Сергей Лукяненко
Нескопоското (16)

1

Цяла нощ Трикс сънува някакви глупости: ту злия витамант Гавар, който бродеше по дъното на океана, разгонваше с меча си акулите и заплашваше Трикс с юмрук, ту добрия вълшебник Лапад, когото бяха затворили на върха на висока кула и който седеше там сам-самичък. Ту верния оръженосец Йен, на когото отсичат главата, а след това варят тази глава във врящо олио, а главата крещи и ругае неприлично.

А най-ужасното и вълнуващото му се присъни призори.

Присъни му се княгиня Тиана. Изглежда и тя, като лейди Кадива беше без дрехи, защото се прикриваше с огромна книга със заглавие „Тиана“. Но от книгата стърчаха голи крака и ръце, което беше достатъчно Трикс да се изчерви дори в съня си.

— Колко още ще бъда книга, тъпако! — крещеше Тиана. — Веднага да ме освободиш!

При което тя размаха крака и ръце, книгата падна и от уплаха Трикс стисна очи толкова силно, че се събуди, но не можа веднага да отвори очи, а се наложи да ги разтвори с ръка.

През прозореца вече влизаше сивата зимна утрин, а в стаята беше ужасно студено. На съседното легло, свит на кълбо спеше Халанбери, завит не само с одеяло, а и с куртката на Йен. От затворената чашка на цветето се подаваше босата пета на Аннет, което подсети Трикс за съня му и го накара за втори път да се изчерви.

Трикс напипа книгата под възглавницата, отвори я предпазливо и погледна последната страница.

Сърцето му подскочи, когато прочете големите букви:

„КОЛКО ОЩЕ ЩЕ БЪДА КНИГА, ТЪПАКО! ВЕДНАГА ДА МЕ ОСВОБОДИШ!“

— Ставай, Халанбери! — викна Трикс. — Аннет, събуждай се!

След няколко минути, той успя да разбута Халанбери и да изтърси Аннет от цветето.

— Тиана ме ругае! — оплака се Трикс. — Нарича ме „тъпак“ и иска да я освободя…

— Време беше — прозина се Аннет. — На кое момиче няма да му писне да го разнасят върху нечии момчешки гърди в кадифена торбичка…

— Така ли го разбираш! — възкликна засегнато Трикс. — Специално го направи, нали? Че Тиана да ми се разсърди?

Аннет се смути.

— Не, не, какво говориш… Аз изобщо бях забравила за нея…

Трикс хвърли унищожителен поглед към феята, после погледна към Халанбери, който най-сетне беше заел седнало положение, макар че все още беше увит в одеялото.

— Сега какво, да я пускаме ли? — попита той.

— Аха — кимна Халанбери. — Може би. Но аз бих почакал…

— Защо? — ужаси се Трикс. — Тя ще се разсърди още повече!

— Аз четох една история за един джин… Него го затворили в стомна и го пуснали в морето. Джинът в началото казал, че ще изпълни желанието на този, който го освободи. След една година казал, че ще изпълни три желания. След това се ядосал и казал, че ще го убие. А след това казал, че ще убие освободителя си, всичките му роднини и ще разруши един цял град… А след сто години му станало толкова самотно, че се заклел вечно да служи на своя освободител!

— Не мога да чакам сто години… — Трикс съвсем се обърка. — По-скоро ще дочакам Тиана да ме убие на място… А как свършва тази история?

— Как, как… — Халанбери се почеса по крака, потрепери от студа и се зае да обува обувките си. — Едно момче отишло да се къпе, намерило стомната и пуснало джина.

— И той започнал да му служи вечно?

— Не, джинът убил момчето, убил и роднините му и разрушил града. Защото джиновете са коварни и не спазват обещанията си. Това е такава… поучителна история. За да не отварят децата всякакви бутилки и стомни без нужда!

— Трябва да освободим Тиана — реши Трикс. — Нищо не може да се направи…

Той постави книгата на земята и се намръщи, съчинявайки заклинание. И изведнъж отново се изчерви.

— Нещо сякаш непрекъснато те втриса — забеляза Аннет. — Да не си се простудил, мили?

— Тиана! — изстена Трикс. — Тя… тя, такова… тя… когато я превръщах в книга…

— Да, да?… — настоя Аннет.

— Ами… обувките и изхвърчаха… и останаха там… също и панделката и… и… ъ… роклята и…

— Значи сега е гола? — без заобикалки каза Аннет и се разсмя, колкото и глас държеше. — Да, господарю мой, би било неразумно сега да я превръщаш обратно. Може да стане конфузно.

— А какво да правя? — объркано попита Трикс.

— Направи й дрехи — сядайки на края на табуретката и махайки с крачета, каза феята. — Рокля, бельо, това-онова…

— Вълшебникът трябва точно да си представя това, което сътворява — смутено каза Трикс. — Е, добре… ще се опитам. И така… — Той се изкашля. — Както на скъпоценния диамант му трябва достоен обков, така и на прекрасната млада княгиня й трябва рокля. Тя се появи веднага, подчинявайки се на заповедта на магьосника. Роклята беше такава, от розово кадифе… като торба с дупки… отдолу имаше голяма дупка, за… за краката… отгоре — по-малка, за главата… освен това и ръкави, като тръби от кадифе, там се пъхат ръцете… накрая имат дантели… около дупката за главата също има дантели… и всичко това е богато избродирано…

— Майчице! — изпищя Халанбери и се качи на леглото.

— Голяма работа… — Аннет литна нагоре и увисна над появилата се рокля. — М-да… ти виждал ли си някога рокля?

— Разбира се! — избухна Трикс. — Много пъти!

— В общи линии мога да се съглася — продължи феята, след кратък размисъл. — Роклята представлява торба с дупки за краката, ръцете и главата… — Тя се закиска, но отново стана сериозна. — И дантели… че как, без дантели… Но това е… Това е кадифен чувал за картофи! При това, с дупки! И с дантели!

— Е, аз не съм шивач — призна Трикс. — Трябва да знаеш как е направено това, което сътворяваш. Аз мислех… Да го направя ли по-малко? Или да стесня ръкавите?

Феята огледа със съмнение купчината кадифе, която се търкаляше по пода.

— Не, Трикс. Не мисля, че това ще помогне. А и като си помисля как си представяш нещата от дамския гардероб… Не, по-лесно е да купим рокля!

— И как ще стане това? — Трикс ококори очи. — Ще отида при някой шивач и ще го помоля да ушие една рокля.

— И бельо — изсумтя феята. — Да, особена поръчка… Знаеш ли какво! Защо не й купиш момчешки дрехи?

— Обещах на Тиана да не я превръщам в момче! — уплаши се Трикс.

— Няма! Просто ще облече момчешки дрехи. Тя вече го е правила, нали така? Когато избяга от двореца. Повярвай ми, в Столицата ще бъде по-безопасно за нея, ако прилича на момче.

— Това е така — ободри се Трикс. — Ще отида да потърся шивач!

 

 

Шивачът се намери неочаквано бързо — точно срещу хана. Голяма табела над вратата гласеше:

„ОЗЕФ ШМОЛ, майстор-шивач“.

Отдолу имаше още една табелка:

„Член на гилдията на шивачите, с право за шиене и кроене“.

Още по-надолу висеше и една съвсем малка табелка, с уточнението:

„Готови дрехи за господа и госпожи“.

Трикс влезе предпазливо — над главата му звънна звънче — и се огледа.

Помещението не приличаше много на шивашко ателие. Покрай стените стояха многочислени закачалки, на които висеше огромно количество панталони, ризи, сака, кафтани, камизоли, куртки, палта, шалове, рокли, чорапи, кърпички. Тук-таме се виждаха шапки и чадъри.

Трикс зяпаше с отворена уста тези планини от дрехи. Имаше чувството, че е попаднал в съблекалня на баня, където току-що са отишли да се къпят сто човека, без разлика на пол и възраст.

— Какво ще обича младият господин?

Шивачът се появи толкова неочаквано, че Трикс не успя първоначално да го различи сред купищата дрехи.

— Озеф Шмол, на вашите услуги — любезно продължи шивачът. Той беше възнисък, пълничък, плешив, с голям нос и клепнали уши. Върху ревера на камизолата му, като знак на гилдията му, блестеше златна карфица.

Кой знае защо Трикс се досети, че в началото гилдията използваше като емблема ножиците, но по-късно шивачите решиха, че златните карфици ще струват много по-малко от златните ножици.

— Какво е това? — попита Трикс, сочейки с пръст планината от дрехи.

— Това ли? — Шмол с любопитство проследи, накъде сочи пръста на момчето. — Това, млади господине е пардесю. Съвсем прилично пардесю, но на вас няма по никакъв начин да ви подхожда, млади господине.

— Аз изобщо… — Трикс разпери ръце. — Толкова дрехи… Чии са?

— Купете ги и ще са ваши. — Шмол се усмихна добродушно.

— За кого сте ги шили?

— А… — проточи Шмол. — Разбирам! Младият господин пристига от провинцията, нали?

— Ами… да — изчерви се Трикс. Не, днес наистина не беше добрият му ден — през цялото време се червеше! — Може би, да.

— Виждате ли, млади господине — Шмол се приближи към Трикс и приятелски го хвана за лакътя — в провинцията, където сте имали щастието да се родите, животът тече спокойно и без да бърза. Какво прави човек, когато му се прииска да обуе нови панталони? Купува си парче плат и отива при шивача. Шивачът му взема мярка, после крои и реже плата, оставя си толкова, колкото му се полага, шие панталоните и след няколко дни ги дава на щастливия клиент. И всички са доволни. Но тук, в Столицата, времето тече другояче. Никой не желае да чака, просто не е за вярване, млади господине! Всички искат да дойдат и веднага да си тръгнат с нови панталони. Затова са измислени готовите дрехи.

— Как така? — учуди се Трикс.

— В задните помещения — любезно поясни Шмол — денонощно, опитните ми помощници, а също така и самаршанските чираци, които съм наел за по няколко гроша, кроят, режат и шият. Сюртуци, ризи, панталони… След това, всичко се окачва тук. И хората идват и купуват.

— Но нали хората са различни? — пак се учуди Трикс. — Някои са по-високи, други — по-ниски… някой има криви крака, някой — къса шия…

— Какво от това? — повдигна рамене Шмол. — Ако се замислим, хората не се отличават чак толкова един от друг. Всички имат по две ръце и по два крака. Правим няколко размера панталони. Няколко размера ризи. Ако панталоните са възголеми — могат да се пристегнат с колан, ако са по-дълги, могат да се подрежат с ножица, трак-трак! — Той се усмихна победоносно и щракна с пръсти.

— Тоест, хората си избират готови дрехи… — замисли се Трикс. — Но нали това е за бедните — да износват старите дрехи на богатите…

— Така е в провинцията — с пренебрежение в гласа каза шивачът. — Тук почти никой не шие по поръчка.

— Е, може така да е по-добре — реши Трикс. — Работата е там, че на мен… Тоест, не на мен. На един мой приятел… Да, на един приятел… Той е висок колкото мен и е на моите години. И е с моите размери, също така… Та така. На него му трябват спешно панталони, риза, камизола, чорапи, обувки… — Трикс замълча, като видя снизходителния и в същото време, любопитен поглед на шивача.

— Да, млади господине… — каза Шмол, след пауза. — Аз имам роднина-аптекар… между другото, ако ви потрябва, препоръчвам ви го, господин Фарм от Люляковия булевард… При него честичко идват млади люде и го молят да им забърка хубава микстура за един техен приятел, който съвсем случайно се разболял от неприятна, макар и не смъртоносна болест… И при моя роднина, съдебния писар господин Шмок, току някой пристигне за консултация, във връзка с проблеми на близък приятел…

Трикс усети, че пак се изчервява — нещо, което му идваше в повече.

— Но да идва някой, който да купува панталони и риза, уж за приятеля си… — Шмол разпери ръце. — Млади господине! Моля ви да не се стеснявате без нужда. Повярвайте ми, в Столицата не е никак срамно да имате два чифта гащи… простете, два чифта панталони!

Трикс въздъхна и реши да не спори.

— Да — каза той — трябват ми панталони, риза, камизола, чорапи…

— Въобще, пълен гардероб — кимна Шмол и го огледа внимателно. — Така… ширина на раменете… гръдна обиколка…

— Нека е малко по-широко около гърдите — усети се Трикс. — Аз… аз ще имам много работа и мускулите ми ще наедреят… ето така!

— Предвидливо — одобрително каза Шмол. — Смятате, че вашите мускули ще наедреят само в областта на гърдите ли?

— Да — каза Трикс и се зарадва, че няма повече накъде да се изчервява.

— Ето какво ще ви предложа… — реши Шмол и се отправи към закачалките.

След малко, пред Трикс лежаха:

Светлобежови панталони, с колан от „естествена биволска кожа“…

Риза — цвят „тъмно бордо“, от релефен плат, с два джоба на гърдите…

Камизола — светлобежова, също като панталоните, но с детайли от кадифе с цвят бордо, с външни джобове по последна мода…

Чорапи. Просто чорапи…

Кожени обувки с каишки и катарами…

— Панталоните не са ли прекалено светли? — угрижено попита Трикс.

— Малко — призна Шмол. — Този цвят е много модерен!

— Добре — кимна Трикс.

— А тази чудна шапчица, ще ви я подаря — продължаваше Шмол. — Много добре ще се върже с всичко останало… А ще ви трябват ли долни гащи?

— Какво?! — викна Трикс и успя още повече да почервенее. — Какви гащи?! Аз да не съм момиче?!

— Няма нужда да сте груб, млади господине — обиди се Шмол. — В провинцията, разбира се, храбрите мъже обуват панталоните си на голо. Но тук, в Столицата, дори суровите ковачи обуват долни гащи под кожените си панталони! Ето, вижте!

И той леко дръпна надолу колана си, за да покаже, че под панталоните си носи долни гащи.

— Много е удобно, да знаете. Комфортно. Хигиенично. Разбира се, добре е да се перат веднъж седмично… Ние ги шием от най-добрата батиста, с шевовете навън.

— И мъжете ги носят? — не можеше да повярва Трикс.

— Дори самият крал Маркел! — тържествено каза шивачът. — Може да се каже дори, че тази мода тръгна от негово величество. И както можете да се досетите, една придворна дама каза на съпруга си, след това — друга на своя… след седмица вече целият град си шиеше долни гащи! Само колко пари спечелих от тях! — Шмол погледна замечтано към тавана. — Има къси — малко под коляното. Има и дълги — до глезените. Има бели… но това, разбира се, е глезотия. Има и цветни, има дори с шарки. Но аз бих ви посъветвал да вземете този практичен чифт от черен сатен…

— Дайте ми два чифта — каза Трикс.

Пет минути по-късно, след като се разплати с шивача (цената се стори на Трикс височка, но тъй като плащаше с пари, които беше сътворил с магия, не съществуваше причина да се пазари), Трикс, целият отрупан с пакети и пакетчета, излезе от шивашкото ателие. Главата му бучеше, смилайки новите неща от столичния живот.

Хубава работа — мъжете да носят гащи!

Така ще се стигне и дотам, жените да носят панталони! И то не защото се крият от преследване, а просто така, без причина!

Да не повярваш!

През това време навън се беше напълнило с народ. По калдъръмената улица гръмовно минаваха карети, препускаха нанякъде конници, разхождаха се хора. Струваше му се, че половината жители на Столицата си нямаха друга работа и само се разхождаха напред-назад из града, разглеждайки витрините на магазините и разменяйки поздрави помежду си…

Когато се качи в стаята си (пътьом обещавайки на Лоя да слезе бързо за закуска), Трикс разопакова и разстла по пода всички дрехи.

— Това вече е по-достоверно — меланхолично каза Аннет. — А тези долни гащи?

— В Столицата даже мъжете ги носят — гордо отвърна Трикс. — Ти съвсем си като от провинцията.

— Да, аз съм провинциална фея! — възмути се Аннет. — И се гордея с това! Дори не се опитвам да тичам след модата!

— Разомагьосай сестричката ми! — завика Халанбери. — Стига сте се карали!

— Добре, но ти излез за малко — заповяда Трикс.

— Това пък защо?

— Ще дежуриш пред вратата, за да не влезе някой! — строго нареди Трикс.

Халанбери веднага схвана важността на мисията си и, изпълнен с гордост, излезе.

— Така… ще седна с гръб към книгата — реши Трикс. — И ще разомагьосам Тиана.

— Одобрявам — реши Аннет. — Давай!

Трикс седна на леглото с гръб към книгата, пое си дълбоко въздух и каза:

— Подчинявайки се на волята на вълшебника, омагьосаната княгиня, прие отново предишния си вид. Прекрасната девойка усети внезапно, че стои посред стаята, жива и здрава… без изобщо да се сърди на младия магьосник!

— Как го извъртя! — възхити се феята.

— Ох… — сконфузено произнесе някой.

— Той не те гледа, не те гледа — успокоително произнесе Аннет. — Обличай се! Ние решихме, че ще е добре заради маскировката да облечеш мъжки дрехи.

Трикс седеше като вкаменен и без да иска слушаше шумоленето на дрехите зад гърба си.

— Каишката — насам — командваше феята. — Дай, аз ще я пристегна…

— Благодаря…

— Тук е възголемичко… Нищо, за резерва… обърни се. Дай да те закопчея…

Трикс, ни жив, ни мъртъв, чакаше какво ще се случи. Фразата, че Тиана не му е сърдита, той прибави в последния момент и сега се чудеше дали е постъпил правилно.

— Никак не е зле! — обобщи феята. — Симпатичен младеж от добро семейство. Разбира се, трябваше дрешките да са малко по-по мярка, но сега всички ходят като разпасани…

— Обувките са ми големи…

— Няма нищо. Нали не са ти малки… Ето, откъсни дантелите от тази кадифена торба и ги попълни отпред.

— Какво е това ужасно нещо? — учудено попита Тиана. — Прилича на костюм на тролка. На откачена тролка!

— Това е местният вариант на чувал за картофи — ехидно каза Аннет. — Такива са тукашните — загубеняци. Дори един чувал за картофи не могат да ушият като хората…

— Трикс! — повика го Тиана.

Трикс се обърна страхливо.

Пред него стоеше Тиана, облечена в момчешки дрехи и сякаш не гледаше много строго…

— Можеше да не наричаш да не ти се сърдя! — каза Тиана.

Трикс помисли секунда и реши да си премълчи, свел виновно очи.

— Аз изобщо не съм ти се сърдила! — каза Тиана. — А сега мога…

— Извинявай, никога повече няма да правя така! — произнесе Трикс онази вълшебна фраза, която спасява малките мъже от гнева на мама, а големите — от гнева на жените им. Разбира се, от прекалено честата употреба, тя се беше поизносила, но действаше все пак.

Тиана го погледна изпитателно, после попита:

— Как изглеждам?

— Чудесно — възкликна Трикс. — Разбира се, без панталони щеше да е по-добре… исках да кажа, че с рокля щеше да е по-добре! Но и така си екстра!

Тиана премести поглед към Аннет.

— Нормално, нормално — потвърди феята.

В този момент вратата се открехна и Халанбери попита:

— Много ли още… Тиана!

Той се втурна да прегръща сестра си, а Трикс усети лека ревност. Не беше ясно от какво ревнуваше — дали от възможността Халанбери да прегръща и целува сестра си на воля или защото копелето и княгинята бяха брат и сестра и толкова се обичаха.

Макар че… той самият дали би поискал Тиана да се окаже негова сестра?

По-скоро не! Не му трябваше точно такава радост!

— Ами къде е твоят оръженосец? — попита Тиана, галейки доволния Халанбери по главата. — И всички хора, които ме спасиха от витамантите?

— Значи ти не знаеш нищо? — порази се Трикс. — Нали беше с мен през цялото време!

— Аз бях книга! — възмути се Тиана.

— Ти беше княгиня — прихна Халанбери и получи за това един по тила.

— Аз бях книга! — повтори Тиана. — А книгите живеят само когато ги четат.

— Нали сама каза, че не искаш да те чета по-нататък… — смути се Трикс.

— Много неща съм казвала — сви рамене Тиана. — Ти трябваше да проверяваш дали не съм размислила… Та, къде са останалите? И къде се намираме?

Тя отиде при малкото прозорче и погледна към улицата. Изрече възхитено:

— О-о!… Това търговски квартал ли е? А защо не виждам планините?

— Тиана, ние не сме в Дилон — отговори Трикс. — И сме сами тук, няма ги приятелите ни… Седни, ще ти разкажа всичко…

 

 

По обяд над Столицата зазвъняха камбаните и забиха часовниците на кулите. В началото, както се полага, дванайсет удара отбиха главните часовници на кралството от най-високата Часовникова кула на двореца. Шестте им циферблата гледаха към шестте посоки на света. Става дума за това, че едно време Маркел Неочаквания беше решил, че четири посоки не са достатъчни за такова голямо кралство и въведе още две — Юсток (тя трябваше да се намира между юг и изток) и Засев (както всички се досещат — между запад и север). Защо в главата на предприемчивия крал не бяха се родили още две — Севис и Юзап — никой не знаеше. Никой също така не знаеше какво не беше се харесало на краля в старите, добри северозапад и югоизток, които от край време се използваха и от моряците, и от пътешествениците. И си остана пълна загадка защо кралят изведнъж охладня към своята идея, която по неговите думи обещаваше дивен прогрес на мореплаването, а единственото материално наследство от топографската реформа останаха часовниците с по шест циферблата на кулата на двореца…

Когато часовниците, които упорито гледаха към шестте посоки на света отброиха дванайсет, започнаха да бият всички останали часовници в Столицата. Това не беше много точно, но за сметка на това — много верноподаническо.

Под този многогласен звън и тропот (БАМ! БАМ! БАМ! — от кулата на ковачите, ДЗЪН! ДЗЪН! ДЗЪН! — от малката куличка на майсторите на изящни бижута, ЧУК! ЧУК! ЧУК! — от сивото здание на Стражите и още много други звуци), от Югозападните порти, към кралския дворец се приближиха три момчета. Две по-големи и едно по-малко. Бяха хубаво облечени, веднага си личеше, че не бяха някакви просяци. Изглеждаха прилично, бяха, може би, от някой дребен дворянски род. Стражарят, който дежуреше на ъгъла на площада и улицата на Кралските Лекари им хвърли един мимолетен, но изпитателен поглед и се обърна настрана. Това бяха съвсем прилични деца и можеше да ги пусне.

Добре, че стражарят не чуваше разговора им.

— Но ние не можем да щурмуваме двореца на Маркел — каза едно от момчетата — много хубаво момче, което даже малко приличаше на момиче.

— Защо — учуди се неговият връстник. Той не беше толкова фин, чертите му бяха малко по-грубички и не след много време на него му предстоеше среща със сапуна и бръснача.

— Защото това е кралският дворец! — отсече първото момче.

— И какво от това? — възмути се второто (впрочем, по-досетливите читатели, вече сигурно са се досетили, че в действителност, първото момче беше момиче — княгиня Тиана, а второто — съхерцог Трикс и ние оттук нататък така и ще ги наричаме) — Ние нямаме нищо против краля, само ще спасим Лапад и Йен!

— Защото това е кралският дворец и го охраняват като кралски дворец! — отсече Тиана. — Да не би да си мислиш, че някакъв си вълшебник, току-така може сам да проникне вътре?! Тук всичко е запечатано със заклинания и магии!

— Мога нещо да измисля — инатеше се Трикс. — Поне някаква невидимост. Ще се промъкнем…

— Аха! — каза малкото момче. — Тогава със сигурност ще ни екзекутират не като разбойници, ами като шпиони!

Да не измъчваме повече читателя — третото момче беше Халанбери.

— Те може изобщо да не са в двореца — неохотно отстъпи Трикс. — Може да са в подземията на стражите. Разправят, че под главното здание на стражите има поне двайсет етажа надолу! И че там държат опасните престъпници срещу кралството, оковани с вериги към стените. Държат ги с железни маски на лицата, за да не ги вижда никой и с железни ръкавици, за да не ги разпознае някой по линиите на дланите.

— Аха — шепнешком призна Халанбери. — И аз съм чувал за това. Разправят също, че когато има бунтове, там разстрелват бунтовниците. Подреждат ги до стената и цял взвод стрелци стреля по тях! А през нощта извозват труповете им с талиги и ги хвърлят в реката!

— Закопават ги в гората — поправи го Трикс.

— Хвърлят ги в реката! — запъна се Халанбери.

— Я престанете! — не издържа Тиана. — Всички арестувани вълшебници ги държат в кралските подземия — чувала съм го от Хасс. Първо, защото там е най-сигурно. Второ, току-така, никой не екзекутира вълшебници, защото може да потрябват във всеки момент и да се наложи да ги пуснат. Там са.

Тримата загледаха мълчаливо кралския дворец, сякаш беше възможно да проникнат през високите стени, калдъръмената улица и каменните сводове на подземията и да видят Лапад и Йен.

— Трябва да разберем защо изобщо са ги арестували — продължаваше Тиана. — Хасс не знаеше, че сте ме спасили, нали така? Значи витамантите са успели да донесат.

— Всички витаманти спяха — мрачно каза Трикс. — Само Гавар… може рано или късно да се добере до Кристалните острови. Но той ще върви още дълго!

— Значи не са витамантите — реши Тиана. — Кой тогава е донесъл? Защо заслужилият вълшебник, ветеранът от битката при Черния Брод е арестуван като някакъв разбойник пред вратите на Столицата?

Трикс вдигна рамене. А Халанбери си призна:

— Не знам.

— Аз имам нещо на ум — каза Тиана. — Само че е много странно. Нека помисля още малко… трябва да разбера едно нещо.

Известно време тримата просто се разхождаха по площада пред двореца. Оттук нямаше нещо Бог знае какво за гледане — може би само високата стена, по която се разхождаха сурови стражи, постланата с калдъръм улица, Часовниковата кула и върховете на дворцовите куполи.

Площадът винаги беше пълен с народ. Някои идваха да се полюбуват на стената около двореца, някои — за да се поклонят на монументите на героите и кралете, които се извисяваха по цялото протежение на стената, някои се надяваха да видят кортежа на краля, а ако имат късмет — и него самия, изпитващо оглеждащ столичните жители.

В тълпата сновяха продавачи на сувенири и търгуваха с изрисувани гравюри на двореца и краля, акварелни рисунки на Столицата, дървени фигурки, които изобразяваха знаменитите кралски стражи в парадна униформа, с торбички и чанти, изработени от работилницата, която снабдяваше кралския двор с чанти и с торби, с миниатюрни чинийки, на които беше изрисувана Часовниковата кула (на дънцето имаше парченце смола, с което чинийката можеше да бъде залепена за бюфета в кухнята), с меки играчки, изобразяващи придворните птици — гълъбите, придворните животни — енотите и придворните насекоми — пчелите. На специални места бяха събрани заедно специално подбрани просяци, които имаха право да посещават кралския площад — старци, изгубили в боевете краката или ръцете си; превити на две старици, захвърлени от жестоките си деца, самотни майки, които просеха пари за незаконородените си деца; малки дечица със затрогващо големи очи, които се нуждаеха от храна и обич. Дори Трикс, който знаеше как работят придворните просяци и какви данъци плащат, хвърли няколко медни гроша на едно младо момиче, което събираше пари, за да си купи целебен самаршански еликсир — толкова жално девойката изброяваше безчислените си болежки.

Но малчуганите, които сновяха по площада, и които зяпачите току привикваха, изслушваха и им даваха по някоя монета, Трикс изобщо не можа да разпознае. В началото, той ги взе за джебчии, но момчетата не се криеха, подвикваха някакви думи и носеха ярки жълти шапчици с пискюли на върха, които изпъкваха в тълпата. По едно време, едно от тези момчета се оказа съвсем близо до Трикс и той чу:

— Клюки! Клюките на деня! Всички пресни клюки! Най-интересните, чуйте ги! Клюки!

Тиана мигом се оживи и замаха с ръка на момчето. То изгледа децата с известна доза съмнение, но все пак се приближи до тях и обясни снизходително:

— Кралска клюкарска служба. Един грош — една минута. Всички истории от кралския дворец, тайни, интриги, сензации. Всичко, което бихте искали да знаете, но за което дори не смеете да попитате. Къде отиват нашите данъци? От какво е болен военният министър? Вярно ли е, че кралицата има самаршански корени? Колко му излиза на народа издръжката на каретния парк на негово величество?

— Чакай, да не би да искаш да кажеш, че кралят си има специална служба, която да измисля клюки за него?

— Ами да — потвърди момчето и подсмръкна. — К’во? Дори да нямаше такава служба, пак щеше да има клюки. А сега короната печели от тях — това първо. Клюките може да се подбират — това второ. А и всички виждат, че в нашето кралство, кралят не се страхува от клюките — това трето! Какво, ще слушате ли? Парите предварително!

— Всякакви клюки ли има? — попита Тиана.

— Можете да си поръчате. Само че имайте предвид, че на вас, като на непълнолетни, нямам право да ви разказвам някои от клюките. Ъ… нали разбирате… за придворната дама на нейно величество и министъра на алхимията или за началника на стражата и…

— Че ти си по-малък от мен! — възмути се Трикс, въпреки че нямаше намерение да се интересува от пикантните тайни на двора.

— И к’во от това? Аз, може да се каже, не съм човек, а лице на служба при негово величество, аз нямам възраст.

— Издухай си носа, лице на негово величество — каза насмешливо Тиана. — Ето, вземи.

Трикс не се досети веднага, че въпреки думите „ето, вземи“, именно той трябваше да даде на клюкаря монета — княгинята, както подобаваше на всяка висока особа, нямаше пари в себе си.

— На. — Трикс подаде на момчето една монета. — Разказвай.

— Какво да ви разкажа? — попита момчето и моментално скри монетата. — Моите разкази стигат и за десет златни монети.

Трикс и Тиана се спогледаха.

Да говорят за това какво точно ги интересува, и то с професионален клюкар, би било непредпазливо. Да говорят общи неща и за всичко щеше да им излезе много скъпо.

— Аз бих искала… Тиана се изчерви, после продължи бойко: — Ами аз бих искала да чуя нещо за вълшебници!

— А аз — за разбойници! — подхвана Трикс. И смигна на Халанбери.

Момченцето го погледна учудено и рече:

— Това са глупости на търкалета! По-добре да разкаже за ареста на магистър Лапад и неговия ученик!

— О, мога да обединя три истории в една! — зарадва се младият клюкар. — И така… снощи, някъде към осем, край Прашните порти, нашите доблестни стражи задържаха опасен престъпник — магистърът по магия Радион Лапад! Заедно с него беше арестуван и съмишленикът му, подавачът Трикс Соийе!

— Помощникът… — обидено каза Трикс.

Но за късмет клюкарят не го чу и продължи да дрънка по-нататък:

— Съгласно кралската заповед, младият Соийе и наетият от него второкласен вълшебник Радион Лапад се обвиняват в подготовка за покушение върху живота на нашия любим крал Маркел Веселия, а също така и върху живота на неговия верен васал — херцог Сатор Гриз!

На Трикс челюстта му увисна. Тиана се оказа по-подготвена за такъв обрат на нещата:

— Кажи, на какво основание кралят… откъде кралят е научил, че му се готви покушение?

Клюкарят хвърли поглед към Часовниковата кула и отрапортува:

— Преди три дни, като преодоля геройски несгодите по пътя и тези, свързани с лошото време, в Столицата, начело на обоза, който караше данъците за две години, пристигна Сатор Гриз със своя наследник, благородния Дерик Гриз!

— И сега, какво ще стане с Лапад и… и Соийе? — изстреля Трикс.

Без да откъсва поглед от часовника на кулата, момчето съобщи:

— По сведения от информирани източници, съдът над негодниците ще се състои утре, веднага след като бъде приета делегацията на гилдията на алхимиците, които ще подадат прошение за изготвянето на новогодишни петарди с повишена яркост и сила на звука, което, разбира се, ще бъде отхвърлено от нашия мъдър крал, но едва ли тази забрана ще бъде приета от упоритите алхимици. В резултат на това, съдът…

Минутната стрелка на часовника трепна и се премести с едно деление.

— Вашето време свърши — радостно каза клюкарят. — Давай още една…

И в този момент, той видя под носа си малкото юмруче на Тиана и доста якия юмрук на Трикс.

— Ще ти отпоря ушите — каза Трикс. Защо точно „ще ти отпоря“ и той самият не можеше да си обясни, но заплахата подейства.

— В резултат на съдебното заседание, Лапад ще бъде затворен в тъмницата за провинили се вълшебници до живот или до следващата война. А подлият Трикс Соийе, който, освен за всичко останало, е виновен и за отвличането и убийството на малолетната и неспособна да се съпротивлява княгиня Тиана Дилон, ще бъде сварен жив във вряло олио. Като ще бъде зачетен неговият благороден произход и вместо олио, ще бъде използван зехтин, от първото пресоване.

Когато свърши, момчето се наду и погледна обидено към Трикс и Тиана:

— Значи така, с юмруци ще ме заплашвате, а уж изглеждате като прилични хора! И да знаете, че от два гроша аз получавам само един!

Трикс не продължи разправията, а извади и подаде на момчето още една монета. Когато то се отдалечи, доволно от резултата, Трикс и Тиана впериха очи един в друг.

— Похищение и убийство ли? — възмутен, възкликна Трикс.

— Малолетната и неспособна да се съпротивлява? — засвятка с очи Тиана.

— А защо за мен нищо не се споменава в клюките? — обиди се Халанбери.

* * *

Близо до кралския дворец децата откриха чайна — беше модно за Столицата заведение и никак не беше евтино. Затова пък там можеше да се поседи и поговори на спокойствие на чаша горещ чай.

У дома Трикс не пиеше често чай — неговите родители го смятаха за нещо като лекарство. Лапад редовно го пиеше и по неволя Трикс също се научи. Според вълшебника, чаят трябваше да бъде черен, много силен и много сладък.

Чайните имаха друго виждане. Чаят, който им донесоха в голям порцеланов чайник, беше бледожълт и миришеше, кой знае защо, на роза и на мента — даже Аннет се показа от джоба на Трикс и взе да души. На вкус, този чай също беше като гореща вода с роза и мента, а не като ободряваща напитка.

Но беше горещ и това беше напълно достатъчно.

— Не знам защо, но аз веднага си помислих — каза Тиана като държеше с две ръце чашката си, — че цялата суматоха не е заради мен, а заради теб.

— Да бе, не е заради теб… — промърмори Трикс. — „Обвинен в отвличане и убийство…“

— Това са го добавили за по-голяма тежест — намръщи се Тиана. — Нищо не знаят, засега. Може и витамантите все още да не са разбрали нищо — къде съм изчезнала от кораба, кой го е нападнал…

Кой знае защо на Трикс му се струваше, че Тиана се старае да убеди повече себе си, отколкото него. Може би защото и не й се искаше да си мисли, че за спасението й всички знаят всичко. Но Трикс не пожела да спори.

— Само не разбирам защо Гриз е пристигнал в Столицата и ме е наклеветил — каза той. — Най-напред ме пусна. Каза, че това ще бъде добър урок за Дерик… за да се страхува от мен и да не се отпуска. А сега ме клевети.

— Ха — възкликна Тиана. — Че той е бил напълно уверен, че ще изчезнеш някъде! Че ще попаднеш, например в някоя каменоломна като малолетен скитник. Или че ще се хванеш да работиш при някой земевладелец. Или че някой дребен барон ще те остави при себе си, за всеки случай. А ти изведнъж се оказваш вълшебник! Това е съвсем друга работа. Опасността в този случай няма да дойде след много години, а е тук и сега… току-виж си сътворил армия и си се отправил към херцогството! Или се пренесеш в спалните им покои и ги заколиш, заедно с Дерик и всички останали предатели. Или…

— Да изсипя върху двореца им огнен дъжд… — мечтателно каза Трикс. — Да… може би. Но кралят няма да тръгне току-така да ме екзекутира. Ще ме изслуша. А аз ще му обясня, че не съм виновен за нищо, че за всичко е виновен Сатор… тогава Маркел ще затвори него в тъмница, а на мен ще ми върне херцогството…

Тиана и Халанбери се спогледаха.

— Той е такъв — гордо изрече Халанбери. — Много смел и благороден!

— Трикс, помисли си, за какво му е на Маркел да хвърля Гриз в тъмница? — попита Тиана. — На краля какво му трябва? Херцогството да е добре и да му плаща хубави данъци. Да може да му изпрати добра армия, ако стане война. Кажи ми кой може да управлява по-добре — ти или Сатор?

— Сатор — призна си Трикс.

— А кой е по-добър пълководец?

— Сатор… макар че моите предци са били воини, а неговите — търговци…

— За какво му е тогава да се кара с Гриз? Сатор е дошъл, лично му се е заклел във вярност, платил е данъците си за две години… Какво още му трябва на краля?

— Справедливост! — с жар отвърна Трикс.

— Ти наистина ли си съхерцог? — попита Тиана с любопитство. — Защото аристократите казват на справедливостта „целесъобразност“.

— В летописите не е така — упорито каза Трикс.

— Летописите се пишат по-късно. И тези, които ги пишат, непременно намират начин да нарекат целесъобразността справедливост.

— Тогава какво да направим? — отчаяно възкликна Трикс. — Измисли нещо, щом си толкова умна!

— Не е трудно — отговори Тиана. — Тяхното оръжие е лъжата, следователно, нашето…

— Ще бъде истината! — зарадва се Трикс.

— Не, разбира се! Нашето оръжие ще бъде още по-голямата лъжа!

Халанбери погледна Тиана възторжено и тихо каза:

— Аха…

— И каква лъжа ще ни е нужна? — попита Трикс със съмнение.

— Ама как не можеш да разбереш?! Например че съхерцог Гриз се е сдушил с витамантите и иска да им предостави плацдарм за нахлуване на територията на съхерцогството, заради което е направил преврата, а е пристигнал в Столицата, за да срази краля и да обезглави кралството!

— А… — успя само да каже Халанбери, след което си наля от чая и го изпи на един дъх.

— И как ще убедим краля? — попита Трикс. Колкото и да е странно, идеята, която Тиана предложи, не предизвика у него неприязън. В нея имаше нещо… примамливо. Не беше много почтена, но това я правеше още по-примамлива…

— Това ще трябва ти да го измислиш — отвърна Тиана. — Аз съм княгиня, не умея да измислям подробностите. Трябва да съчиним улики срещу Гриз, после да се вмъкнем при Маркел и убедително да му представим тези улики. Тогава ще освободят Лапад и Йен, ще хвърлят твоя злодей в тъмница, ще ти върнат обратно херцогството, а мен няма да ме върнат при витамантите… и ще управляваме по съседски…

Известно време Трикс и Тиана се гледаха.

След което, неясно защо, се изчервиха.

— Аха — дъвчейки курабийка, каза Халанбери. — А когато се ожените, ще направите едно голямо княжество…

— Халанбери! — в хор възкликнаха Трикс и Тиана.

— Какво? Нищо лошо не съм казал — обиди се Халанбери. — Все някой трябваше да го каже, не е ли така?