Сергей Лукяненко
Нескопоското (1)

1

Ако си здрав, млад и богат, непременно ще ти се прииска и да си красив.

Трикс, единственият и пълноправен наследник на съхерцога Рат Соийе, оглеждаше мрачно своето отражение. Ако огледалото беше магическо, то непременно щеше да започне да нервничи. И не само ако беше магическо… Всяко огледало, в което редовно се оглеждаха същества от женски пол и което уважаваше себе си от такъв поглед, на секундата би забравило, че работата му е само да отразява реалността и в никакъв случай да не я украсява.

Но това беше старо, помръкнало огледало, което вече трето поколение висеше в спалнята на наследниците от мъжки пол. То беше свикнало да вижда изплезен език или недоволни гримаси при вида на някоя нова пъпка или прясно порязано от несръчното и преждевременно боравене с бръснача. Не можеше да се каже, че младите съхерцози Соийе не обръщаха внимание на външността си. О, не! Те много внимаваха за важните детайли — дали са закопчани всички копчета на панталоните им, не се ли надигат прекалено джобовете от интересните предмети, пъхнати там, които възрастните не одобряваха, не стърчеше ли прекалено някой кичур и хубаво ли беше маскирана с пудра (нещо абсолютно незаменимо и за двата пола) поредната синина. Когато наследниците започнеха да се интересуват от по-тънките детайли на своята външност, на тяхно разположение идваха други апартаменти с далеч по-опитни огледала, които се бяха нагледали на какво ли не.

В известен смисъл на Трикс не му беше провървяло. Той пренебрегваше полезните детски занимания на прадедите си — фехтовка, лов и общуване с поданиците, много четеше, прекалено много време прекарваше с дворцовите магьосници и чародеи и прекалено рано започна да се заглежда подир прислужниците.

Впрочем, с прислужниците също не му потръгна. Всяка умна херцогиня внимаваше, когато синът й навършеше четиринайсет години, да попадне в обкръжението на приятни и разумни прислужници, които да не си мечтаят за невъзможен брак, а за малка парична компенсация или кръчма на оживено място. Но княгиня де Соийе, най-вероятно поради своята разсеяност, която вече петнайсет години я задържаше на двайсет и пет, никак не желаеше да си признае, че синът й вече е пораснал. На предишния си рожден ден Трикс получи от майка си един невероятен кон — бял, на сиви петна. Подаръкът страдаше само от един недостатък — беше дървен и на колелца. Утре, на четиринайсетия си рожден ден, Трикс щеше да получи едни „много симпатични книжки“. Въпреки че споделяше мнението, че книгата е най-хубавият подарък, Трикс не бързаше да се радва. Той подозираше, че те ще бъдат с картинки, но далеч не като тези в монументалния ръкопис „Дъбов клон и цвят на лотос“, който той беше откраднал от библиотеката на херцога…

Прислужниците също бяха в по-голямата си част опитни, проверени и наети от херцогинята преди петнайсет години. Но за разлика от херцогинята, тяхната възраст се беше устремила към четиридесетте, което според Трикс си беше дълбока старост.

За щастие, прислужниците имаха дъщери.

Трикс се оглеждаше в огледалото.

И така, нека започнем от самото начало. В смисъл, от горе. Най-отгоре беше косата му. Черна. Трикс смяташе, че руса би му отивала повече. Дори червената би била по-атрактивна.

Но все пак, косата не пораждаше особени претенции.

По-надолу беше главата му, която той изучаваше особено съсредоточено. Не, по отделно всичко си беше както трябва. Челото и носа бяха като на баща му. Ушите му — майчините. Съвсем нормални уши — не стърчат прекалено, не са прекалено заострени, нито прекалено големи. И устата му беше напълно прилична — поне от функционална гледна точка. Брадичката му, като не броим това, че нямаше брада, беше нито по-хубава, нито по-лоша от брадичките на останалите хора.

Трикс не харесваше комбинацията на тези, безспорно много достойни части на своето тяло. Крайният резултат можеше да бъде наречен с отвратителната дума „човече“ или с ужасната дума „момченце“, но не и „младеж“.

Освен всичко друго, резултатът изглеждаше много миролюбив и добродушен. Може би причината се криеше в пухкавите устни? Трикс се опита да направи гримаса и човечето в огледалото се превърна от добродушно в отблъскващо. Този Трикс мигновено будеше желание за смяна на формата на управление на страната, но в никакъв случай не въплъщаваше храбростта и мъжеството на древния род, от който произхождаше.

— Абсолютна отврат! — подхвърли Трикс към огледалото.

Огледалото се престори, че не го чува.

Трикс се обърна и тръгна към вратата. Предстоеше още един унил ден, пълен със скучните задължения, които имаше наследникът на трона. Освен всичко останало, днес той имаше приемен ден. Като начало, трябваше да присъства на деловите преговори на своя баща. Което означаваше — търговци, арендатори, глави на гилдии и шефове на работилници. На всички тях им се искаше да печелят много, но малко да плащат. Същото обаче искаше и съхерцогът Рат Соийе, така че преговорите се очертаваха дълги и скучни.

След това идваше ред на личния прием на Трикс. Никой, разбира се, нямаше да му позволи да се занимава със сериозните дела на възрастните. Но му предстоеше да решава някои детски проблеми. Така например, учениците от гилдията на ковачите си бяха организирали боеве с учениците от гилдията на пекарите. Може би си мислите, че в битката с мускулестите ковачи са пострадали невинните рицари на точилката? Как не! Чираците на ковачите през по-голямата част от времето стояха до наковалните, стискайки с клещите късове нажежен метал или пък натискаха коженото духало — занимание, което развива някои мускули, но с нищо не допринася за хармоничното им развитие. За разлика от тях, учениците на хлебарите непрекъснато влачеха тежките чували или разнасяха тавите с готовите печива. Освен това, ковачите непрекъснато икономисваха за сметка на храната на учениците си, докато при пекарите това просто не беше възможно…

Щеше да има и дребни хулигански постъпки на отрочетата на някои величия, които местната милиция е изпуснала от погледа си, молби за помощ от сираците и несправедливо наказани синове. Свещен дълг за младия наследник е да взема присърце нуждите на народа си, за пример на своите връстници…

Без да обръща внимание на прислужниците, които от сутринта се суетяха и тичаха наоколо, Трикс се запъти към тронната зала на съхерцога. Вътрешната врата беше леко открехната, а външната, която водеше към града, все още стоеше затворена. Баща му вече беше тук — седеше на Половинчатия трон — метална конструкция, която, макар и да беше удобна, създаваше впечатление на половин огромно кресло. Половинчатият трон, на места изглеждаше като настръхнал заради стърчащите от него върхове на вражеските мечове, а на други места се издуваше от бабуните на ефесите.

— Трикс! — кимна му баща му и го погледна с топъл поглед.

— Ваше сиятелство — поклони се Трикс.

Отиде до скамейката, която беше предназначена за него — също метална и също изкована от мечовете на врага. Седна. Мина му през ума, че враговете им биха заслужавали далече по-големи симпатии, ако се бяха сражавали с пухени възглавници или със сламени клечки.

Двама стражи отвориха външната врата. Понякога, за повече блясък, в Тронната зала дежуреха десетина войници, но това не се случваше толкова често.

Денят започна.

Противно на всички очаквания, начело на опашката не стояха поданици на Соийе, а група стражи на съуправника — съхерцог Сатор Гриз. Бяха облечени в униформи, но както се полагаше, бяха без доспехи и без оръжие.

Трикс погледна към баща си. Той гледаше стражите с любопитство.

— Ваше сиятелство… — главният рицар подви колене, а след него и всички останали.

— Станете, благородни господине — съхерцог Рат Соийе кимна.

— Дошли сме да поднесем своите извинения за вчерашната вечер и да молим за милостта на ваше сиятелство… — без да става продължи рицарят.

На Трикс му доскуча. Той беше чул за вчерашната свада в някаква кръчма. Стражите на съхерцог Соийе и стражите на съхерцог Гриз се бяха понатупали. За късмет, кръвопролитие нямаше. Значи сега стражите на Соийе ще молят за милост Гриз…

Рутина. Когато властта е поделена между двама равни съуправители, такива неща често се случваха.

— Приемам вашите извинения — каза съхерцог Соийе. — Станете, благородни господа… Надявам се, че съхерцог Гриз ще прояви същото великодушие към моите поданици.

Рицарят се надигна. Прокара ръка по металния колан, който опасваше дрехата му. Коланът щракна и се превърна в тънко и дълго острие.

— Не мисля — изрече рицарят.

 

 

Катинарът беше ръждясал още преди сто години, а малко след това бяха изгубили и ключа от него. Откакто Трикс се помнеше, килиите си стояха празни. В караулката нямаше дежурен, вратата към коридора зееше отворена, а решетките на килиите бяха едва притворени. Като малък, той беше надничал в подземията няколко пъти, но за кратко. Там нямаше нищо тайнствено, дори не беше страшно. Имаше само стари ръждясали стълбища, които пропадаха под краката, разядени от ръжда куки за факли и също толкова проядени от ръжда врати и решетки. Влажните стени сякаш също нямаха нищо против да хванат ръжда, но с камъка това нямаше как да се случи.

Още преди три поколения съхерцозите Соийе бяха стигнали до разумния извод, че е по-добре престъпниците да бъдат предавани на градските власти, отколкото да бъдат държани в подземията на херцогския замък. Така беше по-евтино — нямаше нужда от надзиратели и палач и къде-къде по-полезно за репутацията — така съвладетелят не носеше отговорност за решенията на градския съд, а беше и далеч по-лошо за престъпниците, тъй като съдът от девет анонимни заседатели произнасяше много по-строги присъди, отколкото самият съхерцог.

Никой дори не се опитваше да заключи. Просто избраха една килия, където имаше по-здрава решетка и един мълчалив ковач закрепи здраво решетката за перваза на тавана.

Най-сигурният катинар на света е този, за който няма ключ.

Трикс седеше върху куртката си, в ъгъла на килията. Бяха му оставили дрехите, но незнайно защо, бяха срязали всички копчета и бяха измъкнали колана от панталоните му. Може би, за да не се самоубие. За момент Трикс злорадо си представи как отпаря един ръкав и с него се обесва на решетката на вратата. Та нали неговият прадядо — Келен Соийе, беше успял да се обеси на носната си кърпичка, с която бяха превързали многобройните му рани.

Впрочем, Трикс още от най-ранно детство, се смущаваше само при споменаването на носната кърпичка, с която бяха превързани тези многобройни рани. Пък и враговете едва ли щяха да се огорчат особено, ако завареха младия съхерцог да виси на решетката със смъкнати мокри гащи и изплезен език. Напротив, само щеше да ги улесни да завземат трона. По-добре ще е да го екзекутират. Истинска екзекуция, заради несправедлива присъда, пред очите на вероломния народ. Той знаеше какво да каже на предателите! Като Диго Соийе, който на ешафода успя да трогне дори самия палач, като Ренада Соийе, която попадна в ръцете на разбойниците и с пламенната си реч успя да ги убеди да захвърлят престъпния си занаят и да постъпят на служба в Стражите.

Трикс изхъмка неопределено. Разбира се, той беше на четиринайсет години и обожаваше да чете исторически романи, но не беше чак такъв наивник. И Диго Соийе беше екзекутиран, нищо че палачът плачеше, когато замахваше с брадвата. И Ренада Соийе беше уговаряла главатаря на бандата три дни и три нощи, но Трикс смътно си спомняше мълвата, която твърдеше, че трите нощи бяха изиграли много по-съществена роля, отколкото трите дни.

Лесно е да си представяш как се превръщаш в герой, когато разлистваш пожълтелите страници на старите хроники. Далеч по-сложно става, когато инструментът на палача стисне собствените ти крехки и побелели от болка пръсти…

Разбира се, в херцогството мъченията бяха категорично забранени. С изключение на случаите, които бяха строго определени и регламентирани. В това число изобщо не влизаше принудителният отказ от престола. И въобще, да се измъчва дете, а по законите на херцогството Трикс беше все още непълнолетен, можеше само в присъствие на доктор, свещеник и „добра жена от народа“, които във всеки един момент биха могли да прекратят мъченията.

Да, но на света има толкова мъчения, които не оставят следи… Преди време, Трикс със спиращ дъх успя да прочете почти половината от „Ръководство на честния дознател“ и не си правеше никакви илюзии.

Каквото са решили, това ще направят. Да сваляш от престола съхерцога, също беше строго забранено.

Трикс стана и се разходи из килията, за да пораздвижи вдървените си крака. Панталоните му падаха, та трябваше да ги придържа. Три крачки насам, три крачки обратно… Направо ужас! Наистина ли хората са прекарвали цели години в тези тъмници? Това не е възможно!

Едно предателско гласче в душата му прошепна: „Тепърва ще видиш…“

Трикс тръсна глава. Глупости, това е сън, бълнуване! С него или ще се пазарят, след като му предложат да отстъпи престола… или ще го убият. Да оставиш престолонаследника да гние в каменното подземие си е направо най-верният път към поражението. Във всички пиеси и балади, където злодеите хвърляха младия наследник в тъмница, за тях нещата свършваха зле. Или верният слуга помагаше на господаря си да се измъкне, или младият господар изравяше тунел под тъмницата, след което събираше многобройна армия и стоварваше своя гняв върху злодеите…

Точно така — стоварваше гнева си!

Трикс замахна с ръка… След това хвана пръчките на решетката и се опита да ги разтвори. Нали е мъничък, ще успее да се промъкне…

Точно така — мъничък е. Освен това е слабичък. Но пръчките, макар да бяха изядени от времето, не поддадоха. Трикс само се изцапа с мокра ръжда и едва не заклещи главата си. Голяма веселба за тъмничарите!

Какво стана, че ги предадоха?

Трикс няколко пъти ритна решетката. Обувките също му ги бяха оставили, но бяха измъкнали връзките. Решетката дори не забеляза усилията му.

Трикс отново седна върху каменния под. Той не се страхуваше — не защото беше храбрец по рождение, а защото всичко се случи много бързо и… много нелепо. А може би и защото досега не беше изял дори един шамар. Дори се беше сдобил с меч… и се беше опитал да прониже с него един от стражите…

Мечът беше избит от ръката му още след първата атака. До кинжала изобщо не успя да се добере. Един едър страж изви много внимателно ръцете му назад. Изръмжа, че не си струва да се дърпа, защото ще го боли. След това дойдоха още двама. Измъкнаха Трикс във вътрешния коридор на замъка, а в това време баща му, който отбиваше атаката на десетина войника, беше притиснат в ъгъла.

Обискираха го бързо, но щателно. Измъкнаха му колана и връзките на обувките. Отрязаха му копчетата, опипаха хастара на дрехите му и го помъкнаха към подземието. Не беше произнесена нито една груба дума! А в тъмницата вече чакаше ковачът — придворният ковач на съхерцог Соийе. Изглеждаше мрачен, но не и потиснат. Трикс не се съмняваше, че ковачът можеше с лекота да свали на земята с чука си и тримата стражи — до него те вече не изглеждаха толкова грамадни…

Ковачът нагорещи до червено една пръчка и запои решетката на вратата. Тръгна, като остави инструментите си на пода, без да обръща внимание на възмутените викове на Трикс. И стражите си тръгнаха, като оставиха срещу вратата една факла, която догаряше.

Трикс смутено потърка челото си. Май нямаше нужда да крещи. А и думите му не бяха подходящите. В хрониките всичко беше ясно: „Триста години твоите предци с вяра и истина служиха на моите предци“, „Сърцето ти ще изсъхне от това предателство“, „Истината винаги тържествува“ и още много неща…

В тъмното подземие тези думи звучаха смешно.

Мислеше си, че горе, между пъстрите гоблени и цветните витражи, същите тези думи се чувстваха някак по-уверено…

Факлата започна да пуши. Трикс сложи глава на коленете си и се сви на кълбо. Знаеше, че ще дойдат за него — рано или късно. Всичко останало беше, за да сломят духа му. Такива бяха правилата.

Някъде в далечината се затръшна врата. След нея друга. Трикс вдигна глава и се взря в коридора, където плуваше ярката светлина на фенер. Дали не бяха стражите на съхерцог Соийе? Може би бяха успели да нападнат и да отблъснат агресорите?…

Към килията се приближаваше широкоплещест мъж, облечен в плетена ризница. Сид Канг. Капитан на стражите на съхерцог Сатор Гриз. Или, може би, вече капитан на стражите на херцог Гриз?

Трикс мълчеше.

И капитан Сид мълчеше, разглеждайки момчето. За него бащата на Трикс казваше, че е добър войник. Той неведнъж беше посещавал двореца на съхерцог Соийе, а веднъж дори изгуби цял един ден, за да научи Трикс да стреля с арбалет. Опитът се оказа неуспешен, но капитан Сид само повдигна леко рамене и каза: „Това не е за теб. Наблегни на меча.“

— Не плачеш — каза Сид. — Това е добре.

Трикс се усмихна презрително. Ако този предател… макар че дали можеше да го нарича предател заради това, че служеше вярно на Сатор Гриз?… Ако този солдафон очакваше, че младият херцог ще се разреве, все едно, че са го затворили за кражба на гевреци, значи много се лъжеше.

Сид се извърна и се загледа в сандъчето с инструментите. Приближи се към него и се наведе. Ризницата му, която беше изплетена от най-фини стоманени халки, меко иззвъня. Когато се изправи, държеше в ръцете си огромни клещи. Огледа решетката и поклати глава. Грижовно и много внимателно върна клещите в сандъчето. После хвана прътите с две ръце.

Трикс изсумтя презрително. Каквато и подлост да беше замислил капитана, с голи ръце нямаше да надвие желязото.

Сид Канг се понамръщи, сякаш си припомняше нещо. После изрече:

— „Силата се появи, сякаш като порив на вятър преди буря“…

Дланите му се озариха от бледо, едва доловимо сияние.

Заклинание!

Трикс скочи на крака.

Заклинанието беше слабичко — или беше съставено от неопитен магьосник, или беше поверено на повече хора. Сид се напрегна и лицето му почервеня, а мускулите под кожата му набъбнаха. Дебелият железен прът неохотно се огъна. Сид го измъкна и го захвърли на пода. Каменните плочи бяха покрити с такъв слой прах и мръсотия, че вместо да изтропа, прътът падна долу с лек плясък. Сиянието около дланите му угасна.

Сид Канг отвори решетката. Погледна Трикс и каза:

— Не се страхувай, млади съхерцоже!

Това означаваше, че баща му е мъртъв…

Трикс преглътна, а в гърлото му заседна буца. Беше виждал баща си не по-често от придворния готвач или от коняря, но нали все пак му беше баща…

— Баща ти загина — потвърди Сид. — В битка. Както подобава. Ти също ще бъдеш убит, съхерцог Трикс Соийе.

— Убий ме — пошепна Трикс.

Мисълта за съпротива беше чиста глупост. Сид Канг беше добър войник, а той самият — лош наследник на трона.

Сид поклати глава.

— Сега това не се налага, господарю Трикс. Сега властта е у Сатор. Той би те пощадил, но синът му е против.

— Никога не съм имал съмнения относно моя любим братовчед Дерик — каза Трикс. Тези горди думи сами излизаха от устата му и този път звучаха почти достойно. — Направи това, което са ти заповядали, войнико!

Капитанът мълчаливо смъкна лекия плащ от раменете си и го хвърли на Трикс.

— Сложи това, господарю Трикс. Няма защо да се пролива излишна кръв. Аз ще те изведа от двореца.

Трикс погледна плаща, който лежеше в краката му. Попита:

— Как е майка ми?

— Тя се държа достойно. Погълна отрова и скочи през прозореца. — Сид склони глава в знак на почит. — Загинаха петима души, съхерцоже. Не е нужно ти да си шестият.

Трикс мълчеше. Постъпката на майка му изобщо не го учудваше — тя бе постъпила, както постъпват благородните дами в баладите и в хрониките. Със сигурност беше избрала прозореца, който гледаше към градския площад. Така повече хора щяха да станат свидетели на смелата й постъпка…

— Не се отпускай, Трикс — тежката ръка на Сид легна на рамото му. — Не е време за хленч.

На колана на Сид беше ножницата с кинжала — можеше само да протегне ръка…

— Не си го и помисляй! — предупреди го Сид.

Трикс се наведе и вдигна плаща.

— Да тръгваме — подкани го капитанът.

— Намери ми някакво въженце — помоли Трикс.

Искаше му се да прозвучи като заповед, но не се получи.

— За какво ти е? — учуди се Сид.

— Панталоните ми падат. Нямам колан. Така, далече няма да стигна.

Без да спори, Сид отряза от торбата с инструментите едно дълго парче кожа и го подаде на Трикс.

 

 

Под наметката беше по-топло. Трикс нахлупи качулката над очите си — така беше заповядал Сид — и впери поглед в пода. Те излязоха от подземието по някакви тесни и мръсни коридори, Трикс дори не можа да ги познае и излязоха на двора. Беше тихо. Тихо, сякаш цареше абсолютен мир. В конюшнята конете леко пръхтяха, през широко отворените прозорци на кухнята се чуваше тракане на съдове, часовникът на кулата отмери дванайсет и петнайсет. Трикс леко вдигна глава — тук-таме светеха прозорци. Дори и стражите бяха по точните си места, само че този път това бяха други стражи.

— Само трима от слугите ли се биха до края? — попита той.

— Двама — отвърна Сид. — Единият падна по стълбите в пристъп на паника и си счупи врата. Мълчи. Скрий лицето си.

Стигнаха до портите. Сид здраво прегърна Трикс през раменете и го притисна до себе си. Попита високо:

— Всичко наред ли е?

— Наред е, всичко е наред, капитане — чу се забързан южняшки говор. — И в града е съвсем спокойно. А вие…

Трикс се напрегна. Капитанът сега ще убие собствения си страж. Винаги е така.

— Ние, с приятелката ми ще се поразходим — отвърна Сид и двамата прекрачиха през портите.

Трикс не се обиди. В края на краищата и великият княз Дилон, някога беше бягал от враговете си, облечен в женска рокля и беше нагласил жена си с мъжки дрехи, сина си с момичешка рокличка, а дъщеря си беше облякъл в ливрея. Враговете им търсеха из цялото княжество висок и слаб мъж, пълничка и ниска жена, девойка за женене и момченце на три-четири годинки. А те се бяха превърнали във висока и слаба жена, която вървеше подир шишкавия си съпруг, съпровождани от малката им дъщеричка и един млад слуга. А княжество Дилон — Трикс охотно признаваше този факт — беше, къде-къде по-голямо и по-древно от съхерцогството на Соийе и Гриз.

Трикс се напрегна съвсем по друга причина. Дори се опита да напипа кинжала на капитан Сид, след което усети острието на оръжието, опряно в гърлото си.

— Не върши глупости — уморено изрече капитанът. — Отиваме към реката.

Друг глупав опит Трикс не направи. Двамата повървяха по тясната пътечка край крепостната стена, спуснаха се по хълма, където се намираше двореца и стигнаха до реката. Тук имаше малък дървен пристан, където веднъж на ден рибарите идваха да продават риба, дълги кейчета, където жените перяха, и нищо друго.

Много подходящо място за край на жизнения път.

— Свали плаща! — заповяда Сид.

Трикс го свали. За секунда се поколеба дали да не скочи във водата.

Помнеше обаче, че до брега е съвсем плитко. Преди да стигне до дълбокото, кинжалът на капитан Сид вече ще стърчи, дълбоко забит в гърба му. Сякаш напук, беше пълнолуние, а на небето нямаше нито едно облаче.

— Тук има три златни монети — каза му Сид и му подаде малка кесийка. — Ще ти стигнат за два месеца. — Помълча малко и добави: — Или за един, ако решиш да го прекараш по-весело.

Капитан Сид Канг беше добър войник и обичаше точността.

Трикс мълчаливо гледаше капитана и чакаше. Изведнъж Сид започна да нервничи под погледа на момчето.

— Лодката е до пристана — измърмори той. — Имаш гребла, торба с храна… Плавай по течението. До утре вечер ще си в Дилон.

— Ти ли ще ме убиеш — попита Трикс. — Или някой от твоите подчинени?

И той кимна към храсталака, където, в сянката на дърветата спокойно можеха да се скрият десетина воини, въоръжени с арбалети.

Сид се начумери.

— Откъде го измисли, съхерцоже?

Трикс хвърли поглед към пристана — там наистина имаше лодка…

— Сатор Гриз ще разбере, че някой ми е помогнал да избягам — каза той. — Теб те видяха да излизаш с някого… който криеше лице под плаща си. Щях да ти повярвам, ако беше убил войника. Но ти го пощади. Значи това е заговор. Ще ме убият и ще кажат, че съм се опитал да избягам.

— Малко, злобно нищожество — незлобливо рече капитан Сид. — Аз те спасявам. Бягай!

— Не съм чак толкова глупав — прошепна Трикс.

Искаше му се да побегне. Даже много му се искаше. Но разбираше, че беше достатъчно да се обърне с гръб към Сид и…

— Остави ни, Сид — произнесе някой, който излезе иззад дърветата. — Всичко е наред.

Сид мълчаливо кимна и отстъпи встрани.

Съхерцог Сатор Гриз се доближи до Трикс.

Стегнат и смугъл, съхерцогът изобщо не изглеждаше на петдесет и беше пълна противоположност на бащата на Трикс. Когато беше съвсем малко момченце, Трикс честичко си мислеше, че съхерцог Гриз изглежда къде-къде по-добре от собствения му баща. Беше по-достолепен, по-величествен. Дори по-войнствен, което беше съвсем учудващо за потомък на търговци.

— Много добре разбирам, че ме ненавиждаш, момчето ми — каза Сатор. — Но аз наистина искам да спася живота ти.

Трикс мълчеше.

— Ако искаш да ми кажеш колко ме ненавиждаш — продължи Сатор, — може да го кажеш още сега. Може да ми кажеш и как ще ми отмъстиш. Аз няма да ти се разсърдя.

— Ненавиждам те — каза Трикс. — И ще ти отмъстя. На теб и на целия ти род. Тази страна и това херцогство ще бъдат мои.

Сатор кимна.

— Прекрасно. А сега ще ти обясня защо те пускам. Ако искаш да чуеш. Ако не — сядай в лодката и отплавай по живо, по здраво. Никой няма с пръст да те пипне.

Трикс сви рамене. Потрепери — нощта беше хладна, а от реката влагата смучеше също както от каменните стени на тъмницата.

— Сид, върни на момчето наметалото — тихо изрече Сатор. — Горкото съвсем измръзна. Аз изобщо не се стремя към излишно кръвопролитие. Ако твоите родители доброволно се бяха отказали от властта, сега щяха да са живи. Но те не пожелаха. И аз уважавам техния избор.

Трикс взе мълчаливо наметалото и се загърна с него.

— Ако ти, млади ми Соийе, представляваше някаква опасност, щеше да се наложи също да умреш — продължаваше Сатор. — Но жив си ми по-полезен. И знаеш ли защо? — той направи пауза и продължи: — Точно защото си умно момче и искаш да си отмъстиш. Ще се скиташ из земите наоколо, ще разказваш за благородното си потекло и ще призоваваш народа към отмъщение. Надявам се да пораснеш безпрепятствено и — дай Боже — да се сдобиеш със собствена дружина или с малка държавица. Току-виж си събрал и малка банда авантюристи. Може да те подкрепят и нашите честолюбиви съседи. Всичко това, моето момче, е прекрасно. Аз съм — за!

— Дерик! — внезапно се усети Трикс.

— Точно така — Сатор се усмихна. — Моят любим син и твой скъпоценен братовчед е… как да кажа… малко разпуснат. Той е умен и е талантлив, но е лекомислен. Да му предам херцогството без врагове значи да изпортя момчето. На него му трябва враг. Добър, искрен, личен враг! Ти ставаш точно за това. Когато знае, че си жив и бленуваш за мъст, това ще го дисциплинира.

Трикс облиза устните си. Гърлото му пресъхна и усети хлад под лъжичката. Попита:

— А ако… доплавам до средата на реката и скоча във водата?

— Нищо страшно — съхерцогът се усмихна. — Дерик със сигурност никога няма да разбере това. Въображаемият враг също ще свърши работа. Но аз те съветвам да оживееш. Животът е велик дар и не си струва да се отказваш от него в миг на слабост. Повярвай ми, тепърва ще откриеш много причини, заради които да си струва да живееш.

Съхерцогът бръкна в джоба си. Извади една кесия и я подаде на Трикс.

— Ето, вземи. Това е от мен, за твоята съобразителност. Тук има и десетина златни монети, и няколко дреболии с герба на вашия род. Струва си да воюваш за правата си, нали така?

Трикс не се поколеба. Протегна ръка и взе кесията.

— Добро момче — кимна Сатор. — Жалко, че си роден в рода на Соийе. Плавай… и не се притеснявай за погребението на родителите си. Още утре ще бъдат извършени всички церемонии във вашата фамилна гробница.

— Обещавам ти — каза Трикс — че аз ще заповядам и твоето тяло да бъде погребано във фамилната ви гробница. След това вратата й ще бъде зазидана, защото там вече няма да има кой да бъде погребван.

За миг съхерцогът сви устни, след което кимна:

— Забележително. Това е фраза, достойна за летопис. А сега се махай… от херцогство Гриз!

 

 

Трикс греба, докато стигна до средата на реката. През пролетта, когато често валеше, или през горещите лета, когато започваха да се топят ледниците, реката биваше и пълноводна, и бурна. Но тази година, лятото беше влажно и студено. Лодката се поклащаше върху вълните, а брегът бавно се движеше покрай нея.

Трикс пусна греблата и извади двете кесии. В тази, която Сид Канг му беше дал, злато нямаше. Само три сребърни монети. Даже най-добрите войници се нуждаеха от пари. А в кесията на Сатор Гриз имаше десет златни монети. Неслучайно Гриз произхождаше от род на търговци — той никога не бъркаше в сметките и никога не лъжеше на дребно.

Освен това, в кесията имаше копче от риза с герба на Соийе, евтино златно пръстенче с две малки рубинчета, което най-вероятно е принадлежало на някоя от придворните дами и миниатюрна сребърна лъжичка.

Трикс замислено разглеждаше това, което му беше останало от фамилното богатство. Не че разчиташе да види пръстена на баща си или Големия Печат. Но това… Всеки дребен крадец, за половин ден, ако му се усмихнеше щастието, би могъл да се сдобие с къде-къде повече „доказателства“.

Трикс върна нещата обратно в кесията и легна на дъното на лодката. Тя поне не пропускаше вода и това вече си беше късмет. Беше жив и беше на свобода. Щеше да се добере до княжество Дилон, да отиде при господаря му… кой управляваше в момента… Джар Дилон умря преди две години и сега управлява… управлява дъщеря му. Или регент, а дъщеря му все още беше твърде малка?

Май беше регент. Трикс дори си го спомняше — висок и слаб мъж с вечно недоволно и строго лице. Беше идвал в съхерцогството, за да сключат някакъв договор… баща му разказваше, че бил направил някакви отстъпки в стария спор за едни земи край границата.

Щом Трикс беше запомнил регента, защо и регентът да не си спомни за Трикс?

Щеше да му обещае да му върне онези земи. Даже щеше да прибави към тях още от тези, които принадлежаха на Сатор Гриз. Трикс се нуждаеше от армия, поне от малка армия. Когато стъпи обратно на земята на Соийе, той щеше да намали данъците, да помилва престъпниците, да отпусне големи заплати на войниците и така много скоро неговата армия щеше да стане голяма. Така се правеше.

Сатор Гриз тепърва щеше да съжалява…

И Трикс заспа.

По всички закони на летописите и баладите на него трябваше да му се присънят щастливите му родители — живи и здрави, как играят заедно с него на зелената поляна. Или скръбните му родители, които, предадени и мъртви, зоват за отмъщение. И в краен случай — бъдещите битки и сражения, горящият дворец на съхерцог Гриз и ликуващите тълпи, които приветстват връщането на Трикс на трона.

Трикс спеше дълбоко, без да сънува, както се полагаше на един здрав и смъртно уморен юноша.

 

 

В историческите хроники лодката, пусната по вълните, благополучно плава през цялата нощ. Към изгрев-слънце течението внимателно докарва лодката в някое сенчесто заливче, където над водата са се надвесили плачещи върби, а във водата цъфтят лилии. При заливчето идва млада и красива принцеса, за да открие лодката, а в нея — увит в коприна младенец (между другото, някой опитвал ли се е да повие пеленаче в коприна?), с тайнствен амулет на китката или целият в рани воин, с изцапани с благородна кръв копринени дрехи (коприната се явява традиционен и почти задължителен атрибут). Само в случаите, когато в лодката спи пеленаче от женски пол или облечена в (да, да, досетихте се!) коприна принцеса, е разрешено мъж от благородното съсловие да открие лодката.

В действителност лодка, пусната сама да плава по вълните, по средата на широка река, по-скоро би се обърнала или би налетяла на някой дънер, би се разбила в камъните или би заседнала в плиткото. Към нея би могла да се приближи друга лодка, в която да има не толкова благородни люде, които се интересуват предимно от коприната и не чак толкова от младенците — те самите имат поне по десетина такива, които лазят по земята и искат да ядат.

Това Трикс дори не подозираше. И когато първите лъчи на слънцето го събудиха, той изобщо не се учуди, че лодката си плава спокойно по течението.

(Всъщност, през нощта тя на два пъти се натъкна на коренища и веднъж престоя един час в плиткото, откъдето я изтласка една вълна от рибарски баркас, който беше толкова нетърпелив да изследва съдържанието на лодката, че налетя на камъни и потъна.)

Трикс се надигна и отметна плаща, който беше станал вир-вода мокър.

Коприната е изключително непрактична тъкан.

От двете страни на пътя се простираше умиротворяващ селски пейзаж. Брегът отляво беше покрит с ниска пшеница, която беше започнала едва-едва да пожълтява, а десният — със зелени ливади. Тук-таме се виждаха бели струйки дим, които подсказваха, че мястото е обитаемо, но хора никъде не се виждаха.

Трикс се наведе над борда, огледа придирчиво водата и се изми. След това, още по-внимателно огледа водата, сви дланта си като ладийка и пи. В града той не би се решил на такова нещо, но тук водата изглеждаше по-чиста. И по-бистра.

Сега вчерашният ден му изглеждаше неочаквано далечен — както бива след неочаквани и ужасни събития. Трикс не беше свикнал с изненадите, затова се радваше на спасителното усещане за отдалеченост във времето. Най-малкото, за собствените му родители му се плачеше не много повече, отколкото за храбрия Диего Соийе. Като се замислеше, не бяха много тези негови предци, които бяха умрели в леглата си…

Трикс разгъна платнената торбичка с храната и огледа запасите си. Малко варени картофи, малко сушена риба, парче сирене, половин хляб и бутилка евтино вино. Той не беше настроен пренебрежително към тази храна, но възторг също не изпитваше.

Отвори бутилката и отпи глътка от киселото вино. Инстинктът му подсказваше, че трябва да запива речната вода с вино…

— Ей! — разнесе се над водата.

На брега се появи една малка фигура, която отчаяно размахваше ръце. Трикс се понадигна в лодката, която отчаяно се заклати и се загледа. Приличаше на момче… на юноша, горе-долу на неговата възраст.

Когато се увери, че беше привлякъл вниманието на Трикс, момчето скочи във водата и заплува към лодката, като загребваше малко странично на течението. Трикс се огледа замислено и измъкна едно от греблата от халката. Все пак, уроците по общуване с младите поданици, не бяха минали напразно.

Впрочем, причината за това бързане, скоро стана ясна. Подир момчето, на брега се показаха няколко мъже, ако се съдеше по това, което държаха в ръцете си и по дрехите им, бяха селяни. Преследвачите ги беше подвела тяхната селска натура — те не тичаха през полето с всичка сила, а се стараеха да пристъпват възможно най-внимателно. Чуха се и някакви причудливи проклятия, които обаче нямаха никаква сила. А и откъде селяните биха могли да се научат на високото изкуство на магията?…

Подчинявайки се на взаимното чувство, което изпитват всички гонени и преследвани, Трикс постави обратно греблото в халката и загреба към плувеца. След няколко минути, за борда се хванаха две ръце и след тях от водата изскочи една рижа глава. Юношата шумно издиша и попита:

— Преследват ли ме?

— Те нямат лодка — отвърна Трикс.

Момчето кимна. Погледна страхливо към Трикс и го попита:

— Нали няма да ме удариш? Защото не умея да плувам.

— Ти доплува дотук!

— От страх доплувах.

Трикс протегна ръката си, изви се към другия борд и измъкна момчето от водата. Когато го огледа по-внимателно, мнителността му отстъпи. Това беше момченце, което, макар и по-височко, беше по-малко от Трикс и толкова слабо, сякаш го бяха използвали в експеримент за създаването на нова порода деца, които няма нужда да бъдат хранени.

— Защо те гонят? — И Трикс кимна към брега.

— Заради истината — гордо отвърна момчето.

Седна долу, съблече ризата си и започна да я изстисква. Леко удивен, Трикс забеляза, че дрехите на момчето му се струват смътно познати, макар че бяха абсолютно лишени от копчета и гербове…

— Кой си ти? — Трикс реши да смени подхода.

Момчето намъкна ризата си и се опита да се намести по-удобно. Изрече:

— Знай, ти, славни юноша, който извърши благородна… ъ-ъ-ъ…

— Постъпка? — подсказа Трикс.

— Постъпка! — зарадва се момчето. — Ти спаси от неизбежна разправа и унизителен плен…

— „Хроника на баронет Хю Каръка“, — измърмори под носа си Трикс.

— … наследника на престола на съхерцозите Соийе, Трикс Соийе.

Трикс замислено погледна момчето. То преглътна и продължи малко по-неуверено:

— Това ще ти бъде зачетено, ще ти се отблагодаря, веднага щом си върна короната, земите, войската и богатството…

— Значи казваш, че не умееш да плуваш? — И Трикс стисна по-силно греблото.

— Недей… — бързо изрече момчето.

— Кой си ти?

— Три… — Момчето спря на половин дума. — Йен.

— Кой Йен?

— При благородниците е така — момчето сви рамене. — Просто Йен. Баща ми беше градинар. А майка ми му помагаше. Умряха от треска, преди две години.

— Защо се нарече Трикс? — не издържа и се развика Трикс. — И откъде имаш тази риза? Тя е… тя е скъпа!

— Аха — изрече момчето и погали любовно плата. — Това е коприна, нали?

— Кадифе е, глупако! Ти откъде си?

— От приюта за сираци на славните съхерцози Соийе и Гриз — без ни най-малко да се смути, отвърна Йен. — Светла му памет на съхерцог Соийе, нека боговете пазят и двете му души — земната и небесната…

Трикс върна греблото на мястото му.

— Вчера сутринта, когато стражите на съхерцог Соийе нападнаха съхерцог Гриз, но бяха пленени, а съхерцог Соийе умря от мъка — бързо-бързо заговори момчето, — нашият приют изгоря. Пламна от три страни, едва успяхме да изскочим. Сигурно разбойници са го запалили. А след това пристигна един рицар на съхерцог Гриз и каза, че приют повече няма да има. Великодушно ни дадоха дрехите на наследника Трикс — на него и без това, вече няма да му потрябват. Ние с момчетата решихме, докато е лято и докато е топло да се разделим и да поскитаме. А щом сме облечени като благородници, защо да не казваме, че сме наследникът Трикс, когото злодеите са лишили от трона му и който в момента бяга и се крие.

— И ти си мислиш, че ще ти повярват?! — развика се Трикс. — Я ми кажи как се казваше… братовчедката на лелята на съхерцог Рат Соийе?

Момчето се набърчи чело и отсече:

— Люнида Соийе, която преди една година се спомина на преклонна възраст край морето. Тази дама, на млади години е била много красива, заради което е страдала много… Ние цяла година изучавахме генелогия.

— Генеалогия… — машинално го поправи Трикс.

— Генеалогия… И на Соийе, и на Гриз, и на всички съвладетели на пограничните територии. Като всички благородници.

— Все едно, ти… ти нищо не знаеш — промърмори Трикс. — Само селяните можеш да баламосваш. Дори не умееш да си служиш с вилица, както се полага.

— Ха-ха! — Йен гордо изправи глава. — Мога и още как! Може ли да си изцедя панталоните?

— Изцеди ги — разреши Трикс, като гледаше локвата, която се беше събрала на дъното на лодката.

— И с малката, която е за риба, и с голямата — за месо, и даже със специалната за месо мога да си служа — отвърна Йен като извиваше зад борда панталоните си (които също се сториха на Трикс подозрително познати). — Учиха ни. И още как!

— Много народ ли бяхте в приюта? — попита Трикс.

— Шейсет и трима… шейсет и три сирачета. Имаше и три готвачки, дневен надзирател…

— Чакай малко. И на всичките шейсет и трима ли дадоха дрехите на… Трикс?

— Аха — намъквайки мокрите панталони, гордо каза Иен. — Само колко дрехи имаше! Петдесет чифта панталони!

— Дори повече — объркано изрече Трикс. — Как да ти кажа, те бяха здрави… бяха останали още от баща ми, от дядо ми, даже от прадядо ми…

— На мен не ми остана нищо от моя баща. Всичко изгориха. Треска. — Йен въздъхна. — А ти как се казваш?

— Трикс — мрачно отговори Трикс.

— Аха — ухили се Йен. — Я гледай! Ти също приличаш на него. Слушай, аз нямам нищо против — и ти можеш да се наричаш Трикс Соийе! Само трябва да се измъкнем от херцогството, че тук хората са едни… като нищо ще ни издадат на херцог Гриз. Ще си изпатим за няма защо. — Той захихика. — Виж, в пограничните земи — направо да си отживееш! Мисля, че щом ще се движим по реката, трябва да се отправим към Дилон. При регент Хасс.

— Хасс беше — промърмори Трикс. — Опитвах се да си спомня…

— Той управлява засега, вместо дъщерята на Дилон — поясни Иен. — Вместо принцеса Тиана.

— Княгиня Тиана — поправи го машинално Трикс. — Беше принцеса, докато баща й беше жив. След смъртта му стана княгиня… макар че още не управлява…

Трикс си спомни как преди две години баща му разправяше за великодушното решение на съхерцог Гриз да построи в града дом за сираци, да приюти в него връстниците на Трикс и Дерик и дори да им даде добро възпитание, че да могат след време да постъпят на служба при съхерцозите.

Майка му тогава промълви нещо за благотворителност и даже предложи веднъж в годината да ощастливява децата с пасти с крем, собствено производство. Трикс не помнеше дали беше изпълнила обещанието си. Изглежда не беше, защото децата все още бяха живи и здрави.

Сега му стана ясна внезапната щедрост на Гриз. Приютът се оказа точно толкова топла грижа, колкото бяха случайност свадите в кръчмата.

Ако по околните земи започнат да се разхождат петдесетина момчета, които се представят за наследника на престола Трикс, как истинският Трикс да докаже, че е той? Само след месец, думите „аз съм наследникът на престола на съхерцозите Соийе“, щеше да предизвиква насмешлива усмивка и у най-изпадналия барон. И преди, след дворцов преврат, навсякъде се задръстваше с избягали от тъмница графове и херцози, по чудо спасили се наследници и наследнички, а в най-краен случай — техните многобройни извънбрачни чеда. А от верни слуги, просещи милостиня, направо не можеше да се размине човек!

Сега пак щяха да се появят — съхерцози и съхерцогини Соийе, наследници на име Трикс, рицари и слуги. Сатор Гриз беше решил само да се презастрахова. Да доведе ситуацията до абсурд.

Ами ако регент Хасс не го познае?…

— Трябва да сме първи в Дилон — каза Трикс. — Регентът трябва да си спомни за мен.

— За кого да си спомни? — попита Йен.

— За мен — за Трикс Соийе.

Йен изхъмка.

— Аз съм Трикс Соийе! — натърти Трикс.

— Добре, добре, ти си Трикс. Лодката е твоя, значи ти си Трикс — съгласи се Йен. — Само не разбирам защо искаш да ходиш направо при регента.

— Ако изберем пътя през селата, по-безопасно ли ще е?

— Ами… и през селата всичко може да се случи — замислено каза Йен. — Слушай, дай като начало да си намерим някой беден, но благороден рицар. Или барон. В княжество Дилон има дванадесет барона: първият барон е от рода на Дилон, вторият барон е Вит Капелан, третият — Лиандър, четвъртият — Галан…

Йен заприказва подозрително ритмично и Трикс, в чиято глава бароните бяха напълно объркани, попита:

— Това някаква игра ли е?

— Аха — кимна Йен. — Така по-лесно се помни. В княжеството има две херцогства и едно съхерцогство, три маркизата, дванайсет баронства и кралски земи, управлявани от рицари… Да не си мислиш, че е лесно да ги изброиш всичките? Ако не ги изброиш — пръчката!

— А кралските рицари как ги запомняше? — мрачно попита Трикс.

— Сега ще ти кажа. Това ми е най-любимото. — Йен се прокашля и поде: — „Рицарят Дагор живее на изток, където вълни се надигат и плискат“…

— Разбрах — кимна Трикс. — Само че от теб Трикс няма да стане.

— Защо?

— Защото си риж.

— Чудо голямо! — искрено възкликна Йен. — Мислиш, че някой си спомня какъв цвят е косата му?…

Трикс скръбно си помисли, че всички порядъчни герои от хрониките си имат някакви отличителни белези. Един барон си имаше бенка във формата на меч, а друг херцог — дори във формата на корона. Маркиз Дакис имаше на левия си крак шест пръста. В най-лошия случай, работа би свършил и вълшебен кинжал, пръстен с печат или някоя церемониална чаша с герб…

— Гладен ли си? — попита Трикс.

Йен охотно кимна.

— Запомни тогава — аз съм истинският Трикс Соийе. А ти си… — Трикс се замисли.

— Твоят отдавна изгубен брат? — с надежда попита Йен.

— Не!

— Тогава, твоят верен оръженосец?

— Оръженосец се полага чак на четиринайсет — намръщи се Трикс.

— Истинският Трикс — ехидно подметна Йен — днес има рожден ден. Днес на масата трябва да има пай с моркови и ябълки… Оръженосец — на по-малко, не съм съгласен!

— Застани на колене — заповяда Трикс.

Йен послушно коленичи на дъното на лодката.

Трикс взе греблото в ръце и внимателно докосна с него рамото му. Каза:

— Аз, съхерцог Соийе, с правото, дадено ми по рождение, вземам теб, Йен за свой оръженосец и ти присъждам герб и благородническа титла. От днес ти си Йен… Йен, кавалерът на Веслото. Твоят герб ще бъде сребърно весло на светлосин фон.

— Не може ли златно? — попита Иен.

— Злато на светлосин фон се полага само на особи с благородна кръв — каза Трикс.

— Сребърното също не е лошо — миролюбиво заключи Йен.

— Аз, съхерцог Трикс Соийе — продължи Трикс — се задължавам да те обучавам и защитавам, да ти осигурявам покрив над главата и храна… по възможност.

— Освен всичко това, аз трябва да получа и някакви специални привилегии — напомни му Йен.

— Подарявам ти правото да седиш с гръб към мен — великодушно каза Трикс. — Иначе няма да ти е удобно да гребеш.

— Благодаря. А може ли да получа малко храна още сега?