Сергей Лукяненко
Нескопоското (7)

2

Няма нищо по-приятно от това, в горещ летен ден да седиш под клонесто дърво, да пиеш студено ябълково вино от глинена стомна и да гледаш пътниците, които едва се влачат из прахоляка в жегата.

Особено, ако денят клони към свечеряване, а пътникът, който води за юздата капналото старо сиво конче, натоварено с два тежки денка, явно идва отдалече — от Арсонг или от Босгард, например.

— Момчето ми се вижда уморено — каза единият от наблюдателите — достоен за уважение дърводелец. — Изглежда да е прислужник на някой търговец.

— Не прилича на такъв, погледът му е прекалено прям и честен — възрази приятелят му, който по причина на постоянна липса на работа и пари не обичаше търговците. — Дай глътка…

Заради ябълковото вино, те не обърнаха внимание на това, че момчето с коня свърна по пътя, който водеше нагоре по склона на хълма. Над реката се простираха кварталите с по-богатите къщи, в които не живееха градски знаменитости, но не бяха и къщите на обикновените майстори. Вместо две-три дървета, които обикновено се издигаха пред другите къщи, пред тези имаше от страната на пътя зелени храсти, а зад тях — уютни цветни лехи. Според богатството и тщеславието си, стопаните засаждаха също така и дървета, които или раждаха плодове — ябълки, круши, вишни, или такива, които, макар и красиви, ставаха само за дърва за огрев.

Сверявайки непрекъснато пътя с листчето, на което магистър Лапад акуратно беше начертал маршрута му, Трикс стигна до една вехта ограда, която от старост се беше килнала, а боята й от бяла беше станала сива и се беше олющила. Портичката беше заключена как да е, с разнебитена ключалка и всеки можеше да я отключи. Буйните храсти и дърветата закриваха почти напълно къщичката в дъното на двора. Въпреки очевидната запустялост, стъклата на прозорците бяха цели, а пищно цъфтящите цветя и храсти, не бяха пострадали от набезите на тукашните хлапета. И нищо чудно — по двора пърхаше огън — пазач, който се виждаше добре и на дневна светлина. Когато Трикс отвори портичката и влезе вътре, огънят се приближи към него. Трикс се спря.

Огньовете-пазачи не бяха чак толкова голяма рядкост. Бяха достъпни и за магьосниците, и за заможните граждани. Добрият крадец, ако притежава известна сила и ловкост, може да излъже огъня и да го угаси — някои предпочитат да го правят с ръкавици от кожа на саламандър, а други — само с кофа вода. Но от момчетата, които крадяха цветя по дворовете, а и от тези, които отмъкваха всичко, което им падне, огньовете пазеха добре.

Огънят долетя до Трикс. Беше колкото голям портокал, оранжев, но не беше плътен, а прозираше, сякаш беше направен от горещ въздух. Ако човек има достатъчно богата фантазия, би могъл да забележи сред огнените езичета нещо подобно на човешко лице.

— Изпраща ме твоят стопанин — каза Трикс. — Ето неговият знак, ето и пръстенът му, а ето и документ, подписан от него.

Огънят се позавъртя около ръката на Трикс. Момчето държеше палеца си изпънат нагоре. Това беше знакът, на пръста му имаше прост сребърен пръстен, а на картата, която магистратът беше нарисувал се мъдреше подпис — пищен и завъртян. Доволен от видяното, огънят докосна хартията, тя мигновено пламна и се превърна в пепел, която се посипа в ръката на Трикс. Огънят се разгоря още по-силно и се понесе да патрулира в градината. Някои магьосници възлагаха на огньовете и други функции, освен охранителните — да показват пътя, да светят в тъмното… Но Лапад смяташе, че охранител, който се занимава с други неща, освен да охранява, пет пари не струва.

Трикс вкара коня през портичката и го поведе по настланата с пясък пътека към конюшнята. Въздъхна и започна да разтоварва денковете. Работата на ученика на магьосника, се състои, както вече казахме, деветдесет процента в мъкнене на тежки неща, миене и всякаква друга домакинска работа.

След един час, когато слънцето вече беше тръгнало да залязва, умореното конче беше почистено и нахранено, а вързопите — разтребени и внесени в къщата. Трикс изля застоялата дъждовна вода от бъчвата на верандата и извади прясна — в градината имаше кладенец (възхитителен разкош!), занесе в къщата прашната дреха, с която беше пътувал и строго нареди на джоба отпред: „Не поглеждай!“, след което се разсъблече и също се изми. Благодарение на Радион, гардеробът му беше станал по-богат и той се преоблече в чиста риза и панталони, огледа се в огледалцето на стената в антрето и реши, че резултатът е съвсем поносим.

Не можеше да се каже, че за тази седмица, през която Трикс се беше превърнал в беглец и изгнаник, много беше пораснал. Също така, не можеше да се каже, че беше пораснал малко. Погледът му обаче беше станал по-сериозен, а извивката на устните — по-твърда. Беше си останал предишното момче, но не беше момчето от двореца.

На влизане в Дилон, Трикс беше абсолютно уверен, че веднага щом пристигне в къщичката на Лапад, ще падне от умора и ще заспи. Може би, само щеше да хапне малко от набраните по пътя ябълки и толкова… Но след като се изми и преоблече, изведнъж усети, че силите му са се върнали и изобщо не му се спи. Прииска му се да се разходи и да разгледа града. Той погледна куртката си, която мълчеше обидено, въздъхна и я наметна върху раменете си. В джоба нещо шаваше.

— Пази къщата! — строго заповяда той на огъня — пазач и заключи след себе си портичката. — Аз ще се върна скоро.

Огънят не се нуждаеше някой да го наставлява и му беше абсолютно безразлично дали Трикс ще се върне или не. А феята Аннет Трикс се стараеше максимално да игнорира.

Трикс излезе на улицата и се огледа.

Той вече беше разбрал, че тази улица на края на града, на склона на хълма, някога е била застроена с тези извънградски къщи, където се е живяло през лятото или в събота и неделя, за кратък отдих от градската суетня или по време на гостуванията през лятото. Затова къщите не бяха големи и повечето бяха необитаеми, само тук-таме се разхождаше по някое огънче-пазач. Хора не се забелязваха. Градът вече се беше разпрострял и дотук, но въпреки това, улицата си беше останала крайна и беше много тиха.

Можеше да слезе надолу, към реката, където на шумната крайбрежна улица по цели нощи се разхождаше градът и където търговците предлагаха на минувачите ядене и напитки, а фокусниците и акробатите се стараеха да изкарат по някоя и друга пара.

Можеше да отиде нагоре по тъмната улица, където само тук — там на ъглите горяха фенери. Можеше да се изкачи до богатата градска част, а може би и до княжеския дворец.

А можеше и да се върне, разбира се. И да легне да се наспи, въпреки всичко. В къщата, Трикс беше намерил две напълно прилични останки от свещи и две книги — „Енциклопедия на заблудите за начинаещи магьосници“ и „Хрониките на княжество Дилон“.

Трикс се замисли и наведе глава.

— Аннет?

— Мили? — феята мигновено показа глава от джоба. — Искаш да ти потанцувам ли? Луната още не е изгряла…

Дори и да беше сърдита затова, че през целия път беше стояла в джоба, феята не го показа.

— Ами, аз се чудя, накъде да тръгна… дали към крайбрежната улица? Или нагоре? Или да си остана вкъщи?

— С теб, Трикс, навсякъде е хубаво!

— Може би, ще ме посъветваш…

Феята набърчи чело и погледна надолу по улицата.

— Там е весело — каза тя. — Там можеш да си купиш топла баничка със сирене или поничка с крем. Ти трябва добре да се храниш. Ти растеш, Трикс!

Трикс се намръщи от тази загриженост. Но споменаването на баничките и поничките беше сериозен аргумент. В Дилон всички обичаха да си похапват. Сигурно когато са го строили, такава е била магията, с която са го орисали.

— Добре, ще слезем надолу — каза момчето. — Ти обаче не се показвай! Никой не бива да знае, че съм вълшебник! Така ще ме почерпят, че…

Ако беше малко по-опитен и по-възрастен, Трикс щеше да знае народната поговорка: „Чуй феята и стори всичко наопаки!“ Ах, какви невероятни приключения щяха да му се случат, ако беше тръгнал нагоре! — вълшебни, приказни, достойни за перото на великите разказвачи от древността!

Но той тръгна надолу и вече никога няма да разберем защо везирът на Самаршан заповяда да отрежат главата на любимата му заложница, кой е Багир Великодушния и с какво е известен Елмаз Съсредоточения. Може би, някой друг ще се наеме да разкаже тази история, аз засега ще замълча и ще се подготвя да опиша баничките и поничките.

Трикс слезе досами реката. Улиците постепенно ставаха все по-оживени. На моравите, зад оградите вечеряха с кана червено или ябълково вино на масата благовъзпитани граждани, а отпред весело играеха децата им. Играеха си на топчета, на фунийки, ритаха топка, размахваха пръчки… Трикс, както подобава на сериозен и възрастен човек, подмина детската шумотевица със снизходителна усмивка и само един път не можа да се удържи, и върна със силен шут гумената топка, която беше изскочила внезапно пред краката му.

Крайбрежната улица започваше с неголям площад, в средата на който се възвисяваше бронзов монумент — гола девица с разпуснати коси яздеше расов жребец. Девата беше протегнала напред ръцете си, а на устните и играеше усмивка, която трябваше да подскаже, че не само косите и са разпуснати.

Досещайки се що за паметник беше подминал току-що, Трикс заобиколи постамента и прочете: „На благородната и великодушна княгиня Кадива, от благодарните и възхитени граждани.“

Княгиня Кадива се беше прославила в Дилон преди петдесет години. На сегашната княгиня Тиана, която все още не управляваше, Кадива се падаше баба. Въздигането на княгинята, която до този момент не беше особено известна, се случило, когато нейният съпруг — князът-господар решил да вдигне данъка на солта, захарта и кибрита. Народът бил възмутен и заплашвал с бунт. Князът пък не желаел да отстъпва. Но веднъж, когато и княгинята започнала да го моли да се вслуша в гласа на народа, той, леко подпийнал, казал: „Ако минеш гола по площада, ще отменя данъка!“

Мнозина смятат, че князът, в желанието си да избегне бунта и в същото време да запази престижа си, искрено се е надявал на многобройните вратички, които оставяли неуточнените детайли на неговото условие. Например, княгинята можела да мине по площада гола, но в карета или паланкин. Да мине, разпуснала прекрасните си коси и покрила с тях голото си тяло. Можела да мине нощем, а стражите да разгонят зяпачите. Накратко, Кадива имала сума ти възможности. Но тя не се възползвала от тях. Княгинята оседлала снежнобялата си кобила и минала, яздейки от двореца до крайбрежната улица, а след това и по крайбрежната улица няколко пъти напред-назад, абсолютно неглиже и, за всеки случай събрала пищната си коса на стегнат кок.

Шокираният княз отменил напълно данъка върху солта, захарта и кибрита, след което изпаднал в двуседмичен запой. Когато изтрезнял и се опитал да се помири със съпругата си, която, междувременно станала всеобща любимка, тя поискала князът да отмени и данъка върху сапуна, „за да се къпем по-често и да бъдем по-здрави.“ Князът се запънал като трол, когото се опитват да изкарат изпод моста на слънце. Княгинята моментално се съблякла и се спуснала в галоп, гола да обикаля града, като предупредила, че няма да се върне, докато искането и не бъде изпълнено.

Князът, който искрено обичал съпругата си, отменил и този данък, което от своя страна, наистина допринесло за намаляване на епидемиите. Сега съпрузите започнали да изискват от жените си да блестят със същата чистота като княгиня Кадива, а и те самите започнали по неволя да се мият почти всяка седмица.

На историята са известни още два подвига на княгинята от такъв характер: единият — построяването на начално училище за децата от бедните квартали, а другият — организирането на общодостъпен градски плаж. Във всички останали случаи, добрите стражи успявали да задържат княгинята на вратите на замъка.

По-нататъшната съдба на Кадива е обвита в мъгла. Разправят, че се е разболяла — внезапно и тежко, след което прекрасното й тяло било обезобразено от лечебните татуировки на придворните вълшебници. Дали това е така, ние не знаем, но оттогава гилдията на магическите рисувачи е започнала да се ползва със специалното благоволение на княза, а Кадива прекарала остатъка от живота си в закопчана от шията до петите дреха и само понякога си позволявала да повдигне края на полата и да покаже лявата си пета на някой паж. Говори се, че това била единствената част от тялото й, където заради разсеяността на придворните знахари нямало изрисувани паяци, скорпиони и прочие гадости. След три години, след като дарила княза с наследник, Кадива тихо си отишла от този свят. Разправят, че по нейна воля, тя била погребана чисто гола в кристален ковчег. Впрочем, малко ли глупости не се разказват за известните хора… Следващата си жена, князът взел от едно затънтено планинско село и тя се отличавала със скромност на характера и нравите си и с това, че носела върху лицето си черен воал…

Както и да е, но скоро след смъртта на Кадива, градският магистрат обявил акция по събиране на средства за паметник и князът решил този път да не върви срещу волята на хората. Единствената отстъпка, която гражданите направили, били разпуснатите коси на княгинята. Ето как и този път нравствеността победила истината.

Трябва да кажем, че Трикс не толкова се стараеше да разгледа стройната фигура на княгинята, скрита под косите, колкото се любуваше с най-искрено удоволствие на лицето й. Момичето на коня беше изключително мило. Малко възстаричко, нали беше прехвърлило двайсетте, но наистина много симпатично.

Трикс, косо поглеждайки към прекрасната княгиня, обиколи паметника и погали опашката на кобилата. Полираната от множество докосвания опашка, според легендата носеше късмет в любовта за всеки, който я беше погалил. Още по-голям късмет носеше срещата с призрака на княгинята в тъмна доба, който, ако се вярва на легендата, в нощта преди да вдигнат някой данък, препускал по крайбрежната улица и гръмко стенел, призовавайки управляващите към милосърдие…

Трикс така и не можа да се наслади докрай на съзерцанието на княгинята. Някой силно го ощипа през дупката на джоба и зашепна:

— Стига си зяпал! Не отива на възпитано момче да гледа такива безобразия!

— Не зяпам! — също зашепна Трикс. — И изобщо… какво ми се разпореждаш!…

— Аз съм твоят фамилиар! И съм длъжна… длъжна съм… — феята се запъна. — Длъжна съм да се грижа за теб! — И добави, без всякаква връзка: — Още не съм обядвала! Много съм гладна. Ти още не си ме нахранил…

Трикс се смути. През целия ден, той наистина беше забравил за Аннет.

— Тръгваме, ще ти намеря нещо — обеща.

Недалече от паметника, под светлината на голям газен фенер, бяха застанали група търговци. Трикс огледа придирчиво асортимента им: единият продаваше меденки, друг — стафиди и ядки, а трети — пурички с плънка от крем. Трикс купи от всички лакомства — джобът му беше пълен с незаконни медни монети, а след това седна на една пейка, там, където беше по-тъмно. И много внимателно пусна в нагръдния си джоб парченце от меденката, една стафидка, парченце орех и дори малко от пуричката с крема.

— Ох — каза феята. — Крилете ми…

— Какво, крилете ти?

— Омаза ги с крем…

— Извинявай!

За известно време се възцари тишина. Трикс гризеше своята пуричка с крем.

— Извинявай, мили, не виждаш ли случайно, някъде наблизо… цветя?

— Не — твърдо отвърна Трикс. — Не виждам. А и не мисля, че в града расте твоята трева!

— Това е точно така, дори не й позволяват да поникне — тъжно каза феята. Показа главичката си от джоба и се огледа.

Освен на търговците на сладки неща и на редките двойки, които минаваха от тук, площадът на Кадива беше любимо място и на влюбените, но сега наоколо не се виждаше никой. Само едно флегматично и кльощаво момче стоеше подпряно на един клен и си свирукаше някаква непозната мелодия. Може би чакаше приятелката си? Впрочем, засега не му вървеше — няколко души го бяха доближавали, но това бяха младежи, малко по-възрастни от него. След кратък разговор, те си тръгваха, пъхайки нещо в джобовете си. Трикс си помисли, че момчето, може би, също е търговец. Само че по-скромен и очевидно по-мързелив.

— Мили, аз ще се разходя — нежно изгука Аннет.

— Я стига!

— Не се притеснявай, никой няма да ме види. Никой, освен теб.

— Можеш ли да ставаш невидима?

— Всичко мога, когато поискам — мрачно отвърна феята и излетя от джоба.

С примряло сърце Трикс гледаше как феята прелита през площада и лети право към мързеливия търговец. Мъничкото й телце светеше и беше абсолютно невъзможно да не бъде забелязано.

Въпреки това никой не я видя.

След като направи два кръга около търговеца, феята без колебание се вмъкна в джоба му. Мина една мъчителна минута. Трикс нервно дояждаше меденката.

Феята изскочи от джоба и полетя обратно. Само че не по права линия, а на зигзаг, с танцова стъпка. От време на време в нощта прозвучаваше смехът й — нежен и мелодичен.

Търговците на сладки неща взеха да въртят глави и, за всеки случай разтегнаха лица в усмивки, в очакване на клиенти.

— Какво ти става?! — възкликна Трикс, когато Аннет долетя и кацна на ръба на джоба му. — Не се хили! Всички те чуват!

— Ами, смешно ми е — отговори феята със съжаление, но престана да се смее. — Ти… ти… недей да се сърдиш! Искаш ли да те целуна?

— С какво си се наяла?!

— Ами, с най-различни неща… с екстра самаршанска, с двойно пречистена моряшка…

— Какво?! Това момче трева ли продава?! — ужасен възкликна Трикс.

— Не, дървени стърготини! — Феята се изправи в цял ръст, запърха с криле и подпря с юмруче брадата на Трикс. — И не смей да ми заповядваш! Такава ми е… хи… природата!

Изведнъж феята се строполи от ръба на джоба право върху коленете на Трикс и това предизвика у нея нов пристъп на бурен смях.

— Това е от крема! Кремът полепна по крилете ми! — възкликна тя. — Трикс, дай малко от меденката! Дощя ми се нещо сладичко!

Трикс стисна феята в юмрука си и я пъхна в джоба, където тя веднага захруска остатъците от вафлената пуричка.

А Трикс, без да се бави, тръгна с решителна крачка към търговеца.

Разбира се, работа на градските стражи беше да се занимават с търговците на трева. Момчето обаче, макар че беше по-високо от Трикс, беше хилаво и видът му не изглеждаше опасен. След два-три по врата вече щеше да знае какво е да отклоняваш фея от правия път!

В яда си, Трикс дори не помисли, че момчето даже не беше видяло феята и, независимо от това, че занаятът му не беше от най-почтените, тя чисто и просто го беше окрала.

— Младият господин може би желае… — с тънък глас започна търговецът, когато го видя да се приближава. Но изведнъж замълча.

Трикс също се вкамени и не можеше да произнесе нито дума.

Пред него, облечен в тъмна риза и тъмни панталони, с тъмна шапчица на главата, която скриваше рижите му коси, стоеше Йен! Неговият оръженосец, който избяга!

— Майко мила! — тихо каза Йен.

— Не съм ти никаква майка! — кресна му Трикс. Значи все пак е истина това, което пише в хрониките, че съдбата жестоко наказва предателите! — Аз съм твоят предаден господар!

— От това нищожество ли си предаден? — възмутено се обади от джоба му феята.

Но Трикс не и обърна внимание. Хвана Йен за яката и му зашлеви една яка плесница. Изрече:

— Как посмя?!

— Той е долен страхливец! — отново се обади феята. — Стои и не смее да шукне! Трикс, мили, позволи ми да му отхапя носа!

— Ти даде обет!

— Е, нали малкият ме нахрани — разсъдително каза феята. — Заслужава снизхождение…

— Ти си длъжен да ми служиш денем и нощем, без да стенеш и без да роптаеш, без отдих и до последен дъх!

— Трикс, това е прекалено! Ако не почива, ще се разболее! — възмути се феята. — Ти знаеш, че винаги съм на твоя страна, но…

— Млъкни! — викна Трикс и Аннет замълча обидено.

— Нищо не казвам… — с наведена глава промърмори Йен.

Едва сега Трикс се досети, че Аннет и в момента е невидима за Йен, а също така, че няма как да я чуе.

— И добре правиш! — вече по-спокойно каза Трикс. — Избяга — това първо, обра ме, задигна ми грамотата и си я присвои — това второ. Дори само толкова е достатъчно, за да ти отсека главата! Не, това за теб ще е твърде голяма чест! Трябва да те обеся! Или да те удавя в реката!

Йен потръпна.

— Най-главното обаче е, че си се хванал да продаваш дрога! Ти ме опозори! Греховете на оръженосеца, заради неговия безчестен произход, падат върху господаря му!

— Не съм искал… — изхлипа Йен. — Трикс… аз не исках… Страхувах се да дойда с теб в Дилон. Аз не съм благородник и за мен е неприсъщо да умирам за чест и слава. А препоръките на теб не ти трябваха, ти беше тръгнал да търсиш истината, а не богатство…

— А ти намери ли богатството? — ехидно попита Трикс.

Йен мълчеше потиснато.

— Защо се хвана на работа при бандитите?

— Аз откъде да знам, че са бандити? Търговец като търговец, дошъл от Самаршан… Търгува с подправки. Два дни му помагах да бърка смеските, тичах да му изпълнявам поръчките… След това, той ми даде разни пакетчета — вика: заставаш някъде и ги продаваш. Чак на третия ден разбрах какво има в тези пакетчета. Честна дума!

— Какво говориш — ти и чест… — Трикс се замисли.

— Ще ме убиеш ли? — жално попита Йен. — Или ще ме предадеш на стражите? По-добре ще е да ме убиеш. Казват, че тези, които търгуват с дрога ги пращали в мините, а там…

— Трикс, аз нещо не разбрах — обади се феята. — Лошо ли е да продаваш трева?

— Сега какво да те правя? — Трикс, най-сетне пусна Йен.

Той стоеше покорно и не се опитваше да бяга.

— Какво пише в хрониките?

Трикс се замисли. После призна:

— Различни неща. Хипур Великодушния, например, завързал за опашката на коня си оръженосеца, който го предал.

— И после го пришпорил? — уплашено предположи Йен.

— По-лошо. Две седмици хранил коня си на корем, но не го извеждал от конюшнята. Казват, че след това оръженосецът му го взели на работа на фекалката, защото не ставал за друго — тази миризма си остава за цял живот. Но има и други примери. Жвидон Суровия пък набил оръженосеца си с камшик и му простил.

— Затова на мен суровият нрав ми харесва повече от великодушния — оживи се Йен.

— Трикс — обади се Аннет. — Бъди добър. Любовта решава съдбините на света! Не на войната! Да на любовта!

— Най-добре млъкни! — обръщайки се едновременно и към Йен, и към Аннет, произнесе Трикс. — Така да бъде — ще ти простя. Ще те накажа, но ще ти простя.

— Как ще ме накажеш?

— Сурово. — Трикс си спомни за запуснатата градина и мръсния под в къщичката на Лапад и се усмихна. — Добре, да вървим.

— Не мога, аз съм на работа!

— Какво?!

— Освен това — Йен печално погледна някъде зад рамото на Трикс — тук мен ме наблюдават…

Трикс се обърна, макар че съзнаваше, че може да се хване на стара както света въдица.

Но Йен не лъжеше.

Зад гърба на Трикс стояха двама. Единият — мургав и рошав, як като бик, чиито предци очевидно водеха началото си от горещия Самаршан. Другият — слаб и плешив дистрофик, с избелели безцветни очи. И двамата бяха млади, но фасонът им беше ужасно смачкан. Един до друг, те изглеждаха толкова смешни, че изведнъж да ти стане страшно.

— Какво си се лепнал за него? — попита плешивият. — Ей, момче!

— Сигурно не може да говори — предположи бикът и изпука с пръсти. — Отхапал си е езика…

— Не, преди малко нещо писукаше. — В ръката на кльощавия изведнъж се появи нож, а острието му беше тънко като на шило за лед. С върха на ножа, той започна да стърже калта под ноктите си. — Но това е поправимо…

Трикс преглътна и каза, колкото може по-твърдо:

— Този младеж е мой оръ… слуга. Той ще дойде с мен.

— Много смешно — каза бикът.

— Страхотна веселба — съгласи се хилавият.

Трикс с ужас разбра, че никаква магия няма да му помогне дори ако от паника вземе, че намери подходящите думи за заклинание. Магьосниците затова не са господарите на света, защото всяко заклинание трябва да бъде произнесено. И колкото е по-силно, толкова по-дълго трябва да се произнася.

А с отрязан език или, още по-лошо — с нож в гърдите е трудно да се говори. Това го знаят всички магьосници и затова предпочитат, когато поемат пътя към приключенията, да бъдат съпровождани от двама-трима рицари, които не притежават кой знае какво дар слово, но пък умеят да се оправят с разни тежки железа…

— Момчета! — феята излетя от джоба на Трикс и по опулените очи на смешната двойка стана ясно, че отлично я виждат. — Нека се прегърнем! Нека правим любов, а не война!

— Ф-фея! — изфъфли бикът.

На всички е ясно, че от феите не може да се очаква нищо добро. Особено, когато са настроени дружелюбно. Техните добрини обикновено завършват с дълъг сън в някой омагьосан замък или с неприятни трансформации в квакащи или цвърчащи животинки, а в най-добрия случай — с изключително интересната съдба на предмет от домашния бит.

— Мир! Любов! Танци на лунна светлина! — извика феята и размаха ръце. С всяко нейно движение, от миниатюрните и пръсти се посипваше сребърен прашец и като светещ облак обгръщаше двамата бандити.

Първо, на плешивия започна да му расте коса. Тя беше нежно зелена на цвят и приличаше на прясна трева. А косата на бика за секунди се оплете на тънки плитчици. Ножът в ръката на кльощавия и вече не съвсем плешивия, се превърна в лула. Тъмните им дрехи, които бяха много удобни за среднощните им злодейства се превърнаха в огромни пъстри роби. Над главите им увиснаха мънички разноцветни дъги, а отнякъде засвири приятна, макар и скучна музика.

— Нека се хванем за ръце! Нека се обичаме! — продължаваше феята.

Изглежда, именно този призив уплаши особено силно бандитите. Стенейки, те хукнаха, накъдето им видят очите. Влюбените по пейките, още по-силно се притиснаха. Някъде отдалече се чуха пронизителните свирки на стражите.

— Да бягаме! — извика Трикс.

За негово изумление, Йен, без капка колебание, хукна след него. Феята също се носеше над главата на Трикс, махаше с прозрачните си крилца и се заливаше от смях.

— А разправяше, че нищо не умееш! — извика Трикс, докато бягаше.

— Когато се наям, всичко умея! — без никакво стеснение отвърна феята.

Разбира се, никой не ги преследваше. Дилонските стражари въобще не смятаха, че е тяхно задължение да тичат по хълмовете на града. Редът е възстановен, нарушителите на реда са се разбягали, няма жертви и разрушения — какво още биха могли да искат гражданите?

 

 

След един час, когато съвсем се беше стъмнило и дори крайбрежните улици бяха опустели, Трикс и Йен седяха в малката кухничка в къщата на вълшебника и пиеха чай. Благодарение на старанието на Йен (в името на справедливостта трябва да отбележим, че Трикс също помогна — запари чая), кухнята беше добила почти приличен вид. От шкафовете бяха изхвърлени прорасналите картофи и изгнилите моркови, тиганите и тенджерите бяха лъснати до блясък, а подът беше идеално пометен. Мишките, които живееха тук като у дома си, докато никой не стъпваше в къщата, се изпокриха в дупките си. Изобщо, можеше спокойно да се вечеря.

— Дори не знам какво да те правя — огорчено нареждаше Трикс, опразвайки намерения в бюфета буркан със захаросано вишнево сладко. — Представа нямам!

— Трикс, аз никога повече няма да правя така! — клетвено произнесе Йен. — Представа нямам какво ми стана…

— Не става дума за това — махна с ръка Трикс. — Щом съм ти простил, значи съм ти простил! Проблемът е друг. Нали виждаш, че сега съм ученик на вълшебника. Начинаещ…

— Аха… — Йен погледна с крайчеца на окото си феята, която седеше на ръба на масата и махаше с крачка. Феята леко прозираше, а около нея се виеше облак от мушици. — Виждам…

— Как да те взема на служба?! Ако бях истински вълшебник, щях да те взема за ученик. Но на ученика на вълшебника не му се полагат ученици. Оръженосци — също.

— А слуги?

— Лапад ще се разсърди — мрачно каза Трикс. — Той твърди, че работата на вълшебника изисква уединение. Затова и той самият няма слуги.

— Според мен лъже — каза Йен, доизгребвайки почти празния буркан от портокалово сладко. — Сигурно просто е циция.

— Не, не е — застъпи се Трикс за учителя си. — Той не е лош. Само че е беден…

— Вълшебник?! Беден?! Не може ли да си направи злато?

— Злато не може да се прави — въздъхна Трикс. — Ще почакаме, докато пристигне. Той не е лош… за вълшебник. Може да ти разреши да останеш тук. Да пазиш къщата.

— С най-голямо удоволствие! — възкликна Йен, оглеждайки кухничката. — Покривът е здрав и не тече. А през зимата сигурно е топло.

— Момчета… — феята се обърна към тях и въздъхна. — Как ви се занимава с такива глупости? Вижте, луната изгря!

— Сигурно искаш да танцуваш? — досети се Трикс.

— Аха! — феята засия. — Ще ме гледате ли?

Трикс се смути. Честно казано, когато се заговореше за феи, танцуващи на лунна светлина, той си представяше нещо по-едро. Нещо такова, което приличаше повече на княгиня Кадива. Освен това му се спеше, макар че засега дори не подозираше, че тази нощ няма да може да се наспи.

— Ясно — тъжно каза феята. — Ругаят ме, когато се храня, не ги вълнуват танците… ще се видим утре сутрин, Трикс.

Тя размаха крилца и като светеща пеперуда, излетя през отворения прозорец. Около феята се носеше такова гневно бръмчене, че дори огънят-пазач за всеки случай се дръпна встрани, когато тя мина покрай него.

— Много е строга — каза Йен. — Защо е толкова сърдита?

— Тя се храни с дрога, не разбра ли? — мрачно изрече Трикс. — Затова, когато е гладна е раздразнителна и нищо не прави като хората. Когато се наяде — започва да се хили и да върши глупости… Добре, хайде да спим. Аз ще легна в стаята на Лапад, а ти — в голямата стая, на диванчето. Или в стаичката за прислугата, там има легло.

— А може ли в кабинета?

— Не! — Трикс чак се уплаши. — В никакъв случай! На мен Лапад изрично ми забрани дори да поглеждам в кабинета му! Казва, че там има остатъчна еманация на магията. Можеш да заспиш като човек, а да се събудиш като елф или даже като минотавър.

— Глупости — колебливо каза Йен. — Плаши те… Ще легна в стаичката, там ще ми е по-удобно.

Трикс взе едната свещ, а Йен — другата. Когато стигнаха до края на коридора, момчетата си пожелаха „лека нощ“ и се разделиха — Йен — в стаичката за слугите до входната врата, а Трикс — в спалнята на магьосника — доста мрачна стая, но с широко и меко легло. Трикс угаси свещта и постоя известно време до отворения прозорец, вдишвайки свежия и прохладен въздух. Макар денят да беше горещ, нощта бе прохладна. През клоните на дърветата се виждаха къщите на високите квартали и дори куполът на княжеския дворец. Трикс се учуди, че и дворецът, и улиците между големите домове бяха силно осветени. Виждаха се малките точки на фенерите, светеха с червеникавожълта светлина факлите, а покрай купола на двореца, струеше магическо сияние. Интересно, всяка нощ ли беше така? Или днес регент Хасс е имал някакъв важен прием и сега гостите му се разотиваха…

Трикс въздъхна, легна на леглото и се зави до ушите с одеялото. Завивките бяха чисти, ако някой беше спал в тях, то не е било повече от една-две седмици. Реши да не облича нощницата на Лапад. Утре ще трябва да нареди на Йен да я изпере заедно с чаршафите, а той самият — да отиде на пазара и да напазарува всичко по списъка на Лапад: храна, чисти кърпи, хартия и мастило, ароматни свещи, вино — бяло и червено, сапун за ръце, сапун за коса, ароматни соли за вана…

Вече заспиваше, когато чу стъпки в коридора. Затаи дъх. Вратата на спалнята изскърца.

Йен!

Дали негодникът не беше решил да го обере и пак да избяга?

— Трикс!… — жално и тихо простена Йен. — Страх ме е… Там… там някой ходи!

— Къде?

— В ка… кабинета!

Трикс се събуди на секундата. Скочи и бързо намъкна панталоните си. Опипа стената — беше забелязал още през деня, че великият магьосник, без да се осланя само на магиите, държи в спалнята си обикновена, но тежка бухалка, подобна на тези, които носеха стражарите. Когато хвана гладката дръжка от каучуково дърво и омота около китката си кожената каишка, Трикс веднага се почувства по-уверено. Нали, в края на краищата, той беше победил онзи хулиган в боя с тояги?! Победи, защото беше сътворил заклинание, което го беше превърнало в умел и силен боец. Доколкото знаеше, такива заклинания действат дълго време.

— Да вървим — заповяда Трикс. Очите му вече бяха свикнали с тъмното и светлината, която влизаше през прозореца беше напълно достатъчна, за да се ориентира. Йен също беше по риза и бос.

— В началото чух, че някой шумоли отвън, при портичката — разказваше Йен. — Помислих си, че няма нищо, че минават хора. А и шумът престана. После обаче чувам, че нещо скърца в кабинета… чува се тихо говорене… Това е магията, да знаеш, магията е! Остатъчната има… еманация!

— Влязъл е крадец — неуверено каза Трикс. Предпазливо се доближи до вратата на кабинета. Май беше тихо.

— А огънят-пазач? — зашепна Йен на ухото му.

— Няма нищо…

— Ама аз го видях, той прелетя край прозореца, когато се шумеше.

— Да не си сънувал? — попита Трикс.

Момчетата стояха притиснати и се вслушваха в нощната тишина. Всъщност, нощем никога не е съвсем тихо. Отвън шумят листата на дърветата, припукват в печката изстиващите въглени, тихо въздиша отруденото дюшеме, проскърцват пантите на вратите, в някой ъгъл стърже мишка… А сега тишината беше мъртва, все едно на гробище или в пещера.

— Няма никого! — пошепна Трикс.

— Защо шепнеш — попита Йен.

— За да не ме е страх — призна си Трикс.

— Може наистина да ми се е присънило… Много странно…

Той така и не успя да довърши кое е странното. В кабинета нещо издрънка и зашумоля. След което под вратата изби ярка светлина.

— А-а! — извика Йен с цяло гърло.

— А-а! — подхвана Трикс и, знаейки, че е по-добре да уплашиш врага си, отколкото да се страхуваш от него, тресна с бухалката с всичка сила по вратата.

— А! А! — на два гласа завикаха от кабинета.

Зарадван от тази слабост на неканените гости, Трикс изрита вратата, колкото сили имаше и тя се отвори навътре.

На бюрото на магистъра гореше стара газена лампа. До нея, с кибритена клечка в ръката, стоеше като вкопано момче, горе-долу на годините на Трикс, облечено в дрехи, каквито носеха в двореца на княза — бяло и синьо, къси панталонки, малко под коленете, на главата с кръгла шапчица. Ако се съдеше по дрехите му, момчето беше или паж, или младши слуга в княжеския палат. Зад гърба му се криеше някакъв дребосък — чернокос и мърляв, облечен в каквото попадне и… познат на Трикс!

— Аха! — усетил изведнъж прилив на бодрост, извика Трикс. — Това си ти!

Малякът, който носеше твърде гръмкото име Халанбери и предпочиташе да отговаря на прозвището „Аха“, затвори устата си и се вторачи в Трикс. После виновно каза:

— Аха. Аз съм. А ти защо си се вмъкнал тук?

— Аз съм тук по право — натърти Трикс, колкото може по-уверено. — Тази къща е на моя… на моя учител. Тук съм, за да я наглеждам. А ти какво правиш тук?

„Аха“ изгледа спътника си с умоляващ поглед. Онзи, все още държеше в ръка догарящата кибритена клечка и точно в този момент, тя докосна пръстите му. Хлапакът изписка, изпусна клечката и започна да я тъпче, като едновременно с това, захапа изгорения си пръст.

— Какво си се разпищял като момиче? — презрително се обади Йен, зад гърба на Трикс. — Изгори си пръстчето! Чудо голямо! Слуга при княза, а тършува из чуждите къщи! Позор! Сега ще извикам стражите и Хасс ще заповяда да ти ударят един пердах!

Трикс улови втренчения поглед на светлокосото момче и малко се смути. Дори му се стори, че момчето нарочно изгори пръста си, за да спечели няколко секунди и да измисли какво да отговори.

— Говори! — заповяда Трикс. — А ти, Аха, млъкни за малко! Напразно те защитих на пристанището, трябваше за урок да те натупат.

— Той продаде лодката, а после наби онези от пазара, аха… — бързо изрече момчето и млъкна.

Княжеският слуга измъкна най-сетне пръста от устата си и потупа своя малък приятел по рамото.

— Тихо, Халанбери! Момчета, аз много ви моля да ни простите на мен и на моя малък приятел. Ние не знаехме, че тук живее някой. Търсехме само къде да пренощуваме за една нощ, а на сутринта щяхме да си отидем, без да причиним на този дом никакви вреди.

Трикс изхъмка. Момчето имаше много хубав глас, макар и все още детски и тънък и говореше толкова гладко, че веднага ставаше ясно — отраснал е сред благородници.

— Не сме ти никакви момчета — нарочно грубо каза той. — Ти кой си?

— Казвам се Тйен и съм ученик на пътуващ музикант — момчето смъкна шапчицата си и се поклони церемониално, като разпери встрани ръцете си.

Трикс неволно склони глава. Когато четиринайсет години са те обучавали на етикет, на определени думи и жестове отговаряш, без да се замисляш.

— Моля за извинение… благородни господине, мога ли да узная името ви?

— Трикс.

В погледа на Тйен заблещукаха весели пламъчета.

— Трикс… Трикс Соийе, наследникът на съхерцога Рат Соийе?

— Да — след кратко колебание призна Трикс.

— Познах ви, ваша светлост, съхерцоже Трикс Соийе. — Тйен отново се поклони, този път, още по-ниско. Обаче не коленичи. — Виждал съм ви по време на визитата на вашия славен баща при регент Хасс.

— Какъв съхерцог съм аз? — съкрушено попита Трикс. — Сатор Гриз узурпира трона. Сега съм само едно сираче — беглец… и ученик на вълшебника… Само че аз не те помня…

— Трябва ли благородният Трикс Соийе да помни всеки слуга в княжество Дилон? — почтително изрече Тйен. — Аз обаче не съм ви забравил. Вие бяхте много добър към прислугата и развеселявахте княгинята, когато тя се натъжаваше…

— Махни я княгинята — тросна се Трикс. — Няма си работа — натъжава се… Можеше да се намеси, когато Сатор завзе властта, нали?

— Хасс е владетелят — мрачно отвърна Тйен. — А него справедливостта не го вълнува.

— Справедливостта никого не вълнува — съгласи се Трикс. — Какво правиш в този дом, певецо? Опитай се да ме убедиш да не викам стражите. Имаш две минути на разположение!

Халанбери хвана Тйен за ръката и каза:

— Ние може…

— Мълчи — прекъсна го Тйен. — Благородни Трикс, простете за нахълтването! Работата е там, че аз разгневих регент Хасс. Днес той приемаше делегацията на витамантите от Кристалните острови и по време на разговора, аз случайно се озовах до тях… аз владея езика, на който те разговаряха…

— И?

— Разбрах, че регент Хасс е склонен към измама. Той иска да даде княгиня Тиана, която му е поверена и той е неин опекун, на господаря на витамантите — вълшебника Евикейт. Тогава Хасс ще получи княжеството, а господарят на витамантите ще се сроди с фамилията, която е на власт. Кралят е възрастен и се говори, че не може да има деца. Наследниците на Евикейт и Тиана ще са бъдещите претенденти за трона.

— Тиана ли казваш? Та тя е още бебе, още играе на кукли! — възкликна Трикс. — Макар че… Е, не, сигурно е пораснала… Все едно… Ако витамантите започнат нова война… ако завземат трона… Хасс също ще го отнесе. Той да не е оглупял?

— И Хасс не е първа младост — тъжно отвърна Тйен. — Той не е чак толкова лош, но не му се умира. А ако витамантите завземат властта в кралството и той им служи вярно, ще може да живее, колкото си поиска. Ако иска, сто, ако иска, хиляда години. Казват, че Евикейт е на повече от седемстотин години!

Трикс се хвана за главата.

— Това е измяна към трона! — промълви той. — Това е най-голямата измяна на този свят! По-страшна няма! Как е могъл?! Нали във вените му тече кръв на благородник!

— Всички искат да живеят — изписука Халанбери. — Баща ми обича да казва, че кръвта и на благородника, и на работника е червена…

Трикс се обърна към Йен. Нещо много дълго беше мълчал. И видя, че оръженосецът му го гледа с широко отворени очи.

— Какво…

— Значи… значи ти не си се шегувал? Значи наистина си Трикс?

— Йен, голям глупак си! Та нали още барон Галан ме припозна!

— Той, баронът е хитрец! И теб те наричаше Трикс, и мен… — Йен се изчерви. — Аз… ваша светлост… Ако знаех, че ти си истинският Трикс, никога нямаше да избягам.

Трикс махна с досада и се обърна към Тйен. Тйен чакаше търпеливо.

— Много си загазил, певецо! — каза той. — На обикновения човек работа ли му е да се бърка в заговори? Чудя се как регентът не ти е отсякъл главата на място.

— Успях да избягам. Строших в главата на регента една чаша с боров мед, една порцеланова ваза с праха на великия рицар Андронас, а след това, запратих още четири чинии. Но те не се счупиха, защото бяха златни, само го насиниха. После избягах. Има един таен тунел към градината, за който Хасс не знае…

— Ясно. — Трикс кимна. — Ето защо на хълма е пълно с хора с факли… Провървяло ти е.

— Провървя ми — тъжно каза ученикът на музиканта. — Халанбери ми помогна. Не го гледай, че е толкова мъничък. Той е добър приятел.

Халанбери се заусмихва, но веднага отново стана сериозен. И той, и Тйен загледаха Трикс с очакване.

Беше прекрасно да усещаш, че от теб зависи нещо толкова сериозно. Честно казано, дори в онези времена, когато Трикс беше пълноправен наследник на съхерцог Рат Соийе, от него зависеше много малко. Е, разбира се, за дечурлигата, които бяха направили някакви бели или се бяха били и бяха пратени при Трикс „на съд“, всичко беше много сериозно. Трикс разбираше прекрасно, че господарят трябва да умее да взема решения, да бъде и строг, и човечен, затова винаги се стараеше да изясни докрай нещата, преди да постанови присъдата. Но дори да сбъркаше, най-страшното, което можеше да се случи, бяха няколко пръчки по нечии не толкова провинени задни части.

Но заговор с витамантите?! Измяна към трона?! Нещастното малко момиченце, което ще бъде омъжено за седемстотингодишен старец… Трикс сбърчи чело и се опита да си спомни Тиана. Нещо го тревожеше… Нещо смътно и неразбираемо…

— Трябва да спасим княгинята! — твърдо каза той.

— Нали е малка и се натъжава, защото си няма друга работа — с неочаквана обида в гласа каза ученикът на музиканта. Изглежда се е зазяпал по княгинята, помисли си Трикс. Глупак…

— Тъкмо затова — отсече Трикс. — Тя е момиче и е в беда. А и земите ни са в съседство, а съседите трябва да си помагат… Трябва да съобщим на краля. И да измъкнем Тиана от замъка.

— Не трябва да я измъкваме! — каза Тйен.

— Защо така?

— Ами, докато аз съм в неизвестност, Хасс няма да рискува да й стори нещо лошо. Ти само ми помогни да се скрия. Трябва да се добера до краля и да му разкажа всичко.

— Ти си страхливец! — Трикс чак се разстрои, че такова симпатично момче, което беше проявило храброст и беше избягало от разярения Хасс, правейки го за смях, сега отказва да помогне на княгинята. — Сякаш кралят ще те изслуша! Аз, че съм съхерцог, още не мога да открия истината. А ти… Не ми говори! Ученик на музикант… Всички музиканти са лъжци!

— Не е вярно! — писна Халанбери. — Моят татко е музикант. И не е лъжец! Аха!

— Всички музиканти са лъжци, с изключение на твоя баща. — Трикс великодушно реши да не спори с простолюдието. — Не, Тйен, така не се прави. Подарявам ви… ъ… покрив над главите и своето покровителство. Ще почакаме моят учител Лапад да пристигне и ще го помолим…

Той помръкна и замълча.

— Какво — попита го Тйен и надникна в очите му.

— Вълшебниците — мрачно отвърна Трикс. — Регентът има куп вълшебници на служба в двореца. Те ще те намерят за отрицателно време!

Тйен се усмихна и измъкна от пазвата си амулет — златен диск с тънка верижка. Беше изтъкан — нямаше друга дума — от най-тънките златни нишки, преплетени в чудновати плетеници или във фигури от стилизирани букви.

— Имам си защитен амулет. Пази и мен, и тези, които са с мен. — Тйен придърпа Халанбери към себе си, а той грейна като котенце, което са погалили. — Нас не могат да ни открият с магия. Според теб как сме се измъкнали от двореца?…

— И покрай огъня — пазач успяхме да се промъкнем — каза Халанбери. — Ние нарочно избрахме къща с огън — пазач.

— Откъде имаш това нещо? — без да откъсва очи от амулета, каза Трикс. — Това е много скъпа вещ!

— Откраднах го. От княгинята. — Тйен вдигна рамене. — Нищо не губя.

Трикс разпери ръце.

— Ти си безразсъден човек! Ами, ако амулетът беше с предпазно заклинание? Да превръща в пепел ръцете на крадеца? Дай да го видя!

— Не го давам! — Тйен бързо заприбира амулета обратно в пазвата си.

— Да му го взема ли? — войнствено попита Йен. — Уж иска помощ, а се измъква като…

Малкият Халанбери сви юмручета и пристъпи напред, решен да защити приятеля си.

— Ако ти го дам, магьосниците веднага ще ме открият! — бързо изрече Тйен. — Не ми вземайте амулета, моля ви!

Трикс помисли и реши, че Тйен е прав.

— Ако не ви е страх, можете да останете да пренощувате тук, в кабинета. Утре сутринта, също не бива никъде да ходите. Ще ви търсят из целия град.

— Аха. А мен за какво ще ме търсят? — учуди се Халанбери. — За мен никой дори не подозира. На кого съм му притрябвал, аха?…

— Тук може да свършиш малко полезна работа — каза Трикс. — Конюшнята не е почистена. Значи разбрахме се…

— Какво виждат очите ми?! — възмутено звънна над ухото на Трикс. — Не, моля ви се, как му викат на това?!

Трикс вдигна поглед и мрачно изгледа Аннет.

— Стига си пищяла! Това са… наши гости. Те са под моето покровителство!

— Гости, а? — заядливо каза феята. — Така ли му казват сега? Достатъчно беше вярната ти фея за минутка да се отдели от теб, за да потанцува с приятелките си на лунна светлина и вие веднага доведохте момиче в къщата и стоите пред него полуголи!

— Какво момиче?! — сбърка се Трикс.

— Отвори си очите! Ха-ха-ха! — феята се разсмя демонично. За жалост, гласът и беше слабичък и не произведе очаквания ефект. — Искаш да кажеш, че не можеш да различиш момиче, обуто в панталон, от момче? Ох! Ти май наистина, нищо не различаваш!!

— Магически еманации! — ахна Йен и бързо събра в колелце палеца и показалеца на лявата си ръка — против уроки. — Лоша работа! Беше момче, превърна се в момиче!

Трикс погледна към феята.

После погледна Тйен.

А после ръгна с лакът в слабините Йен, коленичи, както подобава на рицар и каза:

— Ваше сиятелство, княгиня Тиана, простете на вашия слуга за непочтителните думи и поведение. Моят живот изцяло ви принадлежи!

„Ученикът на музиканта“ го погледна изпитателно. След което княгиня Тиана каза:

— Станете, ваша светлост, благородни съхерцоже Трикс. Аз и… — княгинята въздъхна — моят незаконороден брат Халанбери оставаме под вашето благородно покровителство.

Феята мълчеше и пърхаше с крилца. Йен шумно преглътна и задърпа надолу ризата си.

Едва сега Трикс забеляза приликата между „ученика на пътуващия музикант“ и онова красиво и разглезено момиченце, което му беше писнало да развлича преди четири години. Къде му са очите?! Значи бяха достатъчни едни мъжки дрехи и късо отрязана коса (Трикс забеляза, че косата и беше отрязана набързо и неравно, с няколко движения на ножицата, от неумела и слаба ръка), за да не разпознае княгинята!

— Много ме е старах, Трикс — каза Тиана и гласът и стана изведнъж жален и уплашен. — Много. Всичко, което ти разказах за Хасс и витамантите е истина. Нали ще ме защитиш?