Сергей Лукяненко
Нескопоското (4)

4

— Какво невероятно коварство! — възхити се Бамбура. — Да пуснеш на свобода сина на сваления владетел, за да се бои от отмъщение собственият ти син и да не се отпуска!

Трикс въздъхна. Честно казано, той не се възхищаваше чак толкова на коварството на Сатор Гриз.

— Интрига, достойна за перото на Гил Гилен — продължаваше Бамбура. — Той щеше да напише трагедия. Като „Руста и Помпилико“. Или трагикомедия. Като „Юлай и Юлая“. Или комедия. Като „Клео и Кагана“!

— И щеше да я нарече „Трикс и Гриз“, — с кисел тон произнесе актьорът, който на финала на пиесата играеше трупът на краля на туземците. — Успокой се, Бамби! Гил Гилен измисляше всичките си истории или ги крадеше от колегите си. Никога не е писал нещо реално. Винаги се е страхувал, че някой от благородните господа може да се разгневи и да заповяда да го набият с пръчки.

Трикс много-много не се интересуваше от историите на комедиантите, но все пак кимна с глава. Тази версия му изглеждаше къде-къде по-реална.

… Спектакълът беше приключил преди около час и оттогава Трикс седеше в стаичката с огледалото и препирните. Компания му правеха Бамбура (както вече Трикс беше успял да разбере, актьорите, за по-голяма лекота, се наричаха помежду си на сцената с истинските си имена) и кльощавият мургав мъж, който играеше краля на туземците. Наричаха го Шараш или Жараж, Трикс така и не успяваше да схване произношението и за всеки случай се обръщаше към актьора неразбрано — гъгнейки и хъркайки, сякаш го беше повалила внезапна настинка.

Бамбура се върна веднага след тържественото погребение на Шараш или Жараж, което Трикс проследи с огромно любопитство през дупката в стената. Храбрият капитан държеше под мишница бялото кученце Алби. И двамата изглеждаха уморени. Кученцето подуши краката на Трикс, джафна и се затича към ъгъла, където имаше паничка с вода. Лочеше жадно, като благороден рицар, рано сутрин след празненство, пухтеше гневно и само дето не ругаеше на кучешки, под нос. Бамбура си припяваше радостно песента на чернокожите роби: „Свободни, свободни, ще бъдем свободни…“ и събличаше костюма си. Смъкна моряшките си дрехи, ботушите, оръжието си и черната превръзка. Отвърза подплънките за бицепсите, отпусна колана си и пусна на свобода коремчето си. Остана по трико — пъстро и закърпено — каквито носят акробатите и жонгльорите, седна до масичката и смигна добродушно на Трикс. След него влезе Шараш-Жараж, който носеше апетитно ухаещо парче печено месо.

— Много удобно сме го измислили — поясни Бамбура. — В средата на второ действие туземците пекат на огъня месо. Хванали са моя старши помощник — той е толкова голям мръсник, че дори собствените му деца не жалят за него… След което рицарят Кристан с меча си, а невинната девица Глиона с вой прогонват туземците, те бягат заедно с месото, а след спектакъла ние си го поделяме.

— А… Това ли? — Трикс подозрително изгледа парчето месо.

— О, не! — Бамбура размаха ръце. — Не е това, което си мислиш. Можем ли всеки ден да търсим такъв колоритен негодник за ролята на старши помощник? Това е най-обикновено говеждо месо от пазара… Признавам си, че беше малко повмирисано, но ние го накиснахме в оцет и повечко го попрепекохме…

Трикс се успокои и хапна заедно с актьорите (Алби, с настоятелен лай напомни, че и на него му се полага парченце). След това разказа цялата си история, като започна от утрото, когато се запъти към баща си, в тронната зала…

— Не си прав Ш(Ж)араш(ж) — пламенно произнесе Бамбура. Трикс отново се заслуша, но пак не разбра името на мургавия. — Ако съчиним пиеса, в която да се разказва историята на бедното момче, зрителите ще се възмутят от несправедливостта! Народното негодувание ще стигне до княза, а може да стигне и до краля!

— Да, да — кисело изрече Шараш-Жараж. — Само че първо ще стигне до Сатор Гриз. А той ще изпрати някой убиец, който през нощта ще пререже и гърлото на Трикс, и нашите гърла, за всеки случай.

— Тогава ще съчиним пиесата иносказателно! — Бамбура махна с ръка. — Така, че узурпаторът нищо да не разбере!

— Тогава, никой нищо няма да разбере… — дояждайки месото си, съобщи Шараш-Жараж. — Да не говорим, че да съчиниш пиеса не е проста работа. Трябва талант! Спомняш ли си, че ти се опита да напишеш трагедия? За едно момиченце, което тръгнало да види болната си баба и по пътя го срещнал страшен разбойник… и…

Шараш-Жараж погледна към Трикс и се закашля, сякаш се беше задавил. Когато се изкашля, довърши кратко и сухо:

— Нищо не се получи! А сега искаш да разкажеш за държавен преврат и то така, че зрителите да застанат на страната на Трикс!

Бамбура кимна неохотно. След което произнесе:

— Все пак, аз ще отида при господин Майхел. Ще му кажа, че случайно съм срещнал на улицата един свой племенник и искам да го зачисля към трупата. Няма да откаже! И без това, отдавна ни трябва младеж за младежките роли!

— А младежът дали ще иска? — полюбопитства Шараш-Жараж.

Трикс се навъси, но Бамбура беше във възторг от идеята си и не приемаше отказ. Потупа ободряващо Трикс по рамото и каза:

— Чакай. Изчакай малко.

Избърса мазните си ръце с една зацапана платнена салфетка, дръпна нагоре смъкнатите си панталони (ако човек е слаб по природа, след ядене му се налага да поотпусне колана, но ако е пълен, трябва да си стегне колана там, където би трябвало да се намира талията му) и излезе от стаичката.

— Бамбура е добър човек — замислено каза Шараш-Жараж. — Един ден прибра това кученце и оттогава играе с него. Макар че, според сюжета, капитанът има папагал.

— Господин… Жараж… — неуверено започна Трикс.

— Защо гъгнеш като нашия скъп Бамбура? Казвам се Ш-а-р-а-ж — отчетливо изрече актьорът. Славно планинско име! Означава — любимец на своите родители… Кажи ми, наистина ли искаш да се присъединиш към трупата ни и да обикаляш по пътищата на кралството заедно с нас?

Трикс не отговори. Беше го срам да каже какво мисли.

— Хайде, смело! — насърчи го Шараж.

— Не съм сигурен, господин Шараж. Само ако можеше пиесата така да се изиграе, че злодеите да бъдат заклеймени и истината да възтържествува…

— Не — поклати глава артистът. — Не бъркай изкуството с живота, младежо. Да, ние понякога играем така, че в залата плачат и най-твърдите мъже — каменоделци, палачи, и леките момичета. И благородните господа, особено, ако седнат да гледат с бутилка вино в ръка, също пускат по някоя сълза. Но театърът е нещо различно от живота. Светът не е театър, а хората не са актьори. Ако останеш с нас, няма да останеш гладен, весело е, ще видиш свят, но аз мисля, че ти искаш нещо друго…

— Трябва да си върна бащиния трон. Обещал съм. — Трикс се поколеба, гледайки невъзмутимия Шараж и попита: — Сигурен ли сте, че няма начин с вдъхновената игра на артиста и огненото слово на барда да бъдат наказани злодеите?

— Няма начин — Шараж поклати глава. — Ще ти разкажа една история за едно момче от планината, което избяга от унищоженото си село и което мечтаеше да отмъсти на враговете си. Малкият дивак се присламчи към пътуваща трупа и един млад актьор — съвсем малко по-възрастен от него самия стана покровител на момчето, научи го да играе на сцената и да говори без акцент. Актьорът открай време мечтаеше да стане писател и даже написа пиеса за това как малкият планинец се скитал немил-недраг. Как се спасил от една пантера, как успял да избяга от глутница вълци, как се изплъзнал от бясна лисица… как надвил с помощта на тежка тояга могъщия… — Шараж погледна замислено дланите си и Трикс забеляза, че те са покрити със стари, отдавна зараснали белези. — Нищо не се получи. Никой не се развълнува от съдбата на момчето.

— Ъ-хъ… — Трикс кимна. — А вие какво бихте ме посъветвали? Да си отмъстя ли?

— Князът няма да те изслуша. — Шараж поклати глава. Изгледа със съмнение Трикс. — Можеш ли да се биеш?

— Да! — гордо отвърна Трикс, като си спомни неотдавнашната битка.

— Мога да ти дам съвет, момчето ми. — Шараж се поколеба. — Но това изисква тежък и упорит труд и дълги години чакане. Пет, десет, двайсет години, не по-малко…

Трикс помръкна. Както всяко момче и той не обичаше да прави планове за толкова много време. Как да гледаш двайсет години напред, когато си само на четиринайсет?

— Е? — подкани го Шараж.

— Щом няма друг изход… — Трикс погледна актьора в очите. — Научете ме!

Шараж кимна. Сякаш беше чакал само някой да произнесе тези думи: „Научете ме!“

— Никога не се опитвай да докажеш правотата си — няма да успееш. Запомни, че законен е този владетел, който е на трона! В най-добрия случай, ти ще отнесеш само насмешки и камшици. В по-лошия — място в тъмницата или нож в гърба.

— Тогава какво да правя?…

— Опитай се да станеш оръженосец и да се издигнеш до рицар. Отново да получиш дворянството си — този път, не заради произхода си, а заради собствената си доблест и подвизи. Ако се прославиш, ще можеш да предизвикаш врага си на дуел — дори той да е херцог. Оръжието разрешава проблемите не по-зле от думата на краля.

Трикс мълчеше. Мисълта как извиква на дуел подлия Сатор, троши копието си в гърдите му, а с меча го разсича на две половини, беше сладка. А след това призовава на благородната арена и Дерик, и дълго да го гони покрай ликуващите трибуни, налагайки го с мощната си рицарска длан…

— Това е трудна задача — каза Шараж. — Първо трябва да станеш воин. Истински могъщ воин, като тези, за които се пишат балади.

— Балади… — каза Трикс. — Кажете ми, Шараж, как успяхте да надвиете пантерата?

Шараж въздъхна.

— Как успях… Нали съм планинец! Първо я ударих с една тежка островърха тояга, след това забих тоягата в гърлото й и я завъртях два пъти. Кръв течеше като в кланица! Само как ревеше в тишината на нощта!

Трикс преглътна. Той предпочиташе да не си представя, от какво се правят колбасите и как изглежда победата над свирепия хищник. Разбира се, на сина и наследника на съхерцога му се беше случвало да придружи баща си по време на лов. Но там, по правило стреляха по зверовете с лъкове, след което животното биваше отнасяно някъде и от него приготвяха малко по-късно вкусна трапеза…

— Вие сте герой! — каза Трикс. — Много благодаря. Аз ще се постарая да стана истински воин.

Шараж загледа замислено вратата, която се затвори след момчето. След това, с тъжна усмивка измъкна изпод леглото си една тумбеста бутилка със силно вино и наля догоре две чаши.

В този момент Бамбура се върна. Беше смутен, но не беше изгубил оптимизма си. Вдигна от пода Алби, който близна актьора по носа.

— Днес Майхел не е в настроение. Няма нищо! След някой и друг ден, той ще се убеди, че у теб има артистична жилка и ще те приеме в трупата… Трикс?…

— Малкият си отиде — каза Шараж. — Ние си поговорихме и аз му обясних, че актьорството не може да оправи света.

— Защо?! — възмути се Бамбура и пусна кученцето на земята. — Къде ще отиде сега?

— Мисля, че ще се опита да стане рицар. — Шараж протегна към приятеля си чашата с вино. — Изборът му е съмнителен — той не притежава нито нужното телосложение, нито характера, които биха му позволили да удря някого по главата с тежкия меч. Честно казано, приятелю, разбирам защо реши да приютиш момчето в трупата. От него може би щеше да стане добър управник на някое мирно и богато херцогство. Но да се заплете в интриги, за да си върне престола? Да усвои занаята на търговец, да забогатее неприлично, да разори врага си и да си върне бившите владения? Да се превърне в планина от мускули, окована в броня и с меч да си проправи път към трона? Да стане наемен убиец, да се промъкне в потайна доба в спалнята на Сатор Гриз и да размаже черепа му с нощното гърне? Не, тези неща не са за него.

— Но нали си го посъветвал да стане рицар? — възмути се Бамбура.

— Да — кимна Шараж. — Защото си спомних за един млад планинец, който искаше да си отмъсти, но така и не успя. И за неговия приятел, Лиандър по баща, който беше лишен от престола заради непълнолетието си и постъпи в актьорска трупа.

Бамбура въздъхна и седна зад масата. Взе чашата с вино и отпи. Промърмори:

— И какво от това? Виол е добър управник. Къде-къде по-добър, отколкото бих бил аз! На седем години да изплетеш такава интрига! Да завъртиш главата на десетгодишния си брат с изкуство и така да го обработиш, че сам, доброволно да избяга с артистите… Освен всичкото, намериха и дрехите на изчезналия брат на брега на реката, и трима свидетели се намериха, така че бързо и без да се губи време братът беше обявен за удавен! И всичко това, съвсем сам, на седем години, Виол успя да го организира! Истински талант!

— Талантлив е — без ентусиазъм призна Шараж. — Може би, владетелят трябва да бъде точно такъв, дори като дете. Само че това момче, Трикс, не иска да се помири. Нека се опита да победи.

— Да, но по кой начин?! — възкликна Бамбура.

— Начинът е само един — усмихна се Шараж. — Ако не съм изгубил целия си ум… Но на Трикс, нищо не съм му казал. Нека и ние да не говорим за това!

Приятелите мълчаливо отпиха от чашите си.

Всеки нормален човек, разбира се, би попитал какъв начин виждаше Шараж и защо не каза нищо на Трикс за него. Но Бамбура, който от десетгодишен се подвизаваше в пътуващия театър, свято вярваше в законите, по които живееше сцената. Един от главните закони беше — не изпреварвай действието и остави зрителят да се наслади на интригата.

От уважение към прославения в артистичните среди капитан Бамбура, ние също няма да настояваме да ни се обяснява и дори ще се престорим, че не разбираме, за какво става дума.

 

 

Трикс се изгуби из коридорите и изведнъж попадна в зрителската зала. Личеше, че тук се играе често и помещението не се използва за друго. Скамейките в залата не бяха сковани как да е и поставени върху пънове, а бяха старателно изработени и имаха облегалки. Отзад бяха с номера, за да не се лутат зрителите къде да седнат и това вече си беше върховен шик.

Имаше отделени меки столове, където седяха благородните господа, които бяха готови да заплатят двойна цена. Пред столовете имаше дори масички, където да се поставят разхладителни или сгряващи напитки.

С леко съжаление в сърцето Трикс тръгна към изхода. На него му харесваха и Бамбура, и Шараж, и може би, той също с времето щеше да си намери място в трупата, където сигурно щеше да живее спокойно. Но Шараж беше прав — така нямаше да си отмъсти. Значи си е струвало и да приеме препоръките от Тор Галан и да се захване с търговия.

Вратата беше отворена и Трикс излезе без никакъв проблем от залата. Охранителят, суров на вид, облечен с дрехи на северен варварин-наемник, с боен чук на пояса, огледа подозрително Трикс, но го пусна да излезе. Трикс си помисли, че този северен варварин е толкова варварин, колкото капитан Бамбура беше капитан на пиратски кораб, но предпочете да не проверява. Още повече че най-сигурният начин да провери беше да каже на варварина, че няма нито братя, нито сестри. Кой знае защо, смяташе се, че за северните варвари най-лютата обида е тази, след която изреклият я трябваше да бъде убит.

Трикс реши, че произходът на варварина не го интересува чак толкова.

Той повървя нагоре по улицата, докато не излезе на едно малко площадче, с фонтан по средата. Покритата със зелен мъх фигура в средата на фонтана изобразяваше момиче, което държеше в ръцете си гърне, от което течеше вода. Единствената дреха, която момичето носеше беше мъхът по него и Трикс, като приседна на каменния парапет, смутено хвърли поглед към статуята.

Дали да стане рицар?

Рицарството беше благородно занимание, което отиваше дори на високоблагороден владетел в изгнание. Много балади и летописи свидетелстваха за това как лишени от власт и прокудени владетели са приемали друго име и са ставали рицари, постигали са успех и след това победоносно са се връщали на трона си. Така че съветът на Шараж не будеше у Трикс никакви съмнения.

Само дето времето…

Трикс въздъхна, оглеждайки скептично кльощавите си ръце. Нямаше да удържи меча, макар че се беше понаучил. Щеше да му се наложи да се клатушка година, две или три, преди да се научи да носи някакви що-годе прилични доспехи и да размахва меч. Само в разни детски книжки като „Червените демончета“, момчетата направо хващат оръжие и се справят с опитните си противници…

Трикс отново въздъхна.

Но ако допуснем, че се реши… Разбира се, обидно е да започне от оръженосец, когато, според всички правила и закони, вече е рицар и може да посвещава оръженосците. Нещо повече — той самият вече имаше свой оръженосец… и като си спомни за коварния Йен, Трикс махна с ръка от досада. Добре! Ще стане оръженосец! Изобщо не е сложно — грамотен е, знае рицарския церемониал и правилата на турнирите. Всеки рицар ще се зарадва на такъв оръженосец!

Първо обаче трябва да се намери рицар без оръженосец.

Трикс се замисли. В съхерцогството нямаше много истински рицари, повечето бяха солидни и възрастни и формално се числяха към стражите на някой от управниците. В действителност, вече си почиваха от миналите геройства. Техните оръженосци не се отличаваха особено от господарите си — и те бяха възрастни, имаха семейства, трепереха над домовете си и обичаха да разказват за прочутите арени, които бяха посещавали. „В този момент убиха третия кон на барона, но аз не изгубих самообладание и…“

Имаше, разбира се, и странстващи рицари. Те се скитаха из кралството и ту се наемаха временно в пограничните райони, ту помагаха на бароните и на градоначалниците да се справят с някоя шайка разбойници или с чудовищата, които изпълзяваха от време от храсталаците или от някоя пещера. Впрочем, повечето чудовища, за съжаление, предпочитаха да тичат или да летят вместо да пълзят. Сред странстващите рицари имаше и много прославени, чиито титли се произнасяха по няколко минути: „Алдегор тан Сарт, ветеран от битката при Медлок, изгубил едното си око по време на сраженията при Хугридите, победил славния сър Мортис от Агуада, изтребил сивия парамейски блатен змей, участник във Втората магическа война…“ И така нататък, докато самият рицар не махнеше с ръка — стига, стига, няма защо да изброявате тези титли, тук сме само свои хора…

Имаше и такива рицари, които не бяха се прославили с нищо — в сраженията при Хугридите не бяха изгубили очите, ушите, ръцете и краката си, бяха оставили змея да дояде на спокойствие цялото село и да се оттегли в блатото си, бяха се разминали навреме със срещата със сър Мортис (с тан Сарт, също така), а през Втората магическа съдбата ги беше запратила да охраняват обоза с провизиите и жриците на любовта. Впрочем, и тях народът ги уважаваше. Винаги се считаше, че е голям късмет да станеш оръженосец на някой рицар. Много момченца от простолюдието от малки размахваха пръчки и се учеха да се фехтуват, изучаваха гербовете и правилата на благородното общуване. Ако в града или селището се появеше рицар без оръженосец, около него веднага се завихряше ято от малчугани и всеки се надяваше, точно на него да му се усмихне късметът. А рицари без оръженосци се срещаха доста често. Току някой хлапак, на когото рицарят беше зашлевил някоя тежка плесница, се отказваше. Току, докато рицарят се сражаваше храбро с някое чудовище, а оръженосецът, който пазеше нещата му и зяпаше с отворена уста, изотзад се промъкваше прясно излюпеното, но вече зъбато и изгладняло чедо на страшилището. Случваше се и така, че понякога рицарят не можеше да си плати таксата за участие и му се налагаше да продаде оръженосеца си на някой търговец. Разбира се, с твърдото обещание да откупи момчето още с първата награда. Но наградата беше една, а рицарите — много…

Трикс се намръщи, спомняйки си историите, които беше чувал за такива рицари. Разбира се, в собствения замък, до коляното на баща ти, където твърдо знаеш, че съдбата ти е да бъдеш рицар, а не оръженосец, тези истории се възприемаха другояче. Ако оръженосецът си е отнесъл някоя и друга ножница по гърба — значи сам си е виновен, най-вероятно е съсипал вечерята и е оставил господаря си гладен. Ако хлапакът е попаднал на разбойници, докато проверява храстите по заповед на рицаря — затова е оръженосец — за да пази господаря си.

А сега излизаше, че Трикс трябваше да стане оръженосец, с всички произтичащи от това последствия. Тази мисъл съвсем не го радваше. Трикс замислено загледа зданието на театъра, яркия афиш над входа, който съобщаваше: „Само днеска и за през целия месец! Утре — Алби и Бамбура на Кристалните острови! Вечерта — Огнената страст на Кралицата на варварите!“

Бамбура, може би щеше да го приюти в театъра. Сигурно, щом името му е написано на афиша. Но Шараж беше прав — тогава трябваше да забрави за родителите си, за трона, за отмъщението…

Трикс стана. Преметна по-удобно торбата през рамо и тръгна нагоре, към княжеския замък. Не, не за да търси справедливост и да получи камшик. Той започваше полека да разбира, че ако погледнеше по-безпристрастно, справедливостта и камшика можеха да изглеждат по един и същ начин. А странстващите рицари, особено тези, които не бяха добре дошли в двореца, се подвизаваха в близките кръчми — хапваха месо, пийваха вино и се оплакваха от непохватните си оръженосци. Там трябваше да си потърси господар.

При мисълта, че трябва да се сдобие с господар, на Трикс съвсем му стана тъжно. Но все пак не забави крачка.

 

 

Славният град Дилон предлагаше на своите жители и на гостите си немалък избор от гастрономични удоволствия. Кръчми — за по-простите и по-бедните, пивници — за тези, които предпочитаха само да пият, гостилници — за любителите на екзотичната кухня, и механи — за най-отбраната, богата и преситена публика.

След като размисли, Трикс отхвърли както кръчмите и пивниците — рицарят не би седнал да се храни с простолюдието или да се напива, така и механите — там можеше да срещне единствено именити рицари, които едва ли биха взели за оръженосец първия попаднал младеж. Опита се да си представи, че той самият е рицар — горд, но не много богат и разбра, че трябва да търси нещо прилично, но не помпозно; екзотично, но не крещящо. С една дума — един достатъчно рядък тип заведение.

Късметът не му се усмихна веднага. Колкото повече се приближаваше до княжеския замък, толкова по-оживени ставаха улиците, а заведенията ставаха все повече. Сладкиши се продаваха направо на улицата. Най-много се купуваха стафиди — продаваха ги на шепи — купувачът пъхаше ръка в чувала, хващаше в шепата си колкото можеше — черни, жълти или оранжево-червени и измъкваше, колкото е хванал. Разбира се, този, който имаше по-голяма ръка, печелеше, но понеже купувачите бяха основно деца и млади госпожици — търговците не търпяха загуби. В малките магазинчета предлагаха платове, при това не само лен, вълна и коноп, които бяха производство на местните, но и скъпи вносни — коприна, памук, сатен. Изобилстваха и магазинчетата на бижутерите — тук не излагаха нищо на витрините, а примамваха клиентите си с гордата емблема на работилницата на златарите — две преплетени халки. И, разбира се, както се полагаше на всяко търговско средище, все по-често се виждаха обменни магазинчета. Един или двама охранители бдително следяха да не би някой да притеснява клиентите, а тяхната принадлежност към професията издаваха навитите до лактите ръкави и медальоните от три монети — златна, сребърна и медна, които висяха на вратовете им.

Трикс вървеше покрай магазинчетата и лавките и с любопитство, но и с изострено внимание оглеждаше кръчмите, които рицарите биха си харесали. На няколко пъти му се стори, че е попаднал на това, което търси, но в гостилницата с многообещаващото име „Щит и меч“ нямаше нито един рицар, повечето хора бяха странно тихи и облечени безлично, седяха поотделно на масите, не се поглеждаха и бавно пиеха… Трикс застана на прага, смутено пристъпи няколко пъти от крак на крак и излезе. След това неговото внимание беше привлечено от една пивница — „Тук е спокойно“, където сред посетителите имаше и много хора с доспехи. Но отблизо доспехите им се оказаха леки ризници, а вместо мечове, от коланите им висяха тежки, дървени тояги. Така че Трикс, който нямаше намерение да постъпва в градската стража, напусна със съжаление и това заведение.

И едва съвсем близо до върха на хълма, почти под стените на замъка, Трикс видя едно заведение с непретенциозното име „Люспи и нокти“, на входа на което без да бързат, от конете се разтоварваха двама рицари.

Всички — от сополивото пастирче до мъдреца-астролог (който също някога е бил дете), знаят, че рицарските доспехи биват най-различни. А облечен в пълно снаряжение, красиво и изковано от здрава желязна ламарина, рицарят не само, че не би тръгнал да се бие — в този вид даже не би се разходил из града. Защото, първо — конят му, за разлика от доспехите, не е от желязо. Второ — дори слънцето да не грее силно, рицарят ще прегрее и ще получи удар. Пълното и тежко рицарско снаряжение е само за арените. Опаковаш се, качват те на коня, поемаш, удряш, разопаковат те и сядаш да изстиваш.

Тези рицари бяха с по-леки, но впечатляващи доспехи: шлемове със забрала, нагръдници, стоманени наколенки, плетени налакътници и ръкавици. По тази причина движенията им бяха бавни и плавни. Оръженосците им — момчета на по седемнайсет-осемнайсет години, докараха конете до дъсчената веранда на таверната. Рицарите внимателно се прехвърлиха от конете върху верандата и тромаво заслизаха надолу по стъпалата към кръчмата. Дъските скърцаха и леко се поклащаха. Конете допряха муцуните си, сякаш се оплакваха един на друг от своите ездачи.

Трикс наблюдаваше със съмнение как рицарите прекосяваха гостилницата. Поколеба се малко, после тръгна към оръженосците, които обтриваха конете с чисти кърпи. Острата миризма на конска пот защипа носа му. Оръженосците го загледаха.

Как да се обърне към тях? Като се има предвид, че той в момента не е съхерцог, а само някой, който иска да го наемат като оръженосец…

— Добри младежи! — каза неуверено Трикс.

— Разкарай се, днес не раздаваме милостиня — бързо отвърна едно от момчетата.

Вторият се оказа по-доброжелателен. Порови в джоба си, измъкна една ситна медна монета и я подаде на Трикс с думите:

— Вземи, купи си нещо за ядене.

— Не ми изглежда да умира от глад — търкайки енергично гърба на коня, избуча първият оръженосец. — Много си милостив…

— Днес стават три години от онзи проклет ден, в който ме нае сър Хойра. — Оръженосецът се изплю в краката си. — Помоли се за мен, малкия!

— Ами… — Трикс помрачня. — Нима службата на оръженосеца е толкова тежка?

— Зависи — изръмжа оръженосецът. — Ако звездите са благосклонни към теб, понася се… Но ако господарят ти е някой надут пуяк… — Младежът погледна предпазливо към вратата — ще проклинаш дните си!

— Я, той иска да става оръженосец! — каза неприветливият. — Точно така! Я го виж как се напрегна!

Оръженосците с интерес се вторачиха в Трикс.

— Не ми ли препоръчвате? — попита Трикс.

Изглежда, думите му прозвучаха искрено, защото не му се присмяха. Напротив, лицата на момчетата омекнаха.

— Ами, как да ти кажа… — проточи неприветливият. — Ако си мечтаеш да станеш воин, да се научиш да владееш оръжието, да станеш рицар, да се прославиш и да завладяваш сърцата на прекрасните дами… Тогава, не те съветвам!

— Няма ли да стане?

— Може и да стане — неохотно отговори оръженосецът. — Но в действителност ще ти се наложи да гледаш коне, да точиш мечове, да лъскаш доспехи…

— Да крадеш кокошките на селяните — намръщи се оръженосецът на сър Хойра. — Да придържаш коня, докато рицарят се занася с някоя чужда булка. Пръв да си пъхаш главата във всякакви съмнителни дупки, да помагаш на рицаря, когато повръща отровното вино, с което са го напили враговете му.

— Често ли се случва? — ужаси се Трикс.

— С моя — поне два-три пъти седмично — мрачно отвърна оръженосецът на сър Хойра. — Макар че сам да се прославиш и да станеш рицар не е невъзможно.

И двамата оръженосци замълчаха и загледаха Трикс с любопитство.

— Тук може ли да се намери някой доблестен рицар, когото враговете му да не напиват твърде често и който случайно да няма оръженосец? — попита Трикс.

Момчетата се спогледаха. След което, като по команда, забиха погледи в коневръза, където спокойно си стояха рицарските коне.

— Сър Гламор няма оръженосец — каза неприветливият. — Неговият оръженосец падна от лодката, докато минаваха през реката.

— Не е ли можел да плува? — учуди се Трикс. — Умението да плуваш влиза в задължителните достойнства на благородния човек!

— Умник… — усмихна се оръженосецът. — Можеше. Само че не с доспехите. Те точно тогава се бяха отправили към острова, където се бяха настанили коварните бракониери, които ги обсипваха с дъжд от отровни стрели.

— Сър Паклус — също — каза оръженосецът на сър Хойра. — Вчера чух, че неговият оръженосец пак се е покрил. Как се казваше?…

— Можеш ли да запомниш оръженосците на сър Паклус? — сви рамене неприветливият. — С кръгло лице, веселяк, носи ярки дрехи… да не би Паклус пак да е ходил да воюва с магьосника?

— Ходи — усмихна се накриво оръженосецът. — Кога ли ще му видят сметката?

— Неговите доспехи са омагьосани, а амулетът му е силен…

— Защо е ходил да воюва с магьосника? — попита Трикс. — И какъв е този магьосник?

— О, магьосникът е страшен! — оръженосецът на сър Хойра се оживи. — Той е от старите магьосници, от магьосниците от Черния брод! От тези, които са се сражавали във Втората магическа и са оживели. А сър Паклус е глупак!

— Не е глупак, а е човек с остро чувство за чест! — поправи го приятелят му.

— А, това обикновено е едно и също… Така се случило, че сър Паклус веднъж се скарал с този магьосник. И обявил на всеослушание, че ще го победи в честен двубой. Само че, нали разбираш, тая работа не е проста.

— И обикновено си патят оръженосците? — уточни Трикс.

— Точно така! — Момчето тупна Трикс по рамото. — Вече започваш да разбираш!

Трикс се замисли. После попита:

— Как да ги позная… Гламор и Паклус? Най-вече Паклус. За да не отида при него.

— Ставаш все по-умен пред очите ни! — възхити се оръженосецът на сър Хойра. — Гламор е с ярко рижа коса, много весел, през цялото време се смее с цяло гърло.

— А Паклус е дребен, набит, с брада и плешив. — Неприветливият оръженосец изхъмка. — Прилича на гном… само че да не го изтърсиш пред него — ще те убие!

Трикс кимна.

— Благодаря. Ще опитам.

Оръженосците загледаха с любопитство как Трикс влиза в кръчмата. След това, оръженосецът на сър Хойра каза:

— Три към едно, че няма да го наемат!

— Дори няма да се обзалагам — отвърна приятелят му.

— Нека е жив и здрав — заключи оръженосецът на сър Хойра.

С това оптимистично пожелание, те приключиха участието си в съдбата на Трикс и се завърнаха към обтриването на конете.

 

 

В „Люспи и нокти“, за разлика от „Щит и меч“, беше шумно и весело. Звънтяха ризници, дрънчаха доспехи, на висок глас разговаряха рицари. Трикс преброи двайсет души — и млади, и стари; целите покрити с белези от рани ветерани и новаци, от които извираше здраве и сила. Миришеше на политура за брони, на мас за кожа и, разбира се, на конска пот. Някои от рицарите бяха с оръженосците си, други — без. Повечето седяха в компания и обсъждаха някакви свои, рицарски проблеми. До Трикс достигаха отделни реплики:

— … аз му казвам: Хайде да се преборим като благородници!…

— … може ли меч да устои срещу секира? Освен ако не е двуръчен…

— … и със силен удар повали сър Чобалд на земята…

Трикс отбеляза с учудване за себе си, че в тази кръчма не признаваха обикновените евтини правоъгълни маси. Всички маси бяха кръгли. Навярно, за да не спорят благородните рицари кой да седи начело на масата.

Тук също така не признаваха покривки, чинии и прибори за хранене. Ядяха направо от накълцаната от ножовете маса. Храната им беше проста — варено или печено месо, зеленчуци и хляб. Използваха ножовете си — и широките, с назъбени и хищни остриета, и тънките и дълги кинжали. Изглежда, в това имаше някакъв особен рицарски шик, защото малкото оръженосци, които бяха удостоени с честта да седят на масата, заедно с господата, ядяха с обикновени вилици, които после пъхаха в ботушите си. Един дебел и мустакат рицар, който беше впил зъби в един печен бут от глиган и го запиваше обилно с пиво, нареждаше радостно:

— Какво ви казвах! Печен бут от диво прасе — това е истинската храна!

Трикс преглътна слюнката си — неговият млад и подрастващ организъм не би имал нищо против да обядва два-три пъти на ден, без да пренебрегва закуската и вечерята. Никой не му обръщаше особено внимание и той можеше без проблеми да потърси между рицарите сър Гламор.

Впрочем, не се наложи дълго да търси. Гламор наистина беше най-рижият, най-шумният и най-веселият от всички в кръчмата. Лъскавият му рицарски шлем — последен писък на модата, тип „вълча паст“, беше поставен на масата пред него, а дългите му рижи къдрици красиво падаха върху яката на стоманената му ризница. В момента Гламор, размахвайки халба с остатък от пиво на дъното, разказваше на трима свои другари някаква история:

— Значи, попадат магьосник, рицар и крадец на необитаем остров, при човекоядците…

— Чакай малко! — прекъсна го единият от слушателите. — Как се е случило рицарят, магьосникът и крадецът да пътешестват заедно?

— Няма значение! — сопна се Гилмор. — Да речем, че заедно са търсили съкровище. Рицарят се биел с враговете, магьосникът ги е подсилвал с вълшебствата си, а крадецът отварял ключалките и обезвреждал капаните. Плавали на един кораб, но той претърпял крушение…

— Е, щом е така… — проточи скептично настроеният слушател. — Разбира се, щом е така… Само че аз бих взел с нас и свещеник. Да ни лекува раните, друго, трето…

— И още един рицар, и още един магьосник — добави друг слушател. — Добрата група се състои от шест човека!

— Тогава, по-добре да не е магьосник, а достоен бард! — намеси се в разговора трети. — Добрият бард струва повече от всеки магьосник!

— Бардът е голяма работа! С него не е добре да се закачаш!…

— Приятели! — изрече с висок глас сър Гламор. — Приятели мои! Нали разглеждаме хипите… хипете… хипотетична ситуация! Такова нещо всъщност не се е случвало!

— И все пак по-добре да са шестима — изрече скептикът. — Дори и в хи… хипотетична ситуация!

— Така да бъде! — Сър Гламор не изгуби самообладание. — Били са шестима. Но един магьосник, един рицар и един свещеник потънали в бурното море.

Настъпи тишина. След това и тримата слушатели, дрънкайки с доспехите си се изправиха.

— Без тост! — предупреди скептикът. — Как наричаха нашия благороден брат?

Сър Гламор се прокашля и заби поглед в тавана. После погледна Трикс и му смигна. Каза:

— Наричаха го сър Например.

— Да си спомним за благородния сър Например… — скептикът изпи пивото си на един дъх. — Както се вижда, този рицар е бил от далечните източни земи?

— Точно оттам — мрачно каза сър Гламор. — И така, попаднали рицарят, магьосникът и крадецът на необитаем остров, при диваците човекоядци. Те ги хванали…

— Как така са ги хванали? — възмути се този път другият рицар. — Без бой ли?

— След дълго и кръвопролитно сражение — на секундата отвърна сър Гламор. — Хванали ги и им казали: „Ще ви ядем! Ще освободим само този, който извърши три велики подвига: да изпие едно ведро втасал кокосов сок, да целуне циклопа по окото и да засити в леглото една ненаситна туземна жена“.

— Какви странни обичаи — замислено каза скептикът. — Това за жената го разбирам — много от диваците карат пленниците си да им оставят потомство, защото така не се израждат поколенията. Но за какво им е да целуват циклопа по окото?! Това някакъв варварски религиозен култ ли е?

— Да, и това с кокосовия сок е много странно… — вмъкна се и рицарят, който досега беше мълчал. — Туземците също пият, защо да дават хубавото пиене на чужди хора?!

Гламор махна с ръка. Отпи от пивото, седна и каза:

— Нека смятаме разказа ми за приключен… И все пак някои напразно пренебрегват плъстената подложка на шлемовете… Ей, момче, ти искаше нещо да питаш?

Трикс плахо се приближи до масата. Честно казано, сър Гламор много му хареса. Не, той също би могъл да зашлеви плесница на оръженосеца си, но едва ли би го пратил да краде кокошките на селяните. По-скоро, хихикайки и подсмихвайки се, сам би я свършил тази работа.

— Дали ми се предоставя високата чест да гледам светлия образ на благородния сър Гламор? — попита Трикс.

Рицарят се усмихна:

— Достойното обръщение изисква и достоен отговор. Да, младежо. Аз съм сър Гламор.

С известно усилие Трикс подви коляно и произнесе:

— Благородни господине! Аз ви моля смирено да ми окажете високата чест да ме наемете за свой оръженосец. Кълна се, че няма да опозоря вашето славно име и ще понасям тегобите на службата си с достойнство и смирение!

— Хубаво казано — замислено изрече Гламор.

— Красиво се изразява — умилено произнесе рицарят, който слушаше разказа на сър Гламор най-скептично. — Ех! Отдавна не бях срещал толкова умен оръженосец. Жалко, че моят се оправи след препиването, иначе аз щях да го взема на служба.

Трикс чакаше търпеливо.

Сър Гламор въздъхна, протегна ръка и потупа Трикс по главата. След това произнесе тържествено:

— Аз изслушах твоите думи, младежо и ги намирам за красиви по форма и достойни по съдържание. И, ако имаше възможност, щях да те наема за оръженосец и да ти помогна да станеш истински рицар. Но…

— Но? — объркано попита Трикс.

— Не си риж…

Трикс замига от учудване. Сър Гламор отново въздъхна и поясни:

— Достойни младежо, трябва да знаеш, че когато аз станах рицар, дадох обет да вземам за оръженосци само тези, които природата е надарила с рижи коси. Тъй като в детството си бях принуден да търпя насмешките на своите връстници, заради неблагородния оттенък на моята грива. Много страдания ми донесоха простонародните предразсъдъци, че хората с рижи коси са мързеливи, склонни да убиват роднините си и прочие глупости. Затова закрилям рижите малчугани и им помагам да намерят своето място в този жесток свят.

Трикс се надигна. Разпери ръце и каза:

— Сър Гламор… няма ли никакъв изход?

— Не — печално отвърна Гламор. — Това и мен ме натъжава. Но обетът за рицаря е ненарушим!

И той потупа Трикс по рамото с тежката си рицарска ръка.

— Желая ти успех, млади човече! Надявам се да си намериш достоен господар и някой ден с теб да кръстосаме шпаги на арената!

В думите на Гламор не можеше да има никакво съмнение. Той не беше от рицарите, способни да нарушат обета си.

— И аз ви желая достойни подвизи, сър рицарю — печално каза Трикс.

Никога не беше му хрумвало, че благородният черен цвят („косата му е същата като на майка му — гарвановочерна!“ — казваше детегледачката му, когато беше малък.) ще му изиграе номер. Очите му се насълзиха и той се извърна, за да не види сър Гламор тази негова недостойна слабост. Без нищо да вижда пред себе си, Трикс направи няколко крачки и се опря в нечии хладни метални доспехи.

— Седни — сухо произнесе някой.

Една ръка го натисна върху един здрав, дървен стол, свикнал да издържа тежестта на окованите в брони рицари. Друга ръка бутна към него грамадна халба с пиво.

— Изпий това — прошепна му непознатият. — Ако те забележат, че плачеш, ще ти се присмеят. Рицарите са като децата. Даже по-зле. Винаги са готови да се посмеят на чуждите слабости… или да ти поплачат на рамото.

Трикс отпи от пивото — сладникаво и силно. Тайно избърса с ръка сълзите си. И погледна състрадателния си събеседник.

До него седеше набит и невисок — колкото Трикс на ръст рицар, на около четирийсет, четирийсет и пет години. Плешивата му глава лъщеше като излъскан шлем. Над огромната му брада святкаха дълбоко поставените му очички. Погледът му беше учудващо умен и съпричастен.

— Сър Паклус… — едва произнесе Трикс.

— Гледам синко, че добре си се подготвил — каза сър Паклус. — Твърдо ли си решил да се наемеш за оръженосец?

— Ами… — изпадна в паника Трикс. — Аз…

— Обаче, не при мен — мрачно каза Паклус. — Извинявай, момчето ми, но службата при мен още никого не е направила щастлив. Миналата вечер изгубих третия си оръженосец.

— Много съжалявам, сър — прошепна Трикс.

— Третият за тази година — уточни Паклус. — Да ти кажа, омръзна ми да губя оръженосци.

— А защо ги губите? — неочаквано за себе си попита Трикс.

— Защото воювам с магьосник. — Паклус се намръщи. — На мен засега ми върви, но на момчетата — не. Стига толкова! Срам ме е да се връщам в Дилон и да гледам майките им в очите.

— Моята майка загина — неочаквано за себе си изрече Трикс. — Дори и да се случи нещо с мен, няма да се наложи да я гледате в очите. А аз, за да отмъстя, трябва да стана рицар. Помогнете ми, сър Паклус! Вземете ме за оръженосец!

Рицарят, който приличаше на гном, погледна изпитателно към Трикс. Произнесе:

— Ти май не си от обикновено семейство…

Трикс не отговори.

— Недей да ме молиш. — Паклус поклати глава. — Недей! Сега очаквам един търговец, който ще ми донесе артефакт с могъща сила, след което отново отивам до кулата на магьосника. Не ми трябва да мъкна със себе си и някакво необучено хлапе!

— Но нали някой трябва да държи коня ви — каза Трикс. — Или да проверява дали в храстите не се крият разбойници…

Сър Паклус стана моравочервен:

— Аз не хвърлям в бой деца вместо себе си! Не, не и не!

Трикс прехапа уста. Изведнъж си спомни разговора с оръженосците пред таверната.

— Сър Паклус — тихо произнесе Трикс. — Вие знаете какво е чест. Помогнете ми да защитя честта на рода си! Аз съм Трикс Соийе, син на съхерцога Рат Соийе, който беше коварно предаден и убит от Сатор Гриз.

Сър Паклус изохка и с безмълвно удивление се вторачи в Трикс. След това се изправи (с което стана съвсем мъничко по-висок) и измъкна от ножницата двуръчния си меч.

Трикс преглътна и застана на колене пред рицаря.

Ами ако сър Паклус таи някаква своя обида към рода Соийе? Никой рицар не вади меча си току-така. Той може да вземе на работа оръженосеца, но може и да му отсече главата. Това, разбира се, рядко се случва…

Сър Паклус протегна ръката с меча.

В кръчмата настъпи тишина.

Трикс стисна очи, за всеки случай.