Сергей Лукяненко
Нескопоското (10)

5

Когато влезе в славната, макар и доста мръсна гостилница „Люспи и нокти“, Трикс забеляза с учудване, че тук нищо не се беше променило.

Все така звънтеше многогласно бронята на славните рицари. След като се огледа по-внимателно, Трикс забеляза една много любопитна подробност — по-голямата част от рицарите не бяха свалили ризниците и броните си, но бяха свалили стоманените гащи и наколенниците и ги бяха оставили под пейките. Разумна предпазливост, като се има предвид колко пиво изпиваха и колко често им се налагаше да тичат до задния двор. Само дето мръсните им, съдрани долни гащи не прибавяха към атмосферата нито благородство, нито благоухание.

Център на веселбата, както и предния път, беше великолепният сър Гламор. Рицарят с рижите къдрици се беше качил на масата, държеше високо халба с пиво и пееше с пълно гърло:

Пие ми се пиво!

Пие ми се пиво!

Пиво, пиво, пиво!

Пиво, пиво, пиво!

Компанията от не толкова прославени рицари, прегърнати през рамо, се клатеше и тропаше с крака около масата. При всяко споменаване на думата „пиво“, рицарите тропаха страховито с крака и крещяха:

— Халба!

Леко смутен от размаха на веселбата, Трикс се запромъква между масите, търсейки своя скорошен господар, славния рицар Паклус. Предишното му появяване в гостилницата мина съвсем незабелязано — малко ли момчета се мотаеха около доблестните воини и се възхищаваха на лъскавите им оръжия и мечтаеха да постъпят на служба или да свият нещо. Но този път, Трикс беше с мантия на вълшебник и жезъл, който беше стиснал под мишница, за да не отнесе нечий крак, с кадифена чантичка на кръста, в която беше заклинателната му книга. Гледаха го. Някои с ирония, а други, например по-възрастните рицари, които бяха виждали магьосници по време на битка — с уважение. Един рицар даже го потупа по рамото. Друг протегна с трепереща ръка недопитата си халба, жест, който в средите на рицарите се считаше за свещен знак на приятелство и уважение… За щастие, Трикс не забеляза, че когато вече беше минал покрай рицаря, той със същата благородна усмивка на лицето си, взе да протяга халбата на едно куче, което гризеше кокал под масата.

Най-накрая Трикс забеляза леко надигащата се над масата плешивина на сър Паклус. Пищната брада на рицаря лежеше върху масата като покривка. От две страни, сър Паклус го бяха прегърнали две сервитьорки, които бърбореха весело. Едната игриво завиваше с тънкото си пръстче брадата му на масури, а другата шепнеше нещо в ухото му. Паклус се усмихваше и святкаше с очи. Изглежда, не му беше лесно да избере.

— Сър Паклус! — Трикс застана пред рицаря.

Погледът на смелия рицар омекна. Той възкликна така, че заглуши даже песента на Гламор:

— Трикс! Немирнико, ти си станал почти същински вълшебник!

И като избута с ръка една от келнерките, с жест посочи мястото до себе си. Трикс приседна смутено.

— Харесва ли ти? — осведоми се Паклус, с поглед посочвайки келнерката.

— Казва се… е, няма значение. Искаш ли да те запозная?

Келнерката първоначално наду капризно уста, но после погледна Трикс с интерес. Трикс се стресна — не влизаше в плановете му да се запознава с трийсет годишни старици.

— Сър Паклус… трябва да поговорим…

— Чупка, малките! — изрева Паклус. — С младия вълшебник имаме сериозен разговор.

— Чудо голямо — пускайки брадата му, каза втората сервитьорка. — Вълшебник… Моят брат също е ученик… вече десета година.

Но все пак, момичетата се отдалечиха, хихикайки.

— Слушам те, синко — с доста трезв глас каза Паклус. — Ако си се разочаровал от магията, не е нужно дълго да ме молиш — веднага ще те взема обратно. Моите стари оръженосци, незнайно защо, не пожелаха да се върнат при мен. Нови… също не бързат да се кандидатират.

Трикс поклати глава:

— Не, много благодаря. Аз вече успях да свикна с вълшебството. Всъщност, мен ме изпраща Лапад.

— Жалко, но въпреки това, аз съм целият в слух! — още по-трезво провъзгласи Паклус.

Трикс се огледа и реши, че никой не трябва да чува разговора им. Сър Гламор ревеше с пълно гърло:

Дайте ми вино, вино ми дайте!

Дайте ми вино, вино ми дайте!

Колегите му къркачи около него, думкаха по масата и по пода и също се деряха:

— Дай чаша! Дай чаша!

Стопанинът на кръчмата, вече тичаше към масата, като се изхитряваше да носи едновременно четири кани.

— Господин рицар… — започна Трикс. — Тази нощ се случи следното…

— Дай кратката версия — посъветва го Паклус.

— Витамантите, с позволението на регента и на самия крал, отведоха на Кристалните острови княгиня Тиана, за да я омъжат за витаманта Евикейт!

Паклус пошари с ръка по масата. Сред празните чаши, той успя да намери една недопита, изля я в гърлото си, изкряка и стана.

— Да вървим, синко, да подишаме чист въздух.

 

 

В морския град няма по-романтично, по-весело и по-мръсно място от пристанището.

Трикс и Паклус стояха на постланата с камъни крайбрежна улица и изучаваха корабите, които се бяха струпали в залива.

— Тези не стават — мърмореше Паклус. — Те са товарни, бавни са… Стават само ряпа да возиш с тях… Онзи там е бърз и красив, но е много скъп. Не можем да го наемем. Тези, които са ей там, отделно, са самаршански — ако ти е мил животът, работа с тях да си нямаш — ще те предадат, когато си поискат.

— А онзи? — Трикс показа един изящен кораб, над чиито бордове стърчаха лостовете на катапултите.

— Това е военната кралска фрегата, „Умиротворител“ — изпръхтя Паклус. — Да не би да предлагаш да наемем кралски кораб, за да тръгнем срещу волята на краля?

— А вие, страхувате ли се да нарушите кралската воля? — смутен попита Трикс.

— Аз ли? Не, приятелче. Аз съм се клел на покойния княз, не на краля. Щом неговата дъщеря е в опасност, ще намеря кораб и ще я спася! — Паклус се прокашля и каза твърдо: — Има само един начин! Да вървим в кръчмата на пристанището.

— Там ще потърсим капитани, които търсят работа? — предположи Трикс.

— Всъщност, аз имах намерение да пийна още пиво, да си оправя мозъка — замислено каза Паклус. — Но ти добре си го измислил, момчето ми! И вярно, къде другаде, освен в кръчмата, можеш да намериш безработни моряци?

Ако рицарската кръчма „Люспи и нокти“ беше шумно и весело място, където тракаше метал, звъняха чаши, и се пееха закачливи песни, то кръчмата на пристанището „Котва и Бушприт“ живееше съвсем друг живот. Зад малките маси седяха — най-често поединично — сурови мъже с рибарски одежди — жълти дрехи от грубо сукно, с вътрешни джобове и връзки на яката. Те не пиеха пиво или вино, а силен ром в малки чашки. Почти всички пушеха лула и във въздуха висяха кълбета плътен сив дим.

Сър Паклус огледа моряците с придирчив поглед и се отправи към бара. Ако се съдеше по маниера, там стоеше стопанинът на кръчмата — висок възрастен моряк с добродушно лице, което внушаваше доверие. Зад гърба му имаше един прашен препариран папагал.

— Пиво! — каза с тон, нетърпящ възражение Паклус. — Пиво за мен и за моя млад приятел!

— Пиво… пиво… — замислено каза морякът. — Чувал съм, че сухопътните пият такава напитка… Ром няма ли да ви устрои?

— Пиво! — повтори Паклус.

— Сега, господин рицарю… Имах тук някъде една бъчвичка…

Леко накуцвайки, кръчмарят се отдалечи от стойката. Трикс изгледа със съчувствие бедния човек — той видя, че кръчмарят нямаше един крак — заместваше го гладко струговано парче дърво.

— Изгубих го в сражение за любимия крал Маркел! — сякаш усетил погледа му, каза кръчмарят. — Слава на краля!

— Слава! — пробуча Паклус.

Кръчмарят се върна с малка бъчонка, от която напълни две големи чаши. Трикс отпи с удоволствие — пивото сладнеше и беше вкусно. Паклус също отпи, изръмжа одобрително и хвърли върху стойката няколко медни монети.

— Мога ли с още нещо да ви бъда полезен, благородни господа? — попита кръчмарят. — Виждам пред себе си славен рицар и млад магьосник… позволете ми да предположа, че набирате компания любители на приключения? Може би отивате да търсите съкровище?

— Ъ-ъ-ъ… — избуча Паклус, който почти беше залепнал за чашата.

— Отдавна ми е омръзнал този живот на сушата — довери им се кръчмарят. — Дощяло ми се е море! Далечни, необитаеми острови… Аз разбирам от мореплаване. И в бой мога да бъда полезен. Освен това, не готвя лошо. Бих могъл да бъда готвач…

— Ние не търсим съкровища — изтривайки брадата си, след като беше опустошил халбата, отвърна Паклус. Нас ни зове дългът на честта, който ще ни донесе много проблеми и лишения, без никаква парична полза.

— Жалко — въздъхна кръчмарят. — Няма значение… все пак, бихте могли да използвате моите съвети.

— И защо изведнъж тази благосклонност? — недоверчиво попита Паклус.

— Вашият млад приятел — кръчмарят се поклони леко на Трикс — ми напомни за един славен младеж, с когото заедно преживяхме невероятни приключения на един пустинен остров, много далеч оттук. В тази история се сляха благородство и предателство, великодушие и коварство, търсене на съкровища и битки с пиратите… да, много интересна история… тя трябва да бъде записана за назидание… Тогава аз разбрах колко е важно да се помага на подрастващото поколение, да му бъде дадена правилна морална основа и да му бъдат посочени нравствените ориентири. Заради спомена за моя малък приятел, когото учих на морски занаят и дори спасих от кръвожадните пирати, аз съм готов да помогна и на вас.

— Това вече променя нещата — съгласи се Паклус, докато връщаше чашата, за да му сипят отново. — В такъв случай, може би, ще ни посъветвате? Трябва ни малък бързоходен кораб с надежден екипаж. За няколко дни. Работата е опасна и не е доходна. Най-важното е, екипажът да бъде надежден. Никой не бива след това да разказва какво е видял!

— Трудна работа — намръщи се кръчмарят. — Моряци, които след това да не се раздрънкат? Не познавам такива. Разбира се, могат да им бъдат отрязани езиците или да бъдат изхвърлени зад борда, преди корабът да се завърне… — Той спря и се усмихна. — Шегувам се, благородни рицарю! Шегите на добрия стар кок… Най-добре ще е да наемете кораб без екипаж. Тук има една шхуна, чийто капитан в момента е в дълбок запой, а екипажът му отдавна се е разбягал. Корабът не е голям, но е пъргав. Срещу приемлива сума, аз ще уредя, капитанът да ви го отстъпи за седмица-две… Но екипаж трябва сами да си намерите! На тази сбирщина, която търка пейките в моята кръчма, вяра нямам!

Паклус погледна озадачено към Трикс:

— Трикс, ти нямаш ли наум нещо за капитан и екипаж?

Трикс поклати глава. И изведнъж го споходи една безумна мисъл.

— Голям екипаж ли ни трябва?

— Петима-шестима човека, ако работят, както трябва — отвърна кръчмарят.

— Паклус — примирайки от собствената си решителност, каза Трикс. Можем да поговорим с един човек… Той, в известен смисъл е капитан…

Паклус хвърли върху стойката още една монета. Каза:

— Приготви кораба, добри човече! Ние ще се върнем привечер. Хайде, Трикс.

Рицарят и ученикът на вълшебника излязоха, съпроводени от меланхоличните погледи на моряците и любопитния поглед на кръчмаря.

— Как се казва твоят капитан? — попита Паклус.

— Казва се капитан Бамбура — отговори Трикс, изпитвайки чувството, че се хвърля със засилка в ледена вода. — Капитан Бамбура — ужасът на Кристалните острови.

 

 

Трябва да отбележим, че идеята, която хрумна на Трикс, като цяло не беше предназначена за него. В Идеалния свят, където се пази всичко, което тези, които могат да измислят са измислили, плодоносната идея „а защо артистите да не изпълнят своите роли наистина — бунтовниците да се бунтуват, военните да воюват, изобретателите да изобретяват“, се пазеше за други артисти. Защото нищо не развеселява така самите актьори, както опитите да си представят това, което правят на сцената, превъплътено в живота. Но дали от изпитото силно пиво или от страха за Тиана и от отчаяние, Трикс хвана за опашката тази идея и я сподели с Паклус.

А това, че Паклус я одобри, може да се обясни с изпитото в „Люспи и нокти“ или с пълното неразбиране на морските работи, с което се отличаваха само рицарите и гномите.

Зданието на театъра, където Паклус и Трикс пристигнаха, беше обкръжено от тълпа, която бавно се разотиваше. Децата вдигаха врява до Бога, гувернантките и бавачките се суетяха наоколо и се мъчеха да укротят възпитаниците си. Навсякъде се търкаляха чашки от разхладителни, кутийки от шербет и рахат локум. Някакво хлапе се дереше, колкото му глас държи:

— Още-е-е… Искам още за Бамбура и Алба!

Трикс леко посърна. По всичко личеше, че представленията на трупата се ползваха с голяма популярност в Дилон. А на Трикс му се искаше, въпреки цялата му любов към представленията, да завари празна зала и актьори, които умират от глад и които за няколко златни монети биха се съгласили да станат моряци.

Суровият северен варварин на входа, позна Трикс и лекичко му кимна. Изглежда всеки, който дори и съвсем малко беше приобщен към театъра, веднага ставаше свой човек за артистите.

Варваринът обаче изгледа с подозрение Паклус и се хвана за бойния чук.

В отговор, рицарят гордо вдигна главата си така, че брадата му щръкна нагоре и хвана дръжката на меча.

Няколко секунди те се изучаваха.

След което варваринът измъкна чука от пояса си и го подаде на Паклус с дръжката напред. Трикс си помисли, че варваринът предлага на Паклус да огледа и оцени оръжието му. Нищо подобно! С дългия си мръсен нокът, варваринът драсна върху дръжката на чука, сякаш отмервайки парче с дължината на една длан.

Паклус изхъмка, извади меча си и показа отметката върху дръжката му.

Варваринът сложи чука до меча и много внимателно сравни измерените участъци. Този на рицаря беше по-дълъг.

— Хм — с уважение произнесе варваринът.

Отново обърна дръжката на чука към рицаря. Рицарят мълчаливо обърна острието на меча си към варварина. Сложиха двете дръжки една до друга и внимателно ги огледаха.

Ръкохватката на меча се оказа по-дебела.

Варваринът взе да нервничи. Хвана чука по-стабилно и три пъти го вдигна във въздуха. После се поколеба и го вдигна за четвърти път.

Паклус се разсмя и шест пъти подред вдигна меча си нагоре.

— Не може да бъде! — възкликна варваринът.

— Това е, когато не съм във форма — скромно каза Паклус.

— Това е невъзможно!

— Гномска кръв — тихо произнесе рицарят.

В очите на варварина се появи уважение. Той склони глава:

— Заповядай, доблестни рицарю!

Трикс и Паклус влязоха в зданието на театъра. Трикс, който изгаряше от любопитство, попита:

— Това какво беше? Някакъв варварски обичай ли?

— Да — потвърди Паклус. — Варварите са много горд и избухлив народ. Ако трябваше всеки път да решават споровете си с оръжие, досега щяха да са се избили. Затова, от векове насам, при тях съществува обичай да мерят оръжията си. Аз му доказах, че го превъзхождам по всички параметри и той призна моето превъзходство.

— Гледай ти! — възхити се Трикс. — Значи ти си по-силен от тази грамада!

— Варварите са много горд, избухлив и доверчив народ — загадъчно отговори Паклус. — Е… къде е твоят капитан Бамбура?

Те минаха през залата, където две бодри баби влачеха по мръсния под мръсни парцали, които периодично потапяха в две кофи с мръсна вода. Такива баби има във всички светове и времена. Някои магьосници дори подозират, че това изобщо не са баби, а феи на чистотата, особена порода същества, които се появяват на този свят, вече остарели, с парцал и кофа в ръцете. Техен отличителен белег са секретните фрази и обичаи, с които те различават себеподобните си.

— Мотаят се тук всякакви… — произнесе едната старица, когато Трикс минаваше покрай нея и го мацна с парцала по обувката.

— Мотаят се… всякакви… — добави втората. — Нямат си друга работа… Ходят и цапат… ходят и цапат…

Трикс не знаеше, че на това тайно приветствие, от своя страна, трябваше да отговори като подскочи два пъти на левия си крак и да извика: „От такива няма отърване! Стъпват, където им падне, шляпат по мокрото, не им писна да се мотаят тук!“ О, само да беше направил това и стариците щяха да се превърнат в прекрасни феи, да го вземат в обятията си и да изпълнят всяко негово желание — например — да долетят до кораба на витамантите, да набият с парцалите си всички живи мъртъвци и да доведат Тиана в Дилон. Нашата история, веднага щеше да поеме в друга посока!

Но Трикс не знаеше това и по тази причина, с виновно наведена глава мина покрай мърморещите баби. След него, гордо вирнал брада, мина рицарят — него феите не посмяха да закачат, защото помнеха старата си вражда с гномите.

Двамата съратници намериха капитан Бамбура в гримьорната му. Капитанът и Шараж ядяха варена кокошка. Компания им правеше един не много висок и възпълен мъж, който на възраст беше по-близо до старостта, отколкото до зрелостта.

— Трикс… — учудено каза капитанът, облизвайки пръстите си. — Трикс, ти наистина си станал вълшебник!

— Искаш ли кокошка? — без грам учудване предложи Шараж. — Кой е този с теб?

Под масата джафна възмутено Алби, явно подразнен от увеличилия се брой кандидати за трапезата.

— Това, приятелю мой, е храбрият рицар Паклус! — каза Трикс. И тръсна: — Той не е гном!

Настъпи тишина. Паклус стрелна с поглед Трикс и постави ръката си върху меча.

— Седнете, достойни рицарю! — разреди напрежението Бамбура. — Много сме слушали за вас.

— И за вашето достойно семейство — добави Шараж.

— Чакайте, чакайте! — възкликна дебеланкото. — Ние не правихме ли оперетка за вашия дядо и за вашата баба? „Ако баба ми беше дядо или Лагуната на гномите“?…

Настана мъртва тишина. Трикс искаше да извика на артистите, бързо да бягат, но си спомни за бойния разказ на Паклус и реши, че това е безполезно и само ще доведе до по-големи мъки за актьорите.

Но Паклус внезапно свали ръка от меча си и попита:

— Вашата трупа ли я съчини? Баба… баба ми много я хареса. Разказваше, че дори си е поплакала по време на представлението. Там, в онази сцена, когато дядо ми и помага да си направи рог от рапан.

— Ние, ние бяхме! — Дебеланкото се хвърли към рицаря, хвана ръката му и започна енергично да я тръска. — Помня баба ви — изключително мила старица! Един господин се опита да разкритикува нашето представление, но тя го изхвърли през прозореца. Как се чувства милата ви баба?

— Че как да се чувства? Работи в ковачницата, върти чука… Спомням си, че много й беше харесала актрисата, която я играеше…

— Аз играех тази роля — гордо каза дебеланкото. — Позволете да ви се представя — Майхел, директор на театъра и актьор по съвместителство.

— Също така и билетопродавач, готвач и изпълнител на страшните ефекти зад кулисите — с половин глас добави Шараж.

— Че възможно ли е да сте играли баба ми? — възмути се Паклус.

— Бях по-млад и по-симпатичен — бързо каза Майхел. — Имах прекрасна, пищна брада.

— Не беше ли залепена? — подозрително попита рицарят.

— Какво говорите, това е невъзможно! Вашата баба никога не би ми простила такова оскърбление!

Паклус се засмя и тупна яко директора по рамото, от което той приседна.

— Бива си те, артисте! Виждам, че познаваш… гномските обичаи.

— Актьорът трябва да вниква в същината на това, което изобразява — отвърна Майхел, като разтриваше рамото си. — Иначе може да се получи профаниране на прототипа и някой да убие актьора.

— О! — Паклус приседна на една табуретка, на която предварително огледа краката. Табуретката заскърца, но издържа. — Това е много хубаво. Знаете ли, мой мили Майхел, работата е там, че аз бих искал да ми заемете, разбира се, с тяхно съгласие и срещу достойно възнаграждение, петима-шестима актьори, които играят в пиесата „Алби и Бамбура на Кристалните острови“.

Всички актьори весело се засмяха.

— Да не би нещо да не е наред? — намръщи се Паклус.

— Работата е там, многоуважаеми рицарю, че това, аритметически не е възможно.

— Аритметически ли?

— Ами да. В тази пиеса играят всичко на всичко четири човека. Бамбура, Шараж, нашият смел северен приятел Хорт и аз.

Малкото бяло кученце под масата, гневно взе да ръмжи.

— Извини ме, Алби! Четири човека и куче.

— Но нали в пиесата ви има екипаж, диваци, витаманти… — в недоумение попита рицарят. И леко се изчерви.

Майхел благоразумно се престори, че не забелязва близкото познанство между суровия рицар и лекомислените детски пиеси.

— О, да! Но ние не можем да си позволим голяма трупа. Знаете ли колко скъпо ни излиза арендуването на театъра в големия град? Затова сме четирима и всеки от нас играе по няколко роли. Е, имаме и статисти — тях ги наемаме за една-две вечери сред публиката и гражданите, които изявят желание…

— Капитан Бамбура, вождът на диваците, чудовището с меча кожа и еленски рога, жената на капитан Бамбура и младият витамант! — гордо рапортува Бамбура.

— Вторият помощник на Бамбура, синът на вожда на диваците, предводителят на витамантите, стражарят в пристанището и морякът на мачтата! — рапортува Шараж.

— Първи помощник, втори матрос, човекът зад борда, живият труп, дивакът — ловец и старицата с качулката — поклони се Майхел.

— А нашият доблестен Хорт играе всички останали моряци, диваци, витаманти и минотавърът, който танцува бойния танц. Бога на слънцето — също. — Бамбура се усмихна.

— Театърът е измама — тъжно отбеляза Паклус.

— Не, моля ви се! — Майхел замаха с ръце. — Театърът е мечта. Театърът е илюзия. Той е взаимното вълшебство на доверието! Какво ви смущава, благородни рицарю? Ние четиримата можем да ви изиграем всяка пиеса.

— А можете ли да управлявате кораб? — попита Паклус. — В действителност. Или и това е… обща мечта и илюзия на доверието?

— Ами… — Майхел се замисли. — Аз се консултирах преди време с едни познати моряци. И умея да връзвам морски възли.

— Аз през детството си съм плавал на бащиния… — Бамбура се закашля. — Плавах на един кораб. Дори ми разрешаваха да хващам щурвала.

— Аз пък, една година съм бил юнга на търговска галера — каза Шараж. — По принцип, трябваше да са три и половина, но тогава се случи победата при Черния брод и всички, които нямаха седемнайсет години ги освободиха предсрочно.

— На нас ни трябва екипаж за малка шхуна. — Паклус удар с юмрук по масата. Кокошката подскочи към него и той ловко я улови във въздуха. Откъсна едното крилце и го пъхна в устата си. — Вие може и да можете да връзвате възли, но не сте моряци. Напразно ви притеснихме.

— Моля, моля! — възмути се Майхел. — Да, ние сме артисти! Но можете да ми вярвате — истинският артист и в живота може да прави това, което изпълнява на сцената.

Шараж изхъмка.

— Не може без капитан — Паклус поклати глава. — Без истински капитан, който знае къде е гротът на кораба и къде — бушпритът…

— Грот е долното наклонено платно, ако корабът е едномачтов — чу се глас зад гърба на Трикс. — А ако корабът е двумачтов, гротмачтата е по-високата. А бушприт е предната наклонена мачта, на която се закрепват кливерите и щаговете на фокмачтата.

Всички извърнаха глави. На вратата, варваринът Хорт, леко наведен, за да не опре с глава тавана, стоеше и се усмихваше сурово.

— Хорт е капитан. Хорт е плавал девет години на дракари, Хорт три години беше капитан на самаршанска бойна галера, Хорт служи една година в кралския флот като старши помощник, но фрасна по физиономията капитана си и го изхвърлиха зад борда. Хорт плува два дни и стигна до брега. Оттогава Хорт не излиза в морето. Но Хорт е капитан.

— Защо никога не си ни разказвал?! — извика Майхел.

Хорт вдигна рамене.

— Недостойно е за мъж да се хвали.

— В такъв случай, всичко е решено! — Паклус се надигна. — Събирайте си нещата…

Алби изджавка възмутено.

— Ти също — сурово го изгледа Паклус. — Събирайте си багажа и право на кораба!

— Чакайте! — възкликна Майхел. — Още не сме се уговорили!

— Нима? — удиви се рицарят.

— Аз ще отида със смелия рицар — тежко изрече Хорт. — Да се сражавам с теб, рамо до рамо, е подвиг, който ще бъде възпят!

— Къде отиваме и какво трябва да правим? — поинтересува се Бамбура.

— Ще преследваме кораба на витамантите… — започна Паклус.

Шараж скочи.

— Витамантите изгориха родното ми село! Избиха целия ми род! И аз идвам с теб!

— Трябва да спасим княгиня Тиана, която витамантите отвлякоха — продължи Паклус.

— Братовчедката Тиана? — възкликна Бамбура. — Малкото момиче е в беда? Идвам с теб!

— Мога да ви платя… — Паклус надникна в кесията и помръдна устни. — Седем… не, даже осем златни монети.

— Десет и си стискаме ръцете! — твърдо отсече Майхел. — И половината трофеи!

 

 

Вече се свечеряваше, когато на кея, около малката двумачтова шхуна се срещнаха четиримата актьори, Трикс и Паклус, от една страна и еднокракия кръчмар — от другата. Малко встрани стоеше количка, натоварена с необходимите запаси за една седмица — храна, вода, газ за лампите…

— Ето я красавицата! — възкликна кръчмарят и посочи шхуната. — „Сепия“!

— Не е много голяма — намръщи се Паклус.

— Тъкмо ще плава по-бързо!

— Малко са й платната…

— Ще е по-устойчива по време на буря!

— Цялата е изядена от дървояди — каза Хорт, като почовърка с нокът корпуса.

Кръчмарят изгледа подозрително варварина и каза:

— Това е много сигурна съдина!!

Варваринът, пренебрегвайки презрително трапа, подскочи, хвана се за борда и се издигна на ръце. Разходи се няколко минути из шхуната, пипна щурвала, слезе в трюма, оттам излезе с мокри крака, надникна в каютата. След това се върна на кея и каза:

— Някога е била хубава стакселна шхуна.

— Казах ли ви! — зарадва се кръчмарят.

— Сега е купчина дъски. Ако излезе в морето, ще издържи седмица-две. Ако попадне в буря — ще потъне. Такелажът е изгнил, платната са кърпени.

— Може ли изобщо да плава? — уплаши се Трикс.

Варваринът помисли и отвърна:

— Може. Ако е за кратко. За седмица гарантирам. Колко искаш за нея?

Кръчмарят заоглежда шхуната.

— Сто златни монети.

— Ние ще я купим за двайсет — каза варваринът. — За да разкараш тази съборетина от пристанището, ще трябва да си платиш, няма да я вземат дори за дърва.

Кръчмарят вдигна ръце към небето.

— Какво говорите, храбри воине! Това е славен кораб! Петдесет!

— Двайсет! — повтори Хорт.

— Варварите не се пазарят — обясни Майхел. — Когато ги въвличат в такова нещо, те просто хващат чука и…

— От уважение към вашата славна компания — съгласен съм! — кръчмарят махна с ръка. — Тази моя щедрост ще ме погуби… Наистина ли не отивате за съкровище?

Не последва отговор и кръчмарят, въздишайки си тръгна от кея. А насреща му се движеха две малки фигурки, при чийто вид, Трикс застана нащрек.

И имаше защо.

— Трикс! — Йен размаха ръце и се затича. След него подтичваше и една по-малка фигурка.

— Тези кои са? — учуди се Паклус.

— Това е… моят оръженосец — смутено отговори Трикс.

— Нима учениците на магьосниците имат оръженосци? — порази се рицарят.

Йен вече беше стигнал до тях и страхливо взе да ги оглежда.

— Ти какво правиш тук? — попита Трикс. — Защо не си с Лапад? Той ли ти каза къде съм?

— Не — завъртя глава Йен. — Той каза, че си в отпуск. И че мога да те изчакам при него или да те потърся — както реша. А Халанбери също каза, че иска да те намери… И ние попитахме Аннет…

— Само това не! — прошепна Трикс.

Аннет седеше на рамото на Халанбери и обидено гледаше към Трикс. Когато погледите им се срещнаха, тя се нацупи и извърна глава.

— Тя малко почародейства и каза, че си на пристанището… Та затова… — И Йен разпери ръце. — А Халанбери, не можах да го изгоня… Зарече се, че също ще дойде да спасява сестра си.

— Да не би да искате да дойдете с нас? — обърка се Трикс.

— Аха! — изписка Халанбери.

Трябва да признаем, че на Трикс му стана приятно. Каквото и да говорим, когато тръгваш на опасно пътешествие, приятелското рамо винаги е добре дошло. Дори помощта на страхливия оръженосец с долнопробен произход и на малкото копеле…, обаче какво ще кажат останалите? Някак си изглежда несериозно ученикът на вълшебника да влачи след себе си в такова опасно начинание разни дребосъци…

— Паклус? — Трикс погледна към рицаря.

— Ти решаваш — отвърна той. — Това са твои хора и ти решаваш. Още два чифта ръце няма да са ни в повече.

— Да, но Халанбери не ни помага…

— Зависи как ще го погледнеш. — Рицарят поклати глава. — Ако е доведен брат на Тиана, макар и да е копеле, неговото присъствие тук придава на нашите действия известни основания.

— Легитимност — потвърди Майхел. — Това е като да изпълниш роднинския си дълг.

— Щом един мъж е готов да се застъпи за честта на сестра си — тежко добави Хорт — не е важно, на колко години е — той вече е мъж. Ела, момчето ми!

Халанбери, страхливо се приближи към Хорт.

— Дръж! — Хорт порови из джобовете на плаща си и измъкна оттам едно малко чукче. — В моето племе, такива малки бойни чукове се връчват на децата, когато пристъпват към първата си битка.

— Охо! — възторжено произнесе Халанбери. — От метеоритна стомана… Дръжката му е от планински кипарис… Такъв струва повече от десет златни монети, ако е в добро състояние!

Майхел възкликна и погледна Халанбери с уважение.

— По време на боя, ако това се случи, ти ще трябва да пълзиш под краката на враговете и да ги удряш по коленете — поясни Хорт. — Или да ни следваш и да биеш падналите врагове по темето, така че те никога вече да не се надигнат.

Трикс се хвана за главата.

— Това няма да се наложи! Ще минем и без бой…

— Трябва да бъдем готови за всичко — повдигна рамене Хорт. — С това чукче могат, освен всичко останало, да се чупят и орехи.

Трикс махна с ръка и се предаде.

— Добре. Както искате. Аз съм ви предупредил…

Шараж произнесе наставнически:

— Моят народ има една песен. Няма да мога да я изпея на вашия език, но ще ви предам смисъла й. Ето, чуйте… „Когато тръгваш на път, с приятели е по-весело. Когато си сам — си сам, а когато си с приятели — вие сте няколко души. Не те е страх от снежните виелици, не те плаши задухът на зноя, дъждът не те смущава — когато си с приятели… С приятели се работи по-леко и по-леко се мисли. Смъртно опасно е да ходиш сам на лов за мечка, но ако тръгнеш с приятели и я нападнете от няколко страни — мечката ще бъде победена, разбира се, ако не повика на помощ друга мечка“… За да се запечата мъдростта на тази песен в главата ти, трябва да я пееш дълго и да повтаряш думите и по няколко пъти.

— И нашият народ има такива песни — одобрително каза Хорт. — Дори и в знойния Самаршан, акините пеят за същото.

— Ами ти? — мрачно попита Трикс Аннет.

— Аз ли? — гласът на феята затрепери от сълзи. — Както кажеш, мили. Ако искаш — ще остана. Ще те чакам на този кей… докато имам сили, докато злият вятър не прекърши крилете ми и не ме хвърли в студената вода…

Трикс протегна мълчаливо ръка и Аннет прехвръкна и кацна на дланта му.

В края на краищата, той беше чел разкази за деца-герои, които по време на войната с витамантите бяха помагали на големите. Разузнаваха за броя и посоката на вражеските войски; палеха каруци и купи със сено, за да лишат противника от фураж; отравяха кладенци; разлепваха позиви и призоваваха витамантите да се предадат, а възкресените мъртъвци — да се покаят и доброволно да се зарият в гробовете си.

Само едно смущаваше Трикс. Всички разкази за деца-герои завършваха с това, че витамантите ги хващаха, подлагаха ги на жестоки мъчения и ги екзекутираха.

Много му се искаше да вярва, че това не е задължително.

 

 

Мекият вечерен бриз носеше „Сепията“ към откритото море. Още не бяха излезли от естуария, но пред тях вече се мяркаха гъвкавите гърбове на делфините, които преследваха летящите риби, миришеше на солен въздух, а прозрачната речна вода потъмняваше и ставаше синя. Чайките бавно се рееха над шхуната и печално подвикваха със странните си гласове: Кра-кра-кра… кра-кра-кра…

— Вдигни грота! — командваше Хорт.

За голямо учудване на Трикс, актьорите, след кратко съвещание, си избраха едно въже и започнаха дружно да го теглят.

— Дърпай стакселите! Дружно!

Паклус изкряка и започна да помага на артистите.

— Дръжте шкаторината, рибешки отрочета нескопосани! Вържете я за уишбона!

Халанбери, който с огромен възторг наблюдаваше всичко, което се случва, чак лапна пръста си. Хорт мигновено го забеляза и кресна:

— Юнга! Извади си пръста от устата! Марш в камбуза, да помогнеш на Йен да чисти картофите!

Трикс потисна неволното си желание да последва момченцето, за да избяга, колкото може по-надалеч от суровия капитан. Но в крайна сметка той не беше някакво сополиво момченце, а млад магьосник…

— Ей, вълшебникът, заспа ли? — обърна се Хорт и към него. — Къде ти е вятърът? Аз държа курса, а ти напълни платната!

Трикс изгледа с безпокойство купчината сиви стари платна, които плющяха над главата му. Скърцаха зле опънатите въжета, пляскаха под напора на вятъра кръпките на грота…

— Айподът… — промърмори Трикс и отвори книгата със заклинанията.

Така… това е огнената стена… зовът за помощ към Лапад… чудесно заклинание, само дето беше малко неудобно да викне: „О, велики вълшебнико, чуй нескопосания си ученик…“

Аха. Ето го.

Трикс се прокашля, за да привлече вниманието на командата. Най-важното за магьосника е да го слушат и да му вярват…

— „Първият плах порив на вятъра мина над земята и огъна тревата, брулейки листата на дърветата. Слънцето ярко светеше и в неговата светлина“…

Трикс млъкна. Лапад или не беше помислил, че времето има навика да се променя през денонощието, или беше забравил, че корабите плават по морето, а не по сушата.

Заклинанието пасваше изключително на хълма, на който Лапад седеше, докато го съчиняваше. И не ставаше много-много за морето.

— Сто котви зад врата ти! — възкликна Хорт. — Ще предизвикаш ли вятър или не?! Ти изобщо, можеш ли да правиш заклинания?!

От джоба на Трикс надникна Аннет. Погледна тревожно към момчето.

Трикс отново се прокашля. Хвърли отчаян поглед на текста и отпусна ръката с магическата книга.

— „Над посивялата шир на морето, вятърът събираше облаците — високо каза той. — Буревестник, като черна мълния се рееше между облаците и морето. Чайките стенеха и се мятаха, опитвайки се да скрият страха си от бурята“…

Струваше му се, че нещо не е съвсем както трябва. Че трябва само мъничко да размести думите и заклинанието ще зазвучи над цялата земя, ще разтърси до дъно океана, ще умие и най-високите планини със солени и разпенени вълни…

— Трикс — завика Паклус, озъртайки се ужасен. В небето отнякъде наистина се появи буревестник, който се мяташе неистово насам-натам, нагоре-надолу, без да разбира защо го прави. Чайките покъртително крещяха и непрекъснато цвъкаха. От всички посоки бяха плъзнали тежки сиви облаци. — Трикс! Не буря! Не буря, а вятър! Само вятър в кърмата!

— „Сини мълнии раздираха небето и изчезваха в морската бездна“…

Удари силен гръм. Синя мълния се заби във водата, вдясно на борд на шхуната, водата засъска и заизригваха кълбета пара.

Трикс взе да върти глава, без да разбира какво се случва. Бързо продължи:

— Вятър, вятър задуха облаците и мълниите! Вятърът беше могъщ, и подкара стадата облаци по небето! Той духаше над синьото море, препускаше из океанския простор! Когато срещна една малка шхуна, вятърът я подхвана с ласкавата си и силна ръка и я подкара, подкара я напред! След кораба на коварните витаманти, които отвличаха княгиня Тиана в плен! След кораба на витамантите, с удвоена, с утроена скорост!

Нещо сякаш изтропа по кърмата. Платната се издуха с грохот. Всеки нещастен марсел, всеки, даже най-малкият тимсел, се огънаха, ловейки вятъра. Почти излитайки над водата, шхуната се понесе напред. А след нея, клокочейки и хвърляйки мълнии, се носеше свирепият щорм.

— Вълшебнико, недей по-бързо! — викна Хорт. — Платната няма да издържат.

Трикс се огледа, видя пронизаното от мълнии и пълно със страховити купища облаци небе зад кърмата. И реши, че ще гледа само напред.

— Ти наистина си роден вълшебник! — каза Паклус. Рицарят изобрази една одобрителна озъбена усмивка и ръгна Трикс с юмрук в слабините. — Ще минат четирийсет години, а може би трийсет и аз без страх ще застана до теб в истински бой!

Трикс не беше много убеден, че това е точно комплимент… но не тръгна да спори, а викна на Хорт:

— Мога ли да помогна с още нещо, капитане?

Хорт огледа палубата, над която летяха разпенени пръски, чистия хоризонт пред тях и ревящата буря отзад, и каза:

— Бягай в камбуза да помогнеш за картофите. От чистия въздух идва страшен апетит!

Може би Трикс щеше да го утеши това, което Хорт каза, когато той се скри в камбуза. А Хорт каза:

— Той е прекалено силен за такива прости неща като попътния вятър. Прекалено силен и много млад. Нека почака с вълшебството.

Но Трикс не го чу. Той слезе в мърлявия камбуз, където на светлината на една газена лампа, Халанбери белеше картофи, а Йен му помагаше с разказите си:

— Спомням си, че бях дежурен по кухня в приюта. Трябваше да почистим пет кофи с картофи, а имахме само един нож и то тъп…

При появата на Трикс, Йен изобрази бурна дейност; взе да разтребва картофените обелки, да налива вода в тенджерата и да пали печката, при това, всичко едновременно.

Но Трикс не му се скара. Той седна в ъгъла, взе Айпода и се зае внимателно да разучава заклинанието, което трябваше дълбоко да приспи врага.

Всичко изглеждаше наред. Имаше и за морето, и за кораба… Дотук Лапад не грешеше.

Не беше решен само един въпрос — в какво да превърне Тиана!

— Йен, ако ти можеше за известно време да се превърнеш в нещо, какво би си избрал? — попита той.

— Крал — резонно отвърна Йен. — И веднага бих обезглавил магьосника, който ме е превърнал.

— Ами, ако трябва да избереш измежду зверовете?

— В дракон!

— Ясно — промърмори Трикс. — Халанбери, ти какво би искал да бъдеш?

— Жаба — каза момчето. — Аха. Жаба!

— Защо? — смая се Трикс.

— Жабите подскачат толкова смешно! И могат да живеят и във водата, и на сушата. Това е страхотно, нали?

Трикс махна с ръка и се замисли дълбоко.

Тук ще го оставим за известно време. Все пак, това е много сложна задача — да измислиш такова превръщане, та и най-капризното момиченце да не се обиди.

А шхуната през това време се носеше на крилете на бурята, неумолимо догонвайки кораба на витамантите…