Сергей Лукяненко
Нескопоското (6)

1

Животът на младия човек, който избра да бъде ученик на магьосника, се делеше на две съвършено различни части. В едната, която беше невидима за очите на хората, му се налагаше да готви, да мие съдове, да мете и да слуша дългите самохвални речи на учителя си за подвизите и чудесата, които беше извършил. Връх на всичко бяха редките пристъпи на педагогическо вдъхновение, които обхващаха от време на време вълшебника. Тогава трябваше да изслушва дълги и скучни наставления и да прави заклинания, след което да слуша дълги и скучни забележки.

Затова пък, другата, видимата част беше къде-къде по-приятна.

Това е причината да разкажем за нея.

Облечен в черна мантия, с изумрудено по края, с волна походка, през едно ранно и топло утро в средата на лятото, на покрития пазар в Босгард, стъпи ученикът на вълшебника, Трикс Соийе. В лявата си ръка той държеше голяма плетена кошница, а в дясната — полиран дървен жезъл от яко дърво, който изглеждаше като магически.

Неговото появяване предизвика оживление сред търговците и немногобройните сутрешни посетители. В градчето всички знаеха, че преди три дни вълшебникът Радион Лапад, при тайнствени обстоятелства (шепнешком се разказваше за страшната битка, когато един отряд рицари, с помощта на многочислени демони и стадо гномове, обсадили кулата) се е сдобил с ученик. Но никой досега не беше виждал очите на този ученик. Най-разпространено беше мнението, че ученикът представлява демон, който се преструва на човек и затова към Трикс поглеждаха не само с любопитство и уважение, но и с известен страх.

Без да подозира за това, Трикс нерешително се приближи към месаря, когото Лапад снощи подробно му беше описал. Плешивият и червенобузест здравеняк, който стискаше нервно в ръцете си сатър, когато видя, че Трикс се приближава към него, започна да нервничи и наведе очи.

— Добро утро, господин Касап! — вежливо каза Трикс. — Господин Лапад поръча „както винаги“.

Месарят кимна, с един удар заби сатъра в дръвника, върху който режеше месото, и с ловко движение на грамадните си ръце уви в плътна кафява хартия няколко сочни говежди пържоли, свински ребърца, телешки черен дроб и две парчета конски салам. Завърза с лико пакетите и ги постави на дъното на кошницата.

— Ъ… как ви наричат, млади господине? — вежливо се осведоми Касап.

— Трикс.

— Ъ… мога ли да ви помоля да ми платите месото, господин Трикс?

— Господин Лапад каза „както винаги“ — кимна Трикс и хвана с две ръце кошницата, която теглеше надолу ръката му. Жезълът му пречеше и се наложи да го сложи под мишница, което обаче разваляше вида му.

— Разбирам — печално произнесе месарят. — Предайте на уважаемия господин магьосник, че аз много го почитам, но сметката на господин магьосника вече е петнайсет златни монети, а аз, за съжаление, не мога да правя месо от въздуха, жълтици — също.

— Ще му предам — озадачен отвърна Трикс. Честно казано, той беше дълбоко уверен, че Радион Лапад не изпитва никаква нужда от пари. В една от стаите на кулата, Трикс със собствените си очи беше видял три сандъка, догоре пълни с монети — кой знае защо медни. Но медните монети също са пари. — Ще му предам, непременно ще му предам. Господин Лапад няма затруднение с парите, той е велик магьосник!

— Затова пък аз имам, аз съм само един обикновен месар — тъжно каза Касап. — Кажете му, господин Трикс. Защото така нямам причина да коля животно, а когато дойдете следващия път, няма да има за уважаемия господин Лапад нито прясно месце, нито колбаси…

Обмисляйки тази скрита заплаха, Трикс мина между сергиите с млечни продукти, купи сирене и напълни с мляко тумбестата стъклена бутилка. За да не вкисва в жегата, във ведрото с млякото седеше една малка зелена жаба. Трикс се намръщи от погнуса и реши, че няма да пие мляко. Само, ако е варено. На млекарката плати със ситна сребърна монета, която Лапад му беше дал. Вместо ресто, млекарката му уви в една платнена кърпа топка плътна извара и я връчи на момчето с такъв уверен вид, че Трикс не посмя да спори.

Последната спирка от маршрута му беше при зарзаватчията — възрастен планинец, който с философско спокойствие наблюдаваше приближаващия се Трикс. Без да задава въпроси, старецът взе от ръката на момчето една по-едра сребърна монета и му връчи китките от прясна салата, зелен лук и някакви непознати треви. Трикс дори не успя да се учуди на скъпата цена на зеленилата, когато старецът произнесе:

— Това е без пари. За теб. Момчетата трябва да ядат много зеленчуци — те дават сила.

Трикс досега си мислеше, че силата идва от месото, но реши да не спори. Благодари вежливо. Старецът кимна и сложи върху кошницата няколко връзки с репички и три краставици.

— Да ти е сладко… А това е за господин магьосника.

Върху сергията на зарзаватчията стоеше едно старо детско нощно гърне, пълно с пръст. В гърнето растеше непознато на Трикс растение с големи зеленикави зърна. Зарзаватчията откъсна десетина, без да бърза и каза:

— Днес, само десет за един сребърник. Реколтата е лоша.

Пред очите на Трикс, зърната започнаха да менят цвета си — отначало станаха кафяви, а след това — лимоненожълти. Зарзаватчията ги уви в парче избелял плат и каза:

— Трябва до обяд да сложиш зърната върху лед, защото иначе ще изгният и учителят ти ще се разсърди.

— Ще ги сложа — озадачено произнесе Трикс. — Кажете ми, защо гледате растението в нощно гърне?

— У нас така е прието — човек сади трева в нощно гърне, когато остарее — отвърна спокойно зарзаватчията. — Това означава, че вече не очаква потомство… Върви, момчето ми. И кажи на господин Лапад, че зърната на планинското кафе, оттук нататък ще стават все по-скъпи. Клановете воюват, пътеките са все по-опасни и керваните не пътуват.

Тежко натоварен, като архар от планински керван, Трикс напусна пазара. Вече съвсем беше разсъмнало и трябваше да побърза, за да стигне до кулата преди да е станало горещо.

За щастие, великият магьосник Лапад не пренебрегваше плебейския начин за придвижване. До пазара Трикс го чакаше лека двуколка, в която беше впрегнат стар, кротък кон. Когато момчето доближи, той протегна шията си с надежда.

С усилие Трикс натовари тежката кошница в двуколката, измъкна от нея една сочна салата и като се огледа — дали възрастният продавач не гледа към него — я протегна на коня.

Големите печални очи го погледнаха с учудване. Конят взе внимателно с меките си топли устни салатата от дланта на момчето. Сдъвка я и изпръхтя благодарно.

Който е хранил с ръката си гладно животно, знае колко приятно е това нещо!

Дали от благодарност или защото се връщаха у дома, конят вървеше много по-бързо. Трикс седеше на капрата и гордо гледаше пробуждащия се град. Отвсякъде се носеха звуци — простичката мелодия на неделното утро. Хленчеха гладни дечурлига, жени мъмреха мъжете си, които снощи бяха закъснели, мъжете пък сърдито им отвръщаха, че поне веднъж в седмицата имат право да поседят с приятели и да изпият по чаша, две, три…

Настъпваше нов ден и хората се захващаха с обичайните си ежедневни неща.

Отваряха се прозорците и оттам се изсипваха в канавките нощните гърнета. Към пекарните подтичваха сънливи деца, стискайки в шепа ситни медни грошове. Кудкудякаха кокошки, затворени в дървени клетки и очакваха своя ред. Мустакат селянин, без да бърза, подканваше: „Кокошки!“, „Тлъсти кокошки!“, „Млади кокошки от село Телепино!“, „Кеф ти жива, кеф ти, оскубана!“. От по-богатите домове излизаха домакини и прислужници, оглеждаха придирчиво стоката, пазаряха се и влизаха обратно с покупката си.

Трикс, увит в мантията си, с жезъла върху коленете, любопитно оглеждаше гражданите. Беше уверен, че погледът му излъчва грижа и търпение, както подобава на един бъдещ магьосник, когато наблюдава простосмъртните. Уви, гражданите намираха погледа на ученика на вълшебника прекалено натраплив и пълен с безразличие. За жалост, човек вижда това, което иска да види.

А Трикс ясно виждаше, че гражданите го гледат със симпатия и уважение.

 

 

Всички велики магьосници са много мързеливи. Разбира се, когато се появеше поредният Черен властелин или Тъмен повелител, и на най-мързеливия магьосник му се налагаше да отлепи задника си от уютното продънено кресло и, подпирайки се на вълшебния си жезъл като на обикновена тояга, да помъкне изнеженото си тяло някъде към Планината на смъртта или Гората на ужаса, или Блатото на отчаянието. Черните властелини обикновено отсядаха на място, което за нормалния герой беше изключително досадно и противно. Обикновено, към края на пътешествието, вълшебниците (тези, които бяха оцелели след срещата с Химерата на влажните подземия или Страшната огнена парогълтачка) отслабваха на килограми, заякваха и ставаха много, много свирепи. Някои от тях озверяваха до такава степен, че смъкваха черния властелин от мястото му, заемаха го и никога повече не се връщаха обратно.

За щастие, броят на черните властелини беше силно преувеличен от хорските легенди, така че вълшебниците можеха да си мързелуват толкова, колкото трудолюбието им позволяваше. Радион Лапад се числеше към вълшебниците, които, макар и мързеливи, бяха трудолюбиви.

И това за Трикс беше голям късмет.

Между две черни колони беше скрита вратата към кулата на Лапад — голяма врата от светло, с цвят на слонова кост дърво. Беше обкована с метални ленти и имаше няколко ключалки. Но понеже с пълно право Радион не разчиташе само на ключалките, там имаше и допълнителна охрана. До вратата, чоплейки зъбите си с алебардата, стоеше минотавър. Той беше дребен — колкото нормален възрастен мъж, със сива козина, на която липсваше блясък. Такива като него се въдеха в златоносните мини и се отличаваха с това, че сред тях се срещаха и рядко смислени екземпляри.

— Здравей, Харим — поздрави Трикс минотавъра.

— Здра… — изръмжа Харим. Човешкият много не му се удаваше, освен това, сред минотаврите, които охраняваха владенията на вълшебника, на Трикс му се носеше лошата слава, че малко му трябва, за да размаже главата на някой минотавър. — Здра… ра…

Впрочем, Трикс не изгаряше от желание да общува с минотавъра. Той бързо се промуши през открехнатата врата, държейки пред себе си кошницата с продуктите. Чудовището се заклатушка към коня, за да го разпрегне и да го пусне да пасе. Благодарение на магиите на Радион, конете му сами пасяха, сами ходеха на водопой, даже сами отиваха при ковача, когато им паднеше някоя от подковите. Но да се разпрягат, засега, конете не можеха.

Трикс, освободен от грижата на снабдител, отвори още една врата — лека и ажурна, от фини дървени пластини. Вратата отвеждаше до решетеста шахта, която вървеше нагоре, през цялата кула, до самия й връх. На дъното на шахтата имаше солидна дървена платформа, с тънки кълчищни въжета, закрепени в четирите й ъгъла, които също водеха към върха на кулата.

Трикс пусна кошницата и с усилие изтегли якия лост, който стърчеше от платформата. Под краката му взе да скърца някакъв механизъм. Горе нещо застърга.

Трикс чакаше.

Въжетата се опънаха малко накриво и единият ъгъл на платформата леко увисна. Такива неща се случваха непрекъснато и той вече не се плашеше. Върху платформата имаше монтирани скоби, където можеше да пъхне краката си и да изравни наклона. Освен това, бяха закрепени и няколко въжени примки, за които Трикс предполагаше, че са там, в случай че нещо се случи с въжетата — да може да се хване за тях и да се изкачи нагоре, използвайки ръцете си.

По този въпрос обаче не му се размишляваше.

Платформата поскърцваше, въжетата скрибуцаха, а горе, все по-близо и по-близо стържеше механизмът. Трикс пристъпваше от крак на крак и се стараеше да не поглежда наоколо.

Бездарният магьосник би се качвал догоре по стълба. Самонадеяният би направил заклинание, което да отслабва с всеки изминал ден. А мързеливият би предпочел да се охарчи за конструктор, който да му построи модерната във великосветските кръгове джаджа — асансьор, който се задвижва от вятърни перки. Ако се съдеше по това, че всичко беше направено не от камък или метал, можеше да се каже, че тук са се потрудили, не признатите от всички майстори на механичните чудеса — гномовете, а елфи и хора.

Най-сетне дългият път към върха на кулата свърши. Платформата тръсна и спря до нова врата. Трикс вдигна кошницата и излезе от крехката дървена клетка в сигурния каменен коридор. Като всяко момче, израснало в дворец, и той беше убеден в сигурността и непоклатимостта на каменните постройки.

Тези, които имаха възможност да се убедят в това, че най-здравите крепости могат да бъдат сринати камък по камък, рядко имаха възможност да споделят по-късно опита си с останалите.

Вървейки по тясната галерия със сводест таван, Трикс стигна до кухнята. И галерията, и кухнята бяха обърнати на изток и бяха залети от слънчеви лъчи, които проникваха през прашните прозорци. След като разтовари кошницата върху полицата за зеленчуци и в ледника, Трикс разтвори кухненския прозорец и като се хвана, за всеки случай, за черчевето по средата, се наведе навън. Замижа блажено от ярката светлина.

Беше във великолепно настроение!

Струваше му се, че кулата плува по зелената поляна, покрита с червените пръски на розите. Вятърът духаше в лицето му и на вълни къдреше тревата. Над главата му поскърцваше вятърната перка. Не беше трудно да си представи с притворени клепачи, че се носи над бурно море, мачтите скърцат от вятъра, а той самият се намира на носа на кораб, който лети по хладните зелени вълни. Дощя му се да си пофантазира, че пред него стои, разперила ръце като летяща птица, красива девойка, а Трикс нежно я придържа за талията. Даже му се стори, че чува през поривите на вятъра прекрасна песен на непознат език…

Рязък звън го изтръгна от мечтите му. Момчето трепна и се дръпна от прозореца. На секундата всички фантазии се изпариха от главата му.

(Всички добре знаем, че когато човек се е размечтал, не бива да бъде стряскан. Разбира се, приказките, че душата може да не се върне обратно в тялото, са си суеверия за непросветени. Затова пък фантазиите наистина се изпаряват от главата, но ако са достатъчно ярки, не изчезват безследно. Те се носят из всемира, докато не попаднат в друга глава, някъде в съвсем друг свят и в друго време.

Добре би било, ако чуждата фантазия е от полза… Представете си обаче какво страдание ще бъде, ако дивакът изведнъж се усети, че би могъл да построи парна машина или огнемет! Или какви комплекси ще изпита кроткият пещерен човек, ако улови мечтата на чиновника за почивка под горещото тропическо слънце!

Радион Лапад обаче не можеше да предположи, че ученикът му точно сега се е размечтал. Така че ние няма да укоряваме магьосника. В края на краищата, да бъде в постоянна готовност е първото задължение на ученика.)

Под звъна на звънеца, Трикс отиде до разговорната тръба, която стърчеше от стената до вратата. Измъкна запушалката и каза високо:

— Слушам, господин магьоснико!

Звънът престана. Трикс притисна ухо към тръбата и заслуша далечния глас на Радион:

— Донеси ми кафе, ученико! И… и кифличка с ябълков мармалад.

— Слушам! — отвърна Трикс. За три дни, той добре беше научил и дневната програма на Лапад, и неговите вкусове.

Трикс сложи най-напред чайника на огнището. След това взе от ледника три жълти зърна, и ги стри в медно хаванче. Зърната станаха на прах и изсветляха пред очите му. Когато водата в чайника завря, Трикс я наля в любимата чашка на Радион — бяла, глазирана и с красива рисунка — катеричка, която бере лешници от един храст. Катеричката беше обута в панталонки и държеше кошничка. Трикс мислеше, че на възрастния магьосник не му отива да пие кафе от такава детска чаша, но предпочиташе благоразумно да не говори на тази тема.

След като наля водата, той започна тихо да брои до двайсет. За приготвянето на хубаво планинско кафе трябва внимателно да се следи температурата на водата — тя не бива да бъде нито прекалено гореща, нито прекалено хладка. Когато произнесе „двайсет!“, Трикс изсипа във водата смляното кафе и го разбърка бързо с лъжичката.

Течността стана първо сива, след това кафява, после малинова и накрая сякаш се подчини на съдбата си и стана бяла като мляко. Това беше верен признак, че температурата е точно уцелена и че кафето е станало.

С кифличката беше по-лесно — Трикс измъкна една от кошницата с хляба, разряза я на две половинки и ги подържа минутка над врящия чайник, за да омекне поне малко твърдият хляб. Защо ли Лапад не му поръчваше да купува хляб? Защо му трябваше да икономисва? Нали имаше три сандъка с монети!

Намаза мармалада направо с пръста си и след това го облиза. Това не беше, защото смяташе, че така е по-вкусно. Просто мармаладът беше останал съвсем малко и само с пръст можеше да го обере от стените на съдинката.

Кафето и кифличката Трикс постави на подноса и се запъти към кабинета на Лапад — той беше един етаж по-горе. За радост, сега нямаше нужда да използва асансьора — имаше нормална вита стълба.

 

 

Бидейки наследник на херцог, макар и полу, Трикс не изпитваше преклонение нито пред учените, нито пред библиотекарите, нито даже пред магьосниците. Когато беше малък, той често навестяваше кабинета на придворния магьосник Кемур. Той беше добър и остроумен човек, който не беше особено преуспял в професията си.

В кабинета на баща му, освен цялата полица с кралски закони в кожени подвързии и още една цяла полица с годишници „Горещи новини“, имаше и специална маса с писмени принадлежности. Не, не тези, обикновените, с които баща му подписваше укази и разпоредби, а с изящни прибори за писане — писалката беше от ясен, с перо от феникс. По всеобщо мнение, единствено с тях подобаваше да се записват магически заклинания.

Работният кабинет на магьосника Лапад обаче се различаваше от всичко, което досега Трикс беше имал възможност да види. Вместо строги шкафове с подвързани с кожа и коприна книги, там имаше само голи стени, облечени с кремава тъкан. Разкошното кресло, в което можеш спокойно да отдъхваш, докато работиш, беше сменено с твърд стол с неудобна висока облегалка. Масата — от бяло дърво (прекрасна планинска бреза), беше семпла и без никакви украшения. Върху нея имаше запалена газена лампа, нищо че навън грееше слънце; чаша с добре подострени моливи и купчинка хубава хартия.

Само един детайл нарушаваше аскетичната подредба — акварелът на стената. Картината показваше млада девица с прозрачни одежди, в мъглата, на края на гората. Девицата водеше на тънка връвчица еднорог с тъжни очи. Трикс харесваше еднорога, още повече му харесваше девицата, но все пак, такава картина човек очакваше да види в женски будоар, не и в кабинета на могъщ магьосник.

— Господин Лапад, кафето ви — каза Трикс.

Магьосникът стоеше до прозореца, мръщеше се и гледаше някакво гъсто изписано листче.

— Кафето ви! — високо повтори Трикс.

— Кафето… — замислено произнесе Лапад, без да се обръща.

— Хубаво ароматно кафе — похвали напитката Трикс. — Само десет зърна за една сребърна монета. И казват, че ще поскъпне.

— Хубаво и ароматно… — Лапад замислено взе чашата. Отпи. Настоятелно кимна към креслото. — Седни! Седни и слушай!

Зарадван от факта, че ще може да поседи в креслото на истински магьосник и от това, че сега ще научи нещо, Трикс бързо се намести върху стола.

— Така… — Лапад се прокашля. — Не е завършено… трябва да го оправям… С две думи, това е заклинание за примамване на летящ огнен демон в затворени помещения. Слушай!

Трикс помръдна неспокойно на стола и заслуша внимателно.

— В началото се чу писък — тънък, на границата на слуха, сякаш комар пищеше в нощта — тържествено започна Лапад. — След това, горещи вълни се понесоха по стаята и по разтревожените лица изби пот. Тревогата все по-ясно се четеше по лицата…

Той спря да чете. Взря се с недоумение в листчето.

— Нещо не е както трябва ли, господин Лапад? — попита Трикс. Той вече сякаш чуваше тънкия писък и температурата в стаята сякаш се покачи.

— Разбира се! — Лапад се наведе над масата, моливът му бързо запрепуска по листчето, яростно зачерквайки и поправяйки. — Едно след друго, в две съседни изречения, „… по разтревожените лица изби…“ и „… се четеше по лицата…“ Отвратително! Елементарна, недопустима грешка! Кой демон ще се подлъже по такъв текст?! Ето! Чуй сега!

Трикс кимна и отново заслуша.

— В началото се чу пищене — тънко, на границата на слуха, сякаш комар звънеше в нощта — тържествено започна Лапад. — След това горещи вълни заплуваха из стаята и пот заизбива върху разтревожените лица. Тревогата все по-силно завладяваше всички. И ето, че смътни сенки заиграха по стените…

Трикс с възторг и уплаха усети, че в ушите му звъни, по челото му беше избила пот, а върху стената се движеха неясни сенки.

— … сякаш предвещаваха появата на този, когото великият магьосник беше призовал…

Лапад замълча. Поклати глава:

— Къде са ми очите?! „… Сякаш, сякаш…“ Паразитни думи! Отвратително! Ужасно! Нали така, момчето ми?

— Вярно — съгласи се Трикс. — Не струва.

— Текстът трябва да се лее и да не спъва слушателя — мърмореше Лапад. — Само тогава думите придобиват магическо значение… Сега отново!

— В началото се чу пищене — тънко, на границата на слуха, сякаш комар звънеше в нощта. — На Лапад явно му харесваше първата фраза. — След това горещи вълни заплуваха из стаята и пот заизбива върху разтревожените лица. Тревогата все по-силно завладяваше всички. И ето, че смътни сенки заиграха по стените, все едно предвещаваха появата на този, когото великият магьосник беше призовал. „Яви се пред мен, Гоелрон, демон на огъня и мълниите! Бъди мой слуга, докато самата смърт не отнесе теб или мен! Задължавам те с три правила: «Не допускай действия или бездействие, които биха могли да ме застрашат! Изпълнявай всяка моя заповед, ако не противоречи на първото правило! Защитавай се в степен, която не противоречи на предните две правила.»“ И ето, че пространството се взриви с душераздиращ стон и пусна на бял свят демона Гоелрон — огнена топка с черни очи-въглени и кучешки зъби като огнени езици…

Радион замълча, изчаквайки.

Трикс затаи дъх.

Нищо не последва.

— Нещо не е както трябва — въздъхна Лапад. Изглеждаше, че магьосникът не се беше надявал да успее. Сложи листчето на масата и отпи от кафето. Раздразнено поясни: — Три седмици се мъча над заклинанието за призоваването на фамилиар! Знаеш ли какво е това „фамилиар“?

Трикс вдигна рамене. Знаеше, но виждаше, че магьосникът искаше сам да разкаже всичко.

— Фамилиарът е същество, което е извикано от друго измерение на битието. То не само се подчинява на магьосника, но се превръща в негов близък приятел и съратник. То може да притежава собствени магически способности. За магьосника е голяма чест да има свой фамилиар, дори той да не е особено представителен… Не знам какво не е наред. Защо фамилиарът не се появява?

— Името точно ли е?

— Откъде у магическото същество име? Важното е да звучи убедително. Гоелрон звучи добре!

Трикс помисли малко, после предположи:

— Може би думите са се изтъркали? Може би някой друг е викал фамилиара по този начин? Може трите правила, на които той трябва да се подчинява да са измислени по-преди?

— За да се изтъркат думите, трябва да са ги прочели стотици хора. Хиляди! — Лапад патетично махна с ръка. — Никой магьосник няма да разгласи такива красиво измислени заповеди! Ех!…

Трикс беше смутен. Искрено му се искаше да помогне, но не знаеше как. Освен това искаше и той самият да се научи да прави магии.

За щастие, разочарованият Лапад сам реши да прекрати научните си занимания и да налее малко мъдрост в главата на ученика си.

— Дай да видим, ти колко си напреднал. Вчера ти поръчах по магически начин да създадеш гвоздей. Обикновен железен гвоздей. Успя ли?

Трикс наведе глава.

— Ясно! — Лапад, кой знае защо, се развесели. — Я опитай в мое присъствие!

Трикс набра смелост и произнесе:

— Гвоздей! Направо дреболия! Най-простото ковашко творение. А без него, нито къща можеш да построиш, нито кърпа да окачиш. Без гвоздея, на коня ще му падне подковата, ще се препъне и рицарят ще изгуби битката. Даже в клозета няма как да се затвориш, ако резето не е добре закрепено с як гвоздей. Точно такъв гвоздей се появи в ръката ми — дълъг осем сантиметра и половина, два сантиметра дебел, от чисто ново, лъскаво желязо…

Трикс завърши и печално погледна дланта си. Там, разбира се, нямаше никакъв гвоздей.

Лапад обидно се разсмя. После потупа Трикс по главата:

— Няма нищо, момчето ми. За начало е даже много добре. Малко в простонароден дух с всичките му наричания и разсъждения. После обаче… Знаеш ли къде ти е грешката? Да не би да си измъкнал от вратата на клозета гвоздея, да си го измерил и да си го взел за модел?

— Защо, не може ли? — учуди се Трикс.

— Може. Ако не ти достига въображение, дори е задължително. Само че трябва да запомниш — никакви глупави новомодни метри и сантиметри! Никакви числителни! Можеш ли да си представиш осем и половина сантиметра?

— Не.

— Това е то! Говори образно и не употребявай числителни! Не поръчваш на ковача. Твориш магия! А магията е направена от чиста красота и вълшебната хармония на думите.

— Ей сега! — засуети се Трикс. — Разбрах, наистина, всичко разбрах! Чуйте! Гвоздей! Направо дреболия! Най-простото ковашко творение. А без него, нито къща можеш да построиш, нито кърпа да окачиш. Без гвоздея, на коня ще му падне подковата, ще се препъне и рицарят ще изгуби битката. Даже в клозета няма как да се затвориш, ако резето не е закрепено с як гвоздей. Точно такъв гвоздей се появи в ръката ми — дълъг, колкото палеца ми и дебел, колкото… кутрето ми, от чисто ново, лъскаво желязо…

Гвоздей нямаше.

— Често ли ти се е случвало да виждаш гвоздеи без ръжда? — небрежно попита Лапад.

— А! — радостно възкликна ученикът му.

— Действителността трябва да се украсява по мъничко. Това е същината на магията. Обаче умно и с мярка, без да вървиш срещу суровата истина на живота.

— Гвоздей! Направо дреболия! — забърбори Трикс. — Най-простото ковашко творение. А без него, нито къща можеш да построиш, нито кърпа да окачиш. Без гвоздея на коня ще му падне подковата, ще се препъне и рицарят ще изгуби битката. Даже в клозета няма как да се затвориш, ако резето не е закрепено с як гвоздей. Точно такъв гвоздей се появи в ръката ми — дълъг колкото палеца ми и дебел колкото кутрето ми, ръждясал, но още здрав! О!

С примряло сърце, усмихнат до уши, Трикс показа на учителя си гвоздея, който лежеше в ръката му. Ръждив, твърде дебел, за да може да бъде забиван, но здрав и истински.

— Лесно схващаш — похвали го Лапад. — Браво! Само, следващия път внимавай с размерите. А гвоздеят си го бива, заслужи си похвалата.

Трикс въртеше гвоздея в ръката си с вид на победител. Нищо, че не може да се използва, тежък е за забиване, но все пак си е истински ръждив гвоздей! Магията сътвори от нищото гвоздей!

— Господин Лапад — замислено каза Трикс. — Не може ли да направим малко монети? Месарят каза, че следващия път…

— Трикс — Лапад въздъхна и седна на своя твърд и неудобен стол, — знаеш ли какво забранява на своите вълшебници нашият мъдър крал? И какво забраняват всички умни крале, барони, маркизи?…

— Не знам.

— От нищото да се правят пари! — натърти Лапад. — Защото съществува такова нещо като девалвация на паричната маса!

— Какво е това? — порази се Трикс. — Зъл демон ли?

— По-лошо. Да не си мислиш, че на регента не му се иска да насече повече монети и да купи земите наоколо, например? Но не го прави. Защо ли? Ами, защото, ако парите станат прекалено много, тяхната цена ще падне!

— Парите имат цена?!

— Разбира се. Да речем, че сега в град Босгард има в обръщение сто златни монети, хиляда сребърни и десет хиляди медни. Кокошката струва една сребърна…

— Ако малко се попазариш, ще ти дадат две — допълни Трикс.

— Давам ти пример — намръщи се Лапад. — Само това оставаше, велик магьосник като мен да пълни главата си с презрени глупости като цената на кокошките! Всички знаят, че един златен талер струва десет сребърни, а един сребърен — десет медни.

— Единайсет.

— Това е заради инфлацията — отново неразбрано каза Лапад. — И така, и парите имат своя цена. Ако регентът реши да отсече още монети, никой няма дума да му каже. Защото златото и среброто са редки метали, добиват ги гномовете в дълбоките мини, а търговците от всички страни, на драго сърце ги купуват. Между нашите монети се случва да попаднат и чуждестранни — динари, реали, екю — и това не смущава никого. Стига златото да е чисто и да тежи достатъчно. Медта обаче е по-обикновен метал. И от нея могат да се отсекат и сто пъти повече монети, ако щеш! И тогава твоята кокошка пак ще струва една сребърна монета, но ако са медни, тогава ще струва не десет, а сто монети! Не, не сто — хиляда!

Уплашен от перспективата да ходи с чувал вместо с кесия, Трикс жално попита:

— Ами, ако се сътворят с магия сребърни? Или златни?

— Точно тук, момчето ми, влиза в сила суровият закон на магията — въздъхна Лапад. — Ти сигурно си мислиш, че твоят гвоздей е възникнал от нищото? Не. Възникнал е от желязото, което съществува около теб. От частиците желязо, които се намират в камъка, в прахоляка, във въздуха… В теб самия, ако трябва да съм абсолютно прецизен. Защото и в човешката кръв има желязо. За жалост, златото не се търкаля под краката ни. Желязото — също. Когато решиш да създадеш следващия си гвоздей, магията може да източи желязото от кръвта ти и ти да умреш.

— Ами, ако превърнем железния гвоздей в златен?

— Уви! Можем да превръщаме само в това, което е по-леко. Златният гвоздей лесно може да бъде превърнат в железен, но железният в златен — никога! Това е закон на магията. Ако се постараеш, можеш да го превърнеш в дървен, но в златен или сребърен — няма как. Дори в меден не може!

— Но нали медта е евтина! — възкликна Трикс. — Мога да отида до града и да купя медни отпадъци, колкото искате…

— Трикс — въздъхна Лапад. — Трябва да ми повярваш, че на трона не сядат глупаци. На магьосниците им е забранено категорично да плащат с медни грошове.

Трикс зяпна от учудване. Сега му стана ясно защо на пазара никой не му върна рестото от сребърните монети.

— Да — кимна Лапад. — Аз имам тук три сандъка с медни монети. Веднъж минах покрай един стар меден рудник, направих ги… Но не можем да ги харчим.

Помълча малко и тъжно добави:

— За жалост, златото и среброто свършиха.

— Хайде да направим от монетите съдове — предложи Трикс. — Кофи, легени, чайници… На пазара се търсят!

Лапад се сгърчи от ярост.

— Аз, могъщият магьосник, да правя съдове за простолюдието?! Ти представяш ли си колко сили и време биха отишли за един прост чайник? По-добре да ги продадем на ковачите — нека ги претопят и нека те изковат от тях съдове. Така по̀ може. Но пак е срамота. Магьосниците, които добиват мед от остатъци руда от насипите до шахтите ги наричат презрително „рудни магьосници“.

— В такива случаи баща ми казваше — разсъдително каза Трикс: — „Което е лошо за нас, е добро в чужбина“. Така беше, когато заловиха контрабандистите с три коли упойваща трева. У нас я горят, а тревата беше много хубава. И ние я продадохме. На пиратите. Те пък май я бяха препродали на витамантите на Кристалните острови. Там тази трева е много скъпа.

— Предлагаш ми да продадем монетите чрез посредник? Това е приравнено към фалшифицирането на пари! — осъдително каза Лапад. Но кой знае защо, изобщо не изглеждаше сърдит.

— Ако е сторено тук — да. Но ако е за враговете ни — напротив, това е диверсия за славата и честта на Регента и Краля. Можем да ги обменим с диваците за бисери. За тях е все едно — така и така ще си направят от бисерите гердани.

— Я гледай! — измърмори Лапад. — Какъв способен ученик се извъди! Я върви… — Той се замисли, обмисляйки какво да предложи. — По-добре, върви на поляната да набереш няколко букета. Недей да береш от розите — омръзнали са ми! Единият букет да бъде от макове и маргарити, а другият от лалета и синчец. И двата да са красиви! Развивай естетиката в себе си! И… можеш да се поупражняваш с магии. Вземи от килера няколко ръждиви подкови и направи малко гвоздеи. Асансьорът ни се е разхлопал, трябва да се оправя. Имаш време до залез-слънце.

 

 

С букетите Трикс се справи бързо. Беше го срам да си признае, но уроците по цветарство и букетология му бяха любими. Може и да не бяха мъжки заниманията с цветя, но нали не беше много изящно един рицар да подари на прекрасната си дама букет от жълти циклами, които намекваха за желание за раздяла…

Тъй че двата букета, развиващи естетическото му чувство, Трикс направи много бързо, без да обръща внимание на недоброжелателния поглед на минотавъра, който охраняваше кулата. Букетът от макове и маргаритки стана особено красив. Той трябваше да символизира дълбокото и искрено уважение към наставника. Вторият, който беше от синчец и лалета, стана малко пораздърпан, но Трикс реши, че това е знак за собственото му невежество и стремежа му да го преодолее.

Коремът му къркореше; на излизане от кулата, Трикс беше хапнал само една кифличка с малко сирене. Обаче, без да обръща внимание на тези глупости, момчето на бърза ръка създаде няколко гвоздея — остри и умерено тънки. След което, в пристъп на храброст, сътвори и парче хляб — пресен и шуплест, с коричка, поръсена с ким.

Хлябът беше съвсем като истински. Трикс го повъртя в ръцете си, вдъхна от аромата му и отхапа. Беше вкусно.

Замислено го изяде. За жалост, хлябът не можеше истински да засища. От всичко, създадено по магически начин, единствено годна за употреба беше водата. От всичко останало, за организъма нямаше полза. Не беше вредно, затова временно, човек можеше да засити глада си.

Искаше му се да сътвори нещо велико. Истинско. Нещо, което би накарало магистър Лапад да зяпне и да каже: „Браво, Трикс! Ти ще станеш велик вълшебник!“

А какво би станало, ако…

Трикс лежеше на тревата, дъвчеше една тревичка и си мислеше за безуспешните опити на Радион да извика фамилиар. Какъв беше проблемът? Всичко звучеше толкова красиво и умно… Вероятно, работата не беше в демона, а в мъдрите правила, които бяха създадени, за да предпазят магьосника от съществото, което той призовава. Правилата са добри и обхващат всичко, но това означаваше, че вече някой ги е използвал. И те са изгубили…

Кажете, моля ви се, иначе как можеш да се предпазиш?… Да извикаш някое безпомощно същество, което да не може да ти навреди? За какво ти е такова?…

Трикс изхъмка. Трябва да се мисли в друга посока! Законите и правилата са като вериги, които са надянати на някой разбойник. А нали хората не си причиняват вреда, само защото се страхуват от наказание! Те, освен това, могат да се отнасят добре един към друг, да бъдат приятели, да се обичат…

Не, сигурно Шарбапал, демонът на огъня и пламъка няма как да се отнася с любов към магьосника, който го призовава. Но пък фамилиарите, също така са и различни, някои от тях могат да бъдат дори симпатични…

Трикс мечтателно погледна към едно лале, което се клатушкаше от вятъра. И каза:

— Сред огромното поле от цветя, между листенцата на едно лале живееше Аннет — прекрасната фея на цветята. Листенцата на синчеца и лалетата и служеха за дрехи, на закуска тя пиеше роса и нектар, а на обяд ядеше жълт прашец от тичинките на цветята. Беше голяма, колкото палец — да, да, колкото палец на ръка и беше изумително красива — нежна, синеока и с руса коса. Ако можехте да я видите, вие бихте възкликнали: „Ах, какво красиво момиченце!“ Но Аннет много рядко се показваше пред хората. През деня, тя спеше в чашката на лалето, а нощем танцуваше под лунните лъчи и пееше весели песнички. И това продължи дотогава, докато един ден, привлечена от вдъхновен глас, тя надзърна над ръба на цветето и видя един прекрасен юноша. Влюби се в него толкова искрено и силно, колкото силно се влюбват единствено феите, дотогава, докато смъртта не ги раздели. А!!!

Малко мило личице с ореол от руси коси, надникна от лалето и с обожание погледна Трикс. След това се показаха две мънички ръчички, хванаха се за ръба на цветето и пред него се появи мъничко момиченце, с рокля от листенца на синчец. Тя провеси босите си крачка, седна и подпря с ръце главицата си.

— Толкова красиво говориш — отчетливо каза с тънък гласец девойчето. — Ти си толкова мил! Знаеш ли, аз много те обичам. Готова съм да те слушам цял ден. А през нощта ще танцувам за теб на лунна светлина.

— Аз… аз… Трябва да вървя… — изпълзявайки назад, заекна Трикс.

— Да вървим, мили — съгласи се феята.

Тя се протегна, на гърба й се появиха две прозрачни крилца и тя се издигна във въздуха. Увисна над Трикс.

— Където ти, там и аз. Само една минутка, моля! Още не съм обядвала.

Жужейки като пчела, тя пикира върху една тумба с трева, с листенца като пет разперени пръста и бледи жълто-зелени цветове.

Трикс скочи. Избърса с ръка потното си чело. Беше много тихо и наоколо не се виждаха никакви феи.

— Сигурно ме е напекло слънцето… — с надежда каза Трикс.

Потупа се по джоба — гвоздеите си бяха на мястото. Вдигна букетите.

От маковия цвят излетя и се издигна нагоре мъничка фея. Тя летеше някак тежко и на тласъци и залиташе встрани. Феята се тръсна върху букета, излегна се и захихика.

— Какво правиш — убито попита Трикс.

— Ниш… — феята пак захихика и зарита с крачка. — Колко си досаден… Как се казваш?

— Трикс…

— А аз — Аннет… Хи-хи-хи…

— Какво си се разхихикала?!

— Като хапна, веднага ме избива на хилене. — Момиченцето сладко се протегна. — Ще дремна малко, става ли? Цяла нощ съм танцувала… На лунна светлина…

 

 

Магистър Радион Лапад дълго и съсредоточено изучава спящата върху дланта на Трикс фея. След това попита:

— Какво каза, че е яла на обяд?

— Там растеше някаква трева… Съвсем невзрачна. Листата и са такива… — И той разпери дланта си. — И цъфти с малки, също невзрачни, жълто-зелени цветове.

— Да я беше нахранил със сок от мак. Поздравявам те, момчето ми! Ти си магаре! Ти си първият на света магьосник, който си има за фамилияр фея-наркоманка.

— И сега… сега какво да правя?

— Как, какво? Нали сам го изрече — докато смъртта не ги раздели. Можеш да се хвърлиш от кулата. А можеш да я смачкаш или да я удавиш в нощното гърне.

— Не — Трикс затръска глава. — Как бих могъл?! Тя е малка и беззащитна! И ме обича!

— Тогава ще търпиш! — безжалостно изрече Радион. Погледна нещастната физиономия на Трикс и добави: — По принцип феите на цветята не живеят дълго. Едно лято. Бедата е там, че цветята около кулата, също са вълшебни и цъфтят непрекъснато, дори и под снега. Какво ще излезе от този миш-маш — даже не мога да си представя! Може да умре през есента. А може и да те надживее.

— Има ли някаква полза от нея? — Трикс не се удържа и изхлипа. — Не можем ли да я използваме за нещо?

Магистър Лапад се замисли.

— Предполагам, че в природата, тази стърчиопашка служи за опрашване на цветята. Възможно е и магическите й способности да подпомагат растежа на растенията. Като се свести я разпитай. На мен няма да ми отговори — тя е твой фамилияр. Ако беше мъничко по-голяма — Радион изхъмка — можеше да я използваме в кухнята. Тя, разбира се, силно ще страда, но от любов към теб, ще се примири. Не знам, моето момче, не знам… Това да ти е в бъдеще за урок!

Трикс мълчеше, съзнавайки правотата на учителя си.

— Дай тук гвоздеите — заповяда Лапад. — Сам ще оправя асансьора. Нещо ми подсказва, че не бива да ти поверявам толкова сложни задачи, като съединяването на две дъски, посредством гвоздеи. Букетите постави в тоалетните. Този с лалетата — в моята. А другия сложи в твоята. И не забравяй да ги сменяш през два дни.

Той погледна още веднъж към феята и въздъхна:

— Сигурен ли си, че не искаш, тя да стане… по-голяма?

— Не…

— Просто не знам… — печално каза Лапад. — Дори ме е страх да разкажа на колегите си. Няма да се смеят на теб, а на мен. Утре очаквам гости… Малък симпозиум…

Той се замисли.

След това протегна ръка и погъделичка феята по коремчето.

— Любими… — нежно каза феята и се протегна. Отвори очи, намръщи се и скочи. — Какво е това?! Аз съм порядъчна фея!

— Само исках да те събудя — изрече Лапад. — Кажи ми, моля ти се, какво умееш да вършиш?

Феята ядосано мълчеше.

— Трикс, попитай я ти.

— Аннет, какво умееш да вършиш?

— Да танцувам на лунна светлина, мили — изгука феята.

— Друго? Да отглеждаш цветя?

— Аз съм фея на цветята, не съм градинар! Нека сами си растат.

— Ясно! — резюмира Радион. — Абсолютно безполезен фамилиар!

— Тя е красива — застъпи се Трикс за феята и с това си заслужи пълния с обожание поглед на Аннет.

— Трябва да ти подаря една хубава лупа — каза Радион. — Добре, моето момче. В крайна сметка, ти доказа, че способностите ти растат. Да призовеш фамилиар… какъвто и да било фамилиар си е… силно вълшебство. Жалко, че няма как с помощта на магия да преодолеем нашите финансови затруднения.

Той погледна замислено Трикс и момчето позна този поглед. Той казваше много ясно: „Да можех да те пратя някъде по-далече от очите ми!“ Майка му го гледаше така, когато влиташе в стаята, докато тя и нейните дружки мило беседваха, баща му — когато се навърташе около тронната зала, а той водеше задушевни разговори с приятелите си — истории от риболова, лова и някакви непонятни „лудории, позволени на владетеля“. Майка му наричаше тези „лудории“ „недопустими“, но никой не посвещаваше Трикс в детайлите.

— Аз имам малка къща в Дилон — каза магьосникът. — Мислех да ходя дотам след три дни. Но ми дойде наум нещо наистина чудесно. Щом вече си толкова самостоятелен и даже си имаш фамилиар, ще те пратя сам да идеш в столицата. А дотогава… ще се прибереш вкъщи, ще измиеш пода, съдовете… ще си приготвиш провизии за из път. Можеш да си напълниш джобовете с медни монети от сандъка. Схващаш ли?

— Схващам — кимна Трикс. — Нали никой не се досеща, че съм магьосник?

— Все още, официално не си магьосник — поправи го Радион. — А парите — ако някой каже нещо — твои са. Нали разбираш?

Трикс кимна.

— Пред никого да не показваш феята — добави магистърът. — Дръж я в джоба си. Или в пазвата си.

— В пазвата, в пазвата — закрещя феята. — По-близо до теб, мили мой!

Трикс се изчерви и разтвори джоба, който беше върху нагръдника на мантията му. Феята разбра всичко без думи. Въздъхна и прелетя в джоба му.

— Можеш да си направиш дупчица — така ще ти бъде по-интересно… — каза Трикс. — Олеле, къде чоплиш?!

— От вътрешната страна, любими. По-приятно ми е теб да гледам!

— Навън чопли! Аз не съм чак толкова интересен!

Радион Лапад вдигна очи към небето. Измърмори:

— Трябва да призная, че този избор е правилен донякъде… Трикс!

Трикс с целия си вид даваше да се разбере, че е готов да слуша и да се подчинява.

— Недей да ме подвеждаш, чуваш ли! Стегни се. Концентрирай се. Хубаво мисли, преди да предприемеш нещо. Утре сутринта, на разсъмване тръгваш. До вечерта ще си в Дилон.

— Няма да ви подведа, учителю! — с жар възкликна Трикс.