Сергей Лукяненко
Нескопоското (14)

4

Рано сутринта, пътешествениците напуснаха имението. Кодар, сдържайки риданията си, им съобщи, че татко му е умрял през нощта, без да дочака срещата със стария си приятел. Лапад и Трикс му изказаха съболезнованията си. Йен и Халанбери, така и нищо не бяха разбрали, а Трикс, кой знае защо, не пожела да сподели това, което му се беше случило през нощта.

След като отминаха селцето — неговите мърляви жители, отнякъде бяха научили за случилото се, както обикновено става, пътниците напуснаха от владенията на Арадан и отново излязоха на приличен път. Лапад погледна картата и заяви, че сега пътуват по земите на барон Исмунд. Трикс, след като порови усърдно в паметта си, си спомни, че предците на барона бяха от този самаршански хайлайф, който след загубената война предпочете да приеме владичеството на Маркел Разумния, да станат негови барони, вместо да напускат земите, който населяваха и да трупат напразно обида. Йен, който се гордееше много със своето приютско образование, каза, че владенията на Исмунд са известни с бързите си коне, състезанията с кучета, боевете с петли, с хищните си риби, хазартните игри и гладиаторските битки (само че без смъртен изход, защото Маркел Неочаквания, за да угоди на жена си, забрани на гладиаторите да се убиват на арената). Лапад отбеляза, че във владенията на Исмунд, магията е слабо застъпена и затова тук не живеят известни вълшебници. А Халанбери само се поинтересува, могат ли все още поданиците на барона да правят от знаменитата самаршанска халва или вече са се разучили.

Независимо от това, че по земите на Исмунд открай време живееха множество самаршанци, днес те твърде малко се различаваха от останалите граждани на кралството. Дългополите наметки отстъпиха място на панталоните и ризите, жените вече не криеха устата си зад стегнати превръзки (неизвестно защо, в Самаршан се смяташе, че приличните жени не трябва да показват устата си пред чужди хора — по-скоро по този начин самаршанци са се спасявали от нуждата да водят жените си на празниците и да слушат подмятанията им). Навсякъде по селата развъждаха кокошки, които старите самаршанци смятаха за мръсни животни, защото ядат червеи, червеите ядат мъртъвци, значи този, който яде кокошки, яде прадедите си. Единственото, което издаваше произхода им, беше по-тъмната кожа и раздалечените очи.

По пътя им имаше доста села и три нощи подред, пътниците прекараха в таверните. Но на четвъртия ден, когато в далечината се показаха кулите на Гива — главния град на баронството, се случи неприятност.

В началото заваля ситен дъждец — противен есенен дъжд, който беше решил да си разчисти сметките с циганското лято. Пътят бързо се разкаля и благородният жребец на вълшебника се изяви не от най-добрата си страна — подхлъзна се и падна, като изтърси Лапад в една локва. И закуца. В началото вълшебникът ругаеше, колкото сили има глупавия кон, но после се захвана да го успокоява и да оглежда подутия крак. Не откри нищо утешително.

— Поне един месец ще трябва да се оправя — бинтовайки подпухналия крак на животното, каза той. — Аз не съм много силен във ветеринарната магия. Ще докуца до града… а там ще се наложи да го продам.

Вълшебникът пъхна ръка в джоба си и измъкна оттам изтънялата кесия. Погледна вътре и добави:

— И ще трябва да купя нов кон. М-да…

 

 

Жребецът наистина докуца до града, а Лапад вървеше пеша. Когато стигнаха портите на града, вълшебникът се поинтересува за адреса на най-близкия ветеринар и най-близкия месар. Конят застана нащрек.

За негово щастие, ветеринарят, след като огледа контузения крак, назова прилична цена и така беше избегната визитата при месаря. Заедно с това, Лапад продаде и каручката с кобилата, после му стана весело и всички отидоха в най-близкия хан. След вечерята и след бутилка вино, вълшебникът стана съвсем благ. За Трикс, Йен и Халанбери беше наета стая, а Лапад тръгна да се „запознае с прословутия нощен живот на Гива“.

Трикс не възразяваше. Момчетата бяха толкова уморени, че на мига се повалиха на леглата. Халанбери заспа моментално и успя само да смъкне обувките си. Аннет приседна на перваза, печално се загледа в дъжда, който се усилваше и се запъти към Трикс, за да пренощува в джоба на мантията му.

Трикс също не издържа дълго. На светлината на единствената свещ, той разглежда известно време книгата „Тиана“, борейки се с изкушението да я отвори и да я прочете. После я пъхна под възглавницата, духна свещта и заспа.

На сутринта Радион Лапад се оказа в стаята, макар Трикс точно да си спомняше, че преди да заспи, беше заключил с резето. Вълшебникът беше мрачен и не му се говореше. По всичко личеше, че запознанството му с нощния живот на града беше излязло несполучливо.

— С хубава карета до Столицата пътят е по-малко от една седмица — съобщи той, без да се обръща конкретно към някого. — Пеша ще ни трябват три седмици, а ако завали сняг — и повече.

— Тук рядко вали сняг — блесна със знания Йен. — Пък и какво са три седмици…

— Вълшебниците не ходят пеша! — гордо отвърна Лапад. — И три седмици… за теб може да са нищо, но за мен, възрастния човек са изряден срок!

Трикс си спомни колко беше получил вчера за конете и за каруцата Лапад и плахо се поинтересува:

— За карета парите няма ли да ни стигнат?

— Вече не — мрачно отговори Лапад.

— Може би, ще трябва да си ги изработим? — наивно попита Трикс.

— Запомни, моето момче, на този свят… е, след ходенето пеша, разбира се, вълшебниците най-малко обичат… да работят! — Последната дума Лапад произнесе с отвращение. — Магьосниците обичат да измислят заклинания. Да се състезават. Дори да воюват! Но да работят…

Той помълча, после добави печално:

— Може би, ще се наложи… Но да помагам на търговците да си въртят далаверите — никога вече! Измий се, оправи си дрехите и отиваме на аудиенция при барона!

— Дрехите ми са чисти — каза Трикс.

— Почисти моите дрехи — нареди Лапад. — И помоли в кухнята за парченце сланина, завий го в някакъв парцал и ми излъскай ботушите до пълен блясък… Да, Трикс! Ти виждал ли си барон Исмунд? Може би той се е познавал с баща ти?

— Мисля, че не — каза Трикс.

— Този Исмунд е много странен — поясни Лапад. — Хората го обичат. Но всички задължително подчертават, че баронът се слави с любовчийство и склонност към хазарт. Хайде, върви да си гледаш работата.

Трикс доста бързо успя да почисти мантията на вълшебника и да лъсне до блясък ботушите му. Все пак класическото образование на младия аристократ включваше много полезни навици, освен танците, четенето на летописи и зубренето на родословни дървета. През това време Лапад се наплиска с вода от легена и се напарфюмира с южни благовония (най-вероятно, от уважение към самаршанския произход на барона).

На Йен и на Халанбери им беше заповядано да се държат прилично, да се разхождат само из оживените места (Лапад зловещо намекна нещо за това, че в Самаршан много високо ценят светлокожите пленници), а вечер да се връщат в хана. Колкото и странно да звучи, това предупреждение изплаши най-много Аннет. Тя попита Трикс, има ли нужда от нея и доброволно се съгласи да съпровожда момчетата.

— Душа на цвете — философски отбеляза Лапад, когато с Трикс излязоха от хана. — Уж непрекъснато им се кара, а всъщност се безпокои за тях. Трябва да признаем, че магическите същества невинаги носят злото в себе си.

— Господин вълшебник, мислите ли, че баронът ще ни помогне? — попита Трикс.

Лапад погледна изкосо ученика си.

— А ти как мислиш? Ако при твоя баща дойдеше… ъ-ъ… известен и уважаван вълшебник и го помолеше за карета, за да стигне до столицата по важна работа?…

— Зависи в какво настроение се намира баща ми — честно отговори Трикс. — Ако е вечер и е във весело настроение, щеше да му даде. Ако пък е сутрин и настроението му е потиснато, щеше да го изгони. Или нещо щеше да го излъже.

— Исмунд не пие въобще — с отвращение каза Лапад.

— Също така, много зависи и от придворните вълшебници — продължаваше Трикс. — Те всичките се имат за много велики. И ако баща ми даде нещо на друг вълшебник, те ще се обидят и да поискат и за себе си…

— Ясно — кимна Лапад.

— Макар че татко беше… добър… — Трикс замълча и извърна погледа си.

Повървяха известно време, без да разговарят, после вълшебникът сложи ръка на рамото му:

— Не се срамувай от сълзите си, ученико. Хубаво е, че обичаш родителите си. Но рано или късно… всички ние сме смъртни…

— С изключение на витамантите — мрачно каза Трикс, срамувайки се от своята слабост.

— Ти би ли искал да видиш баща си такъв като рицаря Арадан? — попита Лапад. — А това дори не е възкръснал мъртвец, а лич… Няма как да излъжеш смъртта!

— Какво има след смъртта? — попита Трикс.

— Мненията са различни — с ентусиазъм продължи разговора Лапад. — Някои учени твърдят, че смъртта е пълно небитие. Друг път! Скалдите пък казват, че след смъртта си, воините получават замъци, тълпа прекрасни девойки и куп слуги, а също така, собствено поле за битки и неограничен брой врагове… това, според мен е доста еднообразно и скучно, нали? Самаршанските мистици вярват, че след смъртта, Висшето божество събира всички грехове на човека и ги закача за краката му, от добрите му дела прави въже, по което човекът трябва да се измъкне през Процепа на Страданието до Планината на Блаженството… като през това време, Висшето божество духа към него, не помня, в кои случаи от горе надолу, а в кои — от долу нагоре…

Трикс, който беше слаб в теологията, така се заинтересува, че сълзите, от които се срамуваше, сами изсъхнаха върху лицето му.

— Нашите жреци са склонни да смятат, че по-рано светът е бил управляван от седемнайсет богове и богини, но всичките те са били различни същности на Висшето божество — толкова разностранно и сложно било то. Един бог управлявал медицината, друг — военното дело, трети — времето и така нататък… Но по някое време на Висшето божество му омръзнало на парче да се меси в хорските работи. То решило да се превъплъти в човек, да изживее един цял живот, пълен с лишения и страдания и по този начин да промени към добро света и човечеството.

— Това случило ли се е?

— И тук няма единно мнение — въздъхна Лапад. — Правоверните смятат, че и сега, след смъртта си, хората попадат в един друг, нов, прекрасен свят. Агийските еретици твърдят, че Висшето божество, превъплътено в човек, известно време живяло сред хората, но така се разочаровало от тях, че напуснало този свят и се захванало със самопознание, а всички хора, след смъртта витаят около Божеството и чакат, докато то приключи със заниманията си. А пък планинските знахари смятат, че то изобщо не се е събуждало и, че нашият живот на този свят е неговият страшен сън. И, че след смъртта, хората се събуждат, без нищо да си спомнят за предишния живот. Добрите хора се раждат красиви, умни и богати, а лошите — уродливи, бедни и глупави. Затова, планинците убиват сакатите, продават бедните в робство и се гаврят с глупаците, защото тези хора са съгрешили страшно в предишния си живот.

— И кой в крайна сметка е прав? — не се сдържа Трикс.

— Знам ли — сви рамене Лапад. — Няколко пъти, великите вълшебници се опитваха да се свържат с Висшето божество с помощта на магия и да разберат какъв е смисълът на живота и какво се случва след смъртта. Първата асамблея на вълшебниците, например, се занимаваше само с това. Веднъж даже, с общи усилия успяха да създадат толкова мощно магическо заклинание, че получиха отговор.

— Какъв?

— Цветът на мушкатото, което стоеше на перваза на единия прозорец се запали и горя в продължение на три дни и три нощи. Върху масата, около която седяха магьосниците, от небето падна морков. А косите на тези вълшебници, които бяха женени, станаха зелени.

— И какво означава това?

— Петима вълшебници се побъркаха, опитвайки се да го разгадаят. Останалите плюха на всичко, угасиха мушкатото в кофа с вода, изядоха моркова, пребоядисаха си косите и престанаха да се занимават с глупости. Разбираш ли, Трикс, не е по силите на човек да улови ходовете на божествената мисъл… О, ето че пристигнахме!…

Дворецът на Исмунд по нищо не приличаше на самаршанска постройка. Той представляваше строга сграда, с колони отпред и мощен фронтон над тях. Може би, така баронът подчертаваше своята преданост към краля, независимо от произхода си.

Вратите на двореца бяха отворени, а стражите пуснаха вълшебника и неговия ученик без да задават въпроси. Затова пък, с влизането в двореца, един властен възрастен мъж, който седеше зад голямо бюро, веднага подхвана Лапад. Мъжът беше облечен по някаква необичайна мода — с лачени обувки, тъмни прави панталони, бяла риза и тъмен сюртук с неудобна кройка. Около врата му беше завързана яркочервена лента, която висеше почти до пъпа му. Той веднага отхвърли всички опити на Лапад, нещо да обясни.

— Аз съм младшият церемониалмайстор на барона — каза той и връчи на Лапад някакъв пергамент. — Всички, които искат да бъдат приети, трябва да попълнят тази анкета.

— Аз съм вълшебник!

— Това е добре. Значи умеете да пишете почти без грешки.

— А ако не можех нито да чета, нито да пиша — попита вълшебникът.

— Щяхте да наемете писар. Ето там, на онази пейка седят писарите и чакат клиенти.

— А ако нямам пари да си наема писар?

— Как мислите — жлъчно попита младшият церемониалмайстор на барона — достоен ли е да отнема времето на барона един необразован и беден човек?

— Ясно — поемайки пергамента, отвърна вълшебникът.

— Дължите една сребърна монета за анкетата — добави церемониалмайсторът.

Лапад изпъшка, но плати безропотно.

— Чух за тия номера — поясни той на Трикс. — Това се нарича бюрокрация.

— Бюрокрация ли?

— Ами, да. Всички въпроси биват решавани, като се попълват разни хартийки, които се разглеждат от специална порода люде — чиновници. Това, разбира се е идиотия, аз бих му обяснил на този всичко с две думи, пет пъти по-бързо. Отдавна ми се искаше да видя как работи тази система… Така… охо… трийсет и четири въпроса. Добре тогава…

Лапад приседна до една свободна маса, която стоеше малко по-встрани, огледа презрително старото неподострено перо, което лежеше до мастилницата, пълна със засъхнало мастило и извади един красив метален молив, пъхнат в елегантно кожено калъфче.

— Така-така-така… Анкета за желаещите аудиенция… така. Име и прякор. Радион Лапад… Предишно име и прякор, ако е имало такива… хм. Същите са… Възраст… Да речем… Пол… Те подиграват ли се? Мъжки! Полът преди смяната, ако е имало такава…

Лапад погледна изумено към Трикс:

— Може в това да има някакъв смисъл, а? Така…

Той продължи да попълва анкетата, като от време на време коментираше:

— Име на майката… Име на бащата… Имате ли роднини в Самаршан или на Кристалните острови… Какъв е произходът ви — човешки или от друго същество… Замисляли ли сте нещо лошо срещу краля и кралството? Замисляли ли сте нещо лошо срещу барона… Ама че досадни хора! На колко години падна първият ви млечен зъб…

Този въпрос накара Лапад да се вцепени.

— Изглежда и това трябва за нещо… — каза той. — За какво обаче? И… аз изобщо не помня! Кога паднаха млечните ти зъби?

— И аз не помня — каза Трикс. — Трябва да питаме Халанбери…

— Нищо, ще напишем — на пет години — реши вълшебникът. — Мисля, че тогава горе-долу се случва това нещо… на колко години престанахте… не, те наистина се гаврят!

По-нататък Лапад писа мълчаливо и само от време на време се сепваше, и поразен, препрочиташе въпросите. На последния въпрос — „цел на визитата“, той отговори с красивата дума „аудиенция“, след което се запъти към младшия церемониалмайстор.

— Трябваше да го попълните с мастило — каза чиновникът, без да поглежда към пергамента.

— Защо не казахте веднага? — слиса се Лапад. — Или поне когато видяхте, че пиша с молив?

— Не съм длъжен да гледам с какво пишете! — избухна младшият церемониалмайстор. — И не съм длъжен всичко да ви обяснявам! Можехте да попитате, аз щях да ви отговоря!

— Хубаво. — Лапад тръсна пергамента. — Словото — това е работният инструмент на магьосника и не е важно, с какво е написано — с молив, с мастило или с кръв от сърцето! Словото носи в себе си смисъл, който не се променя от формата! Подчинявайки се на волята на могъщия магьосник, думите върху този пергамент промениха вида си — превърнаха се от щрихи, направени с молив в мастилени линии. Направени с най-скъпото мастило, което съществува на света — направено от дълбоководни сепии и най-висококачествена стипца!

Чиновникът погледна пергамента с леко любопитство. Думите наистина изглеждаха, сякаш написани с мастило.

— Вълшебник, значи… — измърмори той. — Наистина… Така. Цел на визитата — аудиенция. Това звучи някак странно!

— Защо? — напористо попита Лапад.

— Ами… В анкетата се пита каква е целта на вашата аудиенция, а вие отговаряте — аудиенция!

— Излъгал ли съм?

— Но това не е отговор!

— Защо да не е отговор? Ако бях написал „аудиенция?“ с въпросителна, тогава нямаше да е отговор. Щеше да е въпрос. Ако бях написал „аудиенция…“ с многоточие, също нямаше да е отговор, а размишление за целта на визитата. Аз съм написал „аудиенция“. И съм поставил точка. Това е отговорът!

В погледа на чиновника се появи нещо подобно на уважение.

— Кажете, не бихте ли пожелали да постъпите на държавна служба? — попита той. — Баронът има намерение да внедри широко бюрократичната практика в живота на баронството, а след това и в цялото кралство. Мога да ви уверя — пред нас е бъдещето!

— Бъдещето е пред магията! — твърдо отговори Лапад.

Чиновникът се усмихна снизходително.

— Да, да. Разбира се. И все пак, помислете. Имате всички качества за чиновник. Апропо, заплатата съвсем не е лоша, плащате за нощувка в хана половин цена, а след три години хазната ви осигурява жилище. От определен пост нагоре, получавате право на служебна карета със звънче…

— Със звънче ли?

— Да. Така всички ще ви правят път. Уверявам ви, няма да съжалявате!

— Ще си помисля — кисело отвърна Лапад.

— Помислете си, но не протакайте — кимна чиновникът. — Вървете нагоре по стълбите, ще покажете ето този пропуск на охраната и ще ви заведат в тронната зала. Аудиенцията започва след десет минути.

Анкетата, която Радион беше попълнил, чиновникът пъхна в чекмеджето на бюрото си.

— И защо трябваше да пиша всичко това? — попита Лапад.

— В съответното време всичко ще бъде проучено, не се тревожете — усмихна се младшият церемониалмайстор. — Побързайте за приема.

Докато се качваше по стълбите, Лапад беше сериозен и умислен. Едва когато охраната ги заведе в тронната зала, той се поободри.

Тронната зала беше наистина впечатляваща!

Тя беше голяма и кръгла, с изящен трон, с размери точно като за барона и изящна скамейка срещу него, с пищен килим на пода и купол, изрисуван с ярки цветни картини. Бързи коне препускаха по арената, яростни бойни кучета се впиваха едно в друго, мъдри, белобради хора стояха склонени над някакви хитроумни игри, гладиатори със святкащи мечове се посичаха…

— Потвърждение на общата посока на интересите — промърмори Лапад, гледайки към тавана. — Хазарт…

— Това лошо ли е? — Трикс.

— Какво? Не, не… не е лошо. Всички вълшебници са хазартни натури…

Отвори се една от вратите, която водеше към кръглата зала и херолдът обяви тържествено:

— Негово високоблагородие, благородният барон Исмунд, грижовен покровител на народа и верен слуга на Короната!

Лапад и Трикс се поклониха. С лека обида, Трикс си помисли, че той — барон Исмунд трябваше да му се кланя, но потисна тази мисъл и се поклони дори по-ниско, отколкото етикетът изискваше.

— Гости! Забележително! Колко се радвам, когато имам гости… още повече — пътешественици… още повече — вълшебници! — възкликна баронът. — Изправете се, моля ви, изправете се! Да оставим тези церемонии в миналото и да се държим като модерни хора!

Баронът беше невисок, възпълничък, с гладко избръснато лице, добродушни и лукави очи и широка усмивка, която показваше великолепните му бели зъби. Беше облечен свободно, с лека самаршанска нотка в стила, изразяваща се в широки шалвари и свободна риза, спусната отгоре. А може би, просто обичаше да носи широки дрехи като всички пълни хора.

— Радион Лапад — представи се вълшебникът. — Моят ученик, Трикс Соийе.

— Соийе? — заинтригува се баронът. — Не е ли роднина на починалия съхерцог?

— Синът му — кратко отвърна вълшебникът.

— Какъв ужас! — възкликна баронът. — Наследникът на трона е принуден да се скита и да изкарва прехраната си с магия! Вълшебникът добре ли се държи с теб?

Трикс кимна.

— Ами, чудесно — зарадва се баронът. — На какво дължа удоволствието от вашата визита, господин Лапад?

— Ние сме се запътили към негово величество краля — тържествено каза вълшебникът.

— Очевидно, за да търсите справедливост? — попита баронът. — Много разумно, одобрявам!

Той потри доволно ръце и приседна на крайчеца на трона. Помълча една секунда, после се поинтересува:

— А на какво дължа визитата ви?

— На прискърбни обстоятелства по пътя — каза Лапад. Баронът веднага помръкна. — Конят ми счупи крак.

— Какъв кошмар! — възкликна баронът. — Много съжалявам, че конят ви е счупил крак!

— Е, ако трябва да съм съвсем точен, не го е счупил. Удари го — уточни Лапад. — Но трябваше да го продам. А пътят до Столицата е дълъг…

— Искате пари… — въздъхна баронът. — Пари… — Той стана и заснова напред-назад. — Не, няма проблем, пари има и то много. Даже, твърде много. И да помогна на знаменития вълшебник Лобо…

— Лапад! — не издържа вълшебникът.

— Ах, извинете ме! — Баронът махна с ръка. — Аз винаги съм бил слаб по ботаника. Дълг на всеки държавен мъж е да помага на вълшебниците. Вие винаги се отзовавате на нашите скромни молби с такова желание! Поддържате ни във всички тегоби на държавната ни служба, при това, съвсем безкористно…

Лапад запристъпва притеснено от крак на крак.

— Не казвайте нищо! — възкликна баронът. — Няма нужда взаимно да си правим комплименти. Това е суета… Ще ви кажа къде е проблемът, приятелю. Няма да е правилно, ако баронът започне да дава пари просто така. Във време, когато децата от гетото гладуват, когато чираците живеят толкова натясно, когато майсторките на шевици ме молят за нов родилен дом, какво ще кажат те за барона, който ей така раздава жълтиците?

— Аз бих бил щастлив да предложа своите… нашите услуги на ваше високоблагородие — с огромно усилие изрече Лапад.

— Злато? Безсмъртие? Прогноза за времето? — с интерес попита баронът.

— Е, има и някои области на магията, които не са ни подвластни — измънка Лапад.

— Да, да… Магьосниците предпочитат да мятат огнени кълбета, да изпепеляват градове, да призовават чудовища… — кимна баронът. — Защо не. Тогава… предлагам игра. Нека съдбата реши!

— Шах? — с надежда попита Лапад. — Или карти?

— О, не!

Баронът махна с ръка и показа трите еднакви врати, които водеха извън залата.

— Това е любимата ми игра — каза той. — Зад тези врати… хей, херолде, разпоредете се! Зад две от тях ще има по една коза, а зад третата — карета. Е, карета тук не може да влезе, затова там ще има колело от карета. Бързо донесете колелото! Вие ще посочите една от вратите. Ако там има коза — оставате една година при мен на служба. Ако е карета…

— Тоест, колело — мрачно уточни Лапад.

— Забележката е точна! — съгласи се баронът. — Ако е колело, аз ще ви дам личната си позлатена карета, охрана, готвач и запаси от храна… ех!… Даже вино от собствената изба! И ще ви откарат до Столицата.

Лапад се намръщи и каза:

— Страхувам се, господин барон, че при тези условия…

— Поразени сте от добрината ми! — възкликна баронът. — И, разбира се, няма да рискувате да ми нанесете оскърбление като ми откажете!

Лапад замълча. Баронът грейна.

Трикс преглътна, защото гърлото му внезапно пресъхна и направи крачка напред:

— Ваше високоблагородие!

— Наричай ме просто, „мой бароне“! — каза Исмунд. — Двамата с теб сме благородни люде.

— Мой бароне, поверете ми процедурата по избора — каза Трикс. — За господин Лапад това е прекалено лесно изпитание, няма да е честно, ако той направи избора.

Лапад облещи очи, но не каза нищо.

— Нямам нищо против — бързо каза баронът. — Но внимавай, младежо, само без магии! Моите магьосници ще следят хода на играта… и, честно казано, те отдавна следят какво става през отворите в тавана и стените.

— Никакви магии — съгласи се Трикс. — Само бих предложил съвсем мъничко да променим условията.

— Да? — поинтересува се баронът.

— Нека сляпата случайност не попречи на играта. Ако искате, аз ще позная десет пъти поред, за да няма равен брой познати и непознати резултати. Ако повече пъти излезе коза — ще ви служим цяла година. Ако позная повече пъти колелото — ще заминем.

— Да направиш девет опита? — Баронът се разсмя. — С най-голямо удоволствие, момчето ми!

Лапад се обърна рязко към Трикс, прегърна го и изсъска в ухото му:

— Да не би да се побърка! Имаме един шанс на три да победим! Ако направим девет опита, със сигурност ще загубим! Това е елементарна математика!

— Недейте да ми благодарите, учителю! — високо отговори Трикс, освобождавайки се от яката прегръдка на учителя си. — И още едно уточнение, господин Исмунд. Когато посоча вратата, ще останат още две, нали така?

— Да.

— След като си избера една от вратите, вие бихте ли могли да отворите една от двете? Тази, зад която със сигурност има коза. След това аз ще си помисля и може би ще сменя избора си с третата, която още не е отворена.

— Това какво ще промени — попита Исмунд.

Трикс не отговори.

— Така… — Баронът се замисли. — Така… тук има някаква хитрост… Ако се замисля… Ти не си глупав! Не си… Когато избираш между три врати, шансът ти е три към едно. Ако аз отворя една от вратите — тази, зад която има коза, шансът ти вече ще е две към едно. Тоест, нашите шансове ще се изравнят. Ти можеш да смяташ! Можеш! — засмя се той.

Трикс скромно премълча.

— Добре, кимна баронът. — Затова, че добре владееш аритметиката, съм готов да приема предложението ти. Какво ще кажеш, да не усложняваме нещата? Да играем с две врати? Коза и колело. Така е по-честно.

— По-добре да е по-сложно — каза Трикс.

— Уважавам такива решения — кимна баронът. — Това ми харесва. Истинският играч не бърза да приключи играта! В играта, както и в любовта, скоростта не е най-важна!

Към барона се приближи херолдът и нещо му пошепна.

— Свалили са колелото и са го донесли — баронът потри ръце. — Е? Да започваме!

— Ти наистина си откачил — тихо каза Лапад. — Както и да е… Едно към две… По-добре да си ходим пеша!

— Господин вълшебник, доверете ми се! — пошепна Трикс.

Лапад въздъхна.

— Край-край-край! Всички условия са приети! — весело каза Исмунд. — Всичко е абсолютно честно! Няма измама! Сега или никога — коза или колело! Обичам такива игри! Избирай!

— Тази — Трикс посочи напосоки лявата врата.

— Прекрасно, кимна баронът. — И така-а…

После отиде при вратите и надникна зад всяка една. Отвори средната и попита:

— Оставяш ли същата врата или я сменяш?

Лицето на барона беше абсолютно непроницаемо.

— Сменям я — каза Трикс. — Отворете дясната.

Баронът повдигна рамене отвори дясната врата. Зад нея лежеше на земята колело от карета.

— Провървя ти — каза той. — Не трябваше да предизвикваш съдбата, трябваше да изиграем само една игра… Хей, сменете местата!

Зад затворените врати се чу суматоха.

— Коя врата си избираш?

— Отново лявата — каза Трикс.

Баронът отново надникна и отвори дясната врата.

— Сменям я с тази по средата! — каза Трикс.

Колелото се оказа зад средната врата.

— Върви ти — каза баронът.

След като Трикс позна за трети път, баронът се позамисли.

— Ти познаваш по лицето ми — каза той. — Чувал съм за такива тънки физиономисти!

— Нека завържат очите ми, мой бароне! — предложи Трикс.

Баронът лично завърза очите на Трикс, след което играта беше подновена.

— Сменяме — след всеки опит отвръщаше Трикс. — Сменяме. И пак сменяме. И пак сменяме вратата!

След като резултатът стана 6:3 в полза на Трикс (сладката бяла козичка се появи зад вратата само три пъти, а шест пъти Трикс позна за колелото), баронът повика херолда.

— Донеси вино — разпореди той. — Предстои ни дълъг и труден бас.

— Ама нали вече станаха девет… — опита се да каже Трикс.

— Аз как се съгласих на твоите условия! — възмути се баронът. — И ти ще отстъпиш! Предстои ни серия от сто опита.

Зад вратата някой тежко въздъхна.

— Да — трева за козите, а за слугите — камшик! — кресна баронът. — Не, изобщо сменете тези слуги! И ги сменяйте на всеки десет тура!

— Както кажете, мой бароне — каза Трикс.

След още двадесет опита, Исмунд извика всичките си вълшебници и им нареди да следят по-внимателно Лапад и Трикс. Впрочем, изумлението върху лицето на Лапад беше съвсем неподправено.

— И пак я сменям! — провъзгласи Трикс за стотен път.

— Шейсет и седем колела и трийсет и три кози — сметна Радион Лапад. — Ние спечелихме, ваше високоблагородие.

Исмунд потъна в размисъл. После заговори:

— Това не може да бъде, но се случи… И така — започнахме с това, че аз предложих играта, и имах един шанс срещу три. Това разбирам. Момче…

— Можете да ми казвате „млади подавачо“ — скромно каза Трикс.

— Младият подавач — без да спори се съгласи Исмунд — предложи друга подредба. След като той си избере врата, аз отварям една от останалите врати, непременно тази, зад която има коза. А той получава възможност да смени избора си. Така младият подавач изравни шансовете ни. Остават само вратата с козата и вратата с колелото! Нали?

Трикс повдигна рамене.

— Но тогава, колелото от каретата трябваше да се падне петдесет пъти! — извика баронът. — Козата и тя, петдесет пъти! Нали шансовете са едно към едно! А се получава, две към едно, в твоя полза!

Трикс сведе поглед.

— Без магии ли игра? — попита с надежда баронът. — Ако си направил магия, аз ще ти простя! И карета ще ви дам. И ще ви пусна. Дори ще прибавя сто жълтици!

— Кажи, че си направил магия — посъветва го Лапад.

— Не е хубаво да се лъже — въздъхна Трикс. — Нямаше никаква магия.

— Но това противоречи на аритметиката! — Баронът вдигна ръце към небето, по-точно към тавана.

— Ме-е… ме-е… — изблея уморената коза.

Исмунд изведнъж се облещи и се плесна по челото:

— Ама как не се досетих веднага?! Разкарайте козата. Пригответе каретата. Готвачът да вземе нужните продукти и да се приготви за отпътуване към Столицата.

— За кое не се досетихте веднага? — учуди се Трикс.

— Ами, че ти си просто едно момче-късметлийче! — Баронът сияеше. — Ти си роден под щастлива звезда! Или когато при пълнолуние, през пълния диск на луната е минала опашката на комета. Ами, разбира се! Аз съм чувал за такива като теб. Дето им върви във всичко и винаги… не е случайно това, че се спаси по време на преврата и сега не копаеш въглища в някоя мина, а изучаваш вълшебство… всичко е ясно! Ти си роден щастливец! На такива като теб им викат късметлии!

Трикс разпери ръце.

— Ти ме наказа хубаво заради моята самоувереност — каза баронът, след като настроението му се оправи. — Ах, хитрец такъв! Само че аз не си пожелавам да съм като теб. Така не можеш да получиш никакво удоволствие от хазарта! Ето… лично за теб, лично от мен, не ги пилей…

Щедрата ръка на барона сложи в ръката на Трикс пет жълтици.

— Но отсега нататък на теб ти е забранено да играеш в моето баронство! — Исмунд се закани с пръст. — Никакви карти, никакъв шах, въобще — нищо! Елате привечер, каретата ще ви чака.

Тъкмо бяха излезли от двореца на барона и вълшебникът здраво хвана рамото на Трикс, и го помъкна в една глуха уличка.

— Ето, вземете ги — послушно бръкна в джоба си Трикс.

— Твои са, спечели си ги честно — дръпна се вълшебникът. — Пази си ги. Но ти щеше за малко да ме вкараш в гроба! Аз не вярвам в щастливците и късметлиите, така че… Признавай какви мошеничества използва?

— Никакви мошеничества! — Трикс дори малко се обиди. — Аритметика.

— За твое сведение, аз също умея да броя — каза лапад. — Зад едната врата има коза, а зад другата — колело. Шансовете са едно към едно.

— Ами не е така! — възкликна Трикс. — И вие, и баронът забравяте за третата врата. За тази, която той отваряше!

— Какво общо има тази врата? — учуди се Лапад. — Нея няма защо да я броим. Избираме между двете.

— Не, между трите! — упорстваше Трикс. — Избираме между две врати, едната от които е отворена, а зад другата не се знае какво има и една, която съм избрал в началото, но и там не знаем какво има. Тоест, ако сменим избора си и изберем две врати, тогава шансовете ни са два срещу един! Така и стана!

— Не ме баламосвай! — ядоса се Лапад. — Аз да не съм идиот! Какво общо има отворената врата, зад нея така или иначе им коза! Остават две врати! Зад едната има коза, а зад другата — колело. Нали избираш между тях?! Шансовете са едно към едно!

— Не, трябва да се брои и отворената врата — запъна се Трикс. — На мен ми го разказа един слуга на баща ми. Не точно за врати, разбира се. Той играеше така на „тука има — тука няма“. Три чашки и едно топче под едната.

— Да, това е една стара и не особено уважавана самаршанска игра — кимна Лапад. — Зависи само от ловкостта на ръцете.

— Не е вярно! От математиката! Когато я играеш, посочваш една чашка. Този, който води играта вдига другата — ако топчето е там, той вече е спечелил. А ако е празно, пита — ще смениш ли? Никой не сменя, защото всички си мислят, че няма значение. Обаче има!

— Няма как да има! Две врати…

— Не две, а три! — Трикс така се увлече, че започна да вика срещу Лапад. За щастие и Лапад, разгорещен от спора, не обръщаше внимание. — Три, под едната е топчето!

— Кое топче?

— Малкото! Не, не може да бъде. Топчето е под чашката, а зад вратата има каруца!

— Карета!

— Добре, карета!

— И не е карета, а колело! Недей да ме объркваш! — кресна Лапад.

— Къде е разликата?

— Наистина, къде е? Ти защо печелеше?

— Защото избирах от три врати — две, а глупавият барон — от една! Аз имах повече шансове!

— Ама защо да са повече? — изви Лапад. — Ти избираш между две врати, а третата е отворена. Зад едната врата има колело, а зад другата — коза. От твоя избор, местата им не се сменят. Ти не знаеш кое къде е. Шансовете ти са един към един! Но ти печелеше в два от трите случая. Защо?

— Защото това е аритметика!

Лапад се обърна и с твърда крачка пое към хана. Трикс ситнеше виновно след него. Той честно се беше опитал да обясни всичко, но Лапад не можа да го разбере. Това се случва често — хората, които се справят с буквите, не се разбират с цифрите.

Когато се върнаха в хана, Лапад мълчаливо взе от стойката три глинени чаши за пиво, а след това, усмихвайки се хитро, купи от кръчмаря две шишета пиво и една — със силна настойка. В стаята той напълни и трите чаши, затвори очи, и го разбърка. След това, с хитра усмивка, посочи едната.

— Смятам, че в тази чаша е настойката! — заяви той. — Трикс, махни една от чашите с пиво!

Трикс подуши чашите и отмести една.

— Това е прост нагледен експеримент — поясни Лапад. — Искаш да кажеш, че ако сменя избора си, ще пия настойка ли?

— Да, шансовете това да се случи стават повече от два пъти по-големи — печално каза Трикс.

Лапад отпи. Намръщи се, избърса уста с ръкава си и нареди, експериментът да бъде повторен. Той се спря едва след десетото отпиване.

— Да се смесват силни напитки с пиво е вредно за здравето — призна той. — Да, ти си прав! Но все пак не разбирам защо е така… защо? Събуди ме след два часа — ставайки и запътвайки се към леглото си, заповяда вълшебникът. — Или дори след три… Тук със сигурност е скрита някаква ужасна, разкъсваща разума тайна…

— Аритметика — упорито повтори Трикс.

Но Лапад вече не го слушаше. Седем яки глътки от настойката и три глътки пиво свършиха работата си — умореният и пренапрегнат вълшебник дълбоко заспа.

Трикс взе едната от недопитите чаши и седна до прозореца.