. И трето — такава е волята на краля!

— Значи княгинята вече…

— Плава към Кристалните острови. Ако всичко мине добре, ще бъде там след седмица.

— Позволете да се оттеглим, регенте — каза Лапад.

— Разбира се, разбира се — промърмори Хасс и направи някакъв знак с ръка, след което от всички страни нещо зашумоля. — Радостен съм, че обсъдихме тази сложна ситуация и се проникнахме от мъдростта на краля. И не забравяй да си платиш данъка за земята, Радион!

Докато Лапад и убития от мъка Трикс (на него Хасс не обръщаше вече ни най-малко внимание) напускаха градината и вървяха към изхода, регентът отново се зарови в розовите храсти. Трикс мълчеше, затиснат от внезапната мъка, чиято причина той твърде смътно разбираше — нали уж и метеж нямаше, а и Тиана, ако се вярва на регента (Трикс остана с впечатление, че Хасс никога не лъже или поне не лъже направо), сама се е съгласила да се бракосъчетае с витаманта.

Но, незнайно защо, изпитваше все по-дълбока и по-дълбока тъга.

— Нищо не разбирам — произнесе Лапад, но едва когато излязоха от Портите на дъгата.

— Какво не разбирате, господин учителю? — попита Трикс.

— Писмото е написано с ръката на краля, с неговия словоред и в неговия стил. Печатът също е истински. Значи регентът не лъже. Кралят е решил да сключи съюз с витамантите. Но крал Маркел Веселия никога и за нищо на света не би тръгнал на такъв съюз!

— Защо? — реши да продължи да пита Трикс, тъй като, явно, неговият учител беше в настроение за разговор.

— Ти нямаш точна представа какво е витамантия, момчето ми — замислено каза Лапад. — Може би е дошло времето да ти разкажа някои неща.

Трикс закима енергично.

— Магията ни позволява да властваме над живата и над мъртвата материя — каза Радион и Трикс почувства прилив на въодушевление от това небрежно „ни“. — Ние можем да превръщаме една материя в друга… с известни ограничения за теб, разбира се. Можем да създаваме и живот от Идеалното.

— От Идеалното ли? — учуди се Трикс.

— Ами да. Ето, например, откъде, според теб се е взела твоята безмозъчна и безполезна фея?

— Оттам, откъдето са се взели и вашите умни и полезни минотаври — след кратък размисъл отвърна Трикс. — Аз я измислих и пожелах да се появи.

— Точно така. Мъдреците от древността казват, че: „Разумът създава Идеята, а Словото — Предмета“. Това, което е измислено — и е измислено убедително, може да се каже, че вече е сторено!

— Да — мрачно каза Трикс. — Но когато ви казах, че съм измил всички колби и реторти, макар че тъкмо се канех да го направя, вие ми се развикахте…

— Така е в ежедневието — понамръщи се Лапад. — Реалният свят е скучен и примитивен и не е особено приспособен за нас, вълшебниците. Плюя на него! Но в света на магията, всичко е различно. Там, щом си измислил нещо, вече можеш да го създадеш. В собственото, в Идеалното пространство. След това се иска само да превъплътиш това, което си измислил, да го облечеш с думи. Има много магьосници — неудачници, мой млади подавачо. Те могат да измислят необикновено вълшебство, но не могат да намерят подходящите думи, с които да го въплътят от Идея в реалност. Още повече са тези магьосници, които работят много леко с чужди Идеи и успяват даже огнения дъжд, за който е разказвано много пъти, отново да опишат и да го изсипят върху главите на враговете си! Но от тях не можеш да очакваш нещо ново и необичайно.

— Тоест, важно е, както да измислиш, така и да въплътиш Идеята си, така ли? — попита Трикс.

— Точно така.

— А вие, господин Лапад? — не се удържа Трикс.

— Аз мога и да измислям, и да въплъщавам — гордо отвърна Лапад. — Затова съм велик вълшебник. Ако си старателен и ти ще станеш истински вълшебник, защото имаш и фантазия, и дар слово.

— Значи според вас, аз имам фантазия? — зарадва се Трикс.

— След като призова тази… тази фея, аз нямам нито грам съмнение!

Ако в славния град Дилон имаше конкурс за момче с най-гордото изражение, Трикс със сигурност щеше да го спечели.

— Да, а сега да ти разкажа за витамантите — върна го на земята магьосникът. — На витамантите им се стори недостатъчно да властват над стихиите и материята и да призовават живи същества от Идеалния свят. На тях им се прииска безсмъртие и те започнаха да изследват самата природа на живота и смъртта.

— Защо? — поинтересува се Трикс.

Лапад въздъхна и го изгледа с лека завист.

— Като пораснеш, ще разбереш… Както казах, прииска им се да живеят вечно. И нарушиха основния закон на магията — не пожелавай безсмъртие!

— Защо? — учуди се Трикс.

— Защото е забранено.

— Защо!

— Всички магьосници, които изследват магията на живота и се стремят към безсмъртието се превръщат в жестоки и зли завоеватели. Те твърдят, че желаят на всички добро и благополучие, че ще подарят на света вечен живот и дори ще възкресят мъртвите… Но в действителност, постъпките им са подли и зли, младите хора гинат във войни, а възкресените стават войници, за да умрат наново… дали от меч, дали от вещерски огън…

— Но защо? — Трикс дори повиши тон.

— Искаш да знаеш ли?

— Да…

— И аз искам да знам — въздъхна Радион. — Но отстрани е трудно да се разбере, момчето ми. За да разберем какво завладява умовете на витамантите, ние, белите магьосници, използвахме всякакви начини. Изпращахме шпиони. Опитвахме се да подкупим някои от младите ученици. Измъчвахме заловените витаманти по най-различни начини. Досега не успяхме да постигнем нищо! Изглежда, за да разбереш, трябва ти самият да се заемеш да изучаваш витамантство. Дори най-мъдрите сред нас, които се опитаха да разберат врага, само минаха на негова страна! Клаус Добронамерения… най-добрият измежду магьосниците, когото познавах… Веднъж една от младите ученички, уморена от заниманията, заспа на ръката му. Клаус, за да не я събуди, отряза ръката си и с помощта на магията си сътвори нова ръка.

— Представям си как е пищяла, когато се е събудила! — възхити се Трикс от картината, която си представи.

— Но дори Клаус, когато Върховният съвет на магьосниците му поръча да изследва трофейните книги на витамантите, не се справи. След седмица, той избяга на Кристалните острови, като превърна двамата рицари, които го охраняваха в каменни истукани, а в пристанищния град изгори до основи една таверна и потопи два кораба. Впрочем, таверната беше гадна — там вечно разреждаха пивото… И изобщо, ученико, витамантите са порочни и лоши заради самата природа на своето изкуство. Но каква е причината — и ние не знаем…

— В библиотеката на баща ми имаше една книга за витамантите — спомни си Трикс. „Живият труп“. Но на мен не ми даваха да я чета…

— А, вехтория — махна пренебрежително с ръка Лапад. — „Живият труп“ е безнадеждно остаряла. Бих ти препоръчал да прочетеш „Живи и мъртви“, информативно. Или „Мъртви души“ — фундаментално изследване, което написа Клаус Добронамерения. За съжаление, той изгори втория том…

— Не бива да даваме Тиана на витамантите! — твърдо каза Трикс. — Изобщо не бива, щом са толкова мръсни!

— Нали чу волята на краля? — Вълшебникът извади от джоба на мантията си кесия и лула, и се огледа. Малко встрани, на края на полегатия хълм, имаше изящна беседка, откъдето умореният пътник можеше да се полюбува на гледката към реката и града. Но Лапад не тръгна към беседката, а приседна на един обрасъл с мъх камък и започна да пълни лулата си. Трикс погледна огорчено към вълшебника и Радион го попита: — Не одобряваш, нали?

— Малко — призна си Трикс.

— И аз не обичам особено да пуша — на свой ред призна магьосникът. — Но за истинския вълшебник, това е нещо като правило на добрия тон… да поседнеш на камък, да запалиш лулата си, да се замислиш и да се загледаш нагоре, пускайки кълбета дим…

— Така сигурно се мисли по-добре — предположи Трикс.

Лапад въздъхна и пусна едно колелце.

— Ученико, нали съм ти обяснявал? Работата на вълшебника зависи изключително много от мнението на околните. Какво уважение би предизвикал вълшебник, който седи в беседка и гледа реката? Но вълшебник, седнал уморено на крайпътен камък така, че полите на мантията му да се търкалят в прахоляка, вълшебник, който замислено пуши лула и пуска причудливи колелца дим — това е красива гледка. Впечатляваща.

— Какво ще правим с Тиана? — пристъпвайки от крак на крак, попита Трикс.

Лапад пусна още едно колелце и занарежда:

— Дори ако някой шпионин беше решил да подслуша разговора на мъдрия вълшебник с неговия разсеян ученик, ушите му не биха доловили нито звук. Невидима стена от тишина ги ограждаше — стена, зад която можеха спокойно да разговарят, без да се страхуват, че някой може да ги чуе… Те разговаряха за дела сериозни и опасни, които можеха да им навлекат гнева на силните на деня…

Трикс почувства как наоколо утихнаха всички звуци, които до този момент бяха незабележими и обичайни. Поривите на свежия ветрец и сега долитаха до магьосника и момчето, но бяха абсолютно беззвучни.

— Чуй сега, Трикс — спокойно продължи Лапад. — Аз не мога да наруша заповедта на краля. Според мен, работата е там, че Маркел не се е съгласил доброволно на мир с витамантите. Той е воювал и не го е страх нито от смъртта, нито от нова война. Аз му имам доверие.

— Може би, писмото…

— Писмото е истинско. Тогава какво излиза?

Трикс сви мълчаливо рамене.

— Интрига. Маркел е замислил някаква хитра интрига — обясни Лапад. — Решил е да приспи бдителността на витамантите… да ги примами в капан… да ги убеди, че иска мир…

— Ами Тиана?

— Княгинята може да бъде пожертвана — въздъхна вълшебникът. — Малко ли са династичните бракове, които се сключват в името на велики цели?

— Та тя е още малко момиченце! — каза Трикс и се изчерви.

— Евикейт да не би да е в разцвета на силите си?! Повярвай ми, след сто години занимания с магия… ъ-ъ-ъ… любовните забави са последното нещо, към което той се стреми. Княгинята само ще се води негова жена. Ще живее в отделен замък. Във всеки случай, Евикейт няма да остане с нея насаме нито минута — ами ако й хрумне да го отрови или да го заколи през нощта, или да го прокълне със страшна клетва?… Така че ще вдигнат пищна сватба, както си му е редът, и Евикейт ще отпрати любимата си на някой малък остров. Тя ще бъде затворена във висока кула и ще шие гоблени, гледайки бурното море. Вечер в спалнята и ще звучат печалните викове на чайките, вместо заядливия глас на витаманта. А след време, може би ще се влюби в някой приличен рицар от охраната и съвсем ще се утеши.

Трикс наведе глава и без да иска изхлипа.

— Но ако някой млад и съобразителен вълшебник… може и ученик на вълшебника… който не е обвързан с клетва към краля, но симпатизира на княгинята… се реши да й помогне… — Радион смигна на Трикс. — Кралят е изпълнил обещанието си и е изпратил княгинята при Евикейт. Сега, ако някой отвлече княгинята по пътя…

— А? — Трикс се сепна. — Там е Гавар! Рицарят — магьосник! Истински! Там са и войниците на витамантите.

— Разбира се, че самичък, този доблестен юноша няма да се справи — продължаваше Лапад. — Освен ако… ако не се досети да помоли за помощ някой смел рицар, който ненавижда витамантите по рождение, не понася магията и е готов винаги да се застъпи за по-слабия. Тогава младежът трябва само да вдигне платната на кораба, който ще догони витамантите.

— Какъв кораб?

— Ами, не знам. Някакъв малък и бърз. Ако този кораб догони кораба на Гавар… дай ми твоя Айпод, ще ти запиша едно хубаво заклинание за призоваване на вятъра. А след това… — Лапад погледна замечтано към небето. — Разбира се, аз предпочитам да използвам природни средства. Да речем, една гъвкава лоза, която обвива шията на врага… Хищни скариди, които изскачат от водата и изгризват всички меки части от тялото на неприятеля… Или нещо огнено, или серокиселинно, или игла от замразен живак… М-да… Не бива да тръгваш на директен сблъсък с витамантите! Още си млад!

Магьосникът бързо написа нещо с изящен сребърен молив върху надланника на Трикс. Прочете го и смръщи чело. Отново се замисли.

— Ето какво ще направим, по-точно, ти ще направиш. Сън. Дълбок, здрав сън, наслада за умореното тяло! Всички на неприятелския кораб ще заспят и ще спят три дена и три нощи. — Радион взе отново да пише нещо в бележника.

— Защо три? — реши да уточни Трикс. Той с цялото си сърце беше за дълбокия сън. — Не може ли поне една седмица или, да речем — един месец?

— Винаги се получава по-добре с числото три. Добре работят и седмицата, и дузината, но да приспиш човек за една седмица, значи да го убиеш. Три денонощия. Достатъчни са, за да се върнеш.

— Ами след това?

— За „след това“, още не съм го измислил — честно отвърна Лапад. — Не искам да се намесвам, нали разбираш?

— Разбирам — с много съмнение в гласа, отговори Трикс.

— Тоест, аз не бива да виждам Тиана. Не ти заповядвам, нали така? Всичко, което ти искаш да направиш, правиш го по своя воля, без принуда.

— Да, но ако всичко свърши благополучно, какво да правя след това? — възкликна Трикс. — Да речем, че се завърна с Тиана… ако стане. А витамантите тръгнат да разправят, че са им откраднали княгинята! И Хасс заповяда да я търсят! А той ще заповяда! Къде ще се скрием?

Лапад се замисли. После се усмихна.

— Ще я омагьосаш. Ще я превърнеш в… не, няма да ти казвам, в какво да я превърнеш! Може в кученце, може в птичка, в старица, в момче! Това заклинание, трябва сам да си измислиш. Ще се върнеш при мен, а Тиана нека си я търсят, докато посинеят. Когато нещата дойдат по местата си, ще свалим магията от момичето.

— В старица ли? — Трикс се замисли. — Тя после ще ме убие! За момче да не говорим!

— Не, не, престани да разсъждаваш! — Лапад размаха ръце. — Не искам да знам. Това ще бъде чисто твоя идея.

Той върна Айпода на Трикс и изтърси лулата си. Каза:

— Може, разбира се и нищо да не правиш. Уверявам те, че Тиана не я грози никаква опасност. Обичайният династичен брак не значи нищо. На пръстите на едната ръка могат да се преброят господата, които са се оженили по любов.

— Моите родители се обичаха! — възрази Трикс.

— Съхерцог Рат Соийе и жена му Реми Соийе, по баща — баронеса Реми Малорат от западналия феод? Омъжена на петнайсет, а като нейна зестра херцогството получава една спорна платанова горичка и правото на безмитно минаване през Хранския проход? А след смъртта на възрастния Малорат, цялата му земя е присъединена към херцогството?

Трикс наведе глава.

— Те, разбира се, се обичаха — утеши го магьосникът. — Но бракът им беше сключен от техните родители и също беше по сметка. Така става. Дори допускам, че Тиана…

— Господин Лапад, ще успея ли? — попита Трикс.

— Имаш всички шансове — кимна вълшебникът. — Да кажем, че това ще бъде твоят изпит, за да минеш от хвалач в подавач. Съответства по сложност.

Трикс застана нащрек.

— А много хвалачи ли стават подавачи?

— Да речем, че е всеки трети.

— А от подавачи — помагачи?

— Всеки седми. — Вълшебникът се усмихна.

— Разбирам. — Трикс се намръщи. — Сигурно вълшебник става всеки дванайсети помагач?

— Магията е благосклонна към красивите числа — кимна Лапад. — Е, какво решаваш, ученико?

Трикс въздъхна дълбоко и каза:

— Господин Лапад! Разрешете ми да взема отпуск за две сед… за дванайсет дена заради обстоятелства, свързани с честта ми.

— Много са дванайсет дни — отговори мъдрият Лапад. — Три дни ти стигат… Добре, седем да са. Седем дни отпуск, считано от този момент.

— Благодаря — каза Трикс. Чувстваше се ужасно, но се стараеше смело да гледа магьосника.

— Доблестния рицар ще намериш в „Люспи и нокти“, — каза Лапад. — С него ще решите как да постъпите по-нататък… И… ето. Ще ти потрябват.

Трикс пое от ръката на магьосника тежката кожена кесия. Погледна недоверчиво вътре — там приглушено блестяха златни монети.

— Господин Лапад…

— Вземи, вземи — намръщи се вълшебникът. — На симпозиума ми провървя на карти. Желая ти успех, Трикс!

Той се надигна от камъка, сложи ръце на кръста си и каза с висок глас:

— И като даде напътствие с думи прости на смелия младеж, мъдрият вълшебник Радион Лапад, само с едно усилие на волята си, се стопи във въздуха, за да се появи в същия миг в работния си кабинет в скромната си къщичка в покрайнините на Дилон…

Последните му думи прозвучаха сякаш от отвъдното.

Веднага след това стената от тишина рухна и Трикс чу звъна на щурците, караницата на стражите от стените на княжеския замък и закачливите писъци на групичка дечурлига, които играеха на няколко пресечки по-надолу.

Кой знае защо, но това го накара да се почувства още по-малък и самотен, макар че учителят му, току-що го беше повишил от момче в младеж.

Излизаше, че не било толкова радостно да съзряваш.