Включено в книгата
Оригинално заглавие
Школа клоунов, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Първи учебен ден

Ето какво се случи веднъж.

Ето какво се случи веднъж в шест часа вечерта. Ето какво се случи веднъж в шест часа вечерта в един много голям град. В Москва.

В един вестник се появи следната обява:

Уважаеми другари хора! Ако имате познати клоуни в цирка или в живота, предайте им, че на улица „Бабата на летеца Антон Семьонов“ се открива училище за клоуни. Те ще бъдат обучавани на четмо, писмо и на добро поведение. След завършване на училището ще могат да работят в телевизията или в най-добрите циркове на страната.

Очакваме ви, скъпи клоуни.

Очакваме ви утре.

Заповядайте!

На другата сутрин пред входа на училището се беше извила огромна опашка от клоуни. Имаше дебели клоуни и тънки клоуни. Бели клоуни и черни клоуни. Те вдигаха врява, викаха, скачаха и свиреха на най-различни музикални инструменти. На лейки, на цигулки, на арфи и на тигани.

С голяма черна кола пристигна много важен гост — началникът по учебната и по извънучебната част.

Тогава от училището излезе една много сериозна другарка с очила.

Извади от чантата си доклад и зачете:

— „Скъпи клоуни, ние с вас ще се трудим здравата.“

При тези думи част от опашката изчезна. Това бяха най-шумните клоуни.

— „Всички ще играем гимнастика.“

Още една част от опашката се изгуби зад ъгъла. Това бяха дебелите клоуни.

opashkata_ot_klouni.png

— „Ще се мием редовно.“

Сега пък избягаха черните клоуни. Те се оказаха просто немити.

Останаха само двама. Момче и момиче.

Тогава на входа дотича една съвсем млада жена — директорката на училището.

— Какво правите, Василиса Потаповна! — каза тя. — Така ще прогоните всички ученици. Дори не им споменахте, че имаме зоокът. Че ще пеем песни. Че ще ходим в зоологическата градина. Ами сега как ще открием училището! Излиза, че учителите са повече от учениците!

— Не са повече — възрази сериозната другарка. Това беше главната възпитателка. — Ние сме две и те са двама.

— Ами бай Шакир? С него ставаме трима.

— Другарят Шакир не е учител. Другарят Шакир е чистач.

— Значи може да учи учениците да метат. Значи и той е донякъде учител. Ето на, че сме повече.

Добре, че точно тогава пристигна раздавачът с някаква телеграма.

Василиса Потаповна я прочете:

— „Посрещайте ме. Вече излетях. Клоунът Саня от тайгата и неговият верен Шаро.“ Нищо не разбирам — каза възпитателката. — Защо е излетял от тайгата? Щом като може да пише телеграми, няма работа тук.

Тогава се намеси големият началник от колата:

— Клоунът Саня вероятно е ловец. Живее в тайгата. Шаро е неговото вярно куче. Тръгнали са към нас със самолет, за да учат в нашето училище.

— А като е неграмотен, как е написал телеграмата?

— Мисля, че не я е писал — обясни началникът. — Продиктувал я е по телефона. Направо от тайгата.

Внезапно всички съгледаха самолет в небето. От него се отделиха две точки, над които цъфнаха два парашута. Това бяха клоунът Саня и неговият верен Шаро.

— Ура! — викнаха всички.

Само че Шаро не се оказа вярно куче, а вярна коза.

Коза ловна, служебна и граничарска. Нова, особена порода. Освен това беше следотърсач, можеше и да се язди. Лично Саня я беше обучавал в един кучкарник в тайгата. Още много работи ще научите за тази коза.

— Сега вече е друго — каза девойката директорка. — С трима ученици можем да открием училище. Можем да прережем лентата.

Това обикновено се прави от най-почетния гост. Такъв беше началникът по учебната и по извънучебната част. Василиса Потаповна му подаде ножицата.

— Почакайте малко! — спря го девойката директорка. — Нашето училище е весело и трябва да бъде открито по весел начин.

Смъкна си забрадката и завърза очите на госта. Той тръгна, като потракваше с ножицата. Изкачи се по стълбите. На вратата стърчеше брадатият пазач бай Шакир.

Клъц!… — кръцна ножицата.

Огромната брада на бай Шакир падна на земята. Откриха се сума значки по гърдите му.

Началникът се смути, качи се в колата и си замина.

След него ножицата взе Василиса Потаповна и преряза мрежичката с продукти на един гражданин.

Най-после Наташа — най-малката ученичка — преряза лентата и девойката директорка покани всички в клас. Тя им се представи:

— Казвам се Ирина Вадимовна. Ще ви уча да четете и да пишете. Освен това съм и директорка… Това е Василиса Потаповна. Тя е главната възпитателка. Ще ви учи на добро държане.

След нея започнаха да се представят клоуните.

— Аз съм клоунът Саня от тайгата — каза клоунът Саня от тайгата. — На чина до мен седи моят Шаро. С него никога не се разделяме и искаме да ни изпитвате заедно. Шаро, лай!

— Ме-е-е-е-е! — заврещя Шаро.

— Надявам се, че не спите в едно легло — рече Ирина Вадимовна.

— Не. Той спи под леглото.

— Чудесно е, че сте такива неразделници. Но все пак мястото на Шаро е на двора или в зоокъта, а не на чина.

Дойде бай Шакир и върза Шаро за едно колче на двора. Шаро не остана много доволен. Дълго време не спря да врещи. Гласът му се чуваше дори през затвореното прозорче.

— Казвам се Наташа — представи се мъничката Наташа. — Искам да ме показват по телевизията и в киното. Искам да стана най-прочутата клоунка.

— А аз се казвам Шура — рече третият клоун. Беше съвсем червенокос. — Аз съм малко странен. За мен казват, че съм голямо явление — силно се изчерви той.

— Интересна работа. В какво се изявява това явление? — попита Василиса Потаповна.

— Притежавам такова качество — щом много силно помисля за нещо, то веднага се появява.

Всички се замислиха за това качество.

— Помисли си например за една паста — помоли Ирина Вадимовна. — Ама да бъде с крем отгоре.

Шура така силно се замисли, че косата му щръкна и ушите му замърдаха. Трак! На масата пред тях се появи чинийка. В нея — две четки. Едната за зъби, другата за обувки. И две тубички — черна и бяла. Паста за зъби и крем за обувки.

— Знаех си аз! — възкликна Шура. — Стана така, защото днес нито съм си мил зъбите, нито съм си мазал обувки те.

Наташа опипа четките. Клоунът Саня хвана Шура под ръка и го отведе настрани.

— Мислех да донеса десетина кедрови шишарки от тайгата за подаръци. В бързината ги забравих. Не можеш ли да направиш така, че да се сдобия поне с две. Ама от най-здравите.

Шура се замисли много силно и дълбоко. Очите му щяха да изхвръкнат. Пук! Пук! На челото на Саня изскочиха две големи цицини — същински шишарки. Само дето не бяха кедрови.

— И таз добра! — възкликна рогатият Саня. — Мислех да си измоля и фенерче. Сигурно щях целият да светна!

— Май че привършихме със запознанствата — каза Ирина Вадимовна.

В този момент вратата се отвори и влезе още един човек. Напълно възрастен. Избръснат, с вратовръзка и с голяма чанта в ръка.

— Аз съм другарят Доматов — заяви той. — Дойдох на вашите курсове за повишаване на квалификацията на завеждащите домакинските части. Ето ми документите. Изпраща ме ръководството.

— Вашето ръководство е сгрешило — каза наставнически главната възпитателка. — Вие сте за съседната сграда. Там са курсовете за домакини. Тук е училището за клоуни.

— Моето ръководство не може да греши — възрази Доматов.

— Добре, тогава останете — разреши директорката. — Седнете на първия чин. Тъкмо ще ни бъде по-интересно. Започваме първия урок.

В този момент удари звънецът и първият учебен ден завърши.